Анализ на политическата 2013

 

Редовният анализ на института „Иван Хаджийски“ под общата редакция на проф. Петър-Емил Митев. В дискусията участваха проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев.

Основни събития

  • Хърватия стана 28-ата държава-член на ЕС. Латвия се присъединява към еврозоната (18-а по ред, от 1 януари). Сърбия започва преговори за еврочленство. Молдова и Грузия подписаха споразумение за асоцииране към ЕС, Украйна отложи вземането на решение. Въвежда се единен механизъм на финансов надзор за еврозоната, открит и за другите страни от ЕС. Ирландия е първата страна, която след европейска спасителна програма се завърна към пазарно финансиране. Шенгенското членство на България и Румъния не се състоя.
  • Споразумение за химическо разоръжаване на Сирия, постигнато от САЩ и Русия. Ескалация на напрежението около ядрената програма на Иран беше избегнато. Разкрития за глобално следене на комуникациите от страна на САЩ (скандалът „Сноудън”). Китай обяви нов етап на пазарни реформи и либерализация. Ангела Меркел беше преизбрана за канцлер на Германия в голяма коалиция на християндемократи и социалдемократи. Владимир Путин оглави класацията на сп. „Форбс” за най-влиятелните хора в света.
  • В България се проведе национален референдум за изграждане на нова ядрена централа. Гласовете „за” надделяха с 60 на 37%. Активността от 20,2% лиши референдума от задължителна валидност, но постави въпроса пред парламента, който гласува отрицателно.
  • Правителството на Бойко Борисов подаде оставка след мащабни национални протести, провокирани от високите сметки за електроенергия. Мандатът на 41-ото Народно събрание бе прекратен предсрочно. Президентът Росен Плевнелиев назначи служебен кабинет с премиер дипломата Марин Райков.
  • Лидерът на ДПС Ахмед Доган подаде оставка на национална конференция на ДПС, преминала с опит за покушение срещу него. За партиен лидер бе избран Лютви Местан, Доган остава почетен председател.
  • Главният прокурор Сотир Цацаров откри „фрапиращи нарушения” при използването на СРС от страна на МВР. Изнесени бяха записи на самия експремиер Борисов. В „деня за размисъл” преди парламентарните избори беше разкрито нелегално отпечатване на повече от 400 хиляди бюлетини в Костинброд.
  • Предсрочните парламентарни избори на 12 май преминаха при ниска активност (51,33%). Четири политически сили са представени в 42-ото Народно събрание: ГЕРБ (97), КБ (84), ДПС (36), „Атака” (23). Традиционната десница не успя да премине 4%-овата бариера. Иван Костов напусна политиката. В края на годината ПГ на ГЕРБ е по-малка; двама депутати се обявиха за независими.
  • ГЕРБ не призна легитимността на изборите и ги оспори (без успех) пред Конституционния съд. Партията отказа да излъчи заместник-председател на НС и ръководители на комисии. Обяви бойкот на парламентарните заседания. Впоследствие депутатите се върнаха в парламента, но отказват да се регистрират, ако кворумът зависи от тях.
  • С мандата на БСП бе съставено правителство с министър-председател Пламен Орешарски, подкрепено от левицата и ДПС, с общо 120 депутати.
  • Нова протестна вълна избухна след решението на НС да избере за ръководител на ДАНС депутата от ДПС Делян Пеевски. Президентът Плевнелиев обяви, че „оттегля доверието си” от правителството. Назначението на Пеевски беше отменено, но протестите продължиха с искане за оставка на кабинета и предсрочни избори с различна интензивност до края на годината. Отбелязаха пик през юли и нов импулс през ноември с окупационна стачка на група студенти. На два пъти беше правен опит за обсада на Народното събрание.
  • Управляващите приеха поредица от мерки за (частично) облекчаване на социалното положение в страната.
  • Подписано е споразумение с „Газпром” за българския участък на газопровода „Южен поток”. От Брюксел бяха огласени съмнения за несъответствие на договора с европейското законодателство. Обявен бе инвеститорски интерес на американската компания „Уестингхаус” за строителство на VІІ блок на АЕЦ „Козлодуй”.
  • Повдигнати са три обвинения срещу бившия вътрешен министър Цветан Цветанов. Започнато е дело и срещу Христо Бисеров, заместник-председател на НС, който напусна политическия живот.
  • Бежанци, прокудени от сирийския конфликт, и имигранти от други страни (общо над 10 хиляди) потърсиха убежище в България. Това породи институционни проблеми, обществени страхове и остра националистическа реакция.
  • Партиите от „старата десница” (ДСБ, ДБГ, НПСД, „Синьо единство”, Зелените, по-късно СДС и БЗНС) се обединиха в Реформаторски блок с идеята за предизборна коалиция. Впоследствие Зелените и „Синьо единство” напуснаха.
  • Журналистът Николай Бареков обяви създаване на своя формация под името „България без цензура”, която да бъде алтернатива на политическото статукво.
  • Раждаемостта падна под 62 хиляди живородени – абсолютен минимум от 1890 г. досега. В прогнозите на Икономическия и социален департамент на ООН България е най-застрашената от депопулация страна в света.
  • Социологическите проучвания регистрираха трайна тенденция на ниско доверие в институциите и политическите партии.

