Историческите и фундаментални граници между „ляво“ и „дясно“

На сайта на института по социология „Иван Хаджийски“ започва поетапно публикуване на транскрипции на разговорите от предаванията на философското предаване „Кръг Квадрат“. Това е още една възможност да бъдат осмислени темите на всеки епизод, както и тезите, които застъпват участниците.

Самите предавания може да намерите ТУК.

Повече за „Кръг Квадрат“ може да намерите ТУК.

Настоящият текст е от епизод 4 – Ляво-дясно

Радослав Илиев (РИ): Днес ще си говорим за „лявото“. Първо ще се опитаме да уточним какво е „лявото“, откъде възниква този сблъсък, тази двойка „ляво-дясно“, има ли различни типове „ляво“, има ли криза на „лявото“ и ако има – можем ли да живеем без „ляво“? Тъй като в българския контекст отношението към „лявото“ и заради социалистическия, и заради преходния период е разпространено със заподозряване или с негативна конотация. И финалният акорд: има ли бъдеще „лявото“ и какво е то?

Какво е лявото? Нека да започнем исторически, защото това ще ни даде основа, стабилност. Откъде възниква?

Тончо Краевски (ТК): Лявото, в смисъла, в който ни ползваме тази дума, произхожда от една много конкретна история, а именно: от това как са сядали членовете на Конвента във Франция след Френската революция – седящите отляво не подкрепяли монархията, за разлика от дясно седящите. Тоест едните следват стария принцип на единоначалието на властта, а другите гледат „напред“ към нов вид власт, която няма единоначалие, произтича „отдолу“, от всички страни и от хората.

Андрей Райчев (АР): Както в първото българско Народно събрание, където са се събрали хора, които никога преди това не са се виждали, са се разделили веднага на млади и стари, по-радикални и по-консервативни. Така се е случило и тук, но постепенно това добива свое съдържание и опозицията „ляво-дясно“ след Френската революция е централната опозиция на европейския политически живот. За 200 години това е обособило нещата. В лозунга на Френската революция се съдържат две думи, които отчасти си съвпадат, отчасти си противоречат – това са „свобода“ и „равенство“.

Как един обикновен човек може да си представи какво е „лявото“ и какво е „дясното“?

„Дясното“ констатира реалността: големият потиска малкия, силният убива слабия; и това е факт – такъв е светът.

„Левите“ не са идиотите, които не знаят, че е така. „Левите“ са хората, които не искат да е така. Тоест от самото начало виждаме не някакво ценностно различие, а базово, фундаментално такова.

„Десните“ призовават към фактите: „светът е такъв, че…“.

„Левите“ призовават към желания: „но ние не искаме да е такъв“.

Това е дълбочинен конфликт, много по-базов, отколкото „равенството“ и „свободата“.

РИ: Можем да обобщим тогава, че „дясното“ е фундирано върху настоящето, то приема реалността такава, каквато е. А „лявото“ не приема настоящето и поставя като своя основна ценност и стремеж бъдещето.

АР: И въобще картинката; лявото е много „вързано“ за картинката, която то рисува.

Дясното няма нужда от фундаментална обосновка.

РИ: Защото то се фундира на настоящето.

АР: Дясното казва: „това е положението. Има бедни и богати.“ То не казва, че това е хубаво, но че това е реалността; има бедни и богати и богатите трябва да се стараят да помагат на бедните и пр. А левите казват: „Не, има една картина, в която няма бедни и богати“. Тоест те по принцип отричат реалността. Да, стига се и до крайности, но те идват не по линия на „картинката“, а по линия на насилието – когато казваме, че тази „картинка“ е по-важна от всички и ще избием всички, които не са съгласни с нея, получаваме маоизъм, сталинизъм. В „лявото“ е заложена една утопичност (която то винаги трябва да съзнава) и една голяма опасност тази утопия да бъде налагана със сила. Обратно – в „дясното“ се съдържа едно самодоволство: „това е положението, ние сме богати, вие сте бедни, аз ще ти плащам, а ти ще ми работиш“. И двете – и „лявото“, и „дясното“ могат да бъдат морални или неморални.

