Лекция 8 (26.10.2012 г.) – Андрей Райчев

Миналия път се натъкнахме на най-трудната мисъл в социологията, която обаче прави социологията. Без тази мисъл, социологията е някакъв опит да опишем хората, както описваме лястовиците и не става нищо. Не разбираме какво правят и защо го правят. Получаваме скучни изброявания, списъци и неща, които не ни приближават ни най-малко към разбирането на света. А тази мисъл беше, че формите на субектност, формите на активност, които човек има и които той разглежда като някак си затворени в душата му и излизащи от него самия, всъщност изразяват нещо друго. Видяхме, че цели епохи мислят по обществено-исторически причини еди какво си. Че смяната на рационалността не идва по линия на логиката – кое е вярно и кое не вярно, а по линията на някакви структури, които движат хората като техни марионетки. Това е и най-кратката, според мен, дефиниция на социологията. Социологията разглежда човека, сякаш е марионетка. Сякаш има някакви конци, които дърпат ръцете и краката му.

Когато бях млад социолог, се запознах с една книга със заглавие „Социологията е социология на мъртвия човек“. Човекът не се свежда до това. Човек има много друго, но в него има и мъртъв човек. Този мъртъв човек, квази живее. Той все едно живее. Нашата задача е да разберем кой го движи. В много примери ще се занимаваме с това, но и ще го кажа сега веднага.  Защо седите на столовете, а не на земята? Каква е причината? Всеки от вас ще отговори, че така му е удобно. Но на много цивилизации би им било удобно точно обратното. Защо вие сте с лице към мен, а не с гръб? Защо въобще сте облечени? Тук най-бързият отговор е, понеже е топло, или студено. То и това не е вярно. На най-топлото вие пак сте облечени. Някой ще каже, че е срамно да си гол. Кой го казва? Откъде това се взима като увереност? Нито едно бебе не мисли така. То не е вродено. Няма физиологически орган, който да отговаря за дрехите, както за пиенето на вода. Ожаднявам и пия вода. Ние почти няма да намерим в човека нещо, което той да прави по естествен начин. Да, той трябва да се възпроизведе. Но няма естествено семейство. Няма нещо истинско. Няма нещо правилно. Защо човек в тоалетната се държи така, все едно пред него има тълпа? Винаги е еднакво, по един и същи начин. Някои неща не прави, въпреки, че никой не го вижда. Никой не ги извършва. Ако се опитате да обобщите всички тези въпроси взети заедно, ще видите, че нас ни озадачава факта, че хората повтарят някакви форми. Нас ни озадачава, че може така и така, аз мога да започна да пея това, което говоря, нали мога? Ще ви стане смешно. Какво значи смешно? Санкция. Смехът е най-простият вид санкция – вие ще ме санкционирате. Не е голяма тази санкция –  те са три вида – осмиване, бойкот и заплаха. След тях започва насилието, което не е вид санкция. Но както виждате, ще има санкция – няма да ми дадете да пея. Кой го е казал, откъде се взима това, или вие сте били предупредени, че който пее, трябва да го санкционирате. Нищо подобно. Това изречение не ви би минало през главата. Вие за първи път чувате някой да пее на лекции. Но, като е един го санкционирате, с еднаква реакция – смях. Всички ще реагирате така. Никой няма да започне да прави балетни стъпки в резултат от пеенето, нали? Какво значи това? На какво се натъкваме? Защо всички реагирате така на нещо, което никога не сте виждали? Това и още много други примери задават въпроса:

„Как е възможен социалният ред?“

Има ред, но този ред е проблематичен. Той никъде не е написан, той е зашифрован по някакъв начин в нас. Да, той е написан някога, някъде и то само част от него. Редът има една много малка осъзната част и гигантска неосъзната. Обикновено, като кажем ред, това означава, че някой е наредил нещо. Самата дума е „на-редих“, т.е. определих реда. Обаче ние спазваме милиони инструкции, които никой не е определил. Или ако ги е определил някъде, отдавна сме забравили кой и как ги е определил. Кой е казал момичетата да ходят с поли, а момчетата с панталони? Защо искаме да сме красиви? Кой го изисква това? Всеки се опитва. Значи някакъв ред има. В реда има много малка осъзната част и гигантска неосъзната. Осъзната е онази част на реда, в която той се нарушава. Там където редът се нарушава, има специализирани органи, които описват, че не трябва да се нарушава. Ако редът, като цяло се спазваше, той нямаше да е описан въобще. Тук се получава нещо адски странно – редът е осъзнат само в степента в който не е редно. Редът кара нещата да се повтарят. Защо нещата се повтарят? Ние сме свободни същества. Ние сме животни, които могат да ходят нагоре надолу. Защо не тръгвам към гората? Защо никой не тръгва към гората? А отивам на едно скучно място, работя много, карам се с жена си и т.н. Защо? Всеки ден, цял живот. Защо? Откъде се взима това? Ще се опитаме да отговорим на този въпрос. Но преди това ще видим нещо друго.

