Лекция 9 (09.11.2012 г.) – Андрей Райчев

Нашите предишни срещи ни доведоха до една главна мисъл, която звучи много плашещо, защото противоречи на това което виждаме около себе си като опит и второ, звучи малко абстрактно. Все едно да кажем, че всъщност камъните не падат надолу, а летят нагоре. Ние няколко пъти подред се натъкваме на една и съща история. Човешката рационалност, човешките мисли, човешкото съзнание нямат самостоятелност. Съдържанието на човешките мисли се създава от невидими, тайни, скрити структури. Този подход нарекохме материализъм, за разлика от обратния, когато ни се струва, че историята се дължи на човешкия дух. Хората мислят и искат някакви неща и по тази причина се случват. Обратно на това, ние видяхме, че ако са верни тези неща за които сме говорили, че са случват някакви неща, повечето от които невидими и затова човека мисли определени работи. Затова епохите сменят своите идеологии, своя морал, своята естетика и т.н. Това не значи, че съзнанието не влияе. Но то именно само влияе, то не е определящата и главна величина. Добре, но това противоречи на всичко което виждаме. Вчера, например, американците се събраха и избраха г-н Обама, вместо г-н Ромни за президент. Не е ли това съзнателно действие? Не е ли това избор на Америка в една или друга посока? Тезата, която развивам е, че е. Разбира се, че е. Това има влияние, но под това текат процеси, по-важни, по-решаващи от това което хората съзнават. И хората общо взето могат да забавят, или да ускорят тези процеси, но тези процеси са обективно, естествено, исторически. Това е скандално предположение. Това е всъщност предположение, че човечеството е един вид природно образувание. Че ние не сме господарите на света, които просто казваме какво да е. Срещу нас не стои мъртъв свят, с който ние се разпореждаме и командваме и формираме, в зависимост дали сме добри, лоши, дали сме се наяли или не сме се наяли, дали сме се скарали, или не сме се скарали. Обратно, нашата доброта, нашата лошотия, нашите войни, нашите мирогледи, всичко това е вследствие на невидими за нас обективни процеси и ние сме много повече обекти, отколкото субекти. Пак казвам – твърдението е скандално, защото на пръв поглед е точно обратното. Човечеството е точно обратното на това, което предполага за себе си, твърдим ние тук. И понеже това звучи много абстрактно, искам да ви го покажа като теория за съвременния свят. Не просто претенция да обясним цялата история, а да кажем как съвременният свят в тази теория бива обяснен, а в другите теории става внезапен. Повечето от вас имат някаква минимална представа за квантова механика, или за теория на относителността. Твърдението, че ако много бързо засиля този микрофон да лети и той ще се замерва във времето и ще се разшири в пространството е ужасно скандално. Това противоречи на целия ни опит. Но могат да се направят експерименти и са направени стотици експерименти, които показват, че това е така, а не обратното. Тук е същото. Има купища неща, които не могат да се обяснят в рамките на обикновения идеалистически модел, който предполага, че хората имат определени стремежи, определени ценности, определени потребности и се появяват определени обществени форми. Тук твърдението е обратното – има някакви обществени форми, които самодействат и така се образуват формите на човешко съзнание и това обяснява историческите емпирически факти.

Чудя се откъде да започна, защото да се разказва света е ужасно трудно, тъй като това е едно много радикално обобщение, много радикална абстракция. И въпреки това, ако пак погледнете от птичи поглед, вие ще видите, че внезапно, както всичко си върви, изведнъж всичко се променя в света. В края на XVIII в. изведнъж избухва Френската революция. Петдесет години по-късно изведнъж Европа се покрива с революции (1848 г.). После изведнъж започва „la belle ?poque”, всички са богати и щастливи и изведнъж става Първата световна война. На развалините на Първата световна война хората казват, че никога повече няма да воюваме, при никакви обстоятелства. Това е първата война, при която са въвлечени цивилни хора. Тя коства живота на 20 милиона души. „Никога повече война” е резултатът от тази война. Изведнъж 20 години по-късно става Втора световна война. Два пъти по-страшна. Най-страшната в историята на човечеството досега като брой на жертви. После светът се разделя на комунистически и на антикомунистически блок и изведнъж това престава. Стават неща, които ако някой беше казал на родените заедно с мен деца, че ще станат в България, просто щяхме да му премерим температурата. Толкова абсурдно звучи. Изведнъж Германия и Франция, които воюваха 1000 години за въпросния Елзас и Лотарингия, изведнъж те просто се помириха, имат обща армия, управляват заедно Европа и цяла Европа се събра при положение, че воюваше в продължение на 1000 години и много активно в последните 50.