РИ: Какво ново е възникнало тогава по време на Френската революция?

АР: Тончо го каза: царят е друг вид човек, аз не съм човек като него.

РИ: Тоест новото, което е възникнало, е възможността на най-ниските слоеве, тези, които дотогава не са били питани за нищо, да се изразят спрямо най-висшата власт.

ТК: Ще възразя на това, че „дясното“ е апологетика и защита на настоящето. Това не е така. Настоящето може да бъде и много, и различни неща, които не се споделят от една дясна перспектива.

Но тук се вижда нещо много важно: лявото и дясното не само се карат по въпроса как трябва да бъде устроен светът и пр. Лявото и дясното фундаментално се карат по въпроса каква е разликата между тях. Тъй като няма съдник между тях, те се карат не само за самия предмет на спора; те се карат и за разликата помежду си. Левите казват: „ние искаме да построим светло бъдеще, докато вие приемате и се задоволявате с настоящето“. Десните имат отговор и той не е същият. Дясното не защитава настоящето, дясното защитава миналото. За левия човек това е някаква поза, риторика, дори лицемерно: „Какво е това минало? Ти защитаваш властта на царя, на монополиста“.

Дясното защитава миналото – невъзможно е да се поддържа здраво настояще или да се строи, каквото и да е бъдеще, което не стъпва на уважение, разбиране и приемане безусловно на наследството ни от миналото. А левите приемат наследството от миналото с много уговорки, с много критика, с т.нар. „критически прочит“. Взима се историята за произхода на краля, който е свален от революцията и от лява гледна точка това не е история за божествената промисъл, която го е довела на земята, за да обедини народа, да спечели войната, да строи – това е десният разказ на монархията във Франция. Левият прочит на това е много по-различен – тук е въпросът за неравенството, за експлоатация, за това, че цялата дясна история за краля е писана от неговите биографи с цел да оправдава продължаването на неговата власт и няма нищо друго, освен това.

Левите и десните са карат за разликата между тях – тук „от само себе си“ има две различни гледни точки. Десните считат, че са повече защитници на миналото, не на настоящето. Левите казват: „това не е така, вие сте защитници на настоящото неравенство“.

АР: Левите базово упрекват десните, че разказът за миналото е всъщност начин „аз да работя, а ти да имаш свободно време на базата на моя труд“. Това е голямото обвинение. И сега отиваме на базовите две ценности: равенство и свобода. Не става дума за сблъсък между двете, а че едната подменя другата и в двата разказа.

Десният разказ е: „Не ми говори за равенство, защото си свободен. От факта, че си свободен следва, че вече сме равни. И това, че ти си беден, е резултат от твоята свобода, ти си правил избори“ – тук се забравя, че си ходил в не толкова добро училище, че като дете си работил. Но: „ти свободен ли си? Свободен си. Аз свободен ли съм? Свободен съм. Значи сме равни! И всякакво равенство, за което ми говориш е допълнителен начин да мързелуваш и да ми вземеш парите“.

Левият разказ не звучи по-добре: „Не ми разказвай, че сме свободни, защото аз отивам всеки ден в 7 часа в твоята фабрика и работя 12 часа (8 часа), за да останем живи. А ти в това време си на Бахамите, а детето ти – в Кеймбридж. Ще станем свободни, когато станем равни“.

Тоест едното отрича равенството извън свободата – „ние сме равни, защото сме свободни“.

А другото казва: „когато станем равни, тогава ще сме свободни“.

Това е много сериозен сблъсък. Той е струвал живота на 100 милиона души, а може би и на повече.

