Анализ на политическия януари

 

Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Андрей Бунджулов, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през януари.

Основни събития

  • Ирландия пое ротационното председателство на ЕС. Разширяването на Шенген – с България и Румъния, не е сред заявените приоритети.
  • Заместник-председателят на Европейската комисия Вивиан Рединг се обяви за прерастването на Европейския съюз в Съединени европейски щати с общо правителство, армия и пряко избиран президент в перспективата на 2018-2020 г.
  • Във Великобритания започна негативна кампания по повод на възможна миграционна вълна от България и Румъния. Премиерът Камерън се изказа за референдум през 2017 г. относно членството на страната в ЕС.
  • ЕК стартира пет наказателни процедури срещу България.
  • Национален референдум – пръв след промените, с въпрос: „Да се развива ли ядрената енергетика в България чрез изграждането на нова ядрена централа?”. Премиерът Борисов промени първоначалната си положителна позиция и категорично призова да се гласува с „не”. СДС и „България на гражданите” призоваха за бойкот. ДПС не взе отношение.
  • Референдумът е обявен за невалиден. Активността достигна 20,23%. С „да” отговориха 60,6%, с „не” – 37,96%. Темата се връща за разглеждане в парламента. Премиерът Борисов окачестви референдума като „безсмислен”, президентът Плевнелиев – като „голям успех”, лидерите на БСП и ДПС Станишев и Местан – като „лична загуба” и „голямо поражение” за Борисов.
  • Осма национална конференция на ДПС. Доклад на лидера Ахмед Доган обяви, че властта е обсебена от „идентифицирани „летящи обекти” от подземния свят” и демокрацията се подменя с „полицейска диктатура”. Докладът беше прекъснат от (неуспешен) опит за покушение. Д-р Доган беше избран за пожизнен почетен председател на партията, а председателското място зае Лютви Местан.
  • Оставки на министъра на образованието С. Игнатов, на председателя на ДКЕВР А. Семерджиев и на ръководителите на ФНИ Х. Петров и Р. Гюров. За нов просветен министър е номиниран председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров, който огляваваше инициативния комитет на БСП за референдума.
  • Покушение срещу Златомир Иванов – Златко Баретата, пред Съдебната палата в София съвпадна с посещение на вътрешния министър Цв. Цветанов и главния прокурор С. Цацаров в Брюксел. Посланикът в САЩ М. Райс изрази разтревоженост по повод на последните покушения.
  • ДСБ и „Единство” сключиха споразумение за създаване на единна формация. СДС инициира подписка за национален референдум за тютюнопушенето на обществени места.
  • Продължаващи протести във ВМЗ-Сопот. Заводът е изваден от забранителния списък за приватизация. Скандал „Дюнигейт” за разпродаването и строителството на земи в Несебър. Нови протести на природозащитници.
  • България се срина до 87-о място в годишната класация за свобода на медиите на „Репортери без граници”. През 2006 г. беше на 35-о място, през 2011 – на 80-о.

 

Значение

  • Посоката на европейската интеграция получава ясни очертания – както по отношение на организационната структура, така и на сроковете за осъществяване. ЕС започва 2013 г. с центростремителен импулс. Центробежната тенденция намери израз в британския скептицизъм.
  • Нова политическа ситуация в България, създадена от първото пряко участие „отдолу”  при вземането на национални решения и от факта, че мнозинството от участниците гласуваха противоположно на препоръката „отгоре”. Референдумът беше безпрецедентно политическо събитие през този мандат, произведено изцяло от опозицията, а не от управляващите. Резултатът е и първото сериозно поражение на ГЕРБ. Същевременно наличните социологически данни не са регистрирали промяна в електоралната картина. БСП може да обяви успех, но той не е достатъчен за политическа доминация. „Малките” политически сили добиват нови политически шансове.
  • Новата ситуация – „постреферендумна” и едновременно „предизборна”,  напомня „междуцарствие”: статуквото масово не се приема, но общосподелена алтернатива не се е наложила. Може би най-важният извод: демокрацията в България е уязвена, но не е загубила перспектива.
  • Първият опит за пряка демокрация в европейска България се оказа миниран от дефицити на европейска политическа култура. Реален проблем беше формулиран (и преформулиран) като двузначен въпрос. Нереалните изисквания на самия закон  вече предопределяха невалидност на допитването. Изборните списъци скандално се разминаха с резултатите от преброяването на населението.
  • Премиерът и неговото правителство вероятно ще се ориентират към съчетаване на все повече гъвкавост и отстъпчивост спрямо различни обществени искания с агресивност към политическите опоненти.
  • Оставките във властта имат както вътрешен конюнктурен, така и по-широк, европейски смисъл. Отношенията София-Брюксел не допускат нови конфликтни точки по линия на науката и енергийния пазар.
  • С номинирането на акад. Стефан Воденичаров Бойко Борисов показа, че е усвоил някои – макар и не най-важните, уроци на Симеон Сакскобургготски. Кандидатурата на известния учен може да бъде сигнал за промяна на научната политика, но и димка, която трябва да маскира нанесените щети.
  • Атентатът срещу Доган засегна повече неговите послания. В медийния шум потънаха идеята за статут на европейски малцинства, оценките за управлението на страната и дори безпрецедентното за водещ български политик – и невероятно за представител на ДПС, открито противопоставяне на премиера на Турция. Квалификацията на днешните управляващи изключва следизборна коалиция ДПС – ГЕРБ, поне според политическата логика и морал.
  • Рухна легендата на правителството за „пречупен гръбнак” на организираната престъпност.

