Правото на лична неприкосновеност и доброволните откази от него – лекция на доц. Георги Лозанов

Правото на лична неприкосновеност и доброволните откази от него

Лекция на доц. Георги Лозанов в лекционния курс на доц. Андрей Райчев в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“

(19.04.2013 г.)

Аз си избрах темата „Правото на лична неприкосновеност и доброволните откази от него“ във връзка с моментния злободневен контекст около подозрения и дебати във връзка с нахлуването в личното пространство – регламентирано и нерегламентирано. Но тази тема има и медиен аспект и аз преди всичко ще развия именно него. Разбира се, можем да говорим и за политическия аспект на темата в български и световен контекст.

Лична неприкосновеност е човешко право и аз първо ще си позволя да кажа само една-две рамкови тези за това човешко право и за човешките права въобще. Струва ми се, че в съвременния свят, както и да го рамкираме във времето, след доминиращата роля на вярата, на религията и после на разума и на знанието, като фокус на човешката идентичност, като основа на легитимността на говоренето и идеите за света след вярата и разума, които също могат да се разположат във времето, но разбира се, това са парадигмални отношения. В смисъл, вярата не престава да бъде определяща, но се появява новата доминанта на разума и на знанието и след това се появява една трета доминанта, която е много съществена и това е волята. Аз си давам сметка, че самата рамка е достатъчно проблемна, но може да я проблематизираме и нея, разбира се. Така или иначе, съвременният свят е свят в който личната ни воля е до голяма степен определяща за нашата идентичност. Аз съм чувал приятели, които казват, че няма да си кръщават детето, за да може като порасне, то само да си избере религия. Това е невъзможно занимание, от гледна точка на предишните два периода, защото нито е адекватно на вярата, нито на разума. Дори няма разумна основа на която да мислим, че човек може да застане в една метапозиция по отношение на боговете, да ги разлисти като каталог и да си избере един от тях – да кажем Буда. Защото, ако ти имаш избор по отношение на бога, той няма ли да престане да бъде Бог за теб, ако ти си го избирал, а не той те е избрал и не той е граница на твоя избор. Давам само този пример, а примерите са много. Съвременният човек всичко може да си избере – къде да живее, на какъв език да говори, какъв нос да има, какъв пол да има и т.н. За всичко това има технология на социална приемливост и освен това и технологии да се осъществява. Т.е. живеем в свят, в който волята е станала също определяща, след вярата и разума, за нашата идентичност. Вярваме и сме разумни, а освен това и искаме. „Искам“ се е родил като нов определител на това което можем да бъдем. Преди един век, да кажем, да искаш е било по-скоро обект на санкция, за да може да се конструира твоята идентичност, а не е на базата на собствените си желания да конструираш. Така че днешната идентичност е свързана с „искам“. Докато вярата и разума са универсални, волята е индивидуална. Тя се оказва, че има социален терен, на който може индивидуалната воля може да е определяща по отношение на човека, на неговата програма, на неговата идентичност. Разбира се, това е въпрос на степен на развитие на обществото, доколкото можем да поставим някаква прогресистка ос, на базата на която постепенно да дойде момент, в който волята да излезе извън санкцията на универсалното и да се прояви по отношение на това, което си ти. Именно правата на човека са политическото либрето на правото, индивидуалната ти воля да е определяща на това, което си ти самият. Вероятно, това изглежда от наша гледна точка абсолютно разбираемо, но съм сигурен, че човек ако диахронно се върне назад ще види, че това е привилегия. Ако е привилегия, тя е късна и трудна привилегия. Ти самият на базата на това което искаш да бъдеш. Ти самият да си това, която искаш да си. Това е едно развитие на персоналните възможности, които опират до теб самия. Те носят и парадокс, защото ако всичко в твоя живот и в твоята идентичност е резултат на избор, тогава кой избира? От името на кой е направен твоят избор, когато всичко може да бъде избрано, включително вяра, национална принадлежност и т.н.? Само допреди век и половина момичетата, особено в по-малките населени места, не са можели да изберат за кого да се омъжат. И ако един път го направят, пък след това да изберат да се оженят за друг, е било вече съвсем трудно. Сега живеем с убедеността, че ни е дадено правото да избираме какви да сме. Тази възможност, това право е защитено през този репертоар от човешки права.

