Лекция 7 (12.10.2012 г.) – Андрей Райчев

Още в началото искам да ви предупредя за една много голяма опасност – когато България-една неграмотна страна, пълна с 90% селяни, се освобождава на 3 март 1878 г., тя трябва да настигне науката в света. Започва да извършва научни дейности, да превежда книги и първата книга, която е преведена в България по естетика, се казва „Смъртта на естетиката“. Понеже естетиката в Западна Европа има 300 годишна история, тя е вървяла по някакви стъпала и е достигнала до смъртта на естетика – като концепция на някой човек, който смята, че естетиката умира. Но някак си, първото сведение за естетиката, което се появява в България е, че тя умира, без да се появят сведения, че тя се е родила, живяла и т.н. Такова е и вашето положение с този „Увод в социологията“, защото реално уводът на социологията е историята на социологията. Като започнете от Платон според едни, според други от Гилгамеш, с възникване на древните шумери и обществото. Така някак си, стъпка по стъпка е изграждане нещо, което се нарича социология. То никога не е разбирало, с какво се занимава самото то. Апропо, няма и сериозна, уважаваща се наука, която да не е изхабила поне четвърт от усилията си, неуспешно, да изясни своя предмет. Самият факт, че науките не знаят с какво се занимават, е важен и подлежащ на тълкуване. Ще говорим и за него. Но така или иначе, нещото, което явно се занимава с обществото, но никога не е успяло да изясни точно с какво се занимава. Едните се занимават с държавата, другите с групите и т.н. Но от друга страна, стоим пред много ясен въпрос. Икономистите се занимават с парите и търговията. Лекарите се занимават с тялото на човека. Психиатрите се занимават с това кой е болен, кой е здрав. Историците се занимават с това, какво е станало. С какво се занимават социолозите? С обществото като цяло. Но първо, твърдението, че обществото е цяло, е скандално твърдение, което подлежи на доказване. От многото опити да се изясни предмета на социологията, се е стигнало до извода, че социологията няма предмет, а има гледна точка. Социологията не може да посочи нещо. Ето да речем – телефонологията се занимава с телефона. Разглобява го, разследва, разказва и т.н. Телефонологията е възможна, да се оправдае през предмета си. Посочвайки обществото, със самото посочване ние вече сме извършили акт на познание. Ние сме му  приписали нещо, което уж трябва да доказваме. Например, социологията трябва да се занимава с обществото като цяло. А цяло ли е обществото? И това твърдение, че обществото е цяло, е страшно силно твърдение, което не само, че не съм доказал, но съм дефинирал предмета си. Обратното на доказал. И това е много сериозно предизвикателство. В същото положение са философите. Ако трябва да посочите предмет на философията, вие ще установите абсолютно същото – каквото и да разкажете за предмета на философията, вече ще предположите някаква философска доктрина. Ще се ангажирате с някакви необратими неща. Например – философията е наука за света като цяло. Самият факт, че светът е цяло, е изключително скандално твърдение, защото никъде не се вижда. Колкото и да го разглеждам, аз не го виждам това цяло. Няма никога да го видя. И ето виждате, че със самия факт, че съм казал предмета, съм влязъл в абсурден кръг, при който съм ви заявил, че ще обосновавам онова което скрито съм пуснал и то с първата крачка. Не е такова положението на психиатрите. Те казват – ние се занимаваме с болестите и отклоненията на човека. Не е на първата крачка. На втората крачка, ще трябва да се дефинира какво е болест, ще се установи, че това е ужасно релативно и че в историята са разбирали под болест различни неща. Неща, които днес обявяваме за болест, някога са били норма и обратното. Т.е. психиатърът пак ще изпадне в същото положение, но малко по-късно от нас. Защото очевидно някакви хора са болни. При нас няма нищо очевидно още на първата крачка. Какво е социология е напълно неясно. По тази причина, много народ се е изхитрил да каже: – „Добре, самият факт, че ни е неясно, е интересен факт”. Защо не ни е даден предмета. Започвате оттук. Но забележете, ще обоснова вече не през предмет, а през гледна точка. Това е по-модерният изход от въпросното оплитане. Така че безнадеждно е да започнем да изискваме нещо от предмета си, да започнем да казваме – той е такъв, той е онакъв, а по-скоро трябва да се съсредоточим в самото свое усилие. Да се опитаме да го дефинираме през това, защо ние се занимаваме