Мъртвата власт

Всички тези неща никога няма да може да ги обясните, ако не прибегнете до идеята за невидимите структури, за невидимите отношения, които също работят, които сработват, образуват някакви предмети, които се осъзнават от хората и съответно хората действат с тези предмети. Помните главната метафора, която миналия път разгледахме – мъртвата власт. Значи редът в света се дължи на това, че вещите носят отношения. Вещите не просто са неутрални предмети, които ние блъскаме, местим, деформираме, формираме, използваме и употребяваме като средства. Те са носители на наши отношения с вас, които лежат в тях и се активизират, когато ние се докоснем до тях. Със самия факт, че нашето отношение е влязло във вещта показва, че вече не сме свободни да правим с нея каквото си искаме и не сме свободни един от друг. Вещта управлява хората, а не хората управляват вещите, което е привидността. Това е най-трудната мисъл. Само ще ви напомня малко основанията на тази мисъл като пример. Тази запалка е кафява, квадратна, има вътре газ и струва 2 лева. Ето това, че струва 2 лева, аз никога няма да видя в нея. Милион години да дадете на един марсианец да я изследва, той няма да види, че тя струва 2 лева, защото 2 лева не е отношение между мен и запалката, а между мен и вас. По-точно между всички нас, които запалката е погълнала, а ние го разглеждаме като естествено свойство. Дрехите ни различават като мъже и жени, защото е станало така, съответно детето като се роди трябва да го облечете или като момче, или като момиче. Вие трябва да изберете. Няма дреха въобще. Това никой не го е измислил, никой не го е направил. То е станало само. Самите дрехи поддържат идеята за пол. Но това са най-елементарните предмети. Тази зала, както е устроена така, прави така, че аз съм на власт. Залата е направена така, че всички гледате в мен. Това прави моето място – място на властта. Който седне на това място е вече на власт, защото той ще говори, другите ще слушат. Това не е зададено от някакво намерение. Разбира се, винаги можете да кажете, че това е полезно, функционално. Да, има и такъв аспект. Но, както дълго можете да ми обяснявате, че с дрехите човек трябва да се топли, за да не му е студено. Но, човек не носи дрехи, защото му е студено, защото дори и да не му е студено, той пак ги носи. Дрехите имат в себе си социално-класов смисъл. Те подчертават разделението на половете, те подчертават разделението на богати и бедни. Те подчертават разделението на нациите. Т.е. дрехите са глътнали човешки отношения, вещите са власт, само че в мъртва форма. Това което ние виждаме като власт – например правителства, армия, полиция и т.н. то е само онова, което следи вещите да не се отклоняват от реда. То не прави реда. Не полицаят прави реда. Полицаят е онзи, който коригира, ако редът се наруши. Но редът е зададен изначално. И ако се замислите внимателно, в 99% от човешкия ред, редът самофункционира. Това не може да е защото ние мислим някакви неща. Това не може да бъде наше желание, произвол или дейност. Това е защото вещите правят така. Тук влизат и неща, които ние традиционно не наричаме вещи, като да речем – дракона. Но за децата драконът е реалност. Т.е. не е обезателно да е материална вещ и то пак носи социални отношения. Ако е така, ние можем да мислим историята на човечеството, като задаваме фундаменталния въпрос, който някак си се раздвоява. Той се разпада на два противоположни въпроса. Социологът е длъжен да отговори на въпроса, как е възможен социалният ред, т.е. как е възможно нещата да се повтарят, но когато намери отговора на въпроса, как е възможен социалният ред, ще се сблъска с точно обратния въпрос. Щом той е възможен, как е възможно да престанат да се повтарят? Откъде идва това? Откъде идва, че ние се въртим в кръг. Кое ни гарантира, че утре просто единият ще отиде в гората, другият да се самоубие, третият да се гмурне в морето и прочее. Просто да се разпадне редът утре. Но щом пък има ред, как е възможно той да се променя. Ние намерихме най-дълбокия извор на това нещо. Това е така, защото ние не сме живи, а природата мъртва, а ние сме живи около живата природа. Ние присвояваме от природата определени процеси, чието повтаряне трябва да осигурим. Тези процеси се наричат социализирани предмети, или производителни сили и това е дъното, най-дълбокият извор на човешката социалност в два смисъла – тези производителни сили – огън, водопад, вятър, енергия, нефт и каквото поискате от една страна обуславят това, че нещата се повтарят, а от друга страна фактът, че има не само въртене в кръг, но и история.

И сега ако погледнете от тази привилегирована гледна точка историята, вие веднага ще видите как действително това обяснява безкрайно много. Всяка епоха на човечеството е свързана с появата на нова производителна сила. Ако погледнете много макро и видите цялата 40 хиляди годишна човешка история, вие ще видите, че щом човечеството намира някаква нова производителна сила, то се променя. На мястото на костите, започват да се правят каменни оръдия и става друго общество. На мястото на каменните оръдия идват медните, после бронзовите, после железните. Тази нищожна промяна (какво от това, че моят лък няма да стреля с костна стрела, а с каменна стрела) автоматично променя отношенията. Автоматично – за няколко хиляди години, разбира се. И така, вървите все повече и повече и виждате как постепенно на мястото на това идват някакви мелници, впрегнати животни, стада, а после в наше време и машини. С появата на машината обществото се взривява. Ако погледнете колко време дели появата на първата машина от социалната революция, вие ще се потресете колко бързо е – стотина години и веднага се променя всичко. Защо получаваме тази възможност в повече от обикновеното мислене. Ние показваме нещо, което не е човешкото съзнание. Иначе трябва да разкажем, че първобитните хора са били тъпи, след тях са дошли малко по-умни, а ние сме най-умните. Умът е движел. И тогава ще излезе, че всъщност властта движи. Ако помислите внимателно, ще видите, че щом отнемем на вещите правото да определят човешката история, другият кандидат за определяне на човешката история е умът в различни форми. Било то гениалният ръководител, било то гениалният свещеник, било то гениалният изобретател и т.н. Вие ще видите, че вместо критика ще получите апологетика. Вместо разбиране, как се движи човешката история, ще получите възпяване на съществуващата власт. Затова и повечето теории в историята на човечеството са идеалистически. Повечето теории са, чисто и просто, възпяване на съществуващата власт и ред, като го показват като венец на творението, като последно, като най-хубаво. Ето, те са били тъпи, не са знаели да си мият зъбите, а ние сме много готини. Помните ли, показах ви го, че това е представата, че индианецът е просто лош професор от Сорбоната. Това е дълбоко порочна представа, просто защото не е вярна. Но освен, че не е вярна, тя винаги съдържа в себе си възпяване на лидера, на последния лидер, на последния победител. Затова, обаче, е толкова честа, защото победителите пишат историята, следователно пишат и теорията. Критическата теория е пълна с изключително много съпротива в себе си, тъй като тя въобще не признава от първия момент реда като ред, въведен от някаква власт, а тълкува властта като коректор на така съществуващия ред и съответно, не властта движи историята, а напротив, историята сменя властите като носни кърпички. Т.е. тя изведнъж показва, че властта в живата й част е функция, а не база. А базата представлява обективни процеси.

Много социолози са несъгласни с тази постановка, но аз искам да ви го покажа чрез някакви експерименти в наше време, да видите как прекрасно подобна теория може да обясни, какво се случва и да предвиди някакви неща, за разлика от повечето теории, които се изненадват. Изненадващо става революция, пък после изненадващо цяла Европа става буржоазна и тук започват да разказват, че това е защото Наполеон нещо направил и започват да приписват на Наполеон функция на двигател на историята. Изведнъж се оказва, че не историята е повикала един дребен корсиканец, който си е въобразил кой знае какво за себе си и го е накарала да прави нещо, а обратното – дошъл е корсиканецът и е задвижил историята. Излиза, че ако се върнем за нашите последни 20 години, примерно г-н Доган нещо е направил, после г-н Костов нещо е направил, после царят нещо е направил, а сега г-н Борисов нещо прави. Аз не отричам, че те нещо правят и съвсем не отричам, че те си въобразяват, че нещо правят, но истината е, че тече обективен процес, който те обслужват, а не че те правят нещо, което се излива в обективен процес. И е изключително важно да се види кой е този обективен процес, защото тук имате най-хубавата, най-моралната функция на критичната теория – тя дава свобода на тези, които я следват. Понеже, като разбереш някаква закономерност, ти донякъде се освобождаваш от нея. Не в смисъл, че можеш да ме ликвидираш, но ти разбираш нейната необходимост и ти преставаш да се чувстваш жертва на случайни процеси и на произвола на някакви личности, а разбираш, че си в някакъв водопад, който пада надолу, не защото някой е лош или добър, а защото просто има разлика в нивата и водата е тежка. Не казвам, че капката във водопада става веднага свободна от факта, че разбира, че се намира във водопада. Още повече, че е неприятно да падаш. Но все пак, по-добре капката да знае, че пада във водопада, отколкото да приписва на някакви богове и на някакви царе и на някакви други капки факта, че тя пада. Това беше, разбира се, метафора, която беше много плоска. Как да мислим материалистически света?