В центъра на тези права, в някакъв смисъл даже откъсващи се от тях и различни от тях, е правото на лична неприкосновеност. Казвам в центъра, защото именно това е правото, което в най-голяма степен защитава индивидуалността, без правото някой друг да се меси. Това е правото, което не дава право на друг да се меси в това, което да си ти. Това право е поставено като една от гаранциите за защита на тази така конструирана през волята, човешка идентичност. Правото на лична неприкосновеност е защитено в конвенцията за човешките права, защитено е къде ли не, включително в закона за радио и телевизия, който ние в СЕМ прилагаме. Там е определено като „личен живот“. Той е определен в здравен, сексуален и семеен смисъл. Т.е. в границите на цялата реализация на човека има една зона на автономност, когато той е оставен без външна намеса и му е дадено право да не допуска тази външна намеса. Тази индивидуална автономност се опира върху тази лична неприкосновеност. Ако тя не е защитена, не може да функционира и цялата система на индивидуалната автономност, свързана с правото на избор на това, какво да си. Тази лична неприкосновеност може да бъде почти синонимично определена на личен живот. Това е частен живот и тук вече това друго понятие „частен живот“, за разлика от личен живот, дава повече перспективи на мисленето какво представлява личната неприкосновеност, защото го съпоставя с публичния живот. Това са големи теми, но аз искам само да кажа, че публичният живот е свързан с публична роля, докато в частния живот, ти си извън роля. Какво значи да си при себе си? Значи до голяма степен да си при своето тяло. Частното пространство е определено от тялото и от произтичащите от него отношения. Тъкмо то е обект на особена охрана. Тялото и създаващото пространство около себе си е обект на тази охрана, докато в публичността ти символно се отдалечаваш от тялото – от това което си в собствената си телесна наличност, като даде в границите на една предметна верига и там вече по пътя на символизациите, ти влизаш в едни или други културни образи, които изпълваш и които получаваш, за разлика от частния живот, когато си в своята телесна наличност. Разбира се, давам си сметка, че така казано е малко грубо и общо, но това е защото това не е център на моето говорене сега, а по-скоро центърът към него върви – към отказа от това право. От човешката индивидуална идентичност и това е нейната човешка даденост – аз самият като себе си, разбран като своето тяло и отношенията които то формира. Отношения на близост, на страстност и т.н. е затворено в границите на това частно, лично пространство. Проблемът, който носи тялото, а той е свързан с неговата тленност и с произтичащата от нея страстност, любов и т.н. Така че в центъра на това лично пространство стои основният източник на преживяване на ситуацията в която сме, която наричаме живот. Тя има един емоционален център, в който ти си гол, извън ролята, изправен и носещ на гърба си ограниченията на своята телесност. Тъкмо в това, от гледна точка на личната неприкосновеност, ти си защитен. И обратно – в символните отдалечавания от тялото, а и от този проблем и неговите разширения, дават възможност ти да бъдеш пред публика, да бъдеш видим. Да не носиш върху себе си това, срещу което да получаваш видимост. Но когато се приближаваш към травмата на твоята тленност, ти си оставен без принудата на външната намеса и чуждия поглед. Върху това е репертоара и спецификата на тази лична неприкосновеност, свързана с тялото и т.н.

Какво обаче се получава? Ако има две баби седнали пред една пейка пред блока, не е изключено, дори е почти сигурно да говорят за здравословното състояние на трета баба, която познава твърде малко и двете – едната никак, а другата е чула за нея от съседка. И това ще бъде интересен разговор, макар че фактически става дума за трета баба, която познават слабо. Или пък за сексуалния живот на съседката, което по никакъв начин няма връзка с моето съществуване Т.е. по друг начин казано – от къде идва потребността да надникваш и да имаш интерес към чуждото частно? Не към собственото, а към чуждото частно? Да влизаш , в тази зона, да гледаш през ключалката. Откъде идва успешността на стратегиите на воайорството, които особено в медиен план, имат големи територии.

