Недоверието към коронавируса донякъде е недоверие към властта

 
Източник:

Синтез на интервю, проведено от Цветелина Соколова с Първан Симеонов, за „Медиапул“.

Заглавието е на „Медиапул“.

Линк към оригиналната публикация.

  В България трайно напоследък 58-59% от анкетираните за ситуацията с коронавируса споделят мнението, че заплахата от него е преувеличена.

В началото на кризата имаше периоди, в които над 70% от запитаните казваха, че темата се преувеличава, което значи, че все пак има известно отрезвяване, но това убеждение остава силно разпространено, защото 59% все пак е мнозинство.

А и не е малко на фона на данните за света. Световната асоциация „Галъп интернешънъл“ направи вече три глобални сондажа, в които са изследвани основните засегнати страни в света. На този фон България е една от държавите с най-висок дял на гражданите, които смятат, че заплахата е преувеличена. Всичко това означава, че в България няма паника.

Ако има някаква тенденция в глобален мащаб, тя е следната – обществата, които в по-малка степен бяха засегнати от пандемията и които са по-далеч от утвърдените западни демокрации, са по-склонни да намират ситуацията за преувеличена. От една страна е разбираемо защо това е така – когато си по-малко засегнат, по-лесно си склонен да приемеш, че заплахата не е толкова сериозна.

Втората част от обяснението обаче си заслужава по-специално внимание – оказва се, че недоверието към коронавируса е нещо като белег на обществата, които като цяло са по-скептични към официалната информация и към демократичния и либерален ред като цяло. Колкото си по-далеч от западните демокрации, толкова по-вероятно е да смяташ, че има някаква конспиративна теория, че ситуацията е преувеличена. Тоест, това е някакъв балкански, източен скепсис въобще.

Има го и това, което Торстен Гайслер, ръководител на бюрото на фондация „Конрад Аденауер“ в България, нарича „парадоксът на превенцията“ – когато мерките си вършат работата, много хора смятат, че няма нужда от мерки. А не взимат предвид факта, че вирусът най-вероятно е ограничен тъкмо заради мерките.

Много хора смятат фалшивите новини за същината на проблема, но тъй като съм изследовател, винаги разглеждам условията за възможност. Ясно е, че ще има фалшиви новини по темата за коронавируса. Въпросът е какво е това, което създава нишата за фалшиви новини и което прави успеха им.

У нас премиерът Бойко Борисов в типичния си стил позволи и двете гледни точки за вируса – на Националния оперативен щаб и на доц. Атанас Мангъров. Той можеше да минимизира едната позиция, но не го направи. Имам чувството, че премиерът превключва на шведски модел в България. Самият министър-председател казва: „Дано разберем някога кой ни го направи това“, тоест самият Борисов като че ли е в категорията хора, които смятат, че „тази крушка си има опашка“ и че някой ни причинява сегашната ситуация почти съзнателно. В този смисъл изглежда, че премиерът и стилът на управление са представителни за масовите настроения в България по отношение на коронавируса.

Недоверието към официалните източници на информация у нас поражда феномена „от трън – на глог“. Когато човек не вярва на официалните източници, търси алтернативни, но те са пълни с фалшиви новини, конспиративни теории и още по-неточни съобщения. Тоест, от недоверие ние си причиняваме още по-голям проблем и влизаме в още по-големи заблуди.

Няма да е пресилено да кажем, че част от недоверието към вируса е недоверие към властта, защото много хора сметнаха, че вирусът е едва ли не някакъв властови инструмент, който през страх и пари парализира обществата. Не че нямаше податки и за това. Но недоверието към властта започна да се обръща срещу самите невярващи.

Добрата новина е, че все пак мнозинството от българите поне на думи се отнася съзнателно към ситуацията и най-вероятно с увеличаването на случаите на заразени броят на тези хора ще расте. Това са хора, които може да не вярват в маските, но ги слагат от социална учтивост.

Ако човек гледа данните, Националният оперативен щаб категорично остава с висока оценка за работата му. Друг е въпросът какъв дял от тези мнения в подкрепа на работата на НОЩ са искрени и какъв дял се дължи на обществен конформизъм.

Освен това има и един компонент страх, който е страшна сила. Особено в началото страхът беше сериозен и той си пролича на видимо, на битово ниво. Хората се стегнаха сами. Сега вече това го няма и гледаме на вируса с други очи. Той си е същият, тук си е, случаите растат, но ние вече малко по-добре го познаваме и не се плащим толкова.

Това може да се интерпретира по два начина. Първият е да си кажем колко сме нехайни.

Но има и една легитимна според мен гледна точка, която казва: „Това е танцът. Нали идеята беше първо да има „чук“, който забави вируса, да го опознаем, да си нагласим капацитета и след това ще трябва да танцуваме с него“. Определено има известна рационалност в тази позиция.

Целта беше ние да интериоризираме тези мерки, тоест да ги приемем за свои и да започнем без натиск и забрани да ги прилагаме. В това ми се струва, че не се справяме много добре като общество. Ние наистина забавихме вируса, увеличихме капацитета и като цяло се справихме в първата фаза и сега остава вече личната съзнателност. Тази лична съзнателност обаче засега се губи.

Обиколих страната през последните седмици и трябва да кажа, че на видимо ниво да се пазиш не е много престижно поведение. Ще направя едно сравнение. Никой не те задължава да стоиш вдясно на ескалатора, но хората се понаучиха да го правят в последните години. Не са се понаучили обаче да носят маските, например. Пътувах в автобуси – гражданите не ги носят, слагат ги под носа, отнасят се към тази мярка неохотно.

Притеснявам се да не излезе накрая, че сме били съзнателни, когато сме се страхували, а когато не се страхуваме толкова, сме забравили съзнателността. Тоест, да не би нашата съзнателност да е функция само на единия страх.