ТК: Дясното не е апология на настоящето, а на миналото, защото то казва: „върху теб и твоята съдба тегнат избори, които са правени от хора преди теб. Те са правени от родителите ти, дедите ти, до създаването на света, до първородния грях. Всичко, с което ти си се родил и ти се струва несправедливо, е справедливо, защото то е следствие на свободни избори, които са правени назад до началото на човечеството“. А лявата перспектива е, че светът започва с мен, даже не с моето раждане, а с моето пълнолетие и аз мога да определям съдбата си, и всичко, което е взето като избор и е резултат от действието на други хора, е робство за мен.

АР: Той е покрит с въшки, работи 12 часа, позволяват му едва да оцелее, слуша нелепици в църквата и му разказват, че „вселената изисква това“. Естествено е, че той ще изпочупи църквата.

ТК: Ние трябва да се опитаме да поддържаме ясно съзнание за това кое е вярно и в двете гледни точки. Абсолютно вярно е, че – от дясна гледна точка – ние не можем да отхвърлим всички избори, които са правени в историята и да кажем: „светът започва от мен“. И да тръпнем в чувство на несправедливост и да изпитваме ненавист. Това води до отцеубийство. Но това – „светът започва от мен“ – според мен е латентно.

РИ: Бунтуването срещу несправедливостта в настоящето не означава задължително отказ, изтриване, деструктивен нагон на произхода. Да, несправедливостта е резултат на избори, но тя не е перманентна, тя не трябва да бъде задължителна и легитимирана. Име леви фракции, които казват: „всичко преди мен трябва да се изтрие“ и да се рестартира отначало в справедливия рай.

ТК: Затова аз се опитвам да изложа тук другата, екстремната гледна точка за миналото като източник на справедливост. И то е напълно консистентно с идеята, че ти разполагаш със свободата и имаш правото и дълга да упражниш силата си – дотолкова доколкото е възможно – за да промениш. Това може да се случи обаче в приемство с миналото – с баща ти, с неговия баща и т.н. Може да се случи и в неприемство, в отрицание на тях. Томас Карлайл – един великолепен консервативен, реакционен писател – сред великите мъже в историята изброява имената на Оливър Кромуел, Мохамед и т.н. За него хората на действието, героите, които произвеждат историята са включително и революционери, и отцеубийци – защото дори в техния грях, те проявяват основния принцип на историята: действието, свободния избор на силния човек, който решава да промени света, в който живее и рискува целия си живот за това. И тук десните трябва да признаят на лявото, че то има своя традиция – традиция на бунта, традиция на съпротивата. И в това има нещо фундаментално „дясно“ в този смисъл: светът не започва от мен, но светът не е и свършил, светът продължава и аз съм част от него и мога да заявя правото си да го завладея. И това е „дясното“ в „лявото“; желанието да се вземе властта. И може да се каже, че Ленин е най-дясното в лявото.

АР: Тук, по въпроса за властта, трябва да се съсредоточим, защото това е главната болест на лявото. Аз съм нарисувал прекрасна картинка; за целта ще употребявам насилие – защото съм го решил – т.е. съм комунист. Когато сведа цялата цел на човечеството до тази картинка и разреша насилието, изречението което съм съставил е: „най-важното е да взема властта“ (да съборя съществуващата власт, аз да се окажа силното“. И тук е капанът: задачите, които лявото чертае са негативни задачи; те не са задачи какво да правим, а какво да унищожим. И Фридрих Енгелс в заглавието на книгата си „Произход на частната собственост, семейството (има предвид брака) и държавата“ казва какво трябва да бъде унищожено. Три са главните форми на робство: държавата, частната собственост и бракът. Тази мисъл става толкова доминираща, че практически цялото ляво от средата на 19-ти век се съсредоточава върху тези 3 негативни задачи.

