Анализ на политическия ноември

 

Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.

Основни събития

  • Европейският парламент прие бюджета на съюза за следващите седем години в размер на 960 млрд. евро, с 3.5% по-малко от досегашния.
  • ЕС парафира споразумение за асоцииране на Молдова и Грузия. Украйна отказа.
  • Проектобюджетът за 2014 г. беше приет от Народното събрание на първо четене със 116 „за” (БСП и ДПС), 78 „против” (ГЕРБ) и 15 „въздържали се” („Атака”).
  • Икономическият министър Драгомир Стойнев след визита в САЩ обяви, че са започнати преговори с компанията „Уестингхаус” за изграждане на VІІ блок на АЕЦ „Козлодуй”. Според ГЕРБ и Реформаторския блок това нарушава европейски правила и те ще сезират ЕК.
  • Три седмици „тотална студентска окупация” на Ректората на Софийския университет. „Поход на справедливостта” срещу олигархията и бедността. Опит за блокада на НС. Протести на КНСБ и таксиметрови шофьори. Декларация на протестиращите студенти срещу ГЕРБ и Бойко Борисов. Сваляне на окупацията.
  • Големи митинги на БСП и ДПС (с участието на премиера Орешарски) в София и на ГЕРБ в Пловдив.
  • Заседание на КСНС, свикано от президента Плевнелиев, постигна съгласие, че протестите, бежанците, ксенофобията и енергийната зависимост съдържат заплахи за националната сигурност.
  • Броят на бежанците надмина 10 хиляди. Изградена е част от стената срещу нелегални имигранти по границата с Турция. ЕК отпусна 5,6 млн. евро помощ за справяне с бежанския поток. Сирия призова бежанците да се завърнат.
  • „Атака” и ГЕРБ подкрепиха президентското вето по законопроекта за предоставяне на българско гражданство и парламентът не можа да го отхвърли.
  • Христо Бисеров напусна ръководството на ДПС и НС. Срещу него са повдигнати две обвинения. Беше изключен от партията. Алиосман Имамов стана заместник-председател на НС, Четин Казак оглави Правната комисия на Народното събрание.
  • Повдигнато е трето обвинение срещу бившия вътрешен министър Цветан Цветанов за длъжностно присвояване. Наложена му е забрана да напуска страната. В прокуратурата е подаден сигнал срещу Бойко Борисов и Цветелина Бориславова за финансови и данъчни престъпления.
  • Създадена е Националистическа партия на България с крайни послания срещу малцинствата и „антибългарските” изяви. Боян Расате инициира „граждански патрули” срещу заплахите от бежанци. Ромски организации противопоставиха идеята за собствени „патрули”. Подготвя се учредяване на партия със съкращението ПОМАК.
  • „Атака” поиска денонсиране на Ньойския договор и връщане на Западните покрайнини и Струмишко в България.
  • „Зелените” напуснаха Реформаторския блок.
  • Обявени мерки от британския премиер Дейвид Камерън срещу социалните права на мигранти от държави-членки на ЕС.
  • България и Румъния не са готови за Шенгенско членство, според председателя на ЕК Жозе Барозу. Влизането на двете страни в Шенген не е и приоритет на гръцкото председателство на ЕС в първото полугодие на 2014 г., обяви Атина.
  • Ръст на недоверието в основните институции и повишаваща се икономическа тревожност, отчете „Галъп интернешънъл”.

Значение

  • Динамична политическа обстановка. Промени в няколко аспекта. Градус на напрежението: от сравнително висок в началото към пиков в средата на месеца до относително нисък в края. Фокус на напрежението: от „Пеевски – Орешарски” към „Бежанци – Йовчев”. Субектна активност: от правителството и протестиращите към политическите партии.
  • Превръщането на казуса с бежанците в централен за дневния ред на обществото би могло да разтърси и преобърне управленската конфигурация. И обратно – стъпките към решаването му могат да утвърдят перспективите на управлението.
  • Преговорите на България с „Уестингхаус” създават шанс за намаляване на геополитическото напрежение, свързано с българската енергетика. Те са и коз на правителството срещу опозицията.
  • Студентската окупация даде тласък на протеста и направи ноември негов нов връх след юни-юли. Новият момент са опитите за преминаване от масовост към качество. Не се надигна очакваната висока стачна вълна. Утихването на протеста бележи липсата на разширяваща се подкрепа, но потенциалът на недоволство остава висок.
  • Основните партии заявиха намерение и готовност да изземат политическата инициатива от улицата. Политическият сблъсък отново започва да се концентрира на партийно равнище.
  • Внушителният митинг на ГЕРБ в Пловдив показа нагледно, че партията запазва жизнените си сили и е основна алтернатива на настоящето управление.
  • Консолидацията на БСП, ДПС и правителството укрепва институционната стабилност. Самият факт, че е възможен съвместен митинг на привърженици на БСП и ДПС, е доказателство, че въпреки всички ограничения българският етнически модел запазва валидност.
  • Постигнатото на КСНС съгласие изразява патовата ситуация сред политическия елит, при която всички предпочитат да изчакат по-благоприятни възможности за активизация.
  • Бежанската криза актуализира рязко шансовете и на „Атака”, и на целия националистически спектър. Крайнолявото говорене на националистите се трансформира отново в крайнодясно. Въпреки че още през февруари поиска оставката на президента, „Атака” декларира готовност да бламира управляващите в името на етнонационалистическа реторика.

 

Проблемните възли

Глобалният контекст: противоречиви тенденции в квазибуферната зона между Запада и Русия. Определението „буферна зона” е условно, доколкото задача на буфера е да омекотява напрежението, а тук всъщност става дума за зона на противостоене и конфликти по цялото протежение от Киев и Кишинев до Дамаск и Техеран, като се мине през Балканите и Кавказ.

Динамиката в постсъветското пространство през ноември видимо се усили. Украйна се обърна към Русия и загърби ЕС. Последваха бурни протести. Молдова се обърна към ЕС и загърби Русия. Последваха, ако използваме българския политически език, контрапротести, също масови, но по-дисциплинирани. В края на мандата на сегашния Европейски парламент се очертават резултатите от политиката на Източното партньорство. В Украйна споразумението за асоцииране бе отложено, за да се отчете и „руската връзка”, включително с предложението за тристранна конференция на Русия, Украйна и ЕС. В Молдова парафираното споразумение изисква по нов начин да се преценят перспективите за интеграция с Румъния (обявена за приоритет номер едно от президента Бъсеску), позициите на влиятелната комунистическа партия и мястото на непризнатата Приднестровска република. В Грузия краят на „десетилетието Саакашвили” актуализира въпроса за нормализиране на отношенията с Москва, заявено като приоритет и от новоизбрания президент Маргвелашвили. Общото е, че и в трите случая европейското „напредване на Изток” ще трябва тепърва да се съобразява с икономическите и културните връзки на страните от постсъветското пространство с Русия и да придобива по-голяма гъвкавост. Отстъпките, които се правят на Украйна, са показателни, но недостатъчни. Драматизмът на най-голямата постсъветска република идва от базовото вътрешно разделение на рускоговорящ православен Изток и украински говорящ униатски Запад. По силата на това и пропазападната „цветна революция” беше опровергана, и проруската крачка е твърде уязвима, а и по всичко изглежда е само нескопосан опит за проукраинска политика.

Най-големи огнища на напрежение през последните месеци в тази зона несъмнено бяха Сирия и Иран. Шансът за успокояване е налице, без реализирането му да бъде неизбежно или необратимо. Ориентацията към невоенно решение в Сирия и сътрудничеството с режима на Асад за унищожаването на химическите оръжия, от една страна, и споразумението с Иран, въпреки резервите на Израел и Саудитска Арабия, създават за първи път от три години предпоставки за разплитане на близкоизточния възел вместо неговото ракетно разсичане. Призивът на сирийското правителство бежанците да се върнат по домовете си, макар да има и пропагандна страна, все пак е показателен, защото само преди месец и половина не би звучал сериозно. Рано е да говорим за път „назад към Дамаск”, но поне има отворена врата. В трите различни казуса – с Украйна,  Сирия и Иран, можем да говорим за успехи на руската дипломация, най-малкото защото онова, за което се застъпваше, се е случило. Може би най-важно е доказателството, че гъвкавата позиция става все по-адекватна в условията на израстващ многополюсен свят: въздържане от едностранни действия и настойчиво търсене на многостранни формати в решаването на международни проблеми. Световният политически климат се променя. Ако преди десет години можеше едностранно и въпреки несъгласията на много държави да се атакува Ирак, днес това не можа да се случи със Сирия. Ако преди девет години украинските управляващи изглеждаха парализирани от многохилядните демонстрации по време на Оранжевата революция, днес те са видимо решени да не отстъпват, дори с цената на брутални средства.

Евентуалната перспектива за намаляване на геополитическото напрежение в региона е от значение за България не само заради външната й политика. Политическата нестабилност от противостоенето в страната, освен другите си измерения, има и геополитически залог. Протестът се представя морално като защита на западни ценности. Подкрепата на западни посланици изрично се изтъкваше. Споразумението с Русия за „Южен поток” стана повод за ново недоволство и обвинения в сервилност към Москва. Посещението на американския дипломат Джеймс Пардю в окупирания Софийски университет имаше знаков смисъл. Не беше необходимо да насърчава вербално „ранобудните”, достатъчно беше да прояви интерес към тях. Срещата трябваше да демонстрира външна подкрепа за протеста, и като такава именно беше възприета. Обрат в ситуацията донесе визитата на икономическия министър Стойнев в САЩ и новината за проведените преговори с компанията „Уестингхаус” във връзка със седмия реактор на АЕЦ „Козлодуй” и Мини „Марица-Изток 2”. На фона на повече от четири години ограничен инвеститорски интерес към България, това е събитие, което придобива особена тежест. Постигането на специфичен баланс между Русия и САЩ би било голям успех за българската политика и безусловно би дало голям коз на правителството спрямо опозицията. Трудностите също не бива да се подценяват. Факт е обаче, че на този етап нито опозицията, нито протестиращите могат да противопоставят на новината за „Уестингхаус” нещо повече от съмнения в наличието на прозрачна процедура.

 

Бежанският въпрос: тест за гражданска толерантност и институционална ефективност. Външни фактори се превръщат във вътрешни за България и по друг повод. Бежанският казус влезе в дневния ред на обществото вече месеци наред, увеличава тежестта си и не е избегнат рискът да стане точка първа. Ноември започна с криминален инцидент – студентка беше намушкана от имигрант, и премина с редица прояви на насилие спрямо чужденци. Политическата активност рязко се засили. „Атака” започна да се връща към етнонационалистичната реторика, в контраст със социалните акценти, на които наблягаше през изтичащата година. Дори нов политически играч като Николай Бареков намери за необходимо да наруши досегашната си „равноотдалеченост” от партиите и потърси за сътрудничество Волен Сидеров. Изплува идеята за „граждански патрули”, грубо насочена срещу евентуалната престъпност на чужденците. Изказвания на заместник-председателя на ВМРО Ангел Джамбазки дадоха повод на прокуратурата да образува срещу него производство за подбуждане на етническа омраза. Създаде се най-крайната националистическа партия след промените, която не се стеснява от преки аналогии с нацизма. Афиширана е партия ПОМАК, която въпреки видимата несериозност на политическата оферта, се вписва в определени настроения и загатва за определено финансиране. Проведоха се шествия и протести както „за защита на българите”, така и „против омразата и ксенофобията”. Телиш стана емблема на трудностите на властта да убеди населението в адекватност на бежанската политика.

Казусът е заплаха, но и шанс за правителството. По-нататъшните събития могат допълнително да свалят и без това ниското доверие в институциите, да внушат усещане за неспособност да се решават проблеми, но и обратно, да покажат, че кабинетът може реално да управлява и да предлага решения по изключително чувствителни за обществото теми. Проблемът е, че на този етап процесите протичат сякаш паралелно на основните сюжети на българския политически живот и почти нямат допирни точки.

Управляващи и опозиция не съумяват да инкорпорират възникващите въпроси в дневния ред на политическия сблъсък, да ги подчинят на общата логика на действията си и по такъв начин да „опитомят” рисковете. А едно формиране на отделно политическо пространство би могло да катализира класическото популистко разделение на „национално-отговорни” сили срещу парламентарно и дори извънпарламентарно статукво.

 

„Канадската борба”: несигурно предимство на правителството. Последните наситени с бурни събития седмици сякаш редуваха скандали и протести. Оставката на Христо Бисеров и обвиненията срещу него, разпространяваните снимки на Бойко Борисов, прокурорски, парламентарни и журналистически разследвания, новият етап в делата срещу Цветанов, информациите за офшорни сметки, оставката на Бойко Найденов – все събития, които в друго време биха разтърсили обществото и медиите, а сега сякаш са загубили способност да влияят съществено и се превръщат в част от пейзажа. Голямата заплаха пред въздействието на протеста е и той да стане част от същия пейзаж. Еднообразието на исканията, повтарящият се кръг медийни говорители и неизменният фон на подозрения в политическо задкулисие работят в тази посока и могат да натежат над нови протестни форми, дори при креативност и оригиналност на предприеманите действия.

Поредица от събития конкретизираха динамиката в опита ноември да бъде юли – „тоталната окупация” на Ректората на Софийския университет, т.нар. „Поход на справедливостта” по повод годишнината от прехода, ескалацията на напрежението пред парламента на 12 ноември, големите партийни митинги, масовата изява на КНСБ, дори самата ситуация, в която в рамките на един ден в столицата протичат четири протестни шествия. Междинният резултат („на полувремето”) несъмнено е в полза на правителството. Окупацията беше вдигната, уличните протестиращи се сведоха до единици хора, синдикалните действия имаха само предупредителен характер.

Ноември бележи нов пик на протеста и заедно с това – негов отлив, нов тласък на енергия и нова умора. Управляващите вероятно смятаха, че с постепенното оредяване на протестните редици през септември и октомври уличното недоволство върви към края си. Техните противници навярно мислеха, че ще провокират поредна вълна на гражданска ангажираност. И двете страни сбъркаха. Високите равнища на протестен потенциал показаха, че във всеки момент могат да се материализират като нова фаза на протеста. Но и нарасналото недоверие както в политици, така и в протестиращи дистанцира огромната част от публиката и я оставя в ролята на наблюдател.

 

Плурализирането на протестите: усилване или отслабване на искането „Оставка”? Новата форма на протестна активност, стартирана през окупацията на университета, завърши с неуспех по редица причини. Инициаторите получиха силна първоначална подкрепа сред част от академичната общност, без да могат да я разширят. Заложиха на искания, които повтарят дословно посланията на летните протести, и допуснаха да бъдат възприети просто като тяхно продължение. Акцентираха твърде много на желанието си „да започнат прехода отначало”, с постоянни исторически препратки към дати и събития от началото на промените, за да могат да излязат от стереотипа на „старото синьо”. Доведоха артистичността до несериозност в изявите си, особено при „обстрела” на парламента с хартиени танкове и пистолетчета. Не можаха да намерят мост към други социални и професионални групи. Последното е и най-съществено.

Самозатварянето в темите за морала и оставката беше относително бързо осъзнато като неработещо за популяризирането на каузата, и „Походът на справедливостта” радикално смени посланията. В централни думи се превърнаха „заплати”, „пенсии”, „глад”, „бедност”, „безработица”, „спиране на тока”, „здравеопазване”. Нищо от посоченото не съпровождаше летните вувузели, нито вдъхновяваше 272-ра аудитория. Тъкмо затова обръщането на 180 градуса не успя да се наложи, създаде впечатление за механична кръпка и закономерно избледня в сянката на патоса за оставката. Явно намерение на инициаторите на новата протестна фаза бе тя да се впише в по-масови социални вълнения, да се влее в традиционната синдикална активност около четенето на бюджета и да упражни натиск по много направления, за да постигне реалната „окупация” и „блокада” на властта, каквато не беше постигната през лятото. Не се получи. Видя се, че синдикатите изключително внимават да не бъдат употребени в политически сблъсък. Поведението на КТ „Подкрепа”, която се отказа от националния стачен комитет, за да избере по-безопасното поле на призиви за нова конституция, е показателно. КНСБ сведе готовността си за стачка до протестен митинг, който не само не пожела да се слее с „окупаторското” шествие, но просто се размина с него.

Още един фактор допринесе за утихването на протеста – големите партийни митинги. В един ден, но на различни места, БСП и ДПС, от една страна, и ГЕРБ, от друга, проведоха мащабни партийни мероприятия. Иронизирани и оспорвани от много наблюдатели, те на практика изпълниха важната цел да вземат отново политическата инициатива от името на партиите. Видя се, че способни на голяма политическа мобилизация в България са трите основни партии. Митингите илюстрираха и социологическите данни, като доказаха, че зад тях стоят реални и многобройни хора, подкрепящи своите формации. Съчетаването на събитията в един ден ясно изрази политическата дилема на страната – ако не са БСП и ДПС, ще е ГЕРБ. На този фон моралната опаковка на призива за оставка на протестиращите доби ясен политически адресат. Впрочем, декларацията на „окупаторите” срещу Борисов още веднъж му изясни, след лятото, че протестната активност не обслужва еднозначно целите му, и той трябва да излезе напред и да се заяви като алтернатива на сегашното управление.

Парадоксите са налице. Налива се партиен бензин – революционен пожар не се получава, шансовете му намаляват. Търси се синдикално гориво – пламъкът започва да гасне. На теоретичен език това е диалектическата логика на протестите. Гражданските, политическите и синдикалните протести не са просто три лица на едно и също нещо. Гражданският протест срещу решение на Конституционния съд може „да прерасне” в искане за оставка на правителството, но с това променя своя жанр, демаскира се като актуализация на политически протест. Гражданската енергия не може еднозначно да се прелива в открито политически и прозрачно партийни форми по волята на революционно малцинство. Гражданският протест логично обединява, политическият – противопоставя част от гражданите на други граждани. Синдикатите искат конкретни неща от днешната власт, политическият протест настоява същата власт незабавно да си отиде, да я няма.

Така настъпи отливът в новата протестна фаза, за да бъдем навярно свидетели на някакъв нов импулс.

 

Президентът като рефер на „канадската борба”. Многопластовата конфронтация и „мерене на силите” прави само привидно изненадващо постигнатото съгласие на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС). Основните политически играчи осъзнаха, че се намират в патова ситуация, на изравнени възможности за натиск, и по-нататъшният остър сблъсък рискува да дестабилизира много тежко политическата система, да застраши цялото политическо равновесие и практиката на демократично решаване на проблеми. През месеците от лятото насам се формира устойчива схема на стимул-реакция, която след първоначалните колебливи и леко хаотични проявления заработи като огледален механизъм. На протеста автоматично съответства контрапротест, на окупацията – контраокупация, на т.нар. „граждански патрули” – контрапатрули, дори в етнонационалната ниша на заявката за Националистическа партия на България – заявка за партия ПОМАК. Президентът Плевнелиев също разбра ролята си на носител на съгласието, след като дълго време еднозначно се позиционираше от едната страна на барикадата. На свикания от него след дълго отлагане Консултативен съвет той беше изправен пред крайната дилема или да призове за оставка на правителството, или реално да подкрепи консенсуса. Хазартната неяснота на първото го накара да избере все пак второто.

 

ГЕРБ: основна алтернатива на социаллибералното управление. Бившите управляващи успяха да отстоят ролята си на водеща опозиционна сила, която е най-последователна и решителна в отхвърляне на сегашното правителство с или без подкрепата на улицата. Големият митинг на ГЕРБ в Пловдив е доказателство за поддържаната добра организационна форма. Постоянните турнета на ръководството из страната показват как все повече се разчита на присъствието и влиянието в местната власт, че в нея се вижда сериозен ресурс за национално политическо действие. Разследванията срещу Борисов и Цветанов същевременно съдържат рискове, които през следващите месеци биха могли да дискредитират именно партийното ръководство.

Дешифрирането на веригата „протест – скандал – протест – скандал…” е важно и в друг ракурс. „Канадската борба” е надпревара във времето и с времето. Само бързи предсрочни избори могат да предотвратят разкритията за скандални (и криминални) „секрети” на предишното управление. Еквивалент на искането за незабавна оставка е замитането на провали, нарушения и престъпления.

 

БСП: равновесието може да бъде загубено тъкмо поради усещане, че е постигнато. Партията е на път да преодолее важното изпитание с бюджета за 2014 г. и да постави като мандатоносител управлението на по-здрави релси през следващата година. Софийският митинг наред с другите неща даде отговор на разпространяваните слухове, че новият ръст на напрежение ще доведе до коалиционно разбирателство с ГЕРБ или е възможно управлението да се разпадне заради напускане на ДПС. Партньорството с партията на Местан бе препотвърдено по недвусмислен начин, очакваните разногласия по бюджета не се реализираха, вътрешнопартийните резерви към неговата конкретика не стигнаха до открито противопоставяне, а партията успя да намери медийна ниша за акцентиране на своя „запазен периметър” от социални мерки. Ако има напрежение, то е по-скоро в „низовия ешелон”, където периодично прозвучават несъгласия с кадруването на ДПС по места. Разделението с крилото на Георги Първанов все така е факт, усилен от различните мнения по казуса с „Уестингхаус”. На този етап обаче курсът на Станишев не среща сериозно оспорване. Погледите постепенно се насочват към февруарското заседание на конгреса, а вниманието на лидера – към задаващата се все по-близо европейска предизборна кампания. Остава в сила обаче своеобразен тест. „Главозамайване от успехите” е стара и наследствена партийна болест. Беше регистрирана в условията на абсолютна власт. Скандалното назначение на Пеевски стана доказателство, че не е доизживяна дори в условията на съвсем относителна и несигурна доминация. Предстои да се види доколко точни и реалистични ще бъдат изводите при постигнатото временно надмощие.

 

ДПС: неизчерпаният ресурс на българския етнически модел. Очакванията, че скандалът с Христо Бисеров ще доведе до тежки сътресения в партията, засега не се оправдават. Напротив, в нейна полза работи поведението на политици като Касим Дал и Корман Исмаилов, които медийно покриват тази тема със стари факти, излизайки по този начин от ролята на партийни конкуренти и влизайки в позицията на мемоаристи, близки по поведение до Осман Октай. Разбира се, още е рано да се каже докъде ще стигне следствието. ДПС работи по изпитаната си формула – безусловна политическа лоялност към коалиционния партньор, съчетана с неспирен кадрови и административен натиск. Два важни фактора открояват националната значимост на присъствието на ДПС. Съвместният митинг с левицата заяви наново жизнеността на българския етнически модел, независимо от кризата и избуялите му многобройни недостатъци през първото десетилетие на века – за първи път етнически турчин, лидер на партия с предимно турски етнически електорат, организира и говори на митинг в центъра на столицата, и точно това събитие не произвежда изблик на национализъм. На второ място, изключително премерената и внимателна реакция на процесите около бежанците и имигрантите не позволи ДПС да се превърне в обект на атаки по линия на новото етнорелигиозно напрежение.

 

„Атака” с нови шансове и пред нови рискове. Партията започна да си възвръща позиции, загубени покрай мощното обществено и политическо отрицание на функцията й като кворумоносител на управлението. Бежанската криза напомня вълна, която може да я изведе на върха, но може и да я събори под себе си. Напрежението работи както за нея, така и за нейните националистически конкуренти. Създават се реални предпоставки за междунационалистическа борба, в която Сидеров разполага с ключово предимство: единствен той може да събори кабинета и да предизвика предсрочни избори. От една страна, симптомите за разведряване в Близкия Изток могат да го лишат от шанса за електорален подем на гърба на бежанския въпрос, и това само по себе си е основание да се бърза. Пропагандата, с която залива страната – телевизия, безплатни вестници, билбордове и плакати из цяла България, – говори сякаш за предизборно настъпление. От друга страна, несигурността на развръзката в националистическата ниша и евентуалното връщане на ГЕРБ на власт по-скоро диктуват изчаквателно поведение. Тепърва предстои да видим накъде биха се наклонили везните, като все пак вариантът с отлагане на нещата до евроизборите е сякаш по-вероятен.

 

(Само)блокиралите се реформатори. Напускането на „Зелените” беше очаквано действие, при това неизбежно с оглед на различните европейски партийни фамилии на принадлежност на формациите в Блока. Успех за реформаторите е, че този факт не беше публично възприет като ерозия и разпаден процес. Неуспехът им през ноември произтича от загубата на инерция, от изоставането им в политическия дневен ред, овладян от много и различни други политически субекти. Разреди се събитийността около Блока. Ако в предишни месеци декларациите и обръщенията му, становищата по икономическата и съдебната реформа добиваха медийна тежест, то сега съставящите го субекти се нуждаят от нов импулс, за да представят себе си като алтернатива на олигархичното статукво и да не се сведат до партийно отражение на софийските протести. „Реформаторският блок” остава блокиран от нерешения ключов въпрос за отношенията с ГЕРБ. Няма ясен отговор „да” или „не” на следизборна коалиция. Искането за незабавна оставка има собствен мотив, но е и най-голямата услуга, която може да се направи на Борисов и Цветанов. Блокът не може да се утвърди, ако претендира да бъде алтернатива на социалистите, без да бъде едновременно и алтернатива на ГЕРБ. Има само един ясен показател за такава готовност: да се поиска едновременно оставката на Орешарски, но и оттеглянето на Борисов и Цветанов от политическия живот. Подобно искане можеше да дойде и „отдолу”, от студентите, с които комуникират лидери на Блока. Не се случи, и очевидно не случайно не се случи. „Реформаторско правителство” без ГЕРБ звучи утопично, а с ГЕРБ – компрометиращо.

Заключение

Ноември отбеляза третата и вероятно последна за 2013 година кулминация на политическо напрежение, след февруари-март и юни-юли. Предстои да влязат в правата си коледно-новогодишните нагласи, вниманието да се насочи към празничните пазарни промоции. Въпросът е: може ли да се очаква, че с отрезвяващите зимни сметки ще се натрупа недоволство, което по-късно ще се разрази в нови масови протести със социален характер, че февруари 2014 г. ще повтори февруари 2013 г.? Зависи от много фактори, както геополитически, така и свързани с интересите, амбициите и грешките на основните политически субекти в страната, а също и от способността да се организира нова ескалация на протеста в голям мащаб. Не бива да забравяме, че дори в малки дози протестът продължава да действа като „китайска капка” и да предотвратява успокояването на процесите и самоуспокояването на управляващите. Отчетената от социолозите повишена обществена тревожност увеличава дистанцията между обикновените хора и елита и прави неимоверно трудно всяко макар и частично възстановяване на доверието. Заедно с това приемането на бюджета дава шанс постепенно да започне да се работи по приоритети, с което правителството и мнозинството да добият по-конкретен профил в очите на общественото мнение, извън представата за хора, които се намират под обсада.

С началото на годината България ще навлиза все по-стабилно в предизборна ситуация – но във връзка с изборите за Европейски парламент. Това също така намалява вероятността различни политически сценарии и тактики да се възприемат сами по себе си, а не в логиката на предизборната борба, независимо от каква посока идват. Декември ще покаже до каква степен вниманието на политическите фактори в страната наистина отива към този, по-скоро традиционен предизборен сблъсък, или ще се насочи към нови, неочаквани форми на конфронтация.