Ще ви предупредя каква е теорията, за да може да я следите и да не ви изненадам накрая като фокусник, а после ще се опитам да докажа, че наистина е така. Нашата, с Кънчо Стойчев, теория за съвременния свят, която ще излагам, е предположение, че светът се намира в състояние на преход, на мирен преход. Това означава, че са настъпили определени изменения, в рамките на които властите в света, всички власти в света, в рамките на които тези хора не са в състояние да удържат света, без да се съобразяват с тези изменения. Ако вземем една много важна характеристика на съвременния свят – мирът. Съвременният свят е мирен свят, в сравнение с предишния. Ние ще получим предположение, че по някаква причина не тези лидери са направили мир, а мирът е направил тези лидери. Този свят е свят на ръст на благосъстоянието, както никога досега. Тогава ще предположим, че не тези лидери са направили ръста, а ръстът по някаква причина е поискал тези лидери. По този начин ще кажем, че не тези лидери са установили демокрация, а демокрацията е установила тези лидери. Това вече звучи съвсем загадъчно. Как така? Нали хората правят демокрацията? Ще видите, че не е така. Обективно не значи безалтернативно. Ако хората решат друго, те могат да направят друго. Но някак не става така, да решават друго.

Производителните сили

Сега ще тръгнем стъпка по стъпка. Най-главният ни поглед трябва да се отправи към производителните сили. Какво се е случило там? Случило ли се е нещо, което действително толкова да различава съвременния свят от предишния свят. И действително – случило се е. Случила се е огромна, гигантска промяна в производителните сили. Ако говорим за епохална промяна, а тя е такава, просто трябва да се отдалечим и да видим – каква е голямата разлика между средните векове и модерността в производителните сили. Веднага ще се сетите. В средните векове производителните сили са свързвани кръвно със селяните, със земята и със селското стопанство. Каквото и да правят, каквото и да струват, каквито и царе да се бият, каквито и политически форми да възникват, каквато и религия да се мотае по терена, същността на това общество е това, че то е селскостопанско общество. Огромна част от хората лежат върху земята, заедно със своите семейства нещо ровят и всичко, което е разглеждано като съществено – някакви царе, книжки, музики са производни на тези селяни. И обратното – кое е онова, което в новото време така радикално различава новото време от тази предишна ситуация. Че на мястото на базата на селото, застава друга производителна сила – индустрията, фабриката. Принципно друго нещо. Общественото богатство престава да се произвежда на село, въпреки, че е останала някаква част от националния доход, който идва от село. Но се появява принципно друг начин да се произвежда социалното богатство – това са фабриките, заводите, индустрията, занаятчийските работилници и т.н. Следователно, трябва да заподозрем, че нещо се е случило с тези фабрики и че имаме някаква трета епоха. Ако твърдим, че нещо голямо става в света, че става революционно изменение, тъй като в основата трябва да е промяната, ще ви представя една хипотеза, която ще се потвърди, надявам се.

Властта е видима

Имаме някакво село, съответно имаме политически форми. Обратно на това, идеалистът смята, че политически форми правят селото. После занаятчийско-индустриален етап, който произвежда някакви форми. Идеалистът ще ви каже, че някакви хора са направили тази индустрия, а не че индустрията ги е създала. И съответно, сега имаме някакво неизвестно, нещо се е случило, като нашата хипотеза е, че ей това неизвестно което се е случило, определя съвременния свят и го променя, взривява го. Много теории има за индустриалното общество, но теорията, която ни е най-удобна тук и според мен най-точна и гениална – на Мишел Фуко, резюмиран от Жил Дельоз. Това са гениите на XX в. Мишел Фуко показва, че модерността се състои в това, че възниква нещо като среда на затваряне. Производно на тази среда – дисциплинарен човек. Какво значи това? Звучи плашещо абстрактно, но нищо абстрактно няма. Фуко просто показва, че няма никаква разлика в структурата между болницата, затвора, лудницата, фабриката, училището и донякъде семейството. Това са еднотипни, властови образувания, които осигуряват появата на същество, което бива дресирано. Ще кажете, ама не е ли винаги било така? Първо, вече не е така, както ще видим. Второ, никога преди не е било така. Как се осигурява предишната власт, когато селското стопанство е основа на производството и когато селото е базата на обществото. Тя се осигурява от наричащите се себе си аристократи, въоръжени хора. Техни братовчеди, братя и любовници, т.е. обратното незаконни деца – свещениците чрез решение за живота и смъртта на тези малките. Ако помислите как тече живота е едно средновековно общество, вие ще видите, че главното което се случва е, че има определен ред и поддръжката на този ред става чрез санкции от типа убийство. Те просто ги убиват, ако те се отклоняват, или ги насилват по друг начин.

Съответно, най-важното което Фуко показва за онова средновековно време е, че фигурата на властта е видима. Нейната видимост е главното й определение. Царят е отпред. Нещо повече, властта се състои в това, че царят е отпред и бива съзерцаван. А съответно, властта му бива съзерцавана като насилие върху човешко тяло. Властта говори по този начин. Тя се упражнява върху тялото, което представлява лист хартия, а тя изписва върху него йероглиф. Това е инквизицията. Тя пише върху него текст. И текстът е много прост – аз съм власт. Получаваме две много важни неща. Властта убива, санкционира, осакатява, за да потвърди себе си като власт и е обозрима, тя е показваема. Властта се състои в това, че тя се показва. Ако погледнете едно средновековно сборище, вие ще видите, че най-видимото нещо е властта. Те седят на най-висшите места – обикновено на подиум, те са цар, царица. Всички ги гледат. Малките не се виждат изобщо. Интерес към малкия няма изобщо. Литературно произведение за него няма. Литературните произведения, местните скандали, местните клюки, местните интересни неща никога не се разправят за този, малкия, в тълпата. Винаги се разправят за този там. Интересът е само към него. Какъв е герой, какъв дълъг меч има и такива едни тъпотии, до които се свежда духовния живот. Защото това е интересното – властта. А защо е интересна? Защото тя през видимостта си управлява. Тя управлява доколкото се вижда и колкото по-надолу, толкова по-малко. Но това се пренася не само в Париж, където е кралят с кралицата и херцозите. Това е във всяко херцогство, там вече седи по-малък херцог. Стои видим, като преминава през града всички се събират. Епископът минава, всички се събират на шествие. Това всичко значи нещо адски важно. Погледът е поглед от низините към властта и самият поглед и виждането на убиеца си, е самата власт. Те не го мислят за убиец, но фактически той е на власт, защото е техният убиец. И той е техният убиец. И съответно, всичко това е въплътено в някакъв ред, който е описан и този ред се схваща като естествен и самият херцог не казва, че ще те убие, а просто изпълнява задълженията си към реда. Редът е такъв, че хората се делят на три вида – селяни, свещеници и военни. Селяните трябва да копаят и който мръдне го убиват. Опростявам картината, но същността на това, което показва Фуко е, че властта тук е видима и тя не иска нищо от човека, освен той всъщност да следва определен ред, но никога не го променя самия него. Това именно изчезва на втория етап при буржоазното общество, при модерността. Властта от видима става невидима. И от решение за живота и смъртта, тя преминава към микронасилие за дисциплина. Как се обръща това? Нямаме време да ви покажа как постепенно едното става друго, просто ще прескочим в следващата форма и ще видим как протича противоположната форма.