И сега вижте: Ленин, който е гениален политик, успява – в една много тежка криза в Русия в края на Първата световна война – от практически невъзможно положение да вземе властта в една малка партия от само десетки хиляди души. На базата на насилие и власт, той искрено си представя, че ще събори тези три: (1) отменя държавата – прави съвети (хората се събират в училища, заводи, армия), избират си ръководителите; (2) унищожава брака – всеки се жени, за който си иска, просто се разписва и никой не следи; и (3) унищожава частната собственост, светая светих. Представата е, че когато извършат тези 3 негативни задачи, всичко е решено. Единственият нерешен въпрос е, че има външни врагове – капиталистите, които ще нахлуят, за да съборят комунизма. И имат за задача да се отбраняват от тях. И Червената армия става могъща и помита враговете си. Бялата армия главно.

Какво се случва? Нещо поразително. Освободеният (от държава, частна собственост и брак) човек вместо да започне да работи и да обменя продуктите на своя труд, той спира да го прави. Първата стопанска форма, която Ленин въвежда е следната: Червената армия отива в селото, намира скритото от селяните жито, взима го и си отива. Във фабриките цари военен комунизъм и в резултат никой не работи. В резултат на тази политика през 1918 година в страната няма нито един влак. Изправени пред този кошмар, че не работи системата, болшевиките въвеждат НЕП (Нова икономическа политика), което означава, че връщат частната собственост и съответно – държавата. И тази държава се усилва и усилва, а при Сталин става практически всичко. Тоест куриозът е, че една програма за ликвидация на тези три (частна собственост, брак, държава) ги ре-утвърждава, заради въпроса за властта.

Къде е грешката? Те си представят, че труд и капитал е толкова силно противоречие, че простата ликвидация на капиталистите ще даде възможност на труда да се излива свободно. Това не се оказва така. Съвременният човек по инстинкт знае, че трудът и капиталът, освен че са в антагонизъм, са и в дълбочинно сътрудничество. И че капиталистът – ограничен, с отнета пълна печалба – е полезен за труда.

Главното ми твърдение, че ако има в 20-ти век голям фалит, това е фалитът на идеята, че капиталът е строго вреден за труда и трябва да бъде унищожаван. Но с фалита на тази идея, ние унищожихме и идеята, че лявото е партията на труда. Основната криза на лявото се състои в това, че в съвременния свят лявото се отказа от труда като свой предмет на защита и се превърна в защита на маргиналното. Например, БСП в България намалява, защото защитава не труда, а пенсионерите.

ТК: Причината да правят тази грешка – за капитала и труда – е, че те смятат, че целият проблем на човешкото страдание е вкоренен само в настоящия момент от историята. Те казват: капиталистите експлоатират и в момента, в който премахнем държавата, частната собственост и брака – падат оковите на човечеството. Само че те се сблъскват със самото начало на всичко и това е – казвам аз – дясното в левите. И това, че те отиват да обират скритото жито, не прилича ли на средновековно номадско завоевание. И се постига крайна архаизация, а не нещо, което да върви напред в бъдещето. И се сблъскват лице в лице със самия човек, когото са искали да променят.

АР: Трябва да се кажат две неща. Първото е, че ранните болшевики – ленинските, преди Сталин – си представят, че революцията в Русия е фаза на световната революция. Въобще и не мислят, че тя ще приключи с победа в Русия, а перманентно мислят за голямата революция, в световен мащаб. Ленин казва (по-късно Сталин изкривява тези думи), че революцията може да започне в някоя изостанала страна, но не казва, че може да победи там. Сталин превръща това в идея, че може да се направи комунизъм в една отделно взета страна. И второто, техният потрес, че освободените хора въобще не започват да живеят спонтанно при комунизма. Патосът на комунизма е в опита за генерално освобождаване – от държава, брак, частна собственост. Това е почти анархизъм. Разликата е, че комунистите си представят един преходен период от десетина години да се справят с буржоазията, а Бакунин си представя свобода веднага. Когато взимат властта се оказва, че от тези 100 милиона души, които те са „освободили“, може би 99 милиона искат да живеят по старому. И тогава комунизмът бива рязко преадресиран към „новия човек“, към тези, които трябва да се родят. Измисля се „нов човек“ и патосът на свободата се отнася към него. А социализмът е младежка култура, тя перманентно възвеличава младия човек, според нея само младежките мотиви са „добрите“ мотиви; това е дълбоко ювенилно и ювенилизиращо. Например, възрастният човек иска да си построи къща, да си направи ограда и да заживее с деца и внуци. Младият човек е този, който иска да отдаде живота си, да започне. И първият мотив – на възрастния човек – се забраняваше и беше позволен само мотивът на ентусиазма. Всичко в социалистическата култура е адресирано към някакъв бъдещ, несъществуващ човек, когото освобождаваме и чието пришествие ще е краят на историята, но той не се и появи (много прилича на християнството!). И второ, всички – във времето и в пространството – външни смисли са забранени. В резултат: абсолютно неочаквано комунистите, които трябва да освободят хората, ги заграждат с телена мрежа. И още: всички сведения за другия свят се филтрират и цензурират – и за историята на човечеството, също така. Тоест получаваме на мястото на свободата дълбока несвобода, от която хората от нашия регион се освободиха след 70 години.