 

Значение

  • 2013 г. бележи – чрез развитието на казуси като Сирия, Иран и Украйна – нова, още по-значима крачка към формиране на многополюсен свят.
  • ЕС продължава да бъде притегателен център, показва тенденции на преодоляване на кризата и положителна икономическа перспектива. Назована е ориентацията „Европейски съединени щати”. Новите крачки към интеграция (новата роля на Европейската централна банка, отварянето на трудовите пазари за Румъния и България, усилването на вътрешната миграция и пр.) пораждат и усилване на националистическата евроскептична реакция.
  • Предстоящите избори за Европейски парламент придобиват двойно значение: като конфронтация на еврофили и евроскептици и като сблъсък на център-дясно (ЕНП) и център-ляво (ПЕС). И в двата аспекта изходът не е предрешен.
  • За България 2013 е година на политическа криза и нова изходна точка. Равносметката ясно показва нов обществен баланс: проличаха и границите на властта при нейното упражняване, и границите на протеста при неговото действие. На пълзящия авторитаризъм и партийното самовластие беше сложен край. Същевременно самовластие на улицата също не се състоя. Краят на годината очерта институционален изход от кризата.
  • Протестните вълни до известна степен оставиха встрани от общественото внимание икономическите проблеми. Постепенното утихване на протестите се дължи и на разминаване с дневния ред на хората.
  • Стремежът на партия ГЕРБ към еднопартийна доминация – дори за сметка на партньорство и нежелание да се играе по правилата на играта – я постави в положение на политическа изолация. Деструктивната политическа линия не получи и очаквания отзвук „отдолу”.
  • Новото правителство формира парламентарна подкрепа на базата на отрицание на модела на управление на ГЕРБ. Това реално сближава партньорите в управлението повече отколкото споделени стратегически виждания.
  • Възстановява се разделението на властите, застрашено по време на предишния мандат. Прокуратурата, медиите, президентството са видимо независими от изпълнителната власт и готови да й опонират.
  • 2013 ще бъде запомнена като година на максимално раздалечаване на политическия елит и обикновените хора, масово недоволство на управлявани от управляващи. На тази основа се реанимира конституционната илюзия, която свежда същността на проблема до промяна на основния правен документ.
  • БСП за първи път след 1994 г. е мандатоносител, но при изключително крехък парламентарен баланс и в условията на политическа криза. Политическият компромис даде шанс за съставянето на правителство, но заедно с това излага партията не само на фронтални атаки от дясно, но и на тилови диверсии от ляво.
  • Традиционната („синя”) десница от 137 депутатски места през 1997 г. след продължително свободно падане достигна до 15 през 2009 г. и остана вън от парламента през 2013 г. След всеки кризисен кръстопът – след 2001, 2005, 2009 г., опитите за възстановяване се свеждаха до организационни промени и персонални комбинации. 2013 г. не донесе принципна поука и нов подход.
  • Бежанската криза създаде условия за националистическа радикализация, които все още не са преодолени. Появи се най-крайната досега националистическа формация. Националистическата ниша е пренаселена, борбата за овладяването й се изостри.
  • Откритият достъп до трудовите пазари на всички европейски страни ще стимулира „изтичането на мозъци”. На практика България ще дотира икономиката на страни като Германия и Великобритания, като им доставя специалисти, в чието обучение не са инвестирали. Превантивните мерки на други страни дори не се коментират.
  • Демографският срив поставя настойчиво въпроса за консенсусна политика по жизнено важни за обществото въпроси, за необходимостта от национална дългосрочна стратегия. В същото време българското общество остава по-разделено от всякога.
  • Конфликтните ситуации в региона се увеличиха с политическите кризи в Украйна и в Турция. Началото на преговори между Сърбия и ЕС създава благоприятна обстановка за подобряването на отношенията на България и Македония. Подписването на договор за добросъседство остава първостепенна задача на българската външна политика.

Проблемните възли

Българската 2013-а. Както в обществен, така и в политически план за страната това е безспорно най-напрегнатата и динамична година след експлозивната 1997 г. Преминаха първият след промените национален референдум и първите предсрочни избори след 1997 г. Смениха се три правителства. Надигнаха се три протестни вълни (февруари-март, юни-юли и ноември), като по обща продължителност на публичните изяви недоволството няма аналог след 1990. Политическият живот беше обогатен с нов жанр – „контрапротести”. Избухнаха три големи скандала – около подслушванията на МВР (март), „деня за размисъл” (май) и назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (юни). За първи път след промените политическа сила дублира първия си резултат на избори, за първи път политическа сила номер едно на изборите не можа да състави правителство, за първи път партията-победител публично отказа да признае изборите. За първи път имаше толкова голямо обществено желание за промяна на целия модел и въпреки това за първи път след 1991 г. в парламента не влезе нито една нова формация. За първи път 100-те дни толеранс на правителството се оказаха 16 и за първи път работата на едно правителство не зависи от парламентарна подкрепа, а от парламентарен кворум.

Уникалността не е само куриозен факт. Тя се отрази и на необичайните отношения, в които попаднаха общество, партии и институции.

Новият обществен баланс. Промени се отношението гражданско общество – държава. Гражданите извоюваха терен за свободно действие и ефективно изразяване на мнение срещу действия или бездействие на властта. Протестите показаха способността за гражданска мобилизация, за фокусиране около теми и проблеми и постигане на конкретни решения. Същевременно пролича невъзможността да се постигне успех, когато се разминат с важните, с ключовите проблеми на страната.

В социален план границите на властта проличаха през февруари – тогава стана ясно, че Дянковският модел на „стягане на коланите”, на замразяване на доходите и фаворизиране на едрия бизнес и монополите става непоносим за значителен брой хора в цялата страна. В политически план границите на властта се очертаха през юни – тогава се разбра, че управляващите не могат да имат пълна свобода в политическите си решения, въоръжени единствено с мотива за тяхната законосъобразност, а трябва да се съобразяват с общественото мнение.

На свой ред границите на протеста също се натрапиха на вниманието през февруари и юни. Видя се, че масовото недоволство „срещу” не може лесно да бъде трансформирано в масова подкрепа „за”. Несъгласие със сметките за ток и с политиката на кабинета не е равнозначно на общ стремеж за нова конституция или друг обществен модел. След оставката на кабинета Борисов протестът загуби фокус и неубедителното представяне на лидерите му на майските избори го доказа. Аналогично, недоволството срещу избора на шеф на ДАНС трудно се утвърждава пред цялото общество като искане за незабавна оставка на ново правителство и избори, които политически могат или да запазят кабинета, или да върнат предишния.

Процесите задълбочиха наченки на и преди съществувало обществено разделение, докараха градуси на политическа емоция, сходни с тези от началото на промените. Разделението всъщност се оказа в много по-голяма степен политическо, около алтернативите на властта, отколкото социално, сред алтернативни каузи в самото общество. Постепенното затихване на летните протести произтече не само от умората и студения сезон, но и от неумението да убедят по-голямата част от хората във връзката на каузата си с техните проблеми. През цялата година проблемите останаха същите, и те се коренят в неприемливо високите равнища на бедност, степента на монополизация и олигархизация на икономическия живот. Февруарският протест се насочи към същността на проблемния възел, но не се оказа в състояние да предложи решение. Юнският протест предложи радикално решение, но остана встрани от самия проблем. През 2013 твърде много се говореше за морал и твърде малко – за икономика, твърде много се гледаше назад към миналото и твърде малко – напред. Така протестът се самоизолира и затвори в ограничени софийски среди. И не защото хората имат основание непременно да подкрепят това правителство. А защото те не чуха нищо за себе си в разказа на протестиращите.

Новият институционален баланс. През 2012 г. натискът над съдебната система беше публичен, критиките за превръщане на законодателната власт в гумен печат на изпълнителната изобилстваха, в президентството „поддакваха” на „Дондуков 1”. 2013 г. даде шанс да се тръгне към възстановяване на разделението на властите. И това се случи както благодарение на падането на Борисов, така и благодарение на протеста срещу Орешарски.

Можеше да се забележи още през март, април и май, когато административно ГЕРБ все още управляваше, но главният прокурор започна проверки срещу лидера на партията и неговите приближени. Видя се и през ноември, когато бяха повдигнати обвинения срещу заместник-председател на парламента от (съ)управляваща партия. Лавината от критики срещу начина и условията на работа на 42-ото Народно събрание почти затрупа факта, че то не се превърна в място за одобрение на предварително взети в МС решения, а средище на разгорещени дискусии и постоянни преговори между подкрепящите правителството партии за характера на изпълняваните политики. От своя страна, протестът срещу Пеевски на практика беше протест срещу типа политическо поведение, характерен за предишния мандат – протест срещу задкулисно вземане на решения, криещо риска от ограничаване на права и свободи и концентриране на прекалено много власт в едни ръце. Институциите, загубили от доверието си, в края на годината все пак изглеждаха по-различно, отколкото в началото. Самостоятелната линия на президента Плевнелиев, заел страна и заедно с това лавиращ в политическия спор, изразява и съзнание, че институционалната конфигурация се е променила, и неспособност да се намери собственото мястото в тези нови условия.

Новият политически баланс. Майските избори измениха рязко политическите съотношения в страната. Голямата дясна партия (ГЕРБ) остана извън властта, малките десни (ДБГ, ДСБ, СДС, РЗС и т.н.) – извън парламента. Доста прибързано това беше изтълкувано победа на левицата. Левите не спечелиха изборите. Десните ги загубиха. По-задълбоченият прочит на електоралните резултати показва, че хората се произнесоха против модела на досегашното управление, без да изразяват предпочитание към ясна и обозначена политическа и идеологическа алтернатива. БСП не беше подкрепена, за да управлява като БСП, а за да управлява различно от ГЕРБ. Съюзът на БСП и ДПС и негласната подкрепа на „Атака” нямат стратегическо основание или виждания за обща кауза, а се изграждат и подържат – в правителството преди всичко, в парламента – изключително, на анти-ГЕРБ основа. Скандалът с ДАНС, недоволството от отделни кадрови назначения по високите етажи, несъгласието с определени законодателни инициативи показват, че хората реагират емоционално и категорично именно срещу прийоми, познати от по-рано. Така БСП и ДПС изпитаха на собствен гръб възмущението на хората, което основателно поддържаха преди  да дойдат на власт. Провалът на ГЕРБ беше заложен в отказа да съблюдава правилата на демократичната политическата игра. Това го лиши от стабилно партньорство и го постави в политическия изолатор с правото да повтаря еднотипното: ние спечелихме, ние спечелихме…