Властта не е видима

Какво виждаме в едно модерно общество в началото на XIX в. Фуко много обича Бентам – ненормалник, който е смятал, че това е върхът. Какво виждаме там? Там виждаме напълно обърната видимост. Прекратено е да се вижда властта. Започва да се вижда само власт. Най-лесно това става видимо в един затвор. Затворниците обикалят в кръг. Те са видими за този. Властта въобще не взима решения за живот и смърт. Властта взима решения само дисциплиниращи го. Например, ако се отклони в дясно нещо го бие. Ако се върти дълго му дава малко повече храна. Но абсолютно същото виждаме в училището. Това не е струпване около учител, който говори, а програма на узнаване написана в учебник, която децата трябва да извървят. Това не е много различно от въртенето на затворниците в кръг. Санкциите съответно са не от типа – теб те гоня от училище, а другия го издигам на своето място, каквото е било преди това. Санкциите са такива – ти днес не си научил урока си, прочети го 30 пъти. Нека да видим още малко видове ред – болницата – това не е място където аз лекувам някакъв човек, защото много пищи, каквото е било винаги преди това. Има струпване на всички такива, които страдат от нещо и опит за тяхната нормализация. И има стандартни рецепти – две хапчета и т.н. Властта престава да е субект. Властта престава да бъде разглеждана. Досега как се държеше? Луи XIV излиза със своите златни дрехи и всички хълцат. Те са невидими, той е видим. Тук е обратното – лекарят е в униформа. Учителят е просто проводник на въпросния учебник, надзирателят в затвора е просто скучно повтаряща се една и съща инструкция. Той нищо не може да реши. Неговата задача не е да бъде на власт над тях. Неговата задача е те да станат еди какви си. И това личи най-ясно във фабриката. Вместо нашият селянин, който излиза на полето, гледа росата, чуди се ще вали ли, няма ли да вали, взима някакви решения. Като баща си, като дядо си и т.н. Много древна технология – да забиеш дърво в земята и после да я разровиш. Но там има субектност, а тук ние го виждаме същия този преместен във фабриката, който въобще не знае какво прави. Той въобще не знае какво прави. Не е лошо да узнае, ама все тази. Той има да направи 14 маха в минута. Каква е целта на властта? Да работи повече, да му пожелае да няма градушка и т.н. Тук няма нищо друго освен той да бъде дисциплиниран. Нищо друго не се иска. Да бъде еднакъв с другите. Съответно властта се е превърнала във всевиждащо око, което самото не се вижда. Това е страшно важно. Луи XIV изобщо не разглеждаше тълпата. Тя го разглеждаше. Този сега тълпата въобще не го разглежда. Той я разглежда. Видяхте ли каква гигантска инверсия в главната производителна сила, където и да я вземем – дали е болница, затвор, психиатрията. Лудият човек винаги е бил схващан като божи човек, през него говори нещо от бога, или пък дявола – все тая. Но никога не бил разглеждан като човек, който трябва да бъде затворен, преброен, да му се дават 4 хапчета на ден и при всяко отклонение да бъде връщан. Никога властта не си е поставяла задача да го нормализира. Как ще нормализираш лудия? А през модерността само това правят. Съответно, здравето става задължително. Да работиш става задължително. Образованието става задължително. Преди това децата са научавали буквите като някакъв достъп до сакрално знание. Тук, ако не знаеш буквите, връщат те докато ги научиш. Буквите са точно тези, таблицата за умножение е точно тази и ако си зададете въпроса, защо трябва да се запомня таблицата за умножение ще се поразите – няма никаква причина. Няма нужда да се запомня таблицата за умножение, въпреки това всички наши деца обезателно ще я запомнят. Това е елемент от дисциплината и нормализацията. Съответно тази власт – властта на затворените среди е скрита от погледа, тя не се вижда, колкото по не се вижда, толкова по-ефективна. Тя е едно око, което следи и то забележете – ничие око, защото Луи XIV трябваше да бъде някакъв голям пич, който все пак да го гледат. Не може някакъв куц урод да стане цар. Тук е все едно какво. Никаква субектност. Всичко е само нормализирано, от тях не се изисква да бъдат индивиди изобщо, иска се само да маршируват добре. Да познават добре автомат „Калашников“, да го сглобяват за 13 секунди, нито за 12, нито за 14 и някакви други изисквания ,които си имат. Важното е, че е обърнато напълно. Къде е Троянската война, къде е нашата армия? Разбира се, нашата модерна армия е много пъти по-ефективна от троянската армия и от ахейската, но няма никакъв героизъм, никакъв индивидуализъм. Вижте само как звучи началото на това описание – на първата война, която е описвана в историята на човечеството: „Възпей, о музо, гнева на Ахила, сина Пелеев“ – значи това, че някакъв се е ядосал, е важно. Какво значение има дали се е ядосал или не Иван Петров? На Иван Петров работата му е да натисне копчето и да чака дали ще умре, или ще остане жив. Това е. Той е дисциплиниран. Той е част от войската. Училището е същото. Това е изискването към детето – да бъде като другите. Поразително отличен, което означава различаващ се, наричаме този , който най-много прилича на другите. Този, който повтаря всичко като папагал, той е отличник. Той е най-готиният. И същото във фабриката, и същото в лудницата и същото е в болницата и т.н.