Проблемните възли

Международният контекст и националните му отражения. Лидерите на ЕС като че ли отиват по-консолидирани към новото разглеждане на бюджетната рамка на ЕС за периода до 2020. Еврозоната започва годината със значително по-голяма стабилност и не е чудно, че Латвия взе решение да въведе еврото от 1 януари 2014. Не се чуха остри възражения срещу изявлението на Вивиан Рединг. От такава гледна точка сегашният бюджетен казус не изглежда толкова сблъсък на алтернативи, колкото етап по пътя на по-нататъшната интеграция, чието задминаване вече е предвидено. Центробежният откат, ясно формулиран от британския премиер Дейвид Камерън, получи центростремителна засечка: Шотландия потвърди желанието си да запази европейското членство и след референдума за излизане от Великобритания. Британската игра е сложна. Евроскептичността на управляващите не е общосподелена нито сред другите партии, нито в обществото. Налага се впечатлението, че Лондон иска да си извоюва единствено привилегирована позиция спрямо европейското право, да съблюдава само онова, което намира за изгодно. Мощната, насърчавана на правителствено (Камерън) и местно (столичния кмет Борис Джонсън) равнище, кампания срещу българските и румънските имигранти го подсказва. Ако Брюксел приеме, че разпоредбите на европейския трудов пазар не важат за Острова, това несъмнено ще е стъпка към доста по-сериозни придобивки. В случая в полза на английски натиск играе и двусмисленото поведение на Франция спрямо български и румънски имигранти от последните години. На обратната страна тежат нарастващите англоскептични настроения сред европейските елити и откритото изявление на полския външен министър Радослав Сикорски, че Полша е готова да заеме мястото на Великобритания сред водещите държави в ЕС.

Европейските процеси протичат на фона на продължаващо динамизиране (по някои оценки – олевяване) на електоралните нагласи. Коалицията на германския канцлер Меркел загуби мнозинството си в Бундесрата след победата на социалдемократите в изборите в провинция Долна Саксония. Президентските избори в Чехия излъчиха социалдемократа Милош Земан. Двете събития имат по-широк обхват от видимия. В първия случай изникват нови въпросителни пред смятаното доскоро за сигурно преизбиране на Меркел на федералните избори през есента, а оттам – и пред доминацията на дясната рестриктивна визия за икономиката на ЕС. Във втория е разклатена евроскептичната позиция на Чехия, която до този момент я превръщаше в стабилен „континентален” съюзник на Великобритания. Символичният план също е важен. След световноизвестния дисидент и антикомунист Вацлав Хавел и последователния евроспептик и антикомунист Вацлав Клаус, в Храдчани влиза ляв политик, който е бил член на Комунистическата партия по време на Пражката пролет.