с това. Тук ни помага факта, че не сме първите социолози. Затова ви казах, че предметът на социологията не е даден пряко, а е даден исторически. По някаква причина, някакви хора са строили някакви разкази за обществото. Това ви предлагам да бъде и нашата гледна точка. Социологията е голям разказ. Няма никакво съмнение, че ние ще се опитаме да разкажем обществото по някакъв свързан начин. Идеалът на физиката е да разглоби света до някакви прости елементи, да кажем – всичко това около нас е просто една игра на тези прости елементи, да изследваме простите елементи, да видим как те играят, да установим няколко начина те да играят и тогава да кажем – ето така ще направим пирамидата на нашата наука. Това социологията си въобразява, че може да го направи в началото на XIX в., при известния Огюст Конт, когато възниква позитивизма. Той се опитва да направи социална физика, социална статика и т.н. Т.е. по образеца на физиката да направи социологията. Опитите дълбоко се провалят. Ще се опитам, чрез пример, да ви покажа провала с дърварски, позитивистки опит да се установи, как влияе върху човека и неговата производителност на труда – осветлението. Случаят е следният – един гениален изследовател – Мейо, в Чикаго през 30-те години на миналия век убеждава собственик на фабрика да му даде да изследва два цеха, с цел да повиши производителността на труда. В единия експериментален цех започват да варират осветлението – започва да го увеличава най-просто казано. Той проверява хипотезата, че колкото по-светло, толкова по-добре се работи. Това е в духа на физиката – да започнем с някакви елементарни факти и да вървим към тяхното усложняване. Както химика казва, че колко  елементи има – колко, какви са и така нататък. Но да се върнем към нашия пример – те започват да увеличават осветлението и производителността нараства, при това пропорционално. И така продължават да го увеличават, докато в цеха започва да стана невъзможно да се гледа, защото осветлението става много силно и хората започват да ги болят очите. Но производителността пак расте. Тогава, понеже са добросъвестни, учени намаляват осветлението, но производителността пак расте. Стигат до първоначалното ниво, но пак расте. Слизат под първоначалното ниво и производителността пак расте. Достигат до още по-ниско ниво, но пак производителността расте. Започват да регулират на случен принцип – ту надолу, ту нагоре, но пак расте. В този момент те се превръщат в социолози и започват да мислят, защо се получава така. Отговорът е, защото са обръщали внимание на момичетата. Разхождат се, питат как са, всичко наред ли е и т.н. В съседния цех нищо не става и на тях им е скучно. Това е нашето положение на социолози, показано в конкретен пример. Самият акт на нашето познание е включен в обществото. Ние по принцип не сме неутрални. Това е както по отношение на лястовиците – пука им на лястовиците, дали аз съм жив или не, дали я снимам или не. Моето описание на обществото не е външно описание, то е вътрешно описание. Това е първото, което трябва да разберем и по тази причина и първото, което трябва да видим е как изследваме обществото. Сведенията за това как изследваме обществото, каква процедура извършваме са всъщност централното сведение за самото общество. Изглежда поразително, но е точно така. Трябва да знаем, че няма никъде да намерим твърдо знание. За обществото няма теория, каквато има за това бюро например. Не може да има такава теория. Може да има различни теории, но нито една не е описание. Такова нещо не може да се случи по силата на простия факт, че всяко обществено описание е предмет на самото себе си. Ние сме в безнадежден кръг от самото начало. Ние сме дефинирали онова, което се опитваме да изследваме. Изследваме онова, което сме направили като дефиниция. Това е кръг. Това обрича всяка логическа система да се занимава с обществото и всички опити формално логически да опишат обществото са се проваляли по същата тази причина. Но от друга страна пък казваме, какво е това с което социологията се занимава? Наука ли е? Как ще наука, като науката трябва да се занимава с истината? Например казвам, че чашата е бяла, сравнявам я с нещо  и казвам, че е бяла и следователно е истина. Тук излиза, че няма да отговаряме на този въпрос. В какъв смисъл тогава се занимаваме с наука? И следователно всички ще ви кажат, че социологията не е наука. Или не е Галилеева наука, както се наричат всички математизирани науки от известно време насам.