Класическото ляво – това, което фалира – надценява въпроса за властта, фетишизира го: властта е единственият начин нашите идеи да съществуват. А причината е структурна, както показах: защото нашата „картинка“ изисква сила. Тези две неща трябва да се махнат, ако искаме да имаме „лява перспектива“, казвам аз.

РИ: Съветското ляво е първото, което се опитва да се реализира, но все пак то е едно от. Има нещо, което е заложено дълбинно у хората. Има нещо, което и успоредно със Съветския съюз, и след Съветския съюз продължава да бъде наричано „ляво“. А това са: принципното несъгласие с настоящите неравенства и естественият вътрешен импулс на човека – мисля си аз – за солидаризация. „Лявото“ акцентира на решаване на тукашната несправедливост със средствата на солидарността, на колективното.

АР: „Лявото“ е винаги изкуствено. Ето, в момента Си Дзинпин е могъща лява власт в Китай. Преди това – Сталин в Съветския съюз. Но колкото и могъща да е тази власт, тя има нужда – няколко пъти годишно – огромни тълпи да се събират на площада и да викат (в различни форми): „Ти си власт!“, „Ти си власт!“. А сега си представете властта на Рокфелер – има ли нужда американците да се събират около сградата му веднъж годишно и да викат: „Това е твое!“, „Това е твое!“? Това е смешно. Защо? Защото тя е естество; собствеността се схваща като естество. Тя е конвенция, но се схваща от хората като естество. С властта това не става и поради тази причина „лявото“ винаги е фимерно. И трябва много да внимаваме с тази „картинка“, защото тя ужасно лесно концентрира власт, винаги е изкуствена и най-често прави глупости. Затова от „левите“ версии в историята на ХХ век оцеляват именно най-умерените, реформистките.

РИ: Кои са те сега?

АР: Социалдемократите. Това се разтроява веднага. Когато Маркс създава Интернационала, той се разтроява за броени години: на анархисти и социалдемократи, които се разделят на комунисти и остатъчните социалдемократи. Тези последните, които са най-пасивните, най-мудните, най-осмиваните, се оказаха победителите. Защото са по-умерени и са за преговори и използване на капитала.

РИ: Как изглежда „лявото“ днес, след оцеляването на тези последните? Има ли ляво или то се е трансформирало в друго? Аз мисля, че няма; че „лявото“ в своята базисна претенция да трансформира се е превърнало – и тук има една конвенция на ляво-десния сблъсък – в ляво-либерално, което не защитава изконните „леви“ въпроси, например въпросът за труда срещу капитала, а по-скоро е за някаква нова етика.

ТК: Тук вече се спомена за първия Интернационал и как са се разделили. Най-голямото и финалното им разделение става по повод и по време на Първата световна война. И те се разделят по това, по което са казали, че се обединяват. Интернационалът се разделя на национален принцип, заради войната между държавите, които членуват.

АР: С изключение на комунистите.