Европейските институции и водещите държави-членки изглеждат все по-склонни да насърчават обединение около общи икономически и правни механизми, стъпвайки на наличната институционална инфраструктура на еврозоната. Твърдата подкрепа за Гърция и оздравителните планове спрямо други, оказали се в критично положение страни от еврозоната са показателни за този подход, най-отчетливо изразен в декемврийската инициатива на Ромпой, Барозу, Драги и Юнкер. Той би бил контрапродуктивен на интересите на България, особено след като фактически се отказахме през 2010 г. да търсим присъединяване към ERM II. По думите на евродепутата Ивайло Калфин, това е по-лошо от „Европа на две скорости”, защото е „Европа на две категории”, между които „прескачането” би ставало все по-трудно. Една такава тенденция би намалила рязко значението на евроинтеграционните процеси в Западните Балкани, а с това би поставила България в окончателна европейска периферия и би увеличила тежестта на други геополитически авторитети като САЩ, Русия или Турция. Нежеланието на българското правителство да осмисли тези рискове може в един момент да се превърне в най-тежкия му политически провал, много по-опасен и дългосрочен от вътрешните процеси. Разбираемото предпочитание на София да се „снишава” в европейските дела, за да не обтяга и без това хладните отношения с Брюксел, не е израз на национална отговорност.

Стрелбата срещу Златко Баретата пред Съдебната палата в София простреля и тезата на вътрешния министър Цветан Цветанов (16.02.2012), че „гръбнакът на организираната престъпност в България е пречупен”. Съвпадението на показната акция с визитата на Цветанов и главния прокурор Цацаров в Брюксел допълнително подхрани европейския поглед към България като проблемна страна. Оставките в изпълнителната власт също имат пряко европейско измерение. Шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев напусна поста си, след като стартира наказателна процедура на ЕК срещу България за неизпълнени ангажименти по либерализацията на енергийния пазар. Въпреки че адресатът на проблемите са по-скоро НС и МС, тази стъпка трябваше да покаже готовност на София да търси виновници. Същото важи и за оставките на министъра на образованието Игнатов и на шефовете на ФНИ, последвали поставянето на наболелия от три години въпрос пред Брюксел от протестиращи български учени.

Засега България успява да постигне максимум в отношенията си със САЩ. Отношенията с Русия са деликатни – положителен сигнал е намаляването на цените на газа от „Газпром”, считано от началото на 2013, а отрицателен – острата реакция на „Росатом” на твърденията на премиера Борисов за цената на проекта „Белене”. Най-сериозна липса на развитие бележи все така европейската ос. Доста умереният тон на европейския доклад за напредъка на Румъния поне временно разсейва опасенията за „прехвърляне на огъня” към България. Но застоят е несъмнен. Неслучайно вече дълго време премиерът Борисов не е канен на визита на високо равнище в държава-член на ЕС. За крупен успех бе обявено посещението му в Австрия, чиято кулминация бе среща с министър-председателя на една от деветте федерални провинции на страната.

 

Референдумът. Оставките в изпълнителната власт бяха интерпретирани и в светлината на първия демократичен национален референдум в България. Той представляваше и своеобразно „прохождане” на полето на пряката демокрация. Поле, оказало се минирано от ниска европейска политическа култура и всепозволеност на политическото говорене. Разбира се, факт е, че като граждани няма как да се научим да вървим в това поле, ако не стъпим в него. Ето защо референдумът, въпреки очаквано ниската активност, не може да се окачестви като неуспешен.

Въпросът предварително беше подменен и загуби яснота. Управляващата партия смени на няколко пъти позициите си, включително в хода на самата кампания. Премиерът Борисов първо твърдеше, че е „за” референдум и ще гласува с „да”, после премина на категорично „не” и накрая го определи като „безсмислен”. Президентът Плевнелиев първо твърдеше, че ще гласува с „не”, после не изрази становище, но нарече референдума „голям успех”. Политици и анализатори настояваха, че допитването е безсмислено, че хората са некомпетентни и че каквото и да решат, последици от тяхната воля няма да има. Лично премиерът предупреди, че няма да се съобрази с резултатите. При това положение фактът, че излязоха близо 1,5 млн. избиратели, не трябва да се подценява.