Какво правим при това положение? Имаме някакви описания на обществото, но (А) те не са външни за обществото, (Б) те не знаят какво описват и (В) го създават докато го описват. Като кажа, че ще изследвам обществото като цяло, аз съм му я приписал тази цялост, аз от никъде не съм я взел. Например, ако описвам как запалката пада, тя или пада или не пада, аз мога да меря колко бързо пада, мога да меря ускорението и т.н., но те не са елемент от събитието. Не съм приписал нещо на света. С факта, че твърдя, че обществото е цяло, вече съм извършил това. Още по-лошо – с факта, че казвам, че има история, вече съм извършил това. Следователно, какво е това, което аз правя по отношение на обществото, описвайки го, след като не е изследване на истината. Първо, да ви утеша – истината е социален факт. Социологията има задача да изясни какво е истината. Тя не е длъжна да бъде истина. Може много скандално да ви звучи, но го запомнете добре. Вие не сте длъжни да говорите истината, вие сте длъжни да говорите, защото истината е ваш обект. Истината не съществува някъде, тя е обществен факт, тя в някаква конкретна ситуация е възникнала. И ние до такава степен сме зле като ситуация на някакви хора, които мислят за нещо, че дори трябва самата истина да обясним какво е. Трябва да обясним какво е красиво, какво е истинно. Какво значи човек?. Това трябва да изясним. И това е толкова безнадеждно голяма задача, че всякакви претенции това да бъде наука, са смехотворни. Ние сме много повече от наука. Ние сме хора, които се опитват да разберат много сложно нещо – какво сме самите ние. Науката е едно от нещата, които хората правят. А ние сме хората, които казваме, че ще обясним какво хората въобще правят. В този смисъл, социологията е наука само оформена като такава, че да се води към университетите. Но преди това науката се е водила от църквата. В други времена – към шаманите и т.н. Това, че сега науката е отделена като вид разделение на труда и някакви хора си разделят труда и работят и произвеждат знание, изобщо не трябва да ви смущава. Това просто е етап в развитието на човека. Въпросът, що е истина, е зададен за първи път от Пилат Понтийски през 1-ви век от нашата ера, по време на известния процес срещу еврейски проповедник. Що е истина, можем да отговорим по всякакъв начин. Каквото и да отговорим не може този отговор да е истина, или не. Този отговор ще бъде повече от истината, или по-малко от истината, но не самата истина, защото не може самата дефиниция на истинност да е истина. Следователно, не може да има научно описание на човека. Но за сметка на това, има много описания на човека. По-точно пак научно казано, имам предвид Галилеевата наука – математизираната, позоваваща се върху опита наука, която вече около 300 години е дала прекрасни плодове за света. Но тогава какво имаме? Имаме разкази. Обществото много пъти е разказвано. И тези разкази са големи разкази. Наистина големи. Едно е да разкажеш за един човек, за едно семейство, за една нация, дори за един континент. Друго е да разкажеш всичко, което въобще хората са правили – това е най-големият разказ. Защото сами разбирате, че разказ за заек не ни е интересен. Може би има голям разказ за заек, той е скучен голям разказ и никой не го е написал. За сметка на това, ние понеже винаги се интересуваме от самите себе си, разказът за самите нас е безумно интересен. И така получаваме една съвършено неочаквана стъпка напред. Ние всъщност сме разказвачи. Защо сме разказвачи? Вече можем да видим какво правят разказвачите. Т.е. как се разказва. И тогава, забележете какъв невероятен шанс получаваме, вместо да се чудим обществото цяло ли е, или не е, има ли социални групи, как да го определим, кое движи историята и разни такива въпроси, които класическите социолози си задават и не успяват да отговорят сериозно, ние просто с въпроса ,,Какво правим ние самите?,, по удивителен начин достигнахме до отговор. Я да видим какво правим ние. Какво прави един човек като разказва. Каква е структурата на големия разказ и въобще на всеки разказ? Ако не е глупак, този който ви разказва, повечето истории които се разказват, имат структура. Имат много ясна и проста структура – завръзка, кулминация, развръзка. Ние получаваме първа стъпка напред. Социологията е всъщност разказ, който приписва на някакви причини, някаква последвала кулминация и говори за развръзката от тази кулминация. В средата на XXв. френската философия пък достига до това, че е настъпил края на големите разкази и разказват това. Лиотар им обръща внимание на това, че самият разказ, че големите разкази са приключили е голям разказ. Ние няма да творим голям разказ за големите разкази или техния край. Ние ще направим нещо много по-покорно. Нещо много по-скромно. Ние просто от самото начало ще знаем, че каквото и да говорим за обществото е разказ. За обществото няма абсолютна гледна точка. Не може да припишете око на Бога, което да е неутрално по отношение на обществото, да го опише и да каже, че това е истината за обществото. Ние сме само едни от разказвачите. Все пак има голяма разлика. Да си разказвач, който не знае, че е разказвач – той е откривател на истината, на историята, или по-скромната, смирена поза – човек знае, че се вписва в една много дълга опашка от лица, които са се опитали да разкажат обществото си, но именно да го разкажат. Този разказ е привилегирован, защото е съзнателен разказ за хората. Има и несъзнателен разказ – бях на спирката и едни ме набиха. Тук няма голямо обобщение. Ние ще се опитаме да намерим именно някакви обобщения. По този начин, следейки, поставяме едно двойно изискване на това, което прави един физик (затова социолозите по принцип са по-умни от физиците), защото, докато онези разказват за предмета си, ние нито за момент нямаме право да загубим предмета и разказа за него. Това е една раздвоена гледна точка, което причинява на социолога, но и не само на социолога, а и на разказвача, голямо страдание – той хем разказва нещо и хем знае, че това е разказ и трябва да следи корена на своето поведение. Да разглежда критично средствата, които употребява. С много думи ви дефинирах едно нещо, което можех с едно изречение да ви го кажа – това, което разказах, е разликата между критика и теория. Да направиш теория на един предмет, означава да направиш отделно от него негово описание, което да се старае да го приближава по своите характеристики. Това обаче е независимо описание. От описанието нищо не се променя в неговия предмет. Критическата теория е свързана с перманентна критика на начина по който описваш предмета. Ти перманентно държиш две гледни точки в главата си – как го описваш и какво описваш, а те едно без друго не съществуват. Това е много предизвикателно казано и не знам дали чухте тук, че внесох една изключително скандална реплика. Току що ви разказах, че разказът за обществото го твори, го прави. То само по себе си не е такова, каквото е и ние трябва да приближаваме. Но трябва да я мислим тази мисъл, ако искаме да не паднем жертва като нашия Мейо, преди да осъзнае какво се е случило, да се опита да намери елементарни, прости факторни зависимости, да опише обществото като външно, механично цяло. Такова нещо е невъзможно.