Т.е. ние напълно преобръщаме основната клетка на обществото – производителната сила и нещо се сменя. Каква е съпротивата срещу тези среди на затваряне? Селската съпротива е понятна. Като вече им писне и съвсем умират от глад, те се събират между селата, тръгват да разнасят някакви селски армии, грабят, чупят, колкото успеят да направят и ако успеят, сменят царя. Това е върхът на възможната съпротива. Защото върха на властта е царят – царското тяло. Просто слагат друг за гледане. Разбира се, това е една безнадеждна съпротива – все пак има по-добри и по-лоши царе, но ти не можеш да промениш принципно отношението. Виждате ли колко е страшно да не знаеш кое е всъщност властта. Понеже на власт е структурата, а царят само я изразява, те горките искат да си променят положението, но не виждат с какво да воюват и воюват с фалшив обект – те воюват с царя. И понякога успяват дори. Нищо обаче не може да се промени, защото той не стреля по онова което е породило феномена, по дълбочинното, той стреля по изображението. Това е все едно да се опитам да убия някой, като стрелям по снимката му. Това правят те. В затворените среди властта е скрита, тя не е видима и съответно съпротивите са съпротиви на чупене на тези среди. В началото – буквално. Работническите бунтове в индустриалната епоха се състоят в това, че се чупят машините. Постепенно работниците се организират в по-висши съпротиви, стават солидарни, постепенно образуват партии и се опитват да вземат политическата власт, опитват се да отвоюват регулации на работната заплата, на работното време. Това е дълъг и сложен въпрос, но въпросът е, че има съпротиви в рамките на тези среди, но те са понятни.

 

 

От среди на затваряне към среди на контрол

Нашата задача е да разберем в каква среда живеем в момента, има ли ги тези среди, няма ли ги и какво е станало и да видим какви съпротиви може да има в това общество. Още един много бегъл поглед върху всички тези среди на затваряне, които коментирахме ще ни покаже, че повечето от тях са намалили значението си. Армиятa – най-понятната среда за затваряне и дисциплинарно пространство с така показан невидим генерал. Първоначално генералът е видим и тези около него са войска. Това беше Ахил – синът Пелеев, така да се каже. После изведнъж виждаме войска и невидими генерали – те са само щриховани някъде там, те са наблюдаващото око в армиите си. Ние в съвременния свят имаме професионална армия. Тя изобщо не се отнася за повечето момчета. Те биват извадени от тази среда. В моя живот, моите връстници служеха в армията, връстниците на децата ми не служат. Фабриката – по-малко от 20% от хората са заети в индустрията. Ако 20% са в индустрията, 10% в селското стопанство и 70% в услугите. Това не е среда на затваряне. Ситуацията на един келнер, на един барман, на един служител в банка, на един експерт въобще не е този физически труд, който съществува по-рано. Въобще няма физически труд там практически. Винаги човек е продавал своята работна сила. Така се нарича – сила, а сега продава своето работно внимание. Продаваш своето време. Той продава, че 8 часа ще е там и ще внимава. Дали е пазач, продавач, келнер, шофьор и т.н., той не употребява сила. Силата я правят машините. Смениха се производителните сили. Виждате голяма промяна. На времето не е възможно без някакви хора да копаят, да се изкопае дупка. Сега не се копае. Той ще я изкопае за 4 месеца, а багерът ще я направи за един ден. Отиваме нататък. Болницата – вие сте живи свидетели как интернет е предпочитан пред болницата. Интернет се оказа главния лекар на републиката и човечеството. Гледа се нещо, прави се нещо, болният въобще не желае да бъде поставен в ситуация на изолация, на наблюдение и т.н. Като минем през средите на затваряне и ще видим, че няма среди на затваряне. По-точно има, много ги мразим, не ги разглеждаме като основно и второ практически не определят живота на огромното количество хора. На мястото на средата на затваряне е възникнало друго нещо. Сменило се е във фундамента на света нещо много важно. Както на мястото на нашия селскостопански полуидиот застана затвореният нещастник, който дисциплинираха, караха да бъдат еднакъв. Да вземем най-добре за пример училището. Училището е в дълбока криза, то не е успяло много да смени това нещо, но идете във Финландия и ще видите най-добрата образователна система в момента в света. Ако това се възприеме от останалия свят, вие ще видите една съвсем друга картина – двама учители в клас и 50% от занятията въобще не са в училище. Учениците се разхождат. Между другото резултатът е потресаващо добър. Но както виждате това е всичко, но не и среда на затваряне. Това е точно обратното. По друг начин. Но нали той осигуряваше социалния ред? Нали видяхме, че средновековните селяни и средновековните военни, наричани рицари и техните отношения възпроизвеждаха един ред, който се въртеше и беше задължителен. Това се подмени с друг вид ред, с буржоазния ред, с модерната държава, където пак има нещо което се върти. Кой осигурява въртенето? В какви среди сме? Главната хипотеза която намирам е на Жил Дельоз, че от среди на затваряне сме преминали в среди на контрол. И основната фигура не е дисциплинираният човек, а потребителят. Това е главната ми хипотеза за съвременния свят. Не дисциплинарно затвореният човек, а контролираният потребител.