Да допуснем, че тук ние някакви неща правим, мислим и намерим някакви фактори, които някак си ще ни обяснят това. Тези фактори ще действат. Но ако факторите действат, те винаги ще действат. Решавайки задачата, ние ще получим абсурд. Ние ще разберем, че редът е бил вечен. Получаваме абсурдна ситуацията. Ние искаме да докажем, че всичко има ред, но ако успеем да докажем защо има ред, това ще бъде доказателство, че редът ще е един и вечен. Следователно, заставаме пред една диалектическа ситуация, в която ще трябва да отговорим на два въпроса едновременно. На въпроса, защо има социален ред и на въпроса, защо, въпреки че го има, той се променя. Т.е. мен ако питате, това задава основния въпрос на социологията – т.е. социологията се движи от едно огромно противоречие. Социологът се намира в ситуация да отговори на противоречиви въпроси. Безумието е, че отговаряйки на един, ние ще влошим ситуацията с друг. Например – най-елементарната и глупава, между другото, социална теория е такава – хората имат потребности. Тези потребности са два вида – по-дълбоки и по-плитки. Например, дълбоките потребности са човек да яде, да спи, сексуални и т.н. По-висшите потребности са духовно развитие, свобода и т.н. Описвайки тези потребности за дадени хора, например, за едно общество, аз ще предполагам, че тъй като едни и същи неща ги тикат да вършат някакви работи, редът съществува. Понеже те винаги искат да играят, да имат духовно развитие, това кара хората да създават определени структури, те се сблъскват един с друг, създават правила и така възниква обществото. Изброих ви кандидат за фактор 1 до фактор 10 на 10-та. Просто изброих потребности.

Моделът на Маслоу

Има един социолог Маслоу – един от най-скучните и слаби, които съм чел, та той е написал една много дебела книга, която ви разказах. Не е проблем да му се подиграваме, че е слаб социолог. Той намира някакви фактори, следователно, ще възникне някакъв ред, следователно този ред никога не трябва да се промени по естеството си. Видяхте ли капана? Изграждайки теорията си, той не отговаря на втората част от въпроса. Ами какво ще променя тогава? Апропо, осъзнавайки това, той просто усложнява малко разказа, като разделя хората на първични и вторични и казва, че по-примитивните хора са с по-първични потребности, и понеже постепенно потребностите стават по-висши и затова обществата стават по-готини. Освен, че той получи глупост, той получи и гадост. Той изкара, че едните са тъпи и елементарни, а другите по-готини и по-умни, защото са завършили Сорбоната. Получихме един западноцентричен модел, в който състоянието на самия професор Маслоу, или на възрастния буден западноевропеец, се разглежда като естествено състояние на човека, а всички останали състояния на човека, например на индианците, на Хан Аспарух и т.н. са само преход към този подарък на природата, който господин Маслоу и неговите приятели представляват – висшите същества. Каква е тази теория? На този въпрос можем да отговорим, че тя е гнусна апологетика на богатите хора срещу бедните, на силните общества срещу слабите, на Европа срещу целия останал свят и на сегашното време спрямо тяхното минало. Не е само глупост, гадост е. Апологетиката възпява по скрит начин. За Маслоу току що установихме абсолютно същото, което преди малко установихме за всеки човек. Той си мисли, че е субект, а всъщност е станал обект. Убедихме се, че господин Маслоу е елемент от социалния ред и неговото възпроизводство,  от начина обществото да не се промени. И обратно, студентите с черна кожа на Маслоу, които му казват, че нямат такива потребности. Вие, белите, имате едни потребности, ние,черните, други. Не са съгласни с него и се поражда социален конфликт. Те не реагират на Маслоу, а те реагират на социалния ред и се опитват да го разрушат. Как може да бъде променен социалният ред? Отговорът на въпроса, как е възможен ред, вече е забрана на втори въпрос. Щом той е възможен, значи е естествен. Такъв, какъвто го открием. Веднага виждаме с просто око две неща. Самата социална теория не е неутрална по отношение на обществото. Социалната теория описва обществото по определен начин и то или апологетика, или критика. Самата социална теория или ще е елемент от реда или ще е елемент от контра реда, което прави задачата още по-сложна, защото, за разлика от физика, който установява дали лястовиците са бели или черни, теорията не се оказа неутрална по отношение на обществото. Оказа се, че тя или го укрепва, т.е. извърта реда (по скрит начин за автора), или го руши. Т.е. излиза – ще го кажем по класически начин, както го е открил Карл Маркс преди време, че определени форми на съзнание не са просто отражение на някакви обстоятелства, а са резултат от определени процеси в общественото битие. Съзнанието не отразява битието, то е производно на битието. И нещо повече, съзнанието не просто е производно на битието, а е начин то да продължи. То е начин обществото да се движи. Получихме, че начина обществото да се движи е свързан с неговото осъзнаване по някакъв начин.

Това е трудно за мислене, но това трябва да мислим. Дали лястовиците биват 4 вида, или 6, не играе роля в живота на лястовиците. Дали хората смятат за естествено бракът да бъде от двама души – мъж и жена, или смятат за естествено бракът да бъде между един мъж и шест жени, играе огромна роля за самото общество. Т.е. ние трябва да отидем на една изключително трудна мисъл, че формите на обществено съзнание не просто са породени от общественото битие, а са начините това битие да се върти в ред. Дотук просто си казахме, какво ще го правим този живот, как ще го разберем, но като помисля малко, стигам да извода, че освен че го правят това нещо, в главите им ги кара да повтарят това. Но това нещо в главите не е дошло от тялото, не е дошло от думите, не е дошло от други хора, а е дошло от Господ знае откъде. Сега ще го разбираме това нещо. Съзнанието, освен че е породено, участва във възпроизводството на битието и в някакъв смисъл е вид битие. Много неприятно звучи, тъй като това е като противоречието „дървено желязо“. Идеалното се оказва елемент от възпроизводството на неидеалното – на социалното. Т.е. социалното има идеалното за вътрешно условие, което хем го отразява, хем участва в неговото кръгово движение. Откъде се взема? Как се поражда? Това е, разбира се, въпрос номер едно и не можем да го решим по никакъв начин, без да погледнем самата структура на социалната тъкан.