Тъй като казах, че там е тялото, а основният проблем, който тялото носи със себе си е проблемът за ограничението на човешкото съществуване, на самата воля на тленното, т.е. тленността, т.е. смъртността и т.н. Единствената утеха на смъртните хора, по отношение на смъртността е, че това не е индивидуална участ и лично наказание, а е съдба на всички. Фактически, визиите на чуждото частно, които са живота в здравословен, сексуален и семеен план набавят тази утеха. И така фактически, стратегиите на воайорството са стратегии на утеха за тленността на човека. И понеже човешката тленност е най-големият проблем на човека, това е и отговорът на най-големия проблем на човека. Разбира се, това е едната страна на отговора, защото другата страна на отговора е свързана с това, че човек в себе си не вярва в своята тленност и тогава му трябват символни отдалечавания от телесното, което носи проблема за тленността и тогава се превръща в тази културна публичност, която предлага възможности за подобно символно отдалечаване от проблема за тленността. Тези възможности са в границите на публичността. Те са в тази сфера на културните символизации, когато можеш да излезеш дотолкова от собствената си тленност, че даже да се откажеш от живота си, в името на една или друга символическа мотивация. Но това е, така да се каже, търсенето на решаването на проблема по пътя на символното отдалечаване. Търсенето на решаването на проблема, оставяйки при самия проблем, при тялото му, то единственият шанс за решаването на проблема за тленността е да погледнеш през ключалката и да видиш, че това не е персонално наказание. И затова по-простите хора са по-склонни към воайорство, защото имат по-малко утехи през символно отдалечаване от проблема. Трябва по-бързо и без символни технологии да си решават този проблем. И затова масовите аудитории имат голям интерес към клюката и воайорството. Съвременната медийна публичност, свързана с масмедиите, имат трайна тенденция да задоволяват потребността от клюки и воайорство. От начина по който въвеждам проблема, вероятно личи, че аз не съм готов еднозначно да обсъждам тези медийни стратегии и просто да кажа – медиите, когато те занимават с клюки и предлагат воайорство, просто отстъпват от своите професионални стандарти, те се превръщат в зони на пошлостта и трябва да бъдат санкционирани в тази си част. Тъкмо защото смятам, че тук се крият решения, които иначе те не могат да предложат на своята аудитория, а тя го търси от медиите. Впрочем, аудиторията търси от медиите в съвременния свят всички възможни решения, включително и такъв централен проблем на човешкото битие, като тленността. Медиите са виновни за всичко, включително и за това, че пътят е тленен, ако те не намерят бързо решение на този проблем. Те са в ситуацията на този социален жокер, който трябва навсякъде, където другите системи се изправят пред трудност, да намерят решение. Това е очакването от медиите. Медиите в този смисъл казвам, че набавят формати и възможности за клюки и воайорство. Да дам само един пример – красивите и разсъблечени, които през XX в. напуснаха частното пространство – будоара и спалнята, където те бяха затворени векове наред и започна техният поход към центъра на публичността. Този поход по своите мащаби е съпоставим с други големи походи, например с кръстоносните от гледна точка на влиянието, което има в културната идентичност, защото за първи път част от иконографията на света около нас, такива частни гледки, стават публични. Това се случва през рекламата, това се случва в изкуството, в шоуто, в модата. Съвременната мода в облеклото е в много голяма степен витрина на частната гледка към тялото, макар че тези тела, които представят облеклата, обикновено на манекенките, те играят частното под формата на роля. Това е свързано и с един друг процес, който може да се нарече еротизация на социалния свят, когато еротическото става основен ключ и дава възможност рекламата да се превърне във водещ утопически разказ в съвременната публичност, защото допреди общата еротизация на социалния свят, на публичната сфера, рекламата е била преди всичко информационна реклама – даваш информация за една или друга стока, продукт или възможност. Когато светът започва да се еротизира в достатъчна степен, рекламата започва да става сама стратегия на съблазняването, което значи в основата й да караш човекът да върши едно, обещавайки му друго. И това друго е именно в плана на еротическото, който пък е план в границите на даване на публичност на частната сфера. Можем да кажем, че рекламите предлагат глътка безсмъртие, което има значение след загубването на централната роля на религиозните разкази и така да се каже абдикирането от решаването на въпроса за тленността и смъртността. Тогава и конструирането на тези религиозни утопии на база на които той може да бъде решаван тогава фактически до голяма степен това се поема от рекламното утопическо, защото рекламите са модерни утопии, в който светът е по-красив, жените са по-руси, колите са по-бързи, нещата са по-забавни, по-смешни. Нищо не е трудно, всичко е лесно. Свят без проблеми е рекламният свят и в този смисъл той е утопически в основата си. А това утопическо е еротично генерирано, защото самата еротика, сексуалното и любовта са вътрешната възможност за противопоставяне на понасяне на бремето на тленността. Батай казва нещо за оргазма, което е валидно за любовта въобще. Ще го цитирам по памет – оргазмът е временно прекъсване на прекъснатостта на битието, което смъртта създава. Т.е. еротическото прекъсва временно, моментно, утопически, травмата на тленността. Така тази лансирана от рекламите утопичност променя загубилата достатъчно влияние религиозна утопичност, като форма на решаване на проблема на човешката тленност. Само че религиозното го решава пределно символически, а античното го решава пределно телесно в другата посока. Затова, общата нагласа на съвременния свят на базата на иконографията, свързана с визиите на частното, решава проблема за човешката тленност, за смъртността, като го крие. Затова в центъра са именно разсъблечени, млади, слаби, защото ако са дебели означава, че могат да вдигнат кръвно и да умрат по-лесно. Ако са стари, значи, че белезите на приближаващия край ще са част от иконографията и затова са по-млади и слаби. Затова Европейската комисия преди 2-3 години се опитваха да забранят много слаби манекенки да участват в рекламите, защото смятат че подбужда към анорексия. Освен това, някои смятат, че това е дискриминационно към по-пълните и по-възрастните. Така или иначе, не се стигна до решение в тази посока и това е защото медиите, каквото и да говорим за тях, колкото и да имаме основание да ги критикуваме, като цяло те усещат основният тътен от историята – там където трябва да я подпрат, за да може да преживее. Медиите в съвременния свят са станали инструменти за оцеляване и затова подпират там, където е необходимо. Затова съм сигурен, че още дълго, докато не се появят нови утопически стратегии, депутатите в Европейския парламент няма да наложат да бъдат забранени младите, тънки, полуразсъблечени тела в центъра на публичността. Тук има много различни сфери, дори различни иконографски сфери, в които присъствието на частното е любопитно да се обсъжда, но аз само показвам неговата експанзия, за да минем към въпроса – защо частното може да бъде показвано и как е показвано, като е охранявано – със закони, с част от системата за човешките права и т.н.