Най-бързо ще си го представите в ситуацията на тези три епохидобуржоазната, буржоазната и постбуржоазната в която се намираме. Как се преместват маси хора? В добуржоазното общество се местят като гигантска тълпа, която потегля нанякъде. Най-добрият пример са кръстоносците. Той вижда някакви много видими рицари – убийци. Вижда ги и ги следва. Съответно, красивите са свещеници, които му казват нещо и те се побъркват и тръгва нанякъде. И тръгването е нещо много страшно. Кръстоносните походи са едно от най-страшните неща в историята на човечеството. Прескачате в буржоазното общество и ще видите, че никакви тълпи наникъде не се носят, а се появява „конският вагон“ да го кажем. Дали той ще премества граждани, които властта по някаква причина е решила да ги премести, дали ще премества войниците, дали ще премества евреи, които смята да изгори, процедурата винаги е една и съща. Хващат вагон, затворено помещение, натъпкват го, затварят го и го преместват. В зависимост от жестокостта и своите намерения, те могат да им дадат храна и вода, може дори да е широко, може и обратното. Не това е важното, не жестокостта на властта, а принципът й. Принципът й какъв е? Субектна е властта, човек е дълбоко обектен. Твоята задача е да отидеш на гарата и да чакаш. Които започват с „А“ – на първи вагон. Които започват с „Б“ – на втори вагон. Това е класификационно-дисциплинираща процедура, която е разделила хората на категории, лишила ги е от всякаква субектност, защото самите категории хората не ги присвояват, властта им ги дава. Тук виждаме една от най-големите сили и страхотии на дисциплиниращата власт – номерирането. Начинът да вкараш хората в дисциплинарно пространство е обезателно да ги разделиш на класи, но не според тях самите, а според волята на властта. Тя ги нарича. Например, никой в град Париж преди чумата през 1666 г. не му е минавало през главата да каже на коя улица живее. На въпроса къде живееш, той е отговарял много ясно, като един средновековен човек: „ До Аврам –бакалина, 4 спирки нататък, до големия дъб ще видиш една червена къща“. Така се описва. Когато възниква чумата (това е Фуко, когото цитирам), те забраняват на хората да се движат по улицата и те трябва да започнат да ги броят кои са живи. Те разделят за първи път Париж на дистрикти – адски важна властова процедура. Улиците са номерирани, а хората се оказват живи в зависимост от това дали ги вижда властта. Всеки ден минават инспектори и всички живи трябва да се покажат на прозореца, за да може да ги преброи. Това е първата процедура на възникване на дисциплиниращата власт. Той ги номерира, класифицира и преброява. Те изведнъж престават да имат субектността си пред себе си, улицата престава да е през 4 спирки, през реката, а става номер 17. И забележете – номер 17 може даже да го няма. Къщата може да е изгоряла, но номер 17 го има. И ние с лекота казваме в наше време, че на номер 17 нещо е рухнало. Там няма къща. Откъде се взима номер 17, нали го няма? Има го, защото я има властта. Властта е казала, че това е 17. Преди малко ви казах как ги качват във вагона по азбучен ред. От А до Г в първи вагон, от Г до Е във втори и т.н. Какво е това „А“. Аз се казвам Андрей, но с какво приличам на Антон? Аз с нищо не приличам на Антон. Аз съм със синя дреха, а той въобще не е. Какво ни е общото с Антон? Властта. Тя ни е преброила. Просто няма дискусия. Къде е общото? Властта – невидимата и наблюдаваща. И това е вярно във всички области, които поискате – номерирано и класифицирано. Ние защо инстинктивно мразим да имаме паспорти? Защо Европа каза няма да ми слагаш отпечатъци на паспорта. Има смисъл от това, от гледна точка на това, ако някой е престъпник бързо да го арестувам. Но ние не искаме да ни броят и толкова някои не искат, че отказват да имат паспорт изобщо. На пръв поглед това е глупава разправия за някакъв номер. Голяма работа! Не е голяма работа. Подреден си, класифициран си, описан си и съответно властта те наблюдава. Ти си номериран. И, апропо, всеки от нас се ражда номериран – ЕГН. Това е идентичност. Това твоята идентичност ли е? Ти ли си това? Ни най-малко. Аз мога да не искам. Аз може утре да искам да съм орел. Аз не мога да престана да бъда това което съм. Откъде се взима? Властта го е посочила. Властта го е нарисувала на челото ми. И ако си сменяш името, номерът няма да ти сменят, защото това е техния номер. Дори ако си смениш номера, там някъде ще пише – този номер е бившият този номер. Т.е. ти си преброен. Принципно класифициран и съответно дисциплиниран. Съответно ти си задължен да идеш на училище, ти си задължен да отидеш в казармата, ти си задължен да работиш, ти си задължен да си здрав, ти си си задължен да не си луд. Някои от тези задължения не ги пишем никъде. Никъде не пише, че задължително не трябва да сте луди. Но това което се случва с лудия е точно, че си задължен да не си луд. Той започва да си пее и не пречи на някого особено, седи си и си пее вкъщи и иска да се изпикае в центъра на хола. В резултат на това, идват и го откарват с кола на някакво място и го тъпчат с лекарства докато престане. Ако не престане му бият електрошокове. И той става тъпак, почти маруля, но попада в квадратчето – недоизлекуван или излекуван, обаче с известни умствени увреждания. Ето това е дисциплинарното общество. Да, то е много по-развито от предишното, но е чудовищно. Та ние не сме в него. Има остатъци от него, но не сме в него.

Идеите на Дельоз са, че минаваме от среда на затваряне, в среда на контрол, среда от нов тип. Може би най-интересната област, която Фуко, бидейки сам по себе си гей, е показал дресурата на тялото, в историята на човешката сексуалност. Той показва, че сексуалността, която ние разглеждаме като вродена, лична способност всъщност е един вид дресура. Стигнахме до конския вагон – до преброения и преместен човек. Ние го нямаме. Нещо фундаментално странно се е случило. Никого не преместват, никого не номерират. Но когато ме местиха в концлагер, или от град А в град Б, аз нищо не правех, аз просто заставах, чаках да извикат номера ми и следвах инструкциите. На същата аерогара сега вие ще видите точно обратното. Всеки от вас е бил. Там нищо подобно няма. Там аз ходя. Аз се стремя максимално бързо да вляза в своя самолет и властта се стреми също максимално бързо да вляза в своя самолет и тя също да влезе в моя самолет. Тя ми е поставила определени контролни процедури – дай да ти видя багажа, дай да ти проверя дали си платил парите (т.е. дали имаш билет), дай да видя дали нямаш оръжие. Тези въпроси се задават, властта има въпроси към мен, не е безпроблемно, но аз се стремя с всички сили да извървя пътя и властта ми помага аз да извървя пътя максимално бързо. Нещо повече, ако изляза от „конския вагон“, те ще ме застрелят, или ще ме хванат и ще има други санкции, но във всеки случай моята активност няма се хареса на властите. Ако тук сбъркам, какво ще се случи? Просто ще ми направят още едно клипче. Просто ще ме върнат и ще ми кажат от коя врата точно да мина. После наистина аз седя и чакам някъде, но аз наистина се стремя към това помещение. После максимално бързо влизам в самолета и после максимално бързо излизам от него. Дори в този пример виждаме, че се е случило нещо много особено. Докато преди това ходеше една власт – съвършено чужда, абсолютно невидима и власт с която не може да се преговаря и власт с която дори не може да се разговаря, която не я виждаш. Тук, с властта има фундаментална сделка, която е направена от мен и от властта. Тя се стреми максимално да ми помогне. Аз съм приел нейните изисквания като разумни, аз ги следвам. А тя е приела моите изисквания като разумни и ги следват и действието на поместването в „конския вагон“, който се нарича самолет в наше време въобще не протича като предишния стар конски вагон, където мен чисто и просто ме лишават от субектност, насилват, преместват и т.н. Тук аз съм в сделка с властта. Това трябва да ни въведе на нещо много важно. Първо – отношението вече не е между нас всичките в затворена среда и властта – било то затворници или други, ами имаме индивидуално отношение – лично аз, Андрей съм влязъл в разговор с властта и този разговор е отделен, независим от разговора на друг. Ние поотделно говорим с властта, сделките са сключени поотделно и някой пътник може да не влезе в самолета, а другите останали да влязат свободно. Така изобщо не беше по-рано. Класификационната процедура е запазена. Те знаят кой съм. Аз нося номера си някак си, но на мен ми е дадена положителна активност. Властта очаква аз да съм активен. И в болницата, аз не съм вече легло номер 4. Опитват се, в новата болница, която не е възникнала съвсем, но възниква, нещо се опитва не да лекуват крака ми, да лекуват мен. Това също е разделяне от дисциплинарната среда. В лудницата цари друго. Във филма „Полет над кукувиче гнездо“ го има описано. Купища налудничави състояния биват обявени за индивидуални особености. Нещо повече – след Фройд всички са луди, искам да кажа, че всеки човек е донякъде малко луд. Лудостта престава да се разглежда като отклонение, а като нещо подлежащо на регулация. Нещо повече – възниква теория, че гениите са луди. Гениалността е лудост. Навсякъде ще видим, че се е случило нещо съвсем ново и индивидът е добил някаква принципно нова сила. Преди това имахме много ясно отношение – убийци и техните селяни, господарите и техните дисциплинирани военни роби, които просто трябваше да се въртят в кръг, като затворниците в затвора и да махат 14 такта в минута като работниците във фабриката и да учат като ненормални предзададено учебно съдържание като децата в училищата, т.е. тези среди. Тези среди са за мен нещо съвсем ново. Дори на въпроса, аз да живея ли в тази страна или не, няма твърд отговор. На пръв поглед, властта трябва да даде много ясен отговор на въпроса – не. От друга страна – не, това е най-хубавата страна, как да не е най-хубавата, като аз съм властта тук. Където аз съм на власт е най-хубавата власт, то е ясно. Това би трябвало да е азбука на всяка власт. Не и това даже. Защо? Тук започваме да напипваме структурата, че някъде се е преместила силата. Как така става? Защо се церемонят? И тук сега ще ви дам първия много приблизителен отговор на въпроса.