Редът и кризата

Аз ще ви покажа няколко примера как се поражда съзнание. Не искам да ви разказвам книгата „Привилегировани гледни точки“, където това е разказано подробно и доказано, надявам се. Но ще ви покажа как, по конкретни начини, формите на съзнание изскачат и залепват битието, само че то ще се окаже малко по-сложно отколкото разказано така. Имаме няколко нива. Представете си една дейност – най-простата човешка дейност – пия кафе. Абстрахирайте се от всички други възможни дейности, които правя, тъй като мога да чета вестник, или да слушам радио. Всичко това го махаме. Аз пия кафе и пак и пак, докога? В кой момент то само ще прекъсне? Когато кафето свърши. Експериментът е само това, че кафето свършва. И всеки знае отговора на следващия прост въпрос. Какво ще направя тогава? Ще си налея кафе. Пред нас стана изключително важно чудо. От кафе, предмета се превърна в налято кафе. Нищо в него не говореше, че е налято. То си беше една кафява течност, стояща в цилиндър. То се оказа налято кафе във връзка с какво? Че на моята страна настъпи криза. Много малка криза, смешна криза. Апропо, същата по природата си като кризата в парите и в абсолютно всичко, както ще се убедите, тъй като кризите винаги са еднакви. Криза значи невъзможност на нещата да продължат по стария начин. Това е най-общото определение. Накрая на анализа ще получа много по-богато определение. Всъщност казано, да, аз се сетих, че кафето е налято. Но не следете знанието, следете предмета. Какво изплува на страната на предмета? Изплува негово минало. И която и криза да си помислите, където и да прекъснете дейността, вие ще видите, че става винаги едно и също. Кризата оголва предмета в неговото минало. Чувствате ли връзка с една мисъл, която преди малко изказахме – че редът е видим само в степента, в който е нарушен. Това е същото и е по същата причина. Това означава нещо адски важно. Предметът се оказа налято кафе, а не кафе, което е гигантска разлика, защото нещо се скъса, счупи. По същия начин редът се оказа видим, защото не се състоя като ред.

Това е абсолютно същото изречение, само че едното е казано по отношение на конкретната дейност, а другото по отношение на света. Редът затова е видим, само там където е нарушен, защото само там се е видяло че е ред. Преди това то не се вижда. Как вие забелязвате стена, преди аз да ви кажа за нея? В стаята вие не я виждате, вие знаете че има стена. Понеже стената е правилна стена, вие изобщо не виждате, че има стена. Аз ви обърнах внимание. Каква криза може да направи видима стената? Земетресение. Тогава ще видите стената. Изведнъж виждате стената, че тя е градена, че някой я е строил. Но тя става видима само защото нещо се е счупило, а преди това не е. Стигаме до нещо изключително важно. По някакъв начин, нашият предмет ви показа елемент на реда. Той ни го демонстрира точно както и реда въобще, защото спря. Хайде да продължим с нашето кафе. В джезвето свършва кафето. То очевидно е направено кафе – още една негова същност изскача. Значи това се разпада вече на няколко предмета – кафемелачка, буркан с кафе и т.н. Кризата ни отвежда в историята на предмета. Преди да достигнем до важната за нас точка, какво ще стане ако джезвето ме опари? Ще взема някаква кърпа, за да не пари. Ако всеки ден правя така, какво ще стане? Ако кризата с парещото кафе се повтаря постоянно? Ще направя една ръкавица за кафе, ще я сложа до кафето и ще си наливам с нея. Всъщност, то ми е показало, че е горещо кафе, аз съм привлякъл някакъв предмет, който е неутрален към него, сложил съм го, но след като го сложа, тази ръкавица ще остане елемент от тази ситуация за много дълго време. Как се нарича този предмет? Какъв е този предмет по отношение на кафето? Това не е кафето, което пия. Ръкавицата е посредническа структура, възникна посредник, който, понеже кризата се повтаря, остава постоянстващ. Той остава завинаги. Т.е. кризата ни демонстрира втори признак. Кризата ни оголва историята на предмета, тя ни го разказва какъв е бил.