Има много начини за нахлуване в частното. Вие виждате, че тук темата за подслушванията не е свързана с това, което говорим. Макар, че един от най-успешните вестници на Мърдок беше затворен именно защото беше използвал форми на СРС-та, за да набавя визии на частното и да ги публикува, без тяхно знание. Ключовата формула е, че не може без тяхно съгласие, което значи, че с тяхно съгласие може, защото едно право, за да е право а да не е задължение, част от правото е да можеш да се откажеш сам от него. Затова от всички човешки права, част от това право, така да се каже особената възбуда от това, че имаш това право, е възможността сам да се откажеш от него. Има едно единствено право, което обществото не ти дава право да се откажеш. Това е правото на живот. Затова, както и да се върти зловещият шоубизнес, няма как да има реалити, в което задачата е да избиеш другите и последният да вземе голямата награда, каквито филми има.

Има сфери, в които правото на лична неприкосновеност може да бъде бламирано на базата на публичната роля или на базата на обществения интерес. Естествено, че това е свързано с политици, с фигури от престъпния свят. Политиците, заради публичната роля, която изпълняват, заради това, че живеем в представителна демокрация и те ме представляват мен самият и аз имам право да видя какви са техните човешки и морални качества, да могат да ме представляват, а не да използват представителството, за да представляват себе си и своите интереси. И понеже в публичния свят, човек винаги е в роля, символно отдалечен от емоционалния комплект на страстността, приближаването към него, ако не е реално, то създава илюзията, че разбираш повече за този човек. И затова имаме право да питаме за личния живот на политиците. Толкова повече това се отнася до тези, които са подозирани в престъпление. Но тук не става дума за това, а става дума за доброволен отказ.

Доброволният отказ е основа на т.нар. жълти медии, защото формулата на жълтите медии, разбира се тя е много по-богата и сложна, но опростена, тази формула е даване на публичност на частния живот на публични фигури. Има цяла медийна сфера със своите стратегии, които набавят тези гледки на частното, преди всичко на публични фигури, защото естествено е, че е интересно за двете баби да говорят за някаква съседка, която слабо познават, но още по-интересно е за някой, който през публичните канали вече ти е известен кой е. Затова има цяла индустрия за набавяне на гледки и така се конструира феноменът на звездата – на тези нови митологични персонажи, които обитават Холивуд. Разликата между една добра актриса и една звезда каква е, която може въобще да не е добра актриса. Разликата е, че публичният образ на звездата половината е представяне на визии към нейното участие, които в съпоставка с образа, който тя създава в границите на своята публичност конструират този митологичен конструкт и създават тази илюзорна конструкция, мит за земното, индивидуално щастие, обратен на религиозния мит за щастието, което е в резултат на земна аскеза и ще дойде после. А пък чрез образа на звездата се конструира митът за земно щастие сега и тук, в границите на собственото ти съществуване и воля. Така или иначе част от образа на звездата задължително е частното. За да станеш звезда непременно трябва да допуснеш чуждия поглед до себе си. В това отношения според мен даже има три поколения звезди. Първото поколение – Мерилин Монро – звездата на звездите – тя има някаква публичност като актриса, играе роля, не много талантливо и заедно с това има интересен частен живот. Аудиторията я наблюдава в тази нейна двойственост и даже пренася повече интереса към нейния частен живот. Така или иначе от двете части от тази хидравлична цялост няма предварително планиран образ. За разлика от следващото поколение, да кажем, на Мадона, когато частното започва да се коригира сценарно, така че да стане адекватно на публичното – на образа, който тя сценично изгражда и започва тя да дава сигнали за своя частен живот, които са в драматургична връзка с публичния образ, който изгражда, за да може накрая да се стигне до един филм „С Мадона в леглото“, в който не знаеш дали тя играе Мадона, в качеството си на актриса или това е филм за самата Мадона. Частното отговаря на публичното. Третото поколение добре се илюстрира от дуета „Тату“, в който фактически на базата на проучване за очакването на аудитория за тип музика и тип изпълнители, които биха набрали най-сериозна популярност. И се оказа, че трябва да са млади, по-добре да са момичета, отколкото момче и момиче, трябва да имат лека, пикантна, сексуална връзка помежду си и прочее. И пиарите, които създават този дует намират тези момичета и ги вкарват в два образа – единият е този, който те сценично възпроизвеждат като дует „Тату“ и другият образ който те трябва да разиграват като частен живот в отношенията помежду си. Така че частното изцяло става публичен конструкт в тази сфера. Тези момичета, когато свършва славата им, те се разотиват и чак тогава се връщат в своята автентична частност и повече никой не чува за тях. Това е трето поколение, на който пиарът е родител.