Потребител

Ние го наричаме потребител – ще видите защо го наричаме така. Предишният човек е просто масовият човек – оцеляващ. Тези дисциплинарните пространства ги наричаме оцеляващи, а тези сегашните – потребители. Онзи, предишният, е заврян в ситуация, в която общо взето това, което има да решава, което има да прави или да го кажа направо – да харчи, той оцелява. Онова е класово общество. Работникът трябва да нахрани децата, но вариант в който той става на мястото на лорда – няма. Той не гледа даже дрехите на лорда. Лордът си е лорд, той живее в богат квартал, а ние сме си във фабриката. Те не се женят помежду си, те не обитават едно пространство, те не четата едни и същи книги, те не слушат една и съща музика, те не ядат една и съща храна, със сигурност не я ядат по един и същ начин. Те са класи. Те даже не говорят еднакво. Отдалечавайки се от Лондон, вие все по-малко разбирате, докато не достигнете до едно място, където нищо не разбирате. Тук нещо не е така. Не че нашият Джон е станал милиардер, но нещо се облича еднакво с Рокфелер. И онзи е с тениска и нашият е с тениска, и онзи е с джинси и нашият е с джинси и музиката е еднаква. Е, Бентлито не е Трабант, но са коли. Докато убийците на селяните карат принципно различни неща – единият е на кон, при другия никакъв кон не се наблюдава. И идеята, че всички ще карат кола е много късна идея. Тя е идея от средата на XX в. Преди това на колите, на каретите се возят съответните господари, а сега всички се возят на кола. Вярно, на различни коли, но не се вози на нещо принципно различно. В духовния живот също – преди това е съвършено ясно – богатите ходят на опера, останалите ходят на оперета, а другите ходят направо на площада да гледат народна музика. Това не е еднакво. Онзи миризливец никога не е ходил в опера, него няма да го пуснат. Изчезнали са класите, което не означава, че е изчезнало неравенството. Напротив, ако сметнете парите, ще видите, че разликата в потреблението на един класически представител на буржоазията през XIX в. и един работник е по-малко количествено, отколкото разликата в потреблението сега. Тя е много по-малка, в пъти по-малка. Изчезнало е различието, само количествената разлика е останала. Пак е кола, пак е тениска. Кумирите им са еднакви, музиката им е еднаква. Виждаме, че нещо ужасно се е променило и понеже сме материалисти и не допускаме, че властта е станала готина, трябва да видим коя структура е станала такава, че властта не може да направи така. Властта ще държи дисциплинарното пространство, докато може да го държи. Има някаква причина да не може да го удържи. Нещо от неговата страна е станало. Тогава веднага се сещаме за работника, който се чудим как да го нахраним за да дойде утре пак на работа. И това му е заплатата – колкото да дойде на работа утре и да нахрани децата. Чисто и просто, това което той получава е онова, което не може да не получи, а не нещо което той би искал да получи. Да, ама казахме, че работниците оказват съпротиви. Да, ама те вече не се разпръснати, ами имат профсъюзи. Работниците са се събрали и са казали, че няма да позволят да го държат по 12 часа в шахтата, а само 8. И няма да ми платиш само 4 долара, а по 2 на час. Няма детето ми на 12 години да го завреш в мината – не по-малко от 18. Няма да ми разказваш, че детето ми няма да има образование, а твоето ще има. Всички трябва да са в училище. И това не е приятелски разговор, а става с гигантско насилие, с бунт, с правене на партии, с няколко революции и с примера на СССР, където работниците са взели властта. И онзи просто не може да не го направи. Какво се е случило? Има някаква фундаментална отстъпка. Той си е отстъпил част от печалбата. Чисто и просто, една и съща класа – буржоазната, е отстъпила част от печалбата на своите роби. Това е фундаменталното, което се е случило. Те и преди това можеха да го направят. Никой не им е пречил да отстъпят печалбата и през XVII в., само че просто не искат, а тези не са достатъчно силни за да го вземат. Но към началото на XX в. и особено след ПСВ и ВСВ те са вече достатъчно силни за да го вземат. Няма да ти живея в реда, ще те счупя. Просто няма да живея така. Това несъгласие, тези бунтове, тази съпротива срещу средите на затваряне довежда до това, че световният господар е принуден и го извършва. Техните партии взимат властта – социалдемокрацията управлява в Германия от 1918 г.. В Швеция от 1917 г. В Англия малко по-късно. Там има, между другото, една позорна за робите стачка – 1926 г. – малко хора знаят за нея, но проверете. Удивителна е. Обитателите на затворите в един момент до такава степен озверяват, че обявяват всеобща стачка – всички работещи престават да работят. Тогава е имало ужасна сцена, при което всички аристократи поемат техните функции – стават пощальони, разносвачи на мляко, доячи и така продължава 3 месеца и работниците се предават. Връщат се. Тези са им показали – вие без нас не можете, но ние можем без вас. Но това не им е попречило да направят лейбъристка партия, която по-късно да вземе властта и да прекрати това положение, т.е. да преразпредели резултатите от труда така, че в долната класа, за първи път в историята на света, в историята на човечеството да престанем да говорим за оцеляване, да се появи горница, да се появи субектност. Чисто и просто те са му давали 300 долара, колкото да остане жив, колкото да може да се яви на следващия ден здрав на работа и пак да маха със своя чук и да образова детето да стане ковач. Съпротивата на низините срещу висините, революционното движение на трудещите се, не в техните екстремални форми като комунизъм и т.н., но в техните основни форми довежда до това, че огромна част от обществената печалба престава да остава в горната класа и отива в долната класа. Това не може да се случи при селянина. При селянина, сами разбирате, там въпросът е дали ще му взимат 10%, 15%, 20%, защото от нищо друго не зависи. Няма някакъв друг, който да произвежда нещо. Всички са селяни. Е, има и малко занаятчии, но пак е въпрос на данък, колко ще му взима убиецът. Авторът на решението за живота и смъртта по-точно. Тук не е така. Тук има машинки, има наука. Всъщност, към средата и края на XX в. ние имаме много значимо преразпределяне на общественото богатство в полза на бившите роби. Те престават да бъдат роби в резултат от това.