Това е вярно и за социалните революции. Когато започват социалните революции, пред хората се оголват определени отношения, като неестествени. Например, те изведнъж виждат, че не този с короната е естественият лидер на страната. А преди това, този с короната се казва цар и той си е царят. Но революцията в това се състои, че казва – той всъщност е сложен цар. Кой го е сложил? Аз мога друго да искам. Историята на предмета се оголва само при криза. Когато няма криза, ние нищо не мислим за историята. Вие ще кажете, че можете и сами да помислите? Да, защото си гениално същество, човек, който може сам да създава кризи. Да помислиш за нещо, че е криза, когато то не е криза, значи си творец. Ти можеш предварително да го поставиш в криза, без да го пипаш. Без да си наливам кафето, мога да извървя този път наум. Това е същият път. Едното беше, че кризата оголи историята на предмета. Второто е точно обратното – тя произведе нов предмет. Кризата, освен че отваря предмета и ни го прави исторически понятен, схваща не като естествен, а като произведен, тя самата е продуктивна. Кризата е продуктивна. Т.е. забележете, тази ръкавицата ще се окаже елемент на реда. Тя ще се окаже естествен предмет. Аз ще съм свикнал с ръкавицата. Тя ще обслужи кризата, без аз да знам това. По – точно казано, аз знам, че баба ми така е правила и аз правя като нея, но ръкавицата е елемент на социалния ред. И тук получаваме нещо изключително важно. Кризата ни отвори реда, а тук изведнъж се оказва, че го и създава. Тук вече правим много голяма крачка. Кризите показват реда – той става видим, а осен това видяхме, че кризата поражда реда, защото току – що видяхме как тя породи един много важен елемент от реда – неутрален предмет. Този предмет става елемент на реда. На никой в глава няма да му дойде, че предметът отнякъде се е взел. Получихме нещо много странно. Кризата отваря пред нас предметите и ще покажат някаква история, а кризата, ако не може да бъде решена в рамките на досегашните предмети, ще се появи нов предмет. Усетихте ли как отговорът ни абсолютно уцели в десятката на въпроса, който зададохме преди малко – как е възможен редът и как може той да се променя? То се случи пред нас току що. Редът се оказа възможен понеже предметите изпадат в криза, а новият ред дойде пак оттам. Кризата ни отговори едновременно на двата въпроса.

Редът и предметите

Продължавам да пия кафе. Свърши кафето в джезвето, свърши и в шкафа, аз все още съм жив и ми се пие кафе. Последното определение, което ще се покаже е, че кафето е купено. Кафе няма, отивам до магазина да си взема, продавачът ми казва да дам пари и тук научавам, че то е купено кафе. В този момент, в който аз му кажа – ето ти 20 лева и той ми каже няма кафе, какво се оголва? Не мога да си набавя кафе.  Какво се случва? Нещо принципно ново се оголва. Вместо предмет, срещу нас стои човек. Това е човек. Ние стигнахме до нещо адски странно – друг човек. Разликата е, че досега аз правех тези работи. Тук вместо дейност имаме комуникация, общуване. Ние се натъкнахме на нещо абсолютно противоположно от предмета. Оказа се, че в нашето налято кафе, на дъното, на последното ни възможно дъно стои не вещ, а човек. Или получаваме нещо абсолютно изумително – много трудно като мисъл. Вещите до една са глътнали вътре в себе си обществени отношения. Това са отношения между хора. Ето ви един феноменален отговор на въпроса, как е възможен редът. Редът е възможен, защото вещите го съдържат. Ние се питаме как е възможно да е описано 10% като ред, а всичко останало да е невидимо, но да действа. Кое действа? Що за мистична сила? Това са социалните предмети. Редът е във вещите, в нещата, вътре в тях. Не във физическия смисъл, а в посочения смисъл. Моето съзнание е устроено така, че естествеността на вещта на края й аз намирам социални отношения, които разглеждам като естествени, като вещни. Естествено е да има пари. Апропо, не е естествено да има пари, защото голяма част от историята на човечеството е била без пари. Парите са изобретени преди няколко хиляди години в Индия. Никакви пари е нямало преди това. Парите не са вещ, те са социално отношение. Жената не вещ, тя е отношение между мъже. Мъжете са отношения между жени от тази гледна точка. На дъното, анализирайки предмета вие ще видите това. Какво следва от това? Предметите съдържат власт. Властта – това са предметите. Какво е ред? Редът е властта. Кой поддържа ред – властта. Получаваме удивителна картина. Властта в света, макар да се привижда като някакви чичковци някъде, всъщност тези чичковци са само за да действат предметите. 99% от властта е в предметите, те действат. Ще ви го кажа много просто – да речем, че има жива и мъртва власт. 99% от властта е мъртва. Тя се съдържа в подиума, в писалката, запалката, дрехата, пуловера, косата. Всички предмети съдържат власт. В какъв смисъл? Те съдържат обществени отношения, които се привиждат като естествени. Тезгяхът е отношение между мен и продавача. Във всички случаи редът е кръвно свързан с вещите, съдържа се в тях. Току що видяхме, че те го проявяват по много определен начин, когато го мислим и действаме с тях, а именно, първоначално показват историята си, а когато историята не сработи се пораждат нови елементи на реда, но най на дъното откриваме отношения между двама души, а не отношението между човека и природата. Това е страшно важно.  Редът винаги е отношение между хора и никога не е отношение между човек и природа. Човек, като природно същество може да прави каквото си иска. Редът не произтича от това. Няма естествен ред и не може да има естествен ред. Всеки ред е въплътен във вещите, тези вещи ни противостоят, съдържат го, а това което наричаме власт е само онова, което се грижи това да не се нарушава. В този смисъл, полицаят е просто приложение към светофара. Ако светофарът действаше идеално, нямаше да има нито един полицай. Степента в която светофара не действа, или по-скоро ние не се съобразяваме с него, се появява полицай. Но той не поддържа реда. Редът се самоподдържа. Той показва отклонението от реда. Следи за неговото отклонение и действа като вещ при отклонението. Това е като ръкавицата при кафето – понеже не мога да налея горещата вода, аз въведох нова вещ с естествени свойства. Полицаят в тази ситуация въобще не е човек, а е вещ. А в степента в който е човек, той ще се отклони. Защо? Той е сменил отношенията – от полицай с човек се е получило отношение човек с човек.  Това е друг въпрос, но може да се случи. От опредметено отношение, той се превърна в субект, той взе решение по свободен начин. Това, че действа като човек, не означава че ще действа по добър начин, или лош. Той просто рязко излиза от реда и от света на дейността, ние влизаме в света на общуване. Принципно друг свят. Тук следва най-важното – редът ни се въплъти в определени предмети. И редът съществува доколкото тези предмети са 99% от реда.