Резултатите от гласуването, наред с данните от екзитполовете, показват няколко неща. За първи път във всенародно гласуване във всички избирателни райони на България без изключение доминира една и съща позиция: „да”. За първи път в традиционно ниските по активност софийски избирателни райони процентът на гласувалите надхвърля средния за страната. За първи път вотът на управляващата партия се разделя, като една немалка част от него се ориентира към позицията „да”. „Партийното подреждане” („Party alignment” според политологията) намалява в ситуацията на пряка демокрация, значението на собственото мнение се увеличава. Референдумът извади пред урните активните граждани, които невинаги са склонни да се съобразят с предварително зададена партийна позиция. Видно е и от гласовете на привърженици на ГЕРБ, и от факта, че БСП не съумя да мобилизира целия си електорат, а победата на положителния отговор бе осигурена от други гласоподаватели. В такъв смисъл пресилено е да се говори за партийна победа на БСП. Успех на БСП е, че инициира първата крачка към пряката демокрация и с активност над 20% успя да осигури продължението й на институционно равнище. Партийни победи няма, но партийни загуби има. Първата е на ГЕРБ и Борисов, които за първи път от учредяването на партията застанаха на губещата страна по съществен обществен въпрос. За първи път във вечерта след всенародно гласуване първата пресконференция не беше на ГЕРБ, нещо повече, за първи път лидерът Борисов не се появи на пресконференция, а остави Цветанов да я води и отговаря на журналистите. Но пируетът не беше по силите на едрата премиерска фигура и едва ли радостта от спортната победа на Ноле Джокович е компенсирала огорчението от собственото политическо поражение. Втората загуба е на ДСБ. Въпреки че Костовата партия беше най-активният и последователен застъпник на позицията „анти-Белене”, по данните от екзитпола едва малко над 30 000 нейни привърженици са излязли да гласуват. Показател, че шансът за по-малка партия да се възползва електорално от кампанията за референдума е бил пропилян.

Формира се нова политическа ситуация, в която статуквото е разклатено, а хората в България не са решили каква да бъде алтернативата на това статукво. Едва през февруари ще бъде измерено електоралното ехо от събитията през януари. Опитът на ГЕРБ да се измъкне от поражението е обществено неубедителен. Опитът на БСП да се възползва от резултатите и да създаде социално-психологическото внушение, че Борисов е в „партер” и може да бъде „туширан”, засега е неуспешен. Задъханият дневен ред след референдума, наситен с оставки, атентати и парламентарни схватки, дава някои предимства, но не извежда на преден план лявата партия като доминиращ политически субект. Разбира се, последиците от допитването не се изчерпват с неколкодневни медийни коментари. Възможността гражданите с гласа си да решават своето бъдеще не е погребана и незабавната ориентация на партии, които бойкотираха допитването (СДС, „България на гражданите”) към иницииране на нови референдуми, показва, че политическият елит оценява новото в ситуацията. Самият Борисов се чувства застрашен и полага допълнителни усилия да доказва своята „безалтернативност”. Неговата линия сега включва ускорено изграждане на нов образ на „врага”, особено неприемлив за широката публика. Тезата, че срещу ГЕРБ застава досегашната Тройна коалиция плюс „Атака”, цели да съчетае недоволството от корупцията на предишното управление с алергията от радикализма на Волен Сидеров, за да представи Борисов като единствената надежда за съхраняване на някаква стабилност. Повторена пред посланиците от ЕС, тази теза вече се превръща в официален курс на властта. ГЕРБ поемат към изборите не с оферта за реформи или нови предложения към българския народ, не с лозунга „ние сме по-добрите”, а с настойчивото „другите са по-лошите”, доведено до абсурдното обобщение: „Ако ГЕРБ не спечели изборите, евроатлантическото сътрудничество приключва. Ако не победим, идват Батко и Братко…” От това изказване, направено пред чужди посланици и представители на едрия бизнес, може да се извлече единствено боен лозунг от типа „Победа или (евроатлантическа) смърт!”

 