ТК: Има ляво, има социализъм не просто в една отделно взета страна. Има „ляво“, което е културно, антропологично, вкоренено във всеки отделен народ. И може би китайците са на прав път – поне в начина, по който мислят, а европейците не могат да преодолеят чувството си, че те са универсални и са светът (което е дълбока заблуда). И понеже нашият, тукашният социализъм има европейски произход, ние го преживяваме като приключил. А това не е така. В момента доминиращият ляво-либерализъм е „ляво“ в американския исторически смисъл на думата; то води началото си от конфликт между трансцедентализъм и натурализъм в американската култура. И то се изковава през ХХ век, а кулминира неговото оформяне като културна и политическа програма през 60-те години. И тъй като там въобще няма класи в този смисъл, там работниците не искат да побеждават като класа; там бедните просто искат да станат богати. Там няма революционна класа. Това е специфика на този народ. Той е селектиран от хора, които искат да се състезават и да побеждават. Там не може да се оформи революционна класа от крепостни селяни, които са се вдигнали на бунт (по начина, по който това става в Европа). Затова ви връщам на темата за живото минало, което продължава да живее в настоящия момент. Ти не можеш да избягаш от културните предпоставки на народа си. В Америка, тъй като няма такъв вид работническа класа, те започват да създават класи. През 60-те години създават класата на жените – като потискана класа тя е абсолютно изфабрикувана. Имат класи на расов принцип, на сексуален, на полов и т.н. Те произвеждат класи, буквално като творческо усилие и те са продукт на спецификата на развитието на американското общество. И в момента това, което при нас е като доминиращо „ляво“, произлиза от Америка, тъй като в момента това е държавата хегемон на света.

РИ: Не мисля, че можем да уеднаквим „изфабрикуването“ – както ти го наричаш – през 60-те години на въпроса с „черните“, това е реален въпрос.

ТК: Аз казвам, че няма универсален социализъм; има американски социализъм, който е продукт на културата на американския народ, и той „не работи“ в Европа, в Азия. Спорно е и колко работи в Америка, но там е органично присъщ. А на нас не е. „Лявото“ трябва да излезе от тази парадигма, че то е универсално, че има универсален човек.

РИ: Тогава то няма да бъде „ляво“.

ТК: То може да бъде „ляво“ в традицията, може да се бори за солидарност, сътрудничество, фундирани в живата традиция на собствения си народ. Аз не съм съгласен, че традицията е само на индивидуалното действие и на егоизма. Това също е американски предразсъдък. А не е така – има много институции на солидарност, които са исторически и които са живи и в Европа, и в нашето отечество, и от които ние можем да почерпим реалистична, фундирана в жива традиция представа за „ляво“.

Само че се е провалила авантюрата да се мисли за универсално „ляво“, за универсален човек, за универсален субект на социализма. Не мисля, че се е провалило „лявото“. То е иманентно заложено във всяка една от културите, тя има вътре в себе си тяга към справедливост, към солидарност, но е съобразена с историческите и културните специфики на всеки един народ. В Америка тя е една, а тук – друга.

АР: Аз мисля много близо до това, което Тончо казва (имам малко уговорки за Америка, но това не е важно). Много близо, но малко по-песимистично. Ще го илюстрирам така: гигантската борба на „лявото“ в Европа е за различните видове труд да се полага съответна заплата. След Втората световна война тази борба прераства в това за всеки труд заплатата да бъде еднаква (Западния комунизъм). В момента борбата е за труд и за нетруд заплатата да е еднаква. Значи има деградация по отношение на главния предмет на „лявото“: защитата на труда. Това илюстрира следното ми опасение: ние всъщност живеем посред огромна „лява“ вълна, защото така преформулирано – от защита на труда към защита на маргиналното и слабото – „лявото“ прибягва към класически комунистически и невидими с просто око забрани. Например, Ковид: всичко, което те наложиха, бяха забраните. В Китай, който е най-ляв, още не са махнали забраната да излизаш от вкъщи без бележка от полицията. Така нареченият „трети пол“ – от забраната те да съществуват, ние преминахме към забрана те да бъдат критикувани. Но и в двата случая е забрана. Всичко това са типови леви реакции. Има ли забрана на нещо ново – ляво е. Причината е много проста: понеже се мисли пак през властта, а не през самотрансформацията. И в момента съвършено видимо е едно комунизиране на света, вкл. и в САЩ. Разбира се, не в Сталинската форма. А колкото до работниците – никъде доктрината на Маркс, че пролетариатът прави социалистическата революция, не се потвърди, на нито едно място от множеството организирани комунистически революции пролетариатът не играе съществена роля. Това винаги, навсякъде, са селяните. И в Китай, и в Русия това са селски въстания, оформени като пролетарски.

РИ: Защо изглеждат по коренно различен начин източно- и западно-европейските „леви“ хора? Ако „лявото“ по дефиниция поставя въпроса да трансформира света, да вземе властта чрез забрани. Причината да тръгне „лявото“ на поход за властта е да освободи човека; частично да му забрани нещо, за да стигне до голямата свобода. Кой човек? Трудещият се човек, още по-назад: потиснатият човек – той е неговият главен субект на освобождаване.

АР: Отговарям Ви само с едно изречение: В Източна Европа „лявото“ беше консервативно, защото трудовият човек имаше огромни завоевания и има какво да удържа. Бившата комунистическа партия – с различни имена на различни места – играеше ролята на консервативната сила, която го удържа при тези огромни завоевания: почивки, болнични, отпуски, майчинство и т.н. На Запад, след хипи движението, 68-ма година, „лявото“ е чисто либерално. Това е отликата. Застанали един до друг те са два различни антропологически вида.

ТК: Много хубаво казано: има антропологически разлики между социалистите в различните народи. Няма универсален човек, който да е субект на „лявото“.

АР: Появата на единен Бог не прави хората еднакви, но прави това те да искат да са еднакви. Същото е с „лявото“. „Ляво“, което казва: „ние се делим на раси“, се нарича „хитлеризъм“, „националсоциализъм“ също.

РИ: Не можем да „закотвим“ в това, че „лявото“ винаги крушира и се забива в самозабраняващи механизми. Защото имаме и други примери. Те се наричат „Латинска Америка“, „Африка“.

АР: Злоупотребата с властта е главната болест на „лявото“.

РИ: Навсякъде ли крушира „лявото“?

АР: Има и изключения, но – общо взето – там се проваля. Винаги се проваля, защото прекалява с властта, забраните, силата, подценявайки – това, което Тончо говори – естеството. „Лявото“ и комунизмът по-специално отрича, че има „природа на човека“, там обстоятелствата правят човека – това дете ще го вземем, настаним, измием и обучим и то ще е неразличимо от професорите. Това не е съвсем така – човек има природа. „Лявото“ възразява на това. „Човек има природа“ е крайно десен израз, по-точно: консервативен.

РИ: Къде е границата между „лявото“ и „дясното“ днес? Можем ли да сложим граница? Тези, които ние наричаме „либерали“ твърдят, че патосът е „ляв“. Но поставят една квази-дясно онтологическа заповед, че всички трябва да приемат свободата на радикалното различие. Тоест техният „ляв“ апломб е всъщност „десен“ – че човекът няма същност.

АР: За мен границата е описана точно от теорията: свобода, равенство. Разбира се, че свободата и равенството си противоречат, трябва да се коригират и нямат рецепта и пропорция. Но със сигурност, когато чета, че в германско училище са забранили на единия отбор да победи другия и всички мачове трябва да завършват реми, за да не засегнат децата, това е прекаляване с равенството. Това е фундаментално скъсване с човешката свобода, което води до неравенство. „2 на 1“ е естествен резултат. „Не, ще бъде 0 на 0“. Това е скопяване. И аз твърдя, че то ни залива. Тоест ние живеем в „лява вълна“, колкото и странно да е. Само че традиционните форми на „лявото“ не могат да го изразят и ще се появят някакви други. Ковид беше точно това. Зелената идиотщина – ще ме извините, но аз съм убеден, че това е най-глупавата сделка правена въобще в Европа – която обявява, че ние сме равни на други биологични видове. Е не сме равни, не се чувствам равен на стоножката и нямам никакво намерение да ѝ отстъпвам пътя.

Затова е и тази съпротива, масово недоволство от „лявото“. Ние вървим към усилване на това много „ляво“, към „ляв“ разгул.

РИ: Тончо, какъв е контрапунктът? Какъв бент среща тази вълна?

АР: Само свободата може да е бент.

ТК: На мен ми се струва, че целият този патос да се защити слабият и различният, девиантът, стъпва на много погрешен предразсъдък. Всъщност, от големия мащаб на историята, този, който е обявен сега за нормален, дори бих казал – обвинен за нормален: белият, хетеросексуален мъж, който е здрав и е с два крака и две ръце и отгоре на това е и богат и т.н., на който всичко му се е случило на максимум в историята, това се обявява за нормално, тъй като това е оцеляло. Онова, което не е имало този шанс, по един или друг начин е отмряло в еволюцията, в историята и ние оставаме с впечатлението, че нормалното е това, а това, което се отклонява, ненормалното е било погубено. Само че има и обратна гледна точка: изчезването, болестта и гибелта е всъщност нормата в историята. Ненормалното, девиантното, е това, което се е диференцирало и се е обезличило до радикалност, е именно този хетеро-нормативен бял човек, който властва и пр. И се получава парадоксът, че в един момент (понеже е успял да оцелее) той има лукса да се отегчи от себе си и да потърси разнообразие в девиантното, в различното. А нормалното е изчезването, смъртта и болестта в историята. И здравият казва: „Аз търся различие“. Само че тогава няма да оцелея. В това се сблъскваме – сблъскваме се със самите себе си. Колкото повече дълбаеш, толкова повече стигаш до най-фундаменталното. За мен историята е вечната среща на човека със самия него. Не загиваме, просто се сблъскваме със себе си.

АР: Аз, може би защото съм социолог, а и това обяснение ми е много дълбоко, малко психически, аз виждам друго: природата на сегашната власт се смени, това е друга власт и тази власт в момента, която винаги е била представител на белия и богатия и е била негово средство и апарат, престана да е такова нещо. И по тази причина белите мъже с учудване и потрес забелязват, че някакви „боклуци“ взимат властта над тях. И не знаят какво да правят. Тръмп е такъв пример – той с учудване вижда, че му взимат властта и се опитва да си я върне. Но тенденцията въобще не е психологическа – Тръмп не се е уморил да властва, той напротив – много иска, но не успява. И тук няма умора, а са възникнали невидими структури (можем по-нататък да ги обсъдим).

РИ: Да обобщим: да, естествено е да изчезват някои неща и това е едната радикалност. Но има и друг естествен нагон на човека – да се опитва да удържа тези неща. Ние сега сме свидетели на този най-общо наречен либерален нагон да удържа всички девиантни, слаби и маргинални проявления и да ги издига даже на пиедестал. Но има и нещо трето, извън двете крайности. Едното, което е Ницшеанско усещане, че нещата свършват и каквото свършва и е слабо, трябва да се остави да умре. Това не означава, че трябва да бъдем тласнати в либералното. Аз виждам „лявото“ като трето нещо. То разбира от една страна това, което е естествен природен закон на свършването, на естествения човешки рефлекс да се опитва солидарно и колективно да спасява част от загиващото, без разбира се да абсолютизира спасяването на всички.

АР: Казвате нещо много силно, но трябва да се направи и важна уговорка: „лявото“, ако мобилизира, е непобедимо. Но „лявото“, което демобилизира и раздава, е не просто победимо, то е излишно.

РИ: Това вече не е „ляво“.