„Живите“ предмети

В тези предмети трябва да търсим тайната на това, как е възможен социалният ред и защо той се променя. Второто е много трудно, защото ще излезе, че ние живеем сред някакви пасивни предмети. Няма нещо да се движи там. Мъртви са. Няма да се случи нищо. Обаче пък ние виждаме, че някак си хората са били по-лошо облечени, после са правили държава, после някакви други работи и така върви на някъде и тези предмети не ни отговарят на въпроса. Кое там се движи? Кое движи еволюцията? Човешката еволюция ние я наричаме история. Ще излезе, че я движи човекът и пак ще се върнем към това, че главата я движи, а това хич не ни харесва от самото начало. Ще кажем, че хората измисляли някакви нови работи, стават по-умни, по-готини и пак ще получим преподавател от Сорбоната, като образец. Добре, ама каква е алтернативата? Излиза, че има някакви живи предмети. Какви са тези живи предмети – нали те затова са предмети, защото са мъртви. Изпадаме отново в диалектическа ситуация. Аз непрекъснато изпадам в такива противоречия и трябва да отговарям на такива абсурдни въпроси – как е възможен социалният ред и как е невъзможен. Излиза, че трябва да мерим предмети, които не са предмети, които са живи, които нещо правят. И ако се изплашим, ще отидем обратно към професора в Сорбоната. Може и да не се уплашим. Трябва да има предмет, който е сякаш жив. Предмет, който сам се движи. И ще се огледаме и ще видим, че познаваме стотици хиляди такива предмети. Най-лесният и най-простият и един от най-първите предмети, които човек е взел е огънят. Аз ли правя огъня? Огънят гори, той сам гори. Аз нося съчките. Огънят е процес. Аз мога да поддържам процеса, аз мога да стартирам процеса, аз мога да финиширам процеса, но аз не мога да направя огън. За разлика от отверката и чука, с който аз удрям. Мога да го оставя. Чукът си е чисто мое средства, а огънят не е. Глиганът сам си тича, но аз мога да го хвана. Но аз не мога да бъда прасе. Огънят трябва да гори, ако не гори, аз нищо не мога да направя. Аз мога да се възползвам от силата на водата и да произвеждам ток, но аз не мога да тека. Ако тя не тече, аз нищо не правя. Ако мога да регулирам теча, мога да го стартирам, да го спра. Т.е. да използвам природния процес, като обществен. Да впиша парче от природата в обществото. Нещо много важно и трудно за разбиране – предметите не са само мъртви. Има измежду тях предмети, които са процеси. Ние му викаме огън, но всъщност това е процес, който тече на страната на природата. Аз само съм го взел в обществото. Или, както е прието да се казва, аз съм го социализирал. Това са т.нар. „социализирани предмети“. С чука мога да направя каквото си искам с него и той пак ще е чук. С огъня не мога да правя каквото си искам. Тук изведнъж моята дейност, която свободно разполагаше с предмета и която беше абсолютен цар и Бог, понеже предметът беше мъртъв, а аз си правех с него каквото си искам. Той показваше историята си, породи някакво бъдеще, но той беше мъртъв – абсолютно несамостоятелен, зависеше само от мен. Тук изведнъж се натъкнахме на цял клас предмети – социализираните процеси – глиганите, огъня, водопадите и т.н., които се оказаха с тяхна си съдба, с тяхно мислене, с техен начин на живот, а ние само танцуваме около тях. И забележете, той задава структурата на моята дейност. Да, аз мога да поискам да го унищожа, но аз не мога да наруша определени неща, които той иска от мен, а именно, огънят иска да яде на всеки пет минути по една пръчка.

Следователно, от страната на света получихме задаващи моята структура предмети, само че те не се оказаха вещи, а процеси. И ако сега се замислите за историята на човечеството вие ще видите, че тя от това се състои – присвоява природни процеси и все повече процеси от природата вкарва в себе си. Като започнем от това, че кокошката снася яйца, но тя трябва да снесе яйцето, аз не мога да го направя. Аз мога да осигуря куче, което да я пази. Мога да осигуря храна. Мога да й дам добавки, за да станат яйцата хубави, но няма никакъв начин да снеса яйце. Тя ще го снесе. Получихме, че социалният ред всмуква процесите, но зависи от тях. Предметите биват два вида – живи или мъртви и за да присвоя процеса, аз само танцувам по определен начин около него. Ако престана да танцува, той ще престане да е процес. Кокошката ще умре, огънят ще загасне и т.н. Всичко което хората са направили като човечество е, че са присвоили определени природни процеси и разширяват непрекъснато това производство.  Ако хвърлиш някакви жълтеникави камъни в някое по-горещо място, те ще се разтекат и ще стане нещо много готино от което можеш да правиш остър нож – това е желязо, или мед. Това е процес на страната на природата, ние само сме го намерили и се опитваме да създадем условия той да дойде, той да протича, но това протича на страната на природата. Това не ви е пиенето на кафе, не ви е чукането с чука. То само става. Ние само се приспособяваме. Или ако наречем този процес – производителни сили, вие ще видите, че всичко в света се определя от тези процеси. И те са отговор на въпроса, как е възможно нещата да се повтарят и как е възможно едновременно по същата причина да се променят. Нещата в света се повтарят, защото се повтарят тези процеси. Хората не могат да правят каквото си искат, защото социализираните процеси ще спрат. Те каквото и да правят, трябва да поддържат социализираните процеси. Иначе няма да има човечество, разпада се целият ред. Това се е случвало – на Великденските острови са изсекли всички дървета и цивилизацията е загинала. Защото с дървото можеш да правиш каквото си искаш, но самото дърво не можеш да правиш.