Ние сме разказвачи. Кое е главното на разказвача? Защо един е разказвач, а друг е неразказвач. Отговорът е прост – единият нещо го напира отвътре, а другият нищо не го напира отвътре. Единият иска да се изказва, а другият не иска. Ако махнем смешната форма на това изречение, ще видите, че разказвачът има мотив. Няма никакъв начин да разказва, ако няма мотив да разказва. Тогава просто ще отговаря. Първата претенция, който можем да имаме, за да видим кой разказва и как разказва е защо разказва. Това което го движи, разбира се, е някакво противоречие, някакво несъответствие. Има ли нещо в света, което да се движи, значи нещо някъде не е наред. Няма как да се движат иначе нещата. Ако всичко беше наред, нямаше да се движат. Значи има някакъв мотив, а в мотива има някакво противоречие. И ето сега, потъвайки вече в нашия разказ, предупредих ви, това е разказ, започвам с мисловна ситуация на съвсем други хора. Ще минем през две мисловни ситуации – в края на XIXв. и в средата на XVII, или по-точно в началото му. Те са интересни криминални разкази.

Впрочем, ще ви дам два примера за задвижване на разказ, за да видите как изплуват огромни форми от фактически нищожни мотиви и да се убедите, че ще хванем социални структури при този разказ, т.е. преразказ за разказ. Т.е. че ние няма да сме идиотите, които само ще разказват за разказа, а предмета ще го забравят и ще потънем в някакви подробности от рода, както граматиката прави с езика – кое е подлог, кое е сказуемо и т.н., което няма никакво значение.