Иначе жълтата медия се захранва от частния живот на звездите, като разбира се, той в по-голямата си степен е овладян от звездите, които дават пресконференции дали тя се е разделила със своя приятел, или не или, че започват нова диета. Това е филтрирана информация от частния живот, която да стане част от публичния образ. Но и те са дебнени и са показвани в неовладени ситуации – папарашки посягания чрез снимки, но и през текст. Разбира се, на никой не му е приятно да бъде видян по начин, по който не иска и е неочакван, но при тях положението е много по-сериозно, защото това руши собствения им образ, който е композиран от публично и едно овладяно частно. Има един прочут разказ на Хулио Кортасар – „Ние обичаме Гленда“. Гленда е една латиноамериканска звезда, която има много фен клубове в цяла Аржентина – големи и страстни, но има един малък клуб – само от мъже, но много влиятелни и богати. Те се събират всяка седмица, наблюдават Гледна, гледат всеки неин филм, знаят всяка стъпка в живота и както обикновено се случва, Гленда започва връзка с едно момче, което те не харесват. Започват да се събират всеки път и да казват, че това е много лошо, наемат частен детектив, който да я следи, за да виждат каква е ситуацията и констатират, че работите отиват към брак и тогава те я поръчват (на езика на българския преход), тъй като нейното частно вече не може да създава тази митологична конструкция, каквато е звездата. Истината, обаче, е – няма щастливи звезди – това е известно. Работата е в това, че когато частното стане публично, то престава да бъде частно и ти се лишаваш, даряваш го на аудиторията, от собствения си частен живот, който казваме, че носи този възел, около който се крепи модерната човешка идентичност. Другата форма в която медиите, телевизиите преди всичко, отговарят на глада за воайорство и клюка са реалитата. Казвам това, за да продължа още малко мисълта си за нещастието на това да дадеш публичност на своето частно, защото първият експеримент, който е коментиран и е известен и който се смята за предвестник на реалитито е експериментът със семейство Лауд през 70-те години в САЩ. Едно младо американско семейство, влюбени, с усмивки, но поради това, че са млади все още не са богати и те получават предложение на един продуцент, който е на кабелен канал. Той казва, че ще отдели една цяла програма, ако те се съгласят да се монтират в техния дом камера и да стоят колкото се може повече вкъщи и да се предава 24 часа животът им през тези камери, като те, разбира се, ще уговорят къде да бъдат, а пък после ще ги маскират за да не са натрапчиви. Те се съгласяват, защото са млади и влюбени, абсолютно самонадеяни и смятат, че нищо не може да им се случи – който иска да гледа. Ако те участват в този експеримент на шестия месец ще получат голяма сума. Както се досещате, разказвам това, защото не става така, а на третия месец те се разделят. Междувременно каналът е получил изключително голяма гледаемост, продуцентът вече е спечелил много, а семейство Лауд не само не взимат парите, а загубват и любовта си, защото те се изпокарват и повече не могат да стоят в тази къща, защото самата мисъл, че това тяхно частно не е само тяхно, вече престава да бъде частно, започва да носи елементи на публичност, публичността е роля и те започват да се държат ролево един към друг. Затова казвам, че няма щастливи звезди. Няма щастливи продавачи на собствено частно.

Реалитата, фактически, експлоатират този поглед към частното. В тях няма нищо реално, освен едно – самият модел на реалитата, който следва холандския формат “Big Brother” ползва частни хора, на които дава публичност. Не случайно в този модерен формат, мястото в което се развива действието се нарича „къщата“ – то е особено знаково пространство на частното живеене. Даже в Европейската конвенция за правата на човека специално е записано като защитен, като част от личната неприкосновеност – неприкосновеността на дома. Експериментално се залага частни хора, които се вкарват в частни отношения в една среда, където се готви, пере, говори се не дискусивно, а непосредствено. Ако се стигне до секс, продуцентите ще са най-доволни. Всички белези на частното живеене и всички които могат да бъдат инициирани и да могат да максимално да се проявят в тези месеци, в които тече реалитито. Дори да не е „Big Brother”, а да е „VIP Brother”, т.е. това да е за известните хора – звезди, толкова по-интересно, тъй като те са вкарани там не като звезди, а в качеството си на частни лица, които ще готвят, перат и ще се хранят. Реалитата направиха изключителен бум поради тези вече споменати от мен причини в съвременната медийна публичност, в телевизиите. В един момент имаше осезаем риск да подменят драматургичната традиция, която е на повече от 2000 години, в която някой измисля нещо и после другите го разиграват като публични роли – като актьори, но това са публични лица, които разиграват частни отношения. Имаше риск тази драматургична конвенция да стане нерентабилна. След като можеш да дадеш един втори тираж на частното живеене, да насочиш погледите натам и вътре да се композират тези отношения на конфликти и на сблъсъци, които да създават драматургията, овладяна от масовата култура и лансирана от масовата култура. Реалитата, непубличното разиграване на роли, а даването на публичност на частното, да започне да подменя и да измества драматургичната конвенция. Това, разбира се, не се случи нито в световен мащаб, нито в български и се появи обратният глад и така в българските телевизии стигнаха до сезона на сериалите. И вие знаете, че от известно време реалитата са по-скоро реминисценции на вече преживени офанзиви и екзалтации. А пък сега всяка телевизия участва в това състезание, да пусне нов сериал.