Нашата загриженост за природата е това – да не направим така, че тези процеси да спрат. Има процеси, които ние ползваме и които не сме социализирали. Ето ви пример – най-важният процес за Земята е слънцето. Слънцето е гигантски процес, който ние през цялото време ползваме. Но ние не го регулираме. Някой ден може и да го регулираме, но на този етап не можем. Но, така или иначе, процесите си стоят. Ако ние успеем да регулираме слънцето, чрез някакви панели в космоса, които да връщат енергия чрез лазери тук на земята, което вероятно ще стане във вашия живот, просто ще имаме страшно много енергия, която ще ползваме, но това ще бъде регулиране на социализирания процес. Но пак ще е процес – то ще гори, не ние. Той ще задава. Карл Маркс е обобщил това с известния си закон – едно от главните му открития , а именно: „производителните сили определят производствените отношения“. Той нарича тези социализирани процеси, малко по друг начин, но грубо казано е така както ви го казвам, та той твърди, че това определя историята. В зависимост колко такива процеса сме присвоили, ние сме различен вид общества. И тук получаваме отговор на втори въпрос – защо има социален ред? Защото се повтарят социалните процеси. Защо той се променя? Защото присвоява нови. Това е двигателят на историята. Историята не се движи от съзнанието, не се движи от духа, не се движи от свободата, историята се движи от това, че ние присвояваме нови процеси и с това променяме обществото. Пред вас се появи най-чудовищната и велика производителна сила някога измисляна – Интернет. Той за дни промени отношенията на хората.

Съзнанието

Изключихме ли съзнанието? Нито за момент. Ние през цялото време предполагахме, че съзнателният човек обитава това пространство. Представете си следния експеримент, който е провеждан реално. Хипнотизират хора да излязат на следващия ден на площада и да си отворят чадъра. Хипнозата, знаете, че е вид сън, в който човек добре запомня инструкциите. Доказано е, че ако на човек са му скъсани чорапите, на инструкция под хипноза да се събуе, той няма да се събуе. Ще намери 1000 начина да избяга, макар и на сън. Човекът е хипнотизиран да излезе на площада и да отвори чадъра в 12 часа, но това не ни вълнува. Вълнува ни какво ще стане, когато го отвори и го попиташ защо го отвори. Какво ще следва? Той няма реално обяснение защо го е отворил, защото ние сме го хипнотизирали. Но за да не изглежда на идиот, той ще мотивира действието си. Например ще каже, че слънцето много пече. Няма никакво значение какво ще каже, но той със сигурност ще каже. Какво е това по отношение на предмета? Той не описва предмета. Какъв е статута на това обяснение, което той ми даде на тема, че отвори чадъра? Отразява ли някаква реалност? Не, той я замества. Ако не му кажем, че е бил под хипноза, той цял живот ще мисли, че иска да разгледа това. Това не е несъществено, това не е просто ей така. Психолозите наричат това рационализация. Човек трябва да обясни своето поведение, защото той е убеден, че нормалният човек действа мотивирано. Ако ти не можеш да съобщиш защо си направил нещо, ти си ненормален и понеже не искаш да си ненормален, продължава психологът, ти създаваш изкуствено обяснение, така както пияният човек по някакъв начин трябва да обясни защо се качи гол на дървото и пя. И той ще каже нещо. Между другото, отговорът: „пиян бях“ е най-хубавият отговор. Става ясно, че временно е престанал да бъде нормален, сега е нормален пак. Онзи, хипнотизираният, обаче, понеже не може да намери подобно обяснение. Но от интересуващата ни гледна точка, тук имаме удивителна поява на реакция на криза, която нямаме. Ако вникнете внимателно, ще видите, че ние просто обърнахме случая с кафето и както при кафето, казахме, че е налято кафе, в случая казваме, че то е налято, без да е налято. Ние приписваме на предмета история. В предишния случай кризата сглобяваше предмета и ние проследявахме нашите мисли, които бяха отговор, каква е историята на този предмет, а тук предметът получава изкуствена история. История отвън. Следим обратната процедура. Рационализацията е приписване на предмета на несъществуваща история. Ние сме пълни с процедури за приписване на предметите на несъществуващи връзки и истории. Част от тях най-лесно се показва върху тази история с хипнозата.