 

Противоречието между ценности и действителност

В края на XIXв. се образува гигантско противоречие между ценности и действителност. Всъщност, просветителската програма действа вече около 150 години – Просвещението, към което ще се върнем след малко. Първо искам да започна с най-красивото.  Просветителската програма преформулира образа на човека и начертава нещо адски важно – да се правят училища, да  се прави демокрация, да се прави енциклопедия, да се прави наука, да престане да се чете Библията в медицински случаи и т.н.  Много дълго е да изреждам. Но това е гигантска програма за спасението на човека – за излизането от планината и за преминаването в някакво нормално, разумно общество. Това работи 150 години. Т.е. някакви ценности – хуманистични, карат хората рязко да променят обществото, дори да се бият помежду си, ако някой не дава да се променя така. Правят някакви революции и обновяват обществото и го правят за по-добро и знаят, че творят самото щастие на човечеството. Век и половина след това нещо, човечеството се оказва в нещо чудовищно – 16 часов работен ден, работниците – покрити с въшки, селото – разорено, кървави войни, които човечеството не е виждало. Изобретени са разни машинки, с които хората се убиват с мащаби, пред които най-страшният Чингис Хан изглежда като бой скаут. Към края на XIX в. става ясно, че просветителската програма дава ужасен резултат и възниква гигантско напрежение в двама основни автора – напрежение между ценности и действителност. То звучи така – ценностите са прекрасни, действителността е чудовищна. Най-хубавото нещо, което описахме, се превърна в най-страшното нещо, което човечеството е виждало изобщо – роби, бедни, умират на 28 години в името на свобода, равенство, братство, просвета. Гигантско напрежение между ценности и свят. Тук веднага ще го изчислите много лесно. Когато две неща крайно си противоречат, какъв е изходът – да убием едното, или да убием другото. Или трябва да унищожим света, заради ценностите, или ценностите заради света. Но това противоречие е неиздържимо. Защо стигнахме до него? Защото говорихме за мотива за разказа. Ето това е мотивът за разказа. Мотивът не е просто да се разкаже нещо. Мотивът е онова, от което аз не мога да изляза, да избягам и разказът е начин това противоречие да се движи в мен. Маркс има една изключителна метафора за това какво е противоречие и неговото решение. Той казва, че Земята се стреми с всички сили да избяга от Слънцето, защото се движи и се стреми в същия момент да падне върху него, защото то я дърпа. Как се нарича решението на това противоречие? Траектория. Тази линия, по която се движи Земята около Слънцето, тя не съществува. Тя не би я имало. Тя е налице единствено и само защото едното го дърпа, а тя бяга. И понеже двете не могат да се надмогнат, по тази причина се върти. Това е решението на противоречието. Самата траектория няма представа, че е решението на противоречието. Нея дори я няма. По същия начин е мотивът за този разказ. Самият разказ е решението на противоречието. Това е начинът да решиш въпроса. Това именно означава, че авторът на разказа не знае това което го движи. Той разказва истината. Нашата задача е, да видим кое го е накарало да направи това нещо, защото се разбрахме, че няма обект, а има потопен в обществото човек, който трябва да разкаже за него.

Комунизмът и фашизмът

Имаме чудовищна ситуация в края на XIX в. Как се нарича решението, че заради ценности ще разруша целия свят. Комунизъм. Комунизмът е идеята, че понеже ценностите са прекрасни, а светът е лош, светът ще бъде премахнат и ще бъде построен друг на негово място и този свят ще съответства на ценностите. Насилието за осъществяването на тази програма е огромно. Хората отхвърляха комунизма не толкова заради първото което ви казах, а заради второто – заради това, че с огромно насилие става и главно заради това че не става. Но това е мотивационната структура на комунизма – светът е толкова гаден, че ще го разрушим и ще построим нов. Защо ще разрушиш целия свят? Защото е лош. Защо е лош? Защото не съответства на ценностите.

Да видим сега обратната процедура. Щом света не отговаря на ценностите – ще махнем ценностите и ще оставим само реалността. Това е фашизъм. Ницше, Хитлер – само тази процедура. Това е обратната процедура. Те затова толкова си приличат и толкова се различават. Затова са толкова еднакви за външния наблюдател и толкова различни за вътрешния. Всеки комунист ужасно се обижда като го сравняват с фашист и обратното. Но и двамата употребяват насилие като средство. Те са абсолютно противоположни, но това е резултат от една и съща мотивационна ситуация. Това са два разказа за света и вижте как бързо се строят тези разкази. