Анализ на проф. Петър-Емил Митев за революцията в Египет

Институт за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”

Семинар „Арабската революционна вълна `2011”

15 февруари 2011

Петър-Емил Митев

РЕВОЛЮЦИЯТА В ЕГИПЕТ

Тезиси

Революционната вълна, на която сме свидетели, сама по себе си не е уникален феномен. Верижна реакция са европейските революции от 1848, антиколониалните през 50-те години на ХХ век, младежките бунтове през 1968, източноевропейските революции през 1989… Изброяването не е пълно. В сегашната арабска революционна вълна обаче проличават и важни нови особености: нови форми на самоорганизация, глобализация на медийното влияние, нараснала обществена нетърпимост спрямо насилието, промени в поведението на геополитическите фактори… Изброяването също не е пълно.

За политолога новата революционна вълна – първата по рода си в ХХІ век, представлява многостранен интерес. Ще се огранича със същността на събитията в най-голямата арабска страна.

 

 

Методически бележки

Точната преценка на събитията изисква наблюдателят да избегне някои подвеждащи нагласи.

Европоцентризмът (в съвременен вариант – „западоцентризъм”) е идейно отхвърлен, но остава психологически значим и се проява в предубеждения относно „зрелостта за демокрация” на един или друг народ. Българският наблюдател следва да оцени и необичайния мащаб на Египет, неговата тежест не само в историята на цивилизацията, но и в съвременния свят. През последните 35 години Египет даде трима лауреати на Нобелова премия (един от тях е по химия!) и генерален секретар на ООН. Египет е родината на ислямския фундаментализъм (1928; в същата година е роден Мубарак) и беше съинициатор на Движението на необвързаните страни.

Авторитаризмът на досегашния египетски режим може да изглежда почти „мекушав” на източноевропееца, преситен от разобличения на тема „тоталитаризъм”. Структурното насилие в Източна Европа беше по-голямо и изключваше конкурентни партии и идеологии. Затова пък функционалното насилие в Египет трябваше да компенсира структурните „пропуски”; прогресивно нарастваше и поради това, че формално се допускат конкуренти, и поради това, че трябваше да прикрива и защитава корупция – несравнимо по-голяма в условията на пазарна (неолиберална) икономика. „Диктатурата на пролетариата” беше идеологически архивирана още при първата „хрушчовска” десталинизация; в Египет извънредното военно положение се оказа перманентно, макар и да не се водят войни вече почти 40 години.[1]

Събитията в Египет не са „гръм от ясно небе”. И „Мюсюлманското братство” не е единственият „тъмен облак”. Преди почти седем години (2004) възниква Кефайа – „Египетско движение за промяна”. През 2005 движението се обяви директно срещу Мубарак и оспори неговата легитимност като президент (многохилядна демонстрация издигна лозунга „6 милиона гласуваха „да”, 70 милиона казват „не”!”).[2] През 2008 г. младежи инициираха стохилядно протестно движение „6 април”.

Революционният процес не е приключил. На 25 януари започна не нова революция, а нова – финална, все още незавършена, фаза на сложно и продължително развитие.[3] Анализът насочва към „дългото” понятие за революция.

 

 

Логика на революционния процес

 

По своята същност революцията е преход от общество с доминиращи вертикални връзки към общество с доминиращи хоризонтални връзки. В два аспекта: външна политическа независимост и вътрешно гражданско равенство. Общият резултат се сумира в нацията-държава. Диалектиката на революционния процес е в това, че отстояването на външната независимост и/или преодоляването на вътрешно противодействие създава предпоставки за нов тип вертикални връзки – революционни диктатури.

Първата революционна вълна в арабския свят протича през 50-те – 60-те години
на миналия век и довежда до по-трудно (Алжир) или по-лесно (Мароко) откъсване от колониалната система и държавна независимост.

През 1952 г. военен преврат в Египет стартира „революция от горе”.[4] Революционният процес тръгва наляво, стимулиран от конфликт със западните сили и сближаване със СССР. Кулминира през 1961/66 с радикална аграрна реформа,[5] широкообхватна национализация и социални мероприятия. Целта на египетската революция е определена от Гамал Абдел Насър по следния начин:

„Да се построи в страната общество на кооперативния, демократичен социализъм, свободно от политическа, икономическа и социална експлоатация.”[6]

Основните задачи за постигането на тази цел, са: (1) Да се ликвидира господството на империализма и неговите помощници; (2) Да се ликвидира феодализмът; (3) Да се ликвидират монополите и господството на капитала; (4) Да се установи социална справедливост; (5) Да се създаде национална армия; (6) Да се установи „здрав демократичен политически живот” в страната. Политическата идеология в основата на тази програма може да се характеризира като антиимпериалистическа, антифеодална, антикапиталистическа, социалистическа, милитаристична и квазидемократична. Изявленията на Насър излъчват якобински патос.

„Народните революции не признават паузи. Ако народната революция се спре, без да е достигнала своите цели, тя неизбежно ще претърпи поражение, ще се окаже принудена да предаде на враговете всички завоювани по-рано в упорита борба позиции и да започне революционния път от самото начало.”[7]

„Равенство – ето какво е социализмът.”[8]

Обявена е ориентацията към „научен социализъм”, но разграничен от марксизма-ленинизма.[9] Създаден е Арабски социалистически съюз като единствена политическа партия в страната.

Насър отчита рисковете на „термидориански синдром” при наличието на изключително мощен държавен апарат и едновременно на частен капитал. Той си дава ясна сметка:

Ние отглеждаме нови капиталисти.[10]

Тежкото поражение в шестдневната война с Израел (1967) подтиква Насър да направи политически преоценки във външната политика, но „Програма 30 март” (1968) потвърждава намерението на страната да върви по некапиталистически път.

След внезапната смърт на Насър (1970, умира на 52 години) неговият приемник Садат прави десен завой. Определя своята платформа като коригираща революция (Сorrective revolution). Садат е един от създателите на нелегалната революционна организация „Свободни офицери”; именно той обявява преврата през 1952 г. и е лоялен вицепрезидент на Насър. Това не му пречи да преоцени насъризма идейно и кадрово. Еднопартийната система е отхвърлена. Арабският социалистически съюз се разделя на три платформи, които прерастват в самостоятелни партии. Садат оглавява една от тях. Лявото крило е отстранено от ръководно политическо участие, лидерът му – Али Сабри, е арестуван. Прозападният курс е утвърден след нова война с Израел (октомври 1973; герой в тази война става командирът на военновъздушните сили Хосни Мубарак). САЩ предоставят на Египет годишна финансова помощ. Специално заслужава да се отбележи смелостта на Садат, който неочаквано заминава за Израел и говори пред Кнесета. Мирът в Кемп Дейвид му носи Нобелова награда. И изолация от другите арабски страни. Идва момент и за решаваща вътрешна крачка: цените са освободени от държавен контрол. Рязката промяна предизвиква „хлебни бунтове” (януари 1977). Десният курс увеличава драстично социално-класовите различия.

В началото на 80-те египетският режим е дестабилизиран. През септември 1981 следват масови арести на политически дейци. През октомври Садат е убит.

Маршал Мубарак наследява генерал Садат, който е приемник на полковник Насър. Обещава да преодолее социа
лната несправедливост. Едва ли може да се обещае нещо толкова противоположно на реалния политически курс. Мубарак не само че не слага край на господството на привилегировано малцинство, а лично го оглавява. Ако Насър национализираше, Мубарак приватизира. Ако Насър се опасяваше, че „ние отглеждаме нови капиталисти”, при Мубарак става повече от ясно, че нови капиталисти сме самите „ние”. Военните, от хора с определена професия, се превръщат в каста, в социална страта. Революционната диктатура, с която започва управлението на Насър, еволюира във военнобюрократична олигархия.[11]

Идейната еволюция е също показателна. „Социалистическата” реторика е заменена с „демократична”. Вместо Арабския социалистически съюз управлява Национална демократична партия. Насър заиграваше с религията, за да интегрира исляма в своя социализъм и да лиши от „козове” Мюсюлманското братство; според неговото тълкуване „Мюсюлманската религия е сто на сто социалистическа религия”.[12] Мубарак замества насъристкия социализъм с исляма, като го политизира, и усилено заимства (или ограбва) идейния арсенал на Мюсюлманското братство.[13]

Десният завой беше завършен. И изчерпан. Но камуфлажът остана до последно. “The ideology of NDP is vague, with stated goals of both social justice and market reform” – според Уикипедия. Едва на 31 януари 2011 партията на Мубарак беше изключена от… Социалистическия интернационал.[14] Впрочем в Интернационала участваше и партията на Бен Али. Този „социалист” намери убежище в… Саудитска Арабия.[15]

Не трябва да се учудваме, че през 2011 на площад „Тахрир” се появиха портрети на Насър. Но и не трябва да преувеличаваме значението на този факт. Революцията от 2011 слага не само край на личния режим на Мубарак. Наблюдаваме началото на края на постколониалните революционни (революционно-олигархични) диктатури в арабския свят.

 

Поколенската логика

Самочувствие на Мубарак даваше притокът на капитали и икономическият бум преди кризата. Не само египетската икономика, египетското общество направи голяма крачка напред. През последните години – и особено в началото на 2011, пролича, че „фараонът” не е предвидил „само” едно: в обществения живот навлиза ново поколение. Поколение, което (дори онези, които са на 35) е живяло само в условията на военното положение, а има доста по-широк поглед върху света. И знае, че „може, по-иначе може”.

Достигаме до пункт, който насочва към пряка аналогия с източноевропейското следвоенно развитие, въпреки голямата разлика между неолибералната египетска модернизация и реалния социализъм в Източния блок. И в двата случая израстват нови, много по-образовани поколения, с нови професии, нов информационен кръгозор, с нови потребности, нови изисквания. И нов потенциал за борба. Така, вместо очакваната „благодарност” режимът получава нова опозиция.

Младежкият характер на революцията в Египет обяснява и нейната необичайна организация. Афористично е изразена в анекдот, който се роди на площад „Тахрир”. „Мубарак умира и в другия свят се среща със своите предшественици Насър и Садат. Питат го: Убит или отровен? Отговаря: Не, фейсбук!”.

Египетската революция демонстрира не само раждането на нова форма на организация на масов политически протест, но и нейната висока ефективност. А с това – и нейната перспектива. Протестиращите показаха последователност, издръжливост, самодисциплина, въздържане от революционен вандализъм и насилие (имаха собствена охрана, нямаше ексцеси).[16] Властта прибягна също до нови форми – блокиране на интернет, на чужди ТВ-предавания. Оказа се неефективно.

Египет `2011 и Иран `1978

 

Опитите да се сравни принудителната оставка на египетския „фараон” със свалянето на шаха и така да се мотивират опасения от нова ислямска реп
ублика бяха опровергани на 14 февруари от мощните демонстрации в пет града на Иран, в т.ч. Техеран и Исфахан. Многохилядна демонстрация скандираше в Техеран:

“Mubarak, Ben Ali! Nobateh Seyyed Ali!” („Мубарак, Бен Али! Сега е ред на Сайед Али!”, т.е. на Хаменей). Или: Khamenei haya kon! Mubarak ro negah kon!” („Хаменей, имай малко срам! Виж Мубарак!”).[17]

Революцията в Кайро е сигнал за Техеран. Нейният аналог не е в миналото на Иран, а в неговото непосредствено бъдеще. Аналог на Мубарак не е шахът. Аналог на Мубарак са Хаменей/Ахмадинеджад.

Принципното различие между Техеран `1978 и Кайро `2011 може да бъде детайлизирано.

  • Идеологическо знаме. Техеран: „Решението е ислям!”; Кайро: „Решението е Тунис!” Революцията в Тунис – страна, в която фундаментализмът никога не е бил силен, беше подчертано светска. На централния столичен булевард „Хабиб Бургиба” можеше да се прочетат изписаните със спрей послания: „Благодаря ти, Фейсбук!” и „Тунис – демократичен и светски!”
  • Лидерство. Безусловен лидер на иранската революция беше Аятолах Хомейни. Египетската опозиция няма признат лидер.
  • Политически фактори. В Иран бяха първостепенни (политизиран шиитски клир, Тудех, либералите). В Египет нямаше политически инициатори. Основната опозиционна сила – Мюсюлманското братство, беше изненадана от събитията. Получи се слабоструктурирано политически и идеологически, но масово протестно движение.

Специфичното съотношение между политически и неполитически фактори улесни успеха на египетската революция: нямаше ясен политически противник, който да се арестува и неутрализира.

На новия етап плюсът може да бъде съществен минус. Слабата структурираност може да затрудни демократичния процес и да предостави шансове на остатъчните сили на стария режим.

  • Религиозен фактор. Шиитското духовенство в Иран е подчертано консервативно и допускаше революционна насилие. Мюсюлманското братство в Египет измина дълъг път от времето на Саид Кутб досега: отказаха се от насилието, признаха правата на жените (характерен детайл: през 1978 в Техеран жените вземаха политическо участие чрез собствени демонстрации – без мъже; в Кайро 2011 мъжете и жените бяха едни до други).
  • Социална база. Ролята, която играеха „базарните търговци” в Иран, в Кайро беше поета от широк спектър от хора с различни професии, на преден план изпъкна генерационният аспект.

Аналогията, която може да се направи, е между Иран `1978 и Египет `1952. Това са събитията, които извеждат до върховете на властта революционна олигархия, макар и съвсем различна по състав.

Иранската революция започва през 1905.[18] Не се развива естествено; тя е двукратно „насилена” от външна намеса.[19] След Втората световна война революционно-демократичен процес е силово прекъснат (1953),[20] силово „термидоризиран” от шаха, отново с външна подкрепа. Така през 70-те години шиитското духовенство, финансово независимо от държавата (за разлика от сунитското), остава единствената организирана сила, способна да противостои на САВАК. „Прериалната вълна”, която кулминира в 1978, беше трансформирана от Хомейни в революционно-консервативна. Последва нов квазитермидориански процес. И отново се стига до властта на военни, придобили водещи икономически позиции (в 2009 г. Революционната гвардия осигури на Ахмадинеджад втори президентски мандат).

Ако използваме (условно) френския еталон, бунтът в Иран през 1978 е „квазибабьовистка”, а бунтът в Египет през 2011 – „постбонапартистка” фаза на революционен процес.

 

 

Арабският национализъм

 

Арабската независимост през 50-те – 60-те години роди специфична идеология – арабски национализъм. Революциите създават нация-държава, но тези определения далеч не винаги са достатъчно ясни. През 50-те години възниква въпросът: коя е нацията (и оттук – каква държава трябва да я обедини). Два са възможните отговора:

(а) Има една нация – арабската. Държавата трябва да бъде Обединена арабска република.

(б) Има араби от Атлантическия до Индийския океан, които се различават в много отношения. Нациите са: мароканска, алжирска, тунизийска, либийска, египетска, сирийска и т.н.

Имаше два опита за обединяващ отговор. Единият беше на Насър – той дори създаде Обединена арабска република, в която влязоха Египет и Сирия. Другият отговор беше на БААС – партия на Арабското социалистическо възраждане, която управляваше едновременно в Сирия и Ирак. И двата опита се провалиха в хода на революционната вълна от 50-те – 60-те години.

Новите арабски революции неизбежно ще акцентират върху арабската солидарност, върху примера на водещи страни, ще съдействат за нови форми на „арабски национализъм”.[21] Перспективата, която ще има исторически шанс, е изграждането на сътрудничество на основата на нещо ново: арабски демокрации.


[1] Извънредното положение е въведено за първи път през 1956/63, за втори път – през 1967/80, за трети път – през 1981 и продължава досега. Прекъсването между втория и третия път е пет месеца.

[2] Президентът Мубарак печели 88.6% от вота, но от регистрираните 32 милиона избиратели гласуват само 7 милиона.

[3] В протестите се открои нова египетска левица и се роди първият независими синдикат. От друга страна, знаково се присъедини най-богатият („може би”) египетски бизнесмен – Нагиб Саурис, лидираща фигура в средите на националния капитал.

[4] Египетската революция от 1919/23 донася формално възстановяване на държавността, но страната остава фактически зависима. Това мотивира нелегалното движение „Свободни офицери”.

[5] Притежаването на земята е ограничено най-напред до 200, а след това до 100 акра (около 400 дка).

[6] Насер, Г. А. Проблемы египетской революции. Избранные речи и выступления. М., МО: 1979, с. 60.

[7] Звучи като перифраза на Сен Жуст: „Онези, които правят революция наполовина, копаят само собствения си гроб.” (Сен Жуст, Доклад пред националния конвент на 8 вантоз, Година втора).

[8] Насер, Г. А. Цит. съч., с. 76; 155.

[9] Насър формулира различията между своя социалистически светоглед и марксизма в три пункта: (1) марксизмът не признава религията, а ние вярваме в Бога; (2) учението на Маркс и Ленин предвижда диктатура на пролетариата, а ние сме за демокрация на целия народ; (3) марксистко-ленинското учение говори за насилствена революция, а ние искаме да разрешим обществените противоречия по мирен път, макар че нашата харта не изключва насилието.

[10] Насер, Г. А. Цит. съч., с. 158.

[11] Насър е автор на неголяма, но подкупващо искрена, интересна и поучителна книга – „Философия на революцията”. В нея той описва как групата офицери, които взимат властта, са имали чувството, че това е временно, за „часове”, ще дойдат хора умни и подготвени. Вместо това към тях се устремяват кариеристи, водени от лични интереси, вкопчени в унищожителна борба „всеки срещу всеки”. Вместо идеи за решаване на обществените проблеми, се чува „Аз, Аз, Аз…” И той разбира: революционният авангард има мисия, която не е завършена (Gamal Abdel Nasser. The Philosophy of the Revolution. Buffalo, 1959).

[12] Насер, Г. А. Цит. съч., с. 113.

[13] Според Пол Амар, професор в Калифорнийския университет, Санта Барбара: “For the past ten or fifteen years Mubarak’s police-state has stirred moral panics and waved the banner of Islam, attacking single working women, homos
exuals, devil-worshipping internet users, trash-recycling pig farmers, red-control squatters – as well as Bahai, Christian and Shia minorities. In its morality crusades, the Mubarak government burned books, harassed women, and excommunicated college professors. Thus, we can say that Egypt has already experienced rule by an extremely narrow Islamist state – Mubarak’s…”
(P. Amar. Why Egypt’s Progressives win. 10 Feb. 2011).

[14] Характерен детайл: нямаше никакви опити (например от ЕНП) да се натрупа спекулативен политически капитал от този факт. Твърде явни бяха връзките на режима с десницата. Медийното мълчание покри скандална политическа идентичност.

[15] Не подлежат на съмнение нито социалистическият генезис на партията, основана от Хабиб Бургиба, нито прераждането на нейния елит. Пътят на Нео Дестур към властта беше граждански, за разлика от водещата роля на военните в Алжир, Либия, Египет. Бен Али, генерал от разузнаването, отстрани „пожизнения президент” – силово действие, което не толкова прекъсна демократично развитие, колкото израсна от неговото нарушаване.

[16] “On the 25th of January we heard the Egyptian demonstrators chant ‘Peaceful. Peaceful. Peaceful’, as they pre-emptively stopped any potential clashes with the riot police, showing utmost civility and self-restraint.” (Marwa Maziad. Egypt: An Idea whose Time has Come. 11 Feb. 2011).

[17] Източник: www. Tehranbureau.com

[18] Иранската конституция от 1906 е първата по рода си в Азия. Създадена е по образец на белгийската. Ограничава се властта на шиитския клир. Дават се права на религиозните малцинства.

[19] Англо-руско споразумение (1907) за разделяне на страната на сфери на влияние е последвано от военен разгром на революцията (1911).

[20] “Abusing the memory of the colonial history, traumatized in the US-sponsored coup of 1953, is the very raison d’?tre of the Islamic Republic, and the brutish theocracy has long since lost it.” (Hamid Dabashi. Green and Jasmine Bleeding together. 7 Feb. 2011).

[21] “The protesters in Cairo and beyond may raise photographs of Gamal Abdel Nasser, because they see him as a symbol of Arab dignity. Bur, unlike Nasser, the demonstrators are invoking a sense of pan-Arab nationalism that understands that national liberation cannot go hand-in-hand with the suppression of political dissent. For this a genuine Arab unity galvanized by the common yearning for democratic freedoms.” (Lamis Andoni. The Resurrection of pan-Arabism. 11 Feb. 2011).

 


Не пропускайте

От Мрежата