Защо нямаме пари?  Имали сме пари, всичко е било наред. Той никога не може да види защо нямаме пари. Няма как. Много е сложно. Някой го е обрал в крайна сметка. Правилно си мисли. Но тук някой ми е взел парите, без аз да го виждам. Няма как да го виждам. Положението ни е абсолютно същото като тия с чадъра. Абсолютно същото. Ние виждаме ясно факта, ние виждаме, че той се е случил с нас. Ние действаме. Ние сме отворили чадъра, но не знаем защо. Може и някой друг да е, но не знаем защо. Какво следва? Абсолютно същата история, която преди малко видяхме. Ще следва определение на предмета, което не идва от негова криза, а е сложено вместо криза. Вместо да видим историята на предмета, ние ще внесем обяснение, което ще е фалшива история на предмета. Как се казва това нещо? В ситуацията в която аз приписвам на света някакво свойство, което го няма, справяйки се с криза, защото тя е необозрима за мен. За мен беше напълно обозримо, ако ми свърши кафето в чашата, аз трябва да си налея още. Това е съвършено понятно. Най-големият кретен и той ще разбира от това. Но защо изведнъж? Всичко си е по старому, всичко е както си е било. Всичко е точно същото. Аз ходя пак на работа, пак мразя началника и т.н. Всичко си е еднакво, но се влоши. Какво стана? Аз трябва да се справя? Аз трябва да обясня защо чадърът се отваря. Аз вадя абсолютно ирелевантна характеристика отнякъде и я приписвам на света. Например – евреите ми взеха парите. Комунистите са гадни копелета. СДС развали всичко. Как се казва фалшивата история на предмета? Тук се натъкнахме на нещо, което е адски странно. Някой кризи са обозрими. С някой кризи ние напълно можем да се справим. Натъкнахме се на граница, зад която не се справяме. Стигнахме до много важния извод. Властта е в предметите.

Но нека да оставим тази наша теоретическа радост, за човека който не е получил кафе, трябва нещо да последва. Той не може да установи историята на предмета от Коста Рика. Той не е в състояние да отиде да изкопае дръвче, да го чака една година, пък да пропътува океана обратно и да продължи. Не е възможно. Няма голяма разлика от това, че са ми свършили парите и няма кафе. Това е същият процес. Нещо, което е било и се върти. Следим реда. Тук опряхме до отношения и престана да е понятно за мен. Аз може въобще да нямам представа къде расте кафето. Аз мога да не знам, че то е растение. Те ми даваха кафе, сега престанаха да ми дават, гадовете мръсни. Какво е това, гадове мръсни? Кризата породи освен самата история на предмета, освен разни посредници, тя породи някаква ужасна мисловна реакция. Аз приписах на тези хора, които не ги знам какви са, че са гадове. И освен това казах, че те, евреите, са всички такива.

Идеологията и митът

Това е идеологията. Всяка идеология е това. Идеологията също описва реда. Всяка идеология описва определен вид ред, само че замества реалните връзки с ирелевантни. Тук намерихме нещо адски важно. Освен реда, освен че намерихме принципната причина той да се върти, освен че намерихме причината той въпреки че се върти, да се търкаля – хем да е същият, хем да се променя, ние намерихме начина хората да мислят реда. Хората не могат да мислят своите отношения пряко, защото техните отношения са скрити във вещите. Хората могат да мислят само през идеология нещата. И затова, освен самият ред, възниква задължително в обществото втори пласт на описание на този ред, на обяснение на този ред. Описание и обяснението на реда е идеологията на едно общество, апропо, на една група, на една класа, на една нация, на една епоха и както си искате. Идеология не означава погрешно. Всички идеологии са погрешни естествено, защото няма нищо вярно или невярно. Не е вярно, че човек по естество трябва еди какво си да прави. Всяко общество изисква свои различни неща. Но тези неща се изискват от идеологията и току – що видяхме откъде се взима тя – тя е квазиистория, тя е квазиобяснение защо са станали нещата. Понеже нещата са много оплетени, понеже властта е във вещите и не се вижда, идеологията е начин да се справя с така образувалата се тежка, страшна каша. Аз не мога да разбера обществото, затова го разказвам и вече съм го разбрал. Дали съм въвел Хера, Аполон нещо да ни обясняват – това са в класически, идеологически, религиозни понятия, дали съм казал комунистите са гадове, или седесарите разрушиха България, е все едно. Това не е нито вярно, нито невярно. Това е описание на обществото, съответно мироглед на тези хора, за които редът е трети път даден. Редът един път е даден от предметите (там е истинският ред). Втори път е даден във властта, която коригира нашето отклонение от реда. Но трети път дава нашето описание на света, обясненията на света. Всеки от нас, всеки човек, редът е трети път даден. Хората действат според своята идеология. Според тези абсолютно фалшиви, от гледна точка на някакъв учен, но абсолютно реални от тяхна гледна точка, картини. Главата ни е пълна с картини, една от които сега ще ви покажа.

Как се изгражда тази картина? Това е самото чудо. Разумът би трябвало да гледа телефона и да каже, че това е телефон, който е квадратен, има дупка в средата и така нататък. Но никой не прави така, описвайки обществото. Ще вземем най-древната форма на идеология – митът. Това е анализ на гениален автор – Клод Леви Строс. Автор на „Структурна антропология“, която е главната му книга. Той казва така – митът не е просто заблуда, грешка или идиотщина, а напротив той действа с точността на часовников механизъм. В дъното на мита обаче винаги е заложено едно противоречие, което трябва да възстановим. Примерно, гледам еди кое си, простете ми аз лошо помня, те имат невъзможност да удържат две мисли едновременно в главата си – че нещата са живи и че те умират. Това противоречие е много силно противоречие и трудно се справя с него. То трябва да го мисли, да го работи. Тогава, казва Леви Строс, те започват да отслабват противоречието и го отслабват така – ловец – жертва. Живот-смърт е запазено, но някак си все пак не е толкова радикално противопоставено ловеца на жертвата, колкото първото. После се противопоставя хищник с тревопасно. Това пак е жертва, но по-конкретна. Слизаме по-надолу и става по-слабо противоречието. Тогава, казва Леви Строс, от тези двете, аз мога да създам магически предмет, който да обединява тези две в себе си. На научен език това се казва „трикстер“, на български език това се превежда като върколак. Това е вълкът, който може да стане принцеса, после може пак да се обърне и да стане вълк, после може да стане кон. Това е вълшебно същество, което ни интересува по една много проста причина – то носи двете определения – на едното и на другото, то може да е и жертва и ловец и то е решило противоречието – смърт и живот. Помните ли как ви показах, че когато Земята падне върху слънцето и бяга от него едновременно, това ражда несъществуваща траектория и това което Земята описва около слънцето, то не съществува без тези две сили – да бяга от слънцето и да падне върху него. Това е прякото решение на това противоречие и слава Богу, че го решава, иначе щеше да стане или много студено или много топло. Но овалът го няма сам по себе си. Той се дължи на наличието на две противоположности – нашият върколак, вълшебният предмет, той защо успява да хване хищника обратно? Защото той е трупояд. Той, хем е хищник (яде месо), хем не е убиец. Той съвмести двете неща и ги носи в себе си. В този момент, това е героят на мита. Всеки мит има в центъра си един такъв. За всеки мит може да се види кое противоречие го е породило, защото винаги ще намерите някакъв централен герой на мита, който е изкуствен, вълшебен предмет и който е разрешил дадено противоречие. Както виждате, имаме структура, която отговаря на следното: стратегия (А) и стратегия Не (А). Ако държа тези двете в главата си, аз обезателно ще получа (Q) – нещо. Това нещо няма да има статут на нищо, освен на идеология. То ще е приписана характеристика на света. Но аз ще виждам много ясно – тя е решила това противоречие. Тя съдържа това противоречие в себе си, но го е зачеркнала, както траекторията. Всъщност, ние казваме това – Земята бяга от слънцето, Земята пада върху слънцето, следователно тя се върти. Но ние не виждаме тези двете. Получихме същото като с чадърите. Ние приписахме на света характеристика, за да решим нещо в главата си. Нека да го преведем на човешки език. Първо съждение – аз съм готин, аз съм добър. Второ съждение – случват ми се само лоши неща. Това, съгласете се, е пряко противоречие. Ако съм готин, не могат да ми се случат лоши неща. Ако ми се случват лоши неща, значи не съм готин. Какво следва от това? Тук ще получим идеологията. Следва, че те са лоши. Например, има световна конспирация, която ми пречи да се реализирам. Комунистите ми пречат да ми се случват само хубави работи. Седесарите ми развалиха света. Видяхте ли как се произвежда описанието на реда. Аз току – що описах реда, нещо повече, аз го обясних. Нещо още по-лошо – аз казах, как трябва да се промени. Щом те са лоши, значи трябва да ги унищожим. Комунистите, евреите, седесарите стават врагове. От къде се взеха тези врагове? Те се взеха от главата ми. Защото в главата ми има много противоположни неща. Защо са противоположни неща? Защото редът в света е непонятен. А от друга страна, той не може да бъде непонятен, защото аз го обитавам. Той трябва да е напълно разбираем и аз трябва да знам, как да се справям с него и неговите кризи. Такъв е генезисът на всички обществени форми на съзнание. Ние се запитахме в началото, как се получава така, че съзнанието, което само отразява на пръв поглед предметите, активно участва в света. Ето ви точният отговор. Формите на съзнание са произведени от структури в нашата глава, те изглеждат прозрачни – за един антисемит няма нищо по-естествено, че евреите са в заговор и са откраднали всички пари и ни дирижират животите. Той е абсолютно сигурен в това, ясно го вижда с очите си. Това са мисли точно от този характер. Циганите могат да минат просто на мястото на седесарите. Аз съм готин, с мен стават само лоши неща. Ами как няма, като циганите са гадове – и бой по циганите и готово. Защото, той освен че живее в реда, той взаимодейства с реда и взаимодействието с този ред се нарича идеология. Тя не може да бъде неутрална идеологията, защото няма истинско описание на света. Тези неща, които аз казвам, също са обусловени от определени противоречия в главата ми и не са описание, а критика на света.

Помните ли, че в началото ви казах, че може да имаме обществена теория, може да имаме и обществена критика. Обществената теория описва света сякаш той е предмет. Критическата теория, за пръв път изобретена от Имануел Кант описва възможността да мислим за света. Това не е описание на света, то е отговор на въпроса, как е възможен. Ние, ако искаме да разберем какви идеологии има в това общество, трябва, като социолози, да отидем в главите на хората – какво мислят за циганите, седесарите, евреите и т.н. Така ще опишем идеологиите. И ще кажем – 13% са червени, 10% са сини, колко % обичат Бойко Борисов и т.н. Не казвам, че са лоши мисли. Но това не е още анализ на света, това не е социология. Това е само дискрипция.  Социологията започва, когато възстановим условията за възможност.

 

Публикувано на