БСП. Партията е в добра кондиция след проведения референдум. Без да е реализирана програмата-максимум, са отворени шансове за движение напред. Двете основни линии на политическо присъствие са очертани. В по-широк план (който може да се тълкува и като европейски) е постоянното наблягане на заплахите за свободата и демокрацията, които олицетворява ГЕРБ. В този порядък се разполага и тезата на лидера Станишев, че референдумът е победа на „свободните хора”. Във вътрешнонационален план все по-отчетливо звучат идеите от „Позитано” за експертно, консенсусно управление след изборите, за правителство на националното съгласие. БСП сякаш се прощава с надеждата, че би могла да управлява, ако не сама, то със съвсем малки партньори, и вече активно търси формула, която би й позволила да разчупи „обръча от партии” около ГЕРБ, стегнат било с „дясна” близост, било с вътрешно „превземане” на формации, и да избегне вече трупащите се асоциации с нова Тройна коалиция и ново „разпределяне на порциите на властта”. Това най-вероятно означава отказ от идеята Станишев да бъде министър-председател при участие на партията във властта, но то не само не решава, а изостря персоналния казус. Да се посочи директно авторитетна и обществено убедителна кандидатура за бъдещ министър-председател, ще бъде не само полезен, но и силен политически ход, който може да разшири политическите възможности на партията. Социалистите няма как да бъдат сигурни в която и да е политическа сила, включително в ДПС. Тепърва предстои да се разбере до каква степен могат да бъдат сигурни в своето вътрешно единство след приключилия референдум и пред наближаващото редене на листи. Свиканото за февруари заседание на 48-ия конгрес ще даде отговор на въпросите какъв вид ще приеме предизборният курс и какви са рисковете той да срещне вътрешнопартийни опоненти.

 

ДПС. Осмата национална конференция надхвърли по значение и обществено внимание всички досегашни висши форуми на движението. Опитът за покушение на Ахмед Доган влезе във всички световни медии и разтърси българското обществено мнение. Крайно отрицателните оценки за лидера и масовите подозрения за инсценировка, наводнили интернет-форуми и социални мрежи, дойдоха със закъснение да потвърдят правилността на неговото решение да подаде оставка. Образът му е до такава степен натоварен с негативи за 23 години политическо присъствие, че определено е минус за ДПС – и пред българската публика, и пред евентуални политически партньори, и пред международни фактори (най-вече САЩ и Турция). Оставката на Доган е силен удар върху парламентарните амбиции на Дал. Сплотяването на етническия електорат след атентата може да минимализира въздействието на Дал над колебаещи се избиратели. Същевременно Доган е наясно, че ДПС няма право да остава в опозиция след изборите, ако не иска да се превърне в несигурен и периферен изразител на интересите на тези избиратели. А участие във властта, начело с Доган, трудно би се приело. Лютви Местан е значително по-консенсусна фигура, добре приета и вляво, и вдясно.

Проява на късогледство би било да не се види, че събитията през месеца сближиха ДПС и БСП, а още преди това заместник-председателят на партията Й. Цонев заяви: „ДПС ще бъде коалиционен партньор на БСП, ако социалистите успеят да спечелят изборите”. Въпросът остава открит, ако резулатът е друг. Крачката към БСП все още не значи окончателен избор. Самият Местан е известен с неколкократно отправяните си, в т.ч. и от парламентарната трибуна, призиви за бъдещо дясно управление. Неговият нов лозунг за „правителство на националните приоритети” кореспондира с „националното съгласие” на Станишев, но едва ли може да се сведе само до него. Пределната гъвкавост и отвореност във всички посоки се превръща в ключов коз на политиката на ДПС, особено при положение, че ролята на гарант на етническия мир и сигурност изглежда все по-изчерпана.

Отношенията ДПС – Анкара продължават да бъдат силно проблематизирани. Позицията на движението по отношение на референдума трябва да се прецени, като се вземат предвид две обстоятелства. АЕЦ „Белене” ощетява националния интерес на Турция, подкопава нейната амбиция да стане енергиен разпределител на Балканите. Позиция „да” би била не само срещу Ердоган, но и срещу турския бизнес и държавна политика. От друга страна, позиция „не” би отдалечила партията от реалната перспектива за партньорство с БСП. Така се стигна до фактическо освобожаване на вота на българските турци, които в повечето случаи гласуваха „да”. Оставката на Доган не стопли отношенията с Анкара. Местан не беше поздравен от турския премиер. На конференцията присъстваха представители на всички опозиционни турски партии, но без управляващата. Високите гости от Либералния интернационал и от либералите в Европейския парламент обаче задават друго равнище на осмисляне на ролята на ДПС. Незаслужено подцененият заради атентата доклад на Доган съдържа най-силния анализ на европейския политически живот, направен от наш политик, от позицията на българския политически опит. Доган предлага параметри на отношенията България – ЕС, които несъмнено биха поставили в нов контекст и отношенията България – Турция. Искането за предоставяне на статут на европейско малцинство в рамките на ЕС би довело до пренасянето на проблема с етническите турци в България на ниво Брюксел, вместо да остане разменна монета между София и Анкара с всички изгледи Анкара да бъде в по-силната позиция. Това обслужва в много по-висока степен интересите на България, отколкото тези на Турция. Така Доган обвързва с волята си бъдещите ходове на новото ръководство, на което му е поставена основната задача да не отстъпва пред натиска от югоизток. Разминаването на тезите между европейските либерали и официална София, включително и по повод на покушението, показва, че на ДПС все така не бива да се гледа просто и само като на един от играчите в националния политически живот.

