Анализ на политическия май

 

Редовният анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ (проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Марчела Абрашева, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев) върху българския политически живот през месец май беше публикуван във вестник „Труд“ на 07.06.2012 г. Тук поместваме цялостния му вариант.

 

Основни събития

  • Новоизбраният френски президент Франсоа Оланд се обяви за (фактическа) ревизия на европейския фискален пакт чрез политика на стимулиране на растежа. Предсрочните избори в Гърция задълбочиха политическата криза и усилиха заплахите за разпад на еврозоната. Неофициална среща на европейските лидери прие частични мерки за растеж, но по ключовия въпрос за еврооблигациите становищата на Германия и Франция не се сближиха.
  • 48-ми конгрес на БСП. Станишев е преизбран за лидер след самоотвод на Първанов. Партията се обяви за безкомпромисна опозиция на ГЕРБ, отмяна на плоския данък и цялостна реформа на социалните системи.
  • СДС отказа да подпише предизборно споразумение с ДСБ. Председателят Мартин Димитров подаде оставка и обвини ГЕРБ за разцеплението.
  • Меглена Кунева официално обяви учредяване на партия „България на гражданите”.
  • Касим Дал заяви, че ще учреди нова партия, която няма да бъде „дубликат” на ДПС. ЛИДЕР и ВМРО-НИЕ подписаха споразумение за коалиране.
  • Ахмед Доган окачестви като пълен провал управлението на ГЕРБ и предрече възможни предсрочни избори, за да се предотврати догодина „гръцки сценарий”. Премиерът Борисов грубо опроверга хипотезата за предсрочни избори.
  • Частични местни избори в Кюстендил и Съединение. ГЕРБ загуби половината от гласовете си в Кюстендил и кметската надпревара в Съединение.
  • Братя Галеви бяха осъдени, но се оказаха в неизвестност. Арест на Е. Банев-Брендо. Акция на МВР „Кокаинови крале”. А. Петров е задържан за постоянно в ареста. Срещу Г. Ганчев са повдигнати обвинения. Ковачки е оправдан от съда.
  • Президентът Плевнелиев взе участие в среща на върха на НАТО в САЩ.
  • Среща на премиерите на България, Турция и Катар в Евксиноград. В състава на българската делегация беше включен Касим Дал.
  • Сирийската опозиция проведе среща в Правец. Посланикът на Сирия беше изгонен от страната.
  • Приет е законът за гражданската конфискация. Премиерът Борисов благодари на депутатите, че са „спасили” правителството.
  • Генерал Тодор Коджейков беше назначен за ръководител на Националната служба за охрана.
  • Американският посланик Джеймс Уорлик беше отзован предсрочно. За нов посланик в България президентът Обама назначи Марси Рийс.
  • Безработицата стигна рекордните 12,9% по данни на НСИ. За последната година 13% от фирмите в България са фалирали.
  • Земетресение в Пернишко, градушки и наводнения породиха масови страхове.

 

Значение

  • На европейския кръстопът усилено се търси нова формула – „И стабилност, и растеж”, която да замени идеята на фискалния пакт: „Стабилност (чрез икономии) вместо растеж (чрез рискови кредити)”. В Гърция тази идея се възприема като „Стабилност чрез мизерия (от български тип)”.
  • Победите на левицата във Франция (президентски избори), Великобритания (местни избори), Германия (провинциални избори) и успехите на крайната левица в Гърция мотивират заключения за ляв завой в Европа.
  • Пренареждането на политическите сили година преди изборите навлиза във финална фаза. Вътрешнопартийните процеси продължават да доминират междупартийните битки.
  • През политическия май губещи се оказват водещи политически лидери от времето на прехода: Иван Костов, Георги Първанов и Ахмед Доган. Печеливши са (следпреходните) Сергей Станишев и Бойко Борисов.
  • БСП излезе от конгреса без видими вътрешни разделения и запазва позицията си на основна алтернатива на ГЕРБ.
  • След разделението при сините се форсира процесът на създаване на нова дясна коалиция без Костов. Разпадането на Синята коалиция дава нови шансове на Меглена Кунева.
  • Интензивното сближение на България и Турция променя контекста на публичния конфликт между Борисов и Доган.
  • Оценката, че страната е покрила конвергентните критерии за членство в еврозоната – една от малкото добри новини, попадна в контекста на поредицата от неблагоприятни индикатори за бъдещето на икономиката ни (намалени инвестиции, увеличена безработица, три пъти по-нисък от очаквания растеж на БВП).
  • Юлският доклад на ЕК за напредъка на България е критичен момент и за мнозинството, и за опозицията, и ще определи окончателно предстартовите позиции в изборната година.
  • Вотовете в Кюстендил и Съединение показаха, че изборната машина на ГЕРБ засича. Емоционалните следизборни изявления допринасят единствено да се дискредитира изборният процес в България.
  • Стоте дни на президента Плевнелиев бяха белязани с високопарни изявления и реалното назначаване за ръководител на НСО (служба към президентството) на приближен на премиера.

Проблемните възли

Усложнен международен контекст. Българският политически процес се развива в ситуация на увеличена несигурност в Европа и растящо напрежение в Близкия Изток. Кризата в еврозоната навлиза в нов етап. Кризисните тенденции се задълбочават, без да бъдат балансирани от положителни новини. Политическата картина се преобърна. До този момент Германия налагаше концепция за изход от кризата, основана на бюджетната дисциплина и съкращенията на разходи. Сега Франция излиза с алтернативна концепция, насочена към стимулиране на растежа, която се възприема като глътка въздух от държавите в Южна Европа, като Италия дори се стреми да посредничи между Германия и Франция. Подложена на силен натиск, Германия попада в отбранителна позиция, но подготвя контраинициативи. Политическият юни ще бъде твърде важен за европейската интрига: предстоят нови избори в Гърция и официална среща на върха на Европейския съюз.

Глобалната геополитическа ситуация е подчертано динамична. Сирия и Иран продължават да бъдат основни огнища на международното напрежение. Все повече се втвърдява тонът на Вашингтон спрямо нежеланието на Москва да подкрепи свалянето на Асад в Сирия, но продължава да се търси руското сътрудничество. Путин влезе в ролята си на нов (стар) президент и като начало бойкотира срещата на Г-8 в Кемп Дейвид, изпращайки Медведев вече като премиер. А след като на срещата на върха на НАТО в Чикаго бе официално обявено, че противоракетният щит на пакта покрива европейските страни-членки, Русия съобщи за успешен тест на нова ракета, способна на пробие щита. В Далечния Изток Китай, Япония и Южна Корея подписаха споразумение за свободна търговия. Китай и Япония директно преминават към разплащане в юани и йени, заобикаляйки по безпрецедентен начин долара. Западът усилено търси стратегическа визия за многополюсния свят. Новата книга на Збигнев Бжежински под това заглавие (през този месец излезе и български превод) анализира предпоставките, пречките и пътищата към „разширен Запад” с участието на Турция и Русия; тя е мащаб, с който може да се измерят любителските изявления на президента Плевнелиев, че той самият щял да гледа и пътува само на Запад от София… В продължение на четири години Япония, Индия и Китай няма да бъдат удостоени с визита на българския президент… Освен като провинциално, трудно е да се окачестви другояче подобно мислене и поведение.

Обстановката на Балканите продължава да бъде рискова. Срещата на върха на НАТО в Чикаго на практика отложи приемането на нови членки от Западните Балкани. Бяха разкрити планове за „Арабска пролет в Македония”. Премиерът на Турция Ердоган заяви, че е възможно Македония да се разпадне, ако не се зачитат правата на албанското малцинство. За президент на Сърбия беше избран Томислав Николич – близък сътрудник на Шешел и вицепремиер при Милошевич, взел участие с оръжие в ръка в гражданската война в Хърватия. Известен и с това, че беше монтирал руския национален химн като сигнал в мобифона си. Негативните реакции на Босна/Херцеговина и на Хърватия са понятни. Пред множество неизвестни се изправя Гърция. Въпреки огромните усилия да се подпомогнат партиите, които сключиха споразумението за стабилност, шансовете да спечели крайната левица са налице. Европейските лидери вероятно не си дават достатъчно сметка, че Гърция е уникалната страна, в която национален празник е „Денят Охи” – денят, в който страната е казала „Не!” („Охи!”) на фашисткия ултиматум, въпреки реалността на заплахата.

Трудно е да се каже, че външната политика на страната отговаря на многостранността на предизвикателствата. Изпъква като линия единствено сближаването с Турция, което се разгръща през последните години и започва да дава конкретни плодове, включително чрез турската инициатива за строеж на магистрала Свиленград – Русе. Междувременно България се включи в мащабната кампания за възстановяване на османски сгради на Балканите.

 

Властта по пътя към юлския доклад. Редовният доклад на ЕК за напредъка на България се превръща във важна междинна стъпка по пътя към предизборната година. Значението му се осъзнава и от управляващи, и от опозиция. Ако техническият февруарски доклад беше дотолкова критичен, че дори комуникационните умения на премиера Борисов не успяха да го представят като положителен, то предстоящият юлски ще има съществени последици върху имиджа на управлението и ще определи в голяма степен стартовите позиции на политическите сили. Една положителна външна оценка за партия ГЕРБ на края на третата година от управлението й ще е най-силен аргумент за нейната безалтернативност, особено в светлината на идващата есенна „жътва” от управленски успехи – магистрала Тракия, втория лъч на метрото, обновените градски центрове. И обратно, тезата „отвън ни харесват” ще се пропука безвъзвратно при едни тежки критики. Това обяснява и рязко засилената активизация на МВР през май, арестите, повдигането на обвинения, приетия под мощен премиерски натиск закон за конфискацията. Тези събития, които ще продължат, трябва да докажат наличието на изчезналата във февруарския доклад „политическа воля” и да покажат досега оспорваните от Брюксел „конкретни резултати” в борбата с организираната престъпност.

Задача на мнозинството е максимално да скъси политическото време до доклада, да не загуби инициативата в политическия процес и да се възползва от вътрешните трусове в другите партии. Ето защо май беше пределно наситен със събития, произвеждани от властта – посещенията на премиера Борисов в различни градове из страната, обилно придружени с изявления и коментари, реакциите и решенията по повод на земетресението, драматичните дебати по забраната на тютюнопушенето. Войната за интерпретация на ситуацията в България продължава да се води с неотслабващо темпо. Новината, че България и Германия са извадени от бюджетната процедура на ЕК за свръхдефицит, беше представена като фундаментален факт, който нарежда икономически българите до германците. Повишеният кредитен рейтинг на страната от Мудис също влезе като безспорен атестат за „успеха на реформите”. Стигна се дори до официалната измислица, че финансовият министър С. Дянков е избран за шеф на Надзорния съвет на ЕБВР. Същевременно от ГЕРБ и лично Борисов положиха немалко усилия да внушат, че маневрите и вътрешните дебати на останалите политически сили са израз само на хаос и безпомощност. Минимизирани и омаловажени са тревожните симптоми в икономиката – прогнозите за растеж през 2012 по всеобща оценка отвътре и отвън са прекалено оптимистично завишени, постъпленията от данъци с края на априлското внасяне на декларации са далеч от оптималното и не променят бюджетната картина, износът пада, вътрешното потребление неумолимо се свива, фалитите при малкия бизнес са рекордни. Вместо това се чуват позитивни новини за перспективите на културния туризъм и за увеличението на пенсиите. Политически фон на тази активност става дискредитирането на демократичния изборен процес в България. Борисов обясни загубата на ГЕРБ в Кюстендил с това, че „БСП са купили изборите”. Звучи странно, като се има предвид, че (1) изборите не бяха спечелени от БСП и (2) ГЕРБ загуби половината от избирателите си. Толкова ли подкупни са били избирателите на управляващата партия? Но най-странното е, че (3) по този начин премиерът официално легитимира практиката на купуване на гласове като нещо нормално, при което единствено важно е кой ще надхитри другия и ще купи изборите преди него.

 

Прегрупиране на политическите сили. Вътрешнопартийните битки, на които станахме свидетели, изразяват нормалното за старта на предизборна година пренареждане и търсене на собствена ниша. Новото е във вече повсеместното (открито декларирано и от политици, и от анализатори) убеждение, че следващото правителство на страната ще бъде коалиционно. Така темата за коалицията – със съответните дебати с кого и на каква цена – става централна за политическото говорене. Тя доминира и при по-големите, и при по-малките играчи. При по-големите коалиционната проблематика минава през стремеж за предварително доказване на собствената алтернативност – на ГЕРБ (БСП) или на статуквото (Кунева). Ситуацията е деликатна и няма очевидни посоки на развитие. БСП стои все така самотно в левия спектър, постепенно се дистанцира дори от досегашния формат на Коалиция за България, и никой не проявява осезаемо желание за дългосрочно партньорство с нея. Кунева твърде много говори за „партийния картел” и за своя ангажимент към граждани, а не към партии. Това вероятно ще я улесни при нужда да обоснове необходимостта от коалиция. В случая по-скоро печелят герберите, защото именно към тях са насочени коалиционните амбиции на повечето стари и нови партийни субекти. По-малките играчи се опитват да идентифицират луфтове за уплътняване в едно бъдещо коалиционно управление и ориентират стратегията си в тази посока. Надеждите са два типа – или добиване на „златна акция” в бъдещия парламент при патово равновесие на големите, или по-простият вариант – десноцентристко поведение, което би направило от тях логичен, естествен и удобен партньор на ГЕРБ при недостигащо мнозинство.

Месецът даде отговор на централни въпроси пред партиите, но и незабавно породи нови.

 

БСП. Конгресът даде отговор на въпроса „кой ще ръководи БСП”, но откри не по-малко важния въпрос „ще доведе ли това до успех”. Преизбирането на С. Станишев за председател, макар и очаквано, се случи при максимално благоприятни условия: не се стигна до директен сблъсък с бившия президент Г. Първанов, който си направи отвод и не допусна да се внесе остро разделение в партията. Противопоставянето с Първанов все пак бе толкова сериозно и ясно изразено, че не може да се говори за „служебна победа” на сегашния лидер; а конгресът излезе с послания към обществото, внушаващи единство и надделяващи над усещането за вътрешнопартийни проблеми. На прага на изборната година БСП изглежда консолидирана, а пред Първанов има риск да се превърне в жертва на собствения си лозунг за промяна.

Трудно е да се разбере защо толкова опитен тактик като Първанов предприе лидерската авантюра. Дори една тактическа грешка през 1997 – 2001 щеше да попречи на партията да се изправи, а две грешки можеха да я сринат. Сега неуспешният опит да се оглави алтернативата БСП беше само продължение на неуспешния опит да се формира алтернатива АБВ. Неговата основна теза – необходима е промяна на партията – е повече от основателна. Но в конкретната политическа обстановка това внушение щеше да бъде многократно по-силно и по-точно фокусирано, ако беше безкористно, ако не беше представено като мотив за завземане на лидерския пост.

Важен резултат от конгреса е, че пред Станишев няма да има вътрешни пречки при решаването на въпроса за лидерство на ПЕС през септември т.г.

Не могат обаче да се подминат въпроси, които остават открити. Първо, Станишев успя да спечели на своя страна врагове на Първанов, но няма гаранции, че същите тези фактори в партията ще бъдат плътно на негова страна и занапред. Второ, резултатите от отчетно-изборните конференции (особено в София) и от конгреса, както вероятно и съставът на бъдещото Изпълнително бюро, могат да бъдат представени и като победа на статуквото в БСП, което ще създаде и съществени трудности за издигане над равнищата на стабилизирана, но недостатъчна подкрепа, налични в момента. Шанс за БСП е възможността да се възползва от натрупващата се лява енергия в Европа и да налага в обществото разбирането, че Европа тръгва по други пътища, различни от тези на ГЕРБ и Борисов, и че по-доброто бъдеще не принадлежи на тях. И обратно, Станишевото ръководство ще сбърка, ако се затвори във вътрешнопартийни дела и се заеме основно да изгражда стена пред привържениците на Първанов в партията.

 

ДПС. Засилената медийна активност на лидера Доган е нещо необичайно. От времето на изборите той не е правил толкова много изявления и не се е явявал толкова често публично. Размяната на реплики с премиера Борисов стана едно от централните събития на месеца и има по-голяма дълбочина, отколкото се вижда на пръв поглед. Не са прави коментаторите, които съзряха в това просто „дружески закачки” за взаимно поддържане на интереса. От доста време насам линията на Борисов е насочена към ограничаване на присъствието на ДПС в обществения живот. Сближаването между Турция и България има ключова роля в този процес. Особено след заявката на Дал за нова партия и присъствието му в официалната делегация за срещата с турския премиер Ердоган в Евксиноград може да се каже, че Борисов се опитва да притисне Доган между Дал и Ердоган, да докаже, че той не е необходим нито на българските турци, нито на турците в Турция. Стремежът на Борисов да играе остро срещу ДПС, без да нагнетява етническо напрежение (понеже е правил такива грешки в миналото и много внимава), среща логичната реакция на ДПС да извежда на преден план етническия проблем. Но говоренето за нов възродителен процес показва липса на въображение, а изявлението на Доган, че Турция е „огромна страна” с „огромен икономически потенциал”, звучи като молба към Анкара да си спомнят за него. Всъщност, на електорално равнище в смесените райони шансовете на ДПС продължават да бъдат многократно по-големи от тези на ГЕРБ или Дал. Но ситуацията е различна от 2005 или 2009, ДПС вече има по-ограничени възможности и спира да бъде този незаобиколим играч в българската политика, който беше по-рано. В сегашната конфигурация никой не иска да си партнира с Доган – това му позволява да говори против всички, като се стреми да извлече отново силата си от избирателите и техните опасения, но остава проблемът, че ако не предложи нещо наистина ново, ще върви (бавно) към залез.

 

СДС и ДСБ. Разтрогнатият брак между двете партии е отложен във времето. ПГ на Синята коалиция остава до изборите, но на всички е ясно, че това се мотивира от аритметичната невъзможност на всяка от двете формации да има собствена група. Решението на СДС да не подпише споразумение с ДСБ даде отговор на въпроса „Има ли бъдеще Синята коалиция?”, но незабавно породи друг: „А в какъв формат ще се продължава напред?”. И двете партии имат съмнения в способността си да преодолеят 4%-овата бариера. И ако Костов повтаря, че има пълна готовност да се яви сам на избори, въпреки че не е изключено да се опита да предложи ново споразумение на СДС (повечето депутати от СДС в ПГ биха го подкрепили) или да потърси трети вариант, то СДС доста отчетливо поема пътя към нови коалиционни формати. Проблемът има две страни. Неприемането на личността на Костов години наред беше реален фактор във вътрешнопартийния живот, и в центъра, и по места. Така изглежда, че СДС се е освободил от една тежест, която му пречи да съществува нормално. Но заедно с това процесът по обезличаване на формацията получи нов тласък. Разговорите за коалиране с разнородни по облик, идеи и обществено значение партии подхранват съмненията за политическа „всеядност”. Водачите на антикостовската линия, както и кандидатите за председател след оставката на Димитров са малко познати на обществото и ще им трябва време, за да се наложат. Не са се откроили ярки фигури, които внушават достатъчен импулс за синьо възраждане. И не на последно място идва декларацията на СДС, явно продиктувана от стремежи за бъдеща коалиция с управляващата партия, че няма да бъде опозиция, а коректив на ГЕРБ, както преди три години. И ако в началото на мандата това беше допустимо, то в края му звучи твърде неумело като ход. Неясно остава защо избирателите трябва да гласуват за коректив на властта. Ако не харесват ГЕРБ, ще гласуват за друга партия, която е тяхна опозиция, не за СДС. А ако харесват ГЕРБ, ще изберат оригинала, а не коректива.

Парадоксално се оказва, че еднакво сложен проблем при сините е и навалицата край СДС, и самотата край ДСБ.

 

„Атака”. За пореден месец партията е в положението безучастно да наблюдава политическия живот, без да може да внесе нищо различно. Анти-ДПС говоренето е вече практически изцяло иззето от ГЕРБ, а критичната позиция по енергийната политика на мнозинството – от БСП. В актива на В. Сидеров остава само заведеното сега срещу него наказателно производство за разпространение на фашистка литература, а сред изявите му през месеца – напомнянето в реч пред Народното събрание, че Адолф Хитлер пръв в Европа въвежда забраната за пушене на публични места.

 

Заключение

Политическото пренареждане отива към финалната си фаза, в която конгресът на НДСВ, учредителното събрание на партията „България на гражданите” и Националното събрание на ДСБ ще нанесат последни щрихи. Все по-настойчиво ще звучи въпросът за доминиращата линия на бъдещата предизборна надпревара. Има достатъчно предпоставки тя да се реализира като противопоставяне на един политически стил на друг, на сблъсък по оста „старо-ново”. Неслучайно май беше тежък месец и за тримата значими политици на прехода – Първанов, Костов и Доган. Сериозни са усилията новите конфигурации в политическия живот да се представят и като нов шанс за страната. Да си нов и да не си замесен в противоречивото наследство от прехода само по себе си става голям политически плюс. Дори ГЕРБ, която е на власт, прави всичко възможно, с нестихващи кадрови трансформации и промени, да изглежда постоянно нова партия, а не част от статуквото, да внушава убеждението, че едва сега са дошли, за да се справят с направеното от други. Другата линия, която засега остава на заден план, е защитавана основно от БСП и държи да представи политическия сблъсък по класическата ос „ляво-дясно”, за да демонстрира несполуките на дясното управление срещу офертата за европейски ляв растеж.

Решаващо за тона на политическия живот ще бъде темата „Европа”, и по-точно битката за интерпретация на европейския доклад. Това е и специфичен шанс за европейското говорене в България, забравено и заглъхнало през последните години. Ако дискусията се сведе до взаимни обвинения на национална почва, особена промяна не би настъпила. Бонус биха имали онези политически сили, които рационализират българската тема на европейските дебати. Шансовете на опозицията да излезе именно с европейски аргументи и европейски перспективи срещу реториката на мнозинството изглеждат по-големи, но не и по-лесни за реализация.