Доскоро въпросът беше този да не мърда и да мърда само както му кажат да мърда. Той е жител и обитател на дисциплинарно пространство и по тази причина просто не трябва да се отклонява. От него нищо друго не се иска. Тук, изведнъж, понеже той освен да оцелее има и още пари, той ги е взел, той е заграбил, той е накрал горния със своята съпротива да му ги даде. Той вече не взима въпросните примерно 500 долара за да оцелее, той има още 300 да реши какво да прави. Това е най-фундаменталната промяна в съвременния свят. Под натиска на съпротивата на трудещите се, самите трудещи се успяват да излязат от тази позицията на база на преразпределение на печалбата. Преди това печалбата също се преразпределяше, те също заделят за държава. Да, но как? Те правят полиция, която да бие самите хора, ако те мърдат. Те правят с част от парите войска, за да бият други страни, ако искат да влизат при тях и да заграбва нови територии, да поробва други народи. Те правят университети, които произвеждат знания за децата на висшата класа и наука за буржоазията, но по никакъв начин не за децата на работниците. Тук трудещите се ги накараха да отделят част от парите за тях. Вижте каква структура се образува. Направете проста сметка. Да допуснем, че имаме съвременното състояние на човечеството и говорим само за златния милиард. Това са милиард потребители, да допуснем, че извън оцеляването, извън това да си плати тока, да си плати хляба, нещата без които не може просто, но остават още пари. Остава горница. Да допуснем, че тази средна горница за съвременния жител на златния милиард е примерно 800 долара на месец. Аз не казвам, че тези 800 долара той ги изхарчва както си иска, но харчейки ги за кола, той може да купи една кола, или друга. Може да си купи Мерцедес, може да си купи Хюндай, може да си купи и Фолксваген. Това е избор. Той може да яде китайска храна, а не турска и т.н. Неговата субектност, с други думи, благодарение на това, че той извоюва част от парите от своите господари, е 800 долара на месец. Сега ще ви направя груба сметка – 800 долара по 12 месеца по 1 милиард = 10 000 милиарда. Това е силата на този човек. Това е потенциалът му. Това е повече от всичко на света. Те са дори и повече, но няма значение. Тези пари са решително повече от каквито и да е пари, на който и да било капиталист, на който и да било богаташ. И тези хора годишно участват с решенията си, с тази сила. Каква ти затворена среда тук? Какви ти рицари? Това е по-силно от всичко останало въобще. Това е масовият потребител и това е неговата сила. Тя вероятно е много пъти по-голяма, но няма значение. Това е тази сила. Вярно е, че това е потенциална сила. Ще дам един пример – в тази стая всяка молекула във въздуха се движи с 300 метра в секунда. Такава е скоростта на молекулите. Само си представете ако тръгнат изведнъж в една посока, какво ще им се случи. Просто се синхронизират молекулите и тръгват насам. Всички ще излетим през прозорците без нищо да се случи. Триста метра в секунда е страшно нещо. Това е 2-3 пъти по-силно от този ураган, който смля цялото източно крайбрежие на САЩ. Само че тези молекули летят много късо и се удрят в друга, която лети в обратната посока. В резултат от това, в стаята има покой. Помните ли великия и най-интересния закон от физиката? Вторият закон на термодинамиката гласи, че студеното никога не предава температура на топлото, а винаги обратното – топлото дава температура на студеното. Това е законът, много грубо казано. Максуел си е представял следния мисловен експеримент. Ако в едно помещение се сложи много тънка мембрана и има само една дупка, където стои едно демонче (затова се нарича демонът на Максуел), което отваря и затваря вратичката и съответно всички бързи молекули като види, че летят отдясно наляво ги пуска, ако ги види че са бавни, затваря вратичката и обратно – има друга врата през които всички бавни молекули отляво надясно ги пуска, а бързите не ги пуска. И ако това продължи достатъчно дълго, какво ще стане в тази стая, без никой да е употребил сила. Ще стане нарушение на втория закон на термодинамиката, защото в тази част ще стане кипящата пара, а в онази част ще стане лед. Т.е. енергията, която и без това съществува може да се самоподреди. Но, в природата няма демони и няма мембрани и такива дупчици и това не се случва, но в обществото има. Силата на потребителя, този потенциал, това движение с 300 метра в секунда, за разлика от молекулите, които нямат съзнание, в обществото не е така. В обществото е възможно те да се синхронизират. Синхронизациите на този могъщ, разполагащ с потенциал 10 000 милиарда годишно потребител ще е фатална. Или обратно – много готина. Давам ви една миниатюрна синхронизация за пример, която се случи в САЩ във връзка с известния атентат на кулите на 11 септември 2001 г. На следващия ден от многото съобщения за атентат, за самолети и т.н. почти никой не се качи на самолет и това продължи 2-3 дена. Американската авио-индустрия просто фалира. Държавата наля 30 милиарда долара, за да я възстанови. Тя просто умря. Какво стана? Синхронизира се много малко парче от това нещо. Ние с Кънчо Стойчев го наричаме „динозавър“. Той е динозавър. Той е гигантско, огромно и много тъпо несинхронизирано същество, което понякога обаче мърда с опашката. И като мръдне с опашката става това, което става с мравки, които са полазили динозавър. Чупи всичко, без да разбира даже, че го прави. Т.е. ние живеем в някакъв нов свят, в който властта се е преместила в друга структура. Вие видяхте – живата власт беше във формата на любими убийци. Така е хилядолетия. После властта се премести в невидимите гадове, които ни дресираха. Сега властта се озовава на принципно друго място. Тя е в милиардния потребител. Това не стана защото властта е добра и отстъпи. Никоя власт не отстъпва каквото и да е. Властта само се взима, тя не се дава. Но борбите на потиснатите доведоха до това, че имаме свят, в който на принципно друго място е отишла властта. Властта бива мъртва и жива. Не се подвеждайте да мислите, че онова което наричаме власт, е властта. Властта се оказа в пепелника, в дрехата, в телефона, в микрофона, ние само танцуваме около вещите. Тук властта мина в тях. Заражда се нова епоха в света, в която на власт се оказва потребителят. Това има огромни последици, с част от които ще се запознаем по-късно, а финалната мисъл е да ви покажа защо светът е в преход.

 

Публикувано на