Андрей Райчев: Вярвам, че ще се съгласите, че слушахме нещо, което траеше час и 10 минути, а го усетихме като 15 минути. Беше изключително интересно, много дълбоко и изключително лесно за разбиране колко е важно. Съгласете се също, че това беше една изключително нетривиална интерпретация на нещо, което много пъти е говорено. Учудих се, че Георги не спомена името на Лейди Даяна, която е класически пример за човек, който е убит в името на това да има някакво символическо бъркане под полата на тази английска хубавица.

Това граничи много сериозно с няколко теми, които с вас се занимавахме през първия семестър, пък и в началото на този. Властта през средните векове, ако помните, е дадена като чиста видимост. Тя се състои в това, че мнозина гледат един. Да си на власт в Средновековието означава да си си красив, да имаш голяма шапка, увеличаваща главата ти, позлатена най-често, да имаш най-различни уголемители и удължители на тялото, да седиш на трон и видимостта на властта е централно преживяване на реда в света, а когато властта се раздвижва, тя обикновено се движи не за сметка на своята телесност, а за сметка на инквизиция върху чуждо тяло. Кралят сяда, в центъра на сцената се поставя тяло, обикновено на престъпник или на човек против Бог, който по много страшен начин бива раздробен. Този йероглиф, който царят полага върху тялото на също така видимия, лишаван от живот, е самата власт. Буржоазната революция, капитализмът се състои в това, че властта изчезва, тя става невидима, тя се прибира, тя от гледана, става гледаща. Цялата ни модерност се състои в това, че властта се е прибрала и ни наблюдава и ни дресира. Най-главната промяна става, когато властта от грижа за територията, се оказва грижа за щастието на човека. Територията е забравена. От армията минаваме към полицията. Властта вече се грижи за щастието на човека, който е трябва да е стандартизиран, уеднаквен и дисциплиниран. Изчезва разликата между училище, болница, затвор – всичко се оказва гледано от определено място, а самото това място е невидимо. Властта не се вижда вече. Старшината само издава звуци, надзирателят само наглежда затворника и те биват дресирани. Настъпва фукоанският свят. Това което Лозанов описва – новият свят с прекрасни детайли в описанието на тези звезди е обратно връщане на властта в режима видимост. Изведнъж се оказва, че властта е пак определен вид видимост, само че докато по-рано той изтъква, че жена му е най-красивата – царицата, тя е атрибут на властта, докато при Бритни Спиърс – тя е самата власт. Зад нея не стои господин Буш, който я контролира и й казва какво да прави. Властта е дадена на нея именно чрез нейната видимост. В това се състои постмодерният свят. И се появява феноменът, който Лозанов разви с това частно-публично. Ако помните, най-парадоксалната фигура на съвременната социалност е, че хората са известни с това, че са известни. Има хора, които са успели да нямат никаква работа и пак да са известни. Например г-ца Хилтън, която е известна с това, че е известна. Когато тя се появи става още по-известна.

Искам да поставя и един въпрос, който при Лозанов въобще не пролича, а ние сме се занимавали с него – това е бройлеризирането на гледащия, който действително стои в сянка, властта пак се вижда, той пак не се вижда. Не съм сигурен в това психиатрично по съществото си обяснение, което Лозанов дава, че дълбочинният мотив е свързан с това, че ще умрем. Това е класика. Не съм сигурен, че се случва, но последицата на която искам да ви заведа е следната – класическият човек, когато пред очите му изнасилват сестра му, е длъжен да убие. Нашият съвременник е длъжен да се уплаши, да се разтрепери и да се обади по телефона. Това е правилното поведение – поведението, което изисква властта. Той до такава степен е потопен във въпросната неприкосновеност, че не само е абсолютизирана твоята телесност, т.е. правото ти да не бъдеш убиван, но е и напълно абсолютизирано задължението да не убиваш. Няма човек до XX в., който да бъде поощрен от властите за това, че се е разтреперил и се е скрил под масата, докато пред него са изнасилвали сестра му. Преди това ще го назоват с най-страшни имена – че е страхливец, че е нещастник и т.н. Той е бройлер по задължение. Твоята абсолютна неприкосновеност и твоята забрана да убиваш води до пряко отричане на това, което Сервантес казва – „Свободата е на върха на копието“. Това означава, че аз съм свободен в степента в която мога да убия или да умра за нещо по-важно от мен. Това е несъмнено възгледът върху свободата, характерен за европейското човечество в последните 400 години и то е изчезнало напълно. Давам думата за въпроси от аудиторията.

Въпрос от аудиторията – Йордан Иванов, първи курс, социология – Медиите не са ли прекален много политизирани и не скриват ли вече човешкото мнение. Когато човек изрази своето мнение, дават репортаж и после неговото мнение се скрива. Защо медиите дават само негативизмите в страната. Много малко се отразяват позитивните неща.

Георги Лозанов: Първият Ви въпрос е по-труден, вторият е по-лесен. По първия въпрос имате предвид, че дават много повече политици и публични фигури и по-малко обикновени хора. Така или иначе, достъпът до медиите и медийната публичност не е свободен достъп. Той минава през някакви йерархически системи. Не е “Хайд парк“. Има такава тенденция, но професионалното правило е, че трябва да се чуят всички значими гледни точки. Вече пък идеята за значимост на тази гледна точка е някакво йерархизиране на тези гледни точки. Това е професионалният стандарт за допускането до медиите, като гледните точки при това носят след себе си още един стандарт – медийното пространство не е пространство, за разлика от съда или храма, с финална истина. Нито една гледна точка в медиите не може да победи и професионално задължение на журналистите е, ако се появи една гледна точка, непременно да се търси нейната алтернатива и да се търси докато се намери алтернатива, защото ако една гледна точка победи, тогава журналистиката се превръща в пропаганда. Но вие ме питате за входа – той формира гледни точки. Друг въпрос е, че вие казвате, че медиите са политизирани, т.е. че политиците са придобили правото да изразяват голяма част от гледните точки, а пък все повече губят доверието на тези, които ги слушат. Но това е проблем по-скоро е криза на политическите елити, отколкото проблем на медиите. Сега, при протестите, медиите имаха задължение да извлекат от тях, техните гледни точки плюс говорителите на тези гледни точки и то не новата медия, която все повече се ползва за вътрешна комуникация и иницииране на социални акции като тези протести, а традиционната медия, защото за разлика от новата медия, традиционната медия продължава да бъде тази, която може да даде авторитет. Затова тя трябваше да успее да намери и то точно този път, защото за разлика от екологичните протести, тя трябва да намери гледната точка и гласовете на протестите. Направи се някакъв опит, но се оказа, че самите протестиращи трудно произвеждат собствени гласове, които медията да възпроизведе и затова след началния опит, общо взето, не се стигна до това в публичния дебат да бъдат въведени говорителите на тези граждански движения, разбира се, с малки изключения. Но те пък като се появяваха, взаимно се делегитимираха – единият казваше за другия – този няма правото да говори – той не е бил на „Орлов мост“, когато аз бях и т.н.

Андрей Райчев: Аз се учудвам, че го задавате този въпрос след като сте слушали Кьосев предишния път. Това, което трябва да получите от телевизора е разказ. Това е все едно да питате, защо миньори могат да гледат пиеса за миньори и да им е приятно. Миньорите сядат и гледат пиеса за миньори, където някакви миньори на сцената преживяват каквото преживяват и накрая истинските миньори ръкопляскат. То им е интересно, защото това което гледат в живота не е разказ. То е просто живот. А разказът притежава три основни характеристики – завръзка, кулминация и развръзка. Това, поради което обикновеният човек не може да бъде в медиите е, че той може да посочи завръзката, може да ви посочи кулминацията, но не е в състояние да изговори развръзката. Той не е в състояние да завърши разказа и това го отличава от този, който ще вземе властта. Този, който ще вземе властта, този който ще направи впечатление вече не с гледната си точка, а ще искате пак да го слушате, или ще го слушате какво ви казва да правите, защото, спомнете си – политиката е разговор за бъдещето. Да говориш за политика е да описваш бъдещето – несъществуващи неща, фикции, картинки. Друг въпрос е, че те могат да се сбъднат, но тях ги няма със сигурност. Обикновеният човек не е в състояние да направи един много важен елемент от разказа – развръзката, освен ако не каже – сега ще изгорим парламента, защото това може да е развръзката на разказа. Но, слава богу, до такава развръзка не стигнахме. И така че той стои на кулминацията и за съжаление е ужасно тъжно, че след като тези хора с живота си правят кулминацията викат такива като мен с извинение и като Георги, за да кажат каква ще е развръзката, защото трябва да се образува разказ. Това не е свързано с морала на медиите задължително, това е свързано със свойството на публиката – тя не разбира какво става, т.е. не разбира защо се е случила тази кулминация и как ще завърши.

Георги Лозанов: Освен това има друго, че има терапевтична функция говоренето на аудиторията и в медията. Това се прояви най-напред в българската нова медийна среда. Когато се създаде политическият праймтайм в сутрешните блокове. Вие сте повечето млади и не помните, но това стана когато в „Нова телевизия“ Милен Цветков започна да води сутрешен блок. Дотогава имаше сутрешен блок само в БНТ и той беше повече сервизен, както на много места по света – говори се за трафика, какво ще има довечера на сцените и т.н. Политически интервюта нямаше, те бяха във вечерните коментарни предавания. Тогава Милен Цветков предизвика политически праймтайм сутринта, точно по начина, по който вие говорите – за първи път отвори телефона. Аз сега вече не мога да си спомня точно коя година беше, но мисля, че беше по времето на Виденов, но хората бяха страшно недоволни. И те започнаха да изказват недоволството си гласно, което видимо разтоварваше персоналната тежест. Има обективни причини, по които може да е недоволен, да страда и т.н., но и самото страдание, като психологически механизъм и като състояние също може да се решава само по себе си. И ти, когато изговориш това нещо по телевизията променя психологическия статут на преживяването, че пенсиите са ниски. Тогава чисто терапевтично, ако беше тук и д-р Михайлов можеше да обясни и по-добре, защо ако си кажеш един проблем по телевизията се освобождаваш от него, тъй като това е катарзисно в някакъв смисъл, въпреки, че аз не съм се съсредоточавал много в това. Но тогава започна тази линия, с отворените линии и с голяма потребност на аудиторията да й се чува гласът. Обаждат се зрители, които питат защо не са оставили време за зрителите. Сега вече много предавания имат подобни отворени линии. Но тогава се обърна интересът към политическото – чрез интереса към себе си, като политически говорители. Тъй като тогава започна, вероятно, първоначалното въодушевление от новите фигури, от новите процеси, разочарованието от елитите. Алтернативите бяха намерени в собствените си гласове.

По отношение на лошите новини, това е традиционно обвинение, винаги се отправя. Човешкото битие е разказ с лош край, т.е. той е драматичен по предпоставката си. Журналистите приоритетно се занимават с драматизма на хората. Ако влезете в един салон за пресфотография – World Press photo се казва, и влезете в раздела новини -ще помислите, че светът е касапница. Там има само отрязани глави, боеве, пожари, запалвания, катастрофи и т.н. Това въобще не е вярно като пропорция. Само че интересът на журналистиката е проблемът. Даже аз обичам да казвам на студентите, че ако си истински журналист и един следобед на плажа, когато децата играят на топка, а майките пият коктейли, пак трябва да намериш проблем – например, че сламките на коктейлите са вредни. Защото иначе няма как да направиш от това новина. Няма как да пресъздадеш в границите на един журналистически дискурс един спокоен летен следобед на майки, които пият коктейли, докато децата играят на топка. Това е така, защото за съвременния човек основната защита, по отношение на проблемите, е да знае за тях. Журналистите са нещо като сапьори и те първи трябва да минат през проблемите, за да могат хората след тях да могат вече да стъпват върху видими проблеми. Освен това, има и нещо повече, това което вие казвате, – стига толкова черни новини, много лесно може да се превърне в инструмент на пропаганда на управляващите, които натискат медиите по други причини в същата посока – стига с тези черни гледки, стига с този критицизъм. Така че да оставим медиите да представят живота. Преди малко говорих за обратното – за утопически разказ. Това са рекламите, това е масовата култура, в която добрите винаги побеждават и ако човек търси за себе си някакви психологически изходи, може да ги намира там.

Имаше една идея на Бодрияр – нещо като край на историята ще дойде, стачка на събитията и драматизмът на историята ще изчезне и тогава новините ще се превърнат в една поредица от чествания на вече състояли се събития. И тогава, вместо да показват, че току що се е получил последният сблъсък на „Орлов мост“ например, ще казват, че преди 20 години студентите свалиха властта. Но, докато събитията още не стачкуват, те произвеждат драматизъм, те са драматични и медиите го отразяват.

Въпрос от аудиторията – Мартин Илиев, завършил етнология: Въпросът ми е дали г-н Лозанов е за, или против евтаназията.

Георги Лозанов: Има един филм – „Седемте психопата“, който иронизира това, че в рамките на нашата култура, в границите на „златния милиард“ ако по някаква причина за теб животът не е най-голямата ценност – това значи психопат. И в този смисъл, всяко героическо мислене е психопатично мислене. Този филм действително е успял да направи много смешен разказ за това.

 

Публикувано на