 

СДС и ДСБ. Резултатите от референдума имаха всички основания да „огорчат” Иван Костов, както заяви самият той, очевидно без да бъде трогнат от победата на Джокович. Степента на мобилизация на неговите привърженици е повече от скромна. Заедно с това прясното изследване на НЦИОМ внушава, макар и скромни, надежди ДСБ да влезе в следващия парламент. След девет години напрежение между СДС и ДСБ хората на Костов са безусловно в по-добро положение. Месецът отбеляза присъединяването на откъсналата се от СДС фракция „Единство” наред с повечето от най-популярните сини имена. Едва ли от този съюз могат да се очакват чудеса. Публиката добре помни скандалния политически развод на г-н Костов с г-жа Михайлова, за да се ентусиазира от срещата на г-н Костов с г-жа Нейнски. И все пак не е изключено центростремителните процеси към Костов да продължат, най-вече на фона на декларацията му, че първите места в листите подлежат на преразглеждане, а Синята коалиция остава като шапка на цялостното формирование. „Старото” СДС се отказа от номинирането на нов кандидат за КС и предприе две инициативи: започна подписка за референдум за тютюнопушенето и рестартира в. „Демокрация” с подчертано либерален статут. Несъмнено от успеха на тези инициативи ще зависи политическото здраве на партията. КС беше добър, но пропилян шанс. И въпреки че „симпатиите” на ГЕРБ към светлосините са безспорни, днешните управляващи не би следвало да игнорират и Костов като евентуален бъдещ ситуационен партньор, какъвто на практика се оказа по време на референдума.

 

„Атака”. Новата струя политически перспективи, която „Атака” получи благодарение на сътрудничеството си с ВМРО, се потвърди и по време на кампанията за референдума, където към БСП бяха отворени врати, и в дните след него, когато с подкрепата за министерския избор на Стефан Воденичаров са отворени и врати към ГЕРБ. Засега „Атака” се опитва да излезе от обвиненията за партньорство с левицата, респ. „тройната коалиция”, чрез нова серия остри обвинения срещу ДПС. В крайна сметка Борисов знае, че „слабото звено” на „проектираната” от него „четворна коалиция” срещу ГЕРБ е именно едновременното присъствие на ДПС и „Атака”. По такъв начин „патриотичното обединение” се оказва в деликатно положение, което в крайна сметка би могло да го отблъсне от орбитите на БСП.

 

Заключение

 

Референдумът даде ясен сигнал на управляващите, че политическото им поведение не гарантира преизбиране. Промени се и поведението на самия премиер. След острите нападки срещу жената от ВМЗ-Сопот, той отиде на крака при нея. След неведнъж изразяваното си отрицателно отношение към еколозите, той ги покани на правителствено заседание. След несдържаните си критики към самата идея за проекта „Белене”, той номинира основния й застъпник за министър в своя кабинет. Диалогичността на Борисов има предизборна логика, но влиза в противоречие с познатия образ на „победителя”. Януари не беше победоносен за него. Под съмнение са поставени три централни послания на лидера и партията. „Ние се справяме по-добре от предишните в отношенията с Брюксел” – а започнаха едновременно пет наказателни процедури срещу България. „Ние гарантираме поне реда и сигурността” – а пред огромна зала беше насочен пистолет срещу партиен лидер и се стреля пред самия съд срещу широко известен обвиняем. „Ние винаги бием БСП” – а загубиха референдума.

Февруари ще бъде решителен месец, защото ще покаже дали ГЕРБ продължава да върви надолу, включително в обществените нагласи, и следователно „безалтернативността” им ще се пропуква, или напротив, ще се породи съживяване, предизвикано от неуспеха на другите политически сили да наложат публично оценката си за „провал” и „поражение” на управляващите.