Изолацията на „старите десни” произтичаше от обвързването им със стари схеми и лозунги и неспособност да се обърнат към дневния ред на обществото – много повече социален и ориентиран към настоящето. Обратно, рутината на „Столетницата” и политическият реализъм на нейното ръководство подтикна партията към отваряне и търсене на партньорства. Силен тактически ход беше предварително издигнатата кандидатура на Пламен Орешарски за премиер. Грешките на БСП тръгнаха именно от опитите да се излезе от позицията на експертно управление и да се демонстрира властово самодоволство. В този контекст сериозен минус е липсата на коалиционен договор с ДПС, което обрича взимането на решения на всекидневно договаряне при съпътстващи подозрения в непрозрачност и спекулации с относителната управленска тежест на едната и на другата партия. Разбира се, то е мотивирано със замисъла за експертно-политически кабинет, но при всяко положение двете партии биха спечелили, ако изнесат пред публиката ясни съгласувани виждания за промяна на типа управление в България.

Новият политически баланс се отличава с това, че е уязвим в самата основа – парламентарния кворум – и застрашен от заглъхналия, но не и изчерпан протестен потенциал. Условията са благоприятни и привлекателни за включването на нови политически субекти. Националистите са в принципно изгодна позиция, но блокирани от собствените си проблеми и противоборства. Между кандидатите се открои „България без цензура” на Николай Бареков. Фактически формацията вече има позиция в новия политически баланс, която й осигурява шансове в политическата 2014 г. Н. Бареков влиза в ролята на дясна алтернатива на ГЕРБ, акцентира върху социални потребности и заедно с това флиртува с националистите. Шансовете му не са за подценяване: добре познат на масовата публика, атрактивен и агресивен журналист, с постоянни обиколки из страната, осигурена телевизионна популярност.

В края на 2012 г. политическият живот беше структуриран от противоборството ГЕРБ – БСП. В крайна сметка след изминалата бурна година – по съвсем нов начин – противостоенето ГЕРБ – БСП отново бележи полюсите на политическата алтернативност. Няма обаче никаква гаранция, че същото ще може да се каже след още една година.

ГЕРБ: партия на властта в опозиция. Годината мина под знака на сгрешена политическа оценка на партията на Борисов, на неточна представа за собствената им сила. През цялото време поведението им беше на хора, които държат цялата власт, а това се разминаваше с реалностите. Синдромът на всевластие, усилил се след победата „на всяка цена” на президентските и местните избори през 2011 г., ги лиши от адекватен поглед към промените в икономическата и обществената среда. На референдума ГЕРБ се обяви „против” изграждането на нова АЕЦ, само за да бъде против политическия опонент, без да се интересува от масовите нагласи. Борисов подаде оставка с убеждението, че прави крачка назад заради две напред и отново ще получи цялата власт. Но загубата на властовите механизми отслаби контрола му върху изборния процес и медийната среда. Отказът да признае изборите, само защото не ги е спечелил по-убедително, показваше, че остава закотвен в дилемата „или цялата власт, или нищо”, която той обоснова още през 2009 г. Беше използван целият деструктивен арсенал: искане КС да анулира изборите; бойкот на парламента; призив да се свали правителството; искане президентът да свика КСНС след обсада на парламента; три вота на недоверие; саботиране на парламентарния кворум; декларирана линия „да се пречи на правителството”… Ефект не беше постигнат.

ГЕРБ се оказа партия на тактици без стратегическа визия. Спечели поредица битки и загуби войната. За да се утвърди в система на либерална демокрация, партията се нуждае от по-ясно осмисляне и по-плътно придържане към демократичните норми. По време на мандата ГЕРБ се стремеше към задържане на властта с всички средства, в опозиция – към връщане към властта с всички средства. И двата типа поведение са противопоказани за демократичната практика. Партията се нуждае от промяна и редица факти показват, че това постепенно се осъзнава. Отцепването на депутати е сигнал и за ръководството, и за членската маса, и за симпатизантите. 2014 г. ще бъде вероятно с решаващо значение и ще покаже способността на ГЕРБ да се преобразува и адаптира към променената политическа среда.

БСП: тестът и изкушенията на властта. Формално погледнато, партията има основание да се поздрави с постигнатото през 2013 г. Първа победа с резултатите от референдума. Осъществи декларираната цел да свали ГЕРБ от власт. Стана мандатоносител на новото правителство и наложи предварително обявения кандидат за премиер. Премина през сътресенията на масовите обществени протести без разцепления, а напротив, със сплотяване на редиците, така че успя да завърши годината като първа политическа сила според изследванията на всички сериозни социологически агенции.

Ситуацията обаче има и обратна страна, която не е розова. Критиките, че партията не участва ефективно в управлението, а отстъпва позиции и жертва ангажименти пред ДПС и различни приятелски кръгове звучат ясно, а са споделени и сред част от червените. С поведението си и с обществените реакции, особено около скандала с ДАНС, БСП успя да затвори една врата към интелектуални, младежки и центристки, дори десни среди, която с много усилия бе успяла да отвори през годините на мандата на ГЕРБ. Международният престиж на президента на ПЕС бе осезаемо накърнен. Възможността да се породи „ново ляво” извън БСП не е била досега толкова настойчиво лансирана, както през 2013 г., и социалните протести послужиха като импулс в тази посока. Левите търсения на обществото не получават достатъчно убедителен отговор от лявата партия.

За БСП 2014 г. също става решаваща, макар и не в екзистенциалния смисъл както при ГЕРБ.

ДПС: партия на такта и късмета. Оставката на Ахмед Доган безспорно отваря нова страница в историята на партията. Може да се каже, че без непосредственото ръководство на традиционния лидер ДПС успява да се справи със задачите си. Тя беше и сред най-последователните партии през годината, които ясно заявяваха към какво се стремят и какво искат да правят. Влизането във властта се реализира според формулата „лоялност към големия партньор срещу кадрово настъпление”, така че участието в реалното управление да надхвърля пропорционално предоставяната парламентарна подкрепа. Успехът на ДПС пролича и по други линии. Скандалът с Пеевски не стана основание за остракиране и изолация на ДПС, а концентрира обвиненията срещу БСП. Националистическият подем през есента, отчасти мотивиран от бежанската криза, подмина ДПС в политическите и социалните си послания. Скандалът с Бисеров във всеки друг политически момент би се превърнал в събитие номер едно, но и тук ДПС имаше „късмет”, и в общественото мнение Бисеров се настани по-скоро като част от олигархията, отколкото като заместник-председател на конкретна партия. Парадоксално – лозунгът на протестиращите: „Пеевски, Бисеров… колко още?!” беше обобщен с „Червени боклуци!”.

През 2013 г. опитът на Касим Дал и Корман Исмаилов да утвърдят алтернатива на ДПС се провали. В международен план премиерът на Турция Ердоган – големият противник на Доган и ДПС – тръгна по острието на бръснача…

„Атака”: падение, възход, падение…. 2013 г. се оказа фрапиращо неравномерна година за партията. Тръгна от ниска точка – със скромен процент на одобрение, с разцепена парламентарна група, с притеснения, че няма да може да влезе в парламента, довели дори до сондажи за сближаване с ВМРО. Февруарският протест издигна „Атака” на гребена на вълната. Последователната й социална реторика – много повече от националната – беше оценена от обществото, когато темата навлезе на челно място в дневния ред. Видя се, че този път „Атака” не „яхва” протести, а отдавна предлага политика в духа на исканията на протестиращите. Така партията на Сидеров се озова в парламента, за разлика от опасно разрастващия се опонент в лицето на НФСБ (партията на ТВ „Скат”). Безпрецедентната парламентарна конфигурация предостави на „Атака” златния шанс да бъде „ключ” към управлението. Тя се възползва политически много добре от ситуацията, но електорално започна осезаемо да губи поради внушенията за неестествен „съюз” с ДПС. Стойностите на доверие отново тръгнаха надолу. Бежанската криза бе употребена медийно и политически от други националистически субекти (ВМРО, Боян Расате, новосформираната Националистическа партия на България), а „Атака” остана в сянка. Търсенето на нова „собствена” ниша доведе до две линии на поведение – провокиране на скандали, които я поставят в центъра на вниманието и поделят обществото, и целенасочена експлоатация на евроскептичната тема, нещо ново за българските националисти, чийто патос по правило е бил насочен много по-често към „чуждите” вътре в страната (малцинствата), а не към „чуждите” вън (големите държави). Предстоящите избори за Европейски парламент правят перспективно подобно говорене, но не гарантират успех.

 

Заключение

2013 е годината на най-остра политическа конфронтация след споразумението за мирен изход от кризата от 4 февруари 1997 г. Няколко фактора са от особено значение. Преди всичко обстоятелството, че след изборната победа през 2009 г. ГЕРБ предприе безпрецедентна следизборна кампания и наложи стил на политическа конфронтация, която анулира осезаемите крачки към национално помирение, направени от правителството на Симеон Сакскобургготски. След изборите през май и новите управляващи, и новата опозиция предприеха действия, които могат да се окачествят като политически хазарт. БСП/ДПС – еднократно, но фрапиращо („Пеевски”). ГЕРБ – многократно, но с удвояване на залога (бойкот на парламента, обсада на парламента…). Основен факт остава падането на ГЕРБ от власт и невъзможността му да постигне предсрочен реванш. Това до голяма степен предопредели и много от обществените и политически сътресения. В различни форми, по различен начин през цялата година българското общество показваше ясно несъгласието си с модел на управление, който залага на концентрация на власт и олигархичност. Стъпки в положителна насока несъмнено се случиха. Основните проблеми на обществото, ясно огласени още през февруари, обаче, продължават да стоят далеч от принципно решение.

С относително ниската активност на изборите през май и с отсъствието на категорично доминиращ победител българският избирател показа, че все още не вижда утвърдена алтернатива на този модел, че е в процес на търсене, но и че не е склонен да се предоверява на всеки „продавач на надежди”. Годината не подреди политическия пъзел и промените несъмнено предстоят в бъдещето. Българските партии дълго време не съумяха да се адаптират към новата обществена ситуация, реагираха вместо да водят, и едва в края на 2013 г. дадоха заявка за поемане на политическата инициатива, за връщане на политическия дебат в отношенията между партиите. Промените вътре в самите партии, обаче, не са достатъчни, за да бъде възстановено силно накърненото обществено доверие. Катарзисът не е преживян. Обществото очаква нов, по-качествен елит. „Ранобудни студенти” се появяват, защото липсват действени и инициативни  младежки политически организации. Доколкото ги има, те са затиснати от политическия патернализъм на собствените си партии.

Разделението на обществото  характеризираше 2013 г. Кауза на 2014 г. би могла да бъде консолидацията. Шансът е първостепенните въпроси, които обединяват хората, да намерят място в политическия дневен ред. Бедността, безработицата, монополите, рекетът, демографската криза – оттам би могло да се тръгне и там политическият елит да докаже, че не е изпуснал напълно юздите, че не е заживял изцяло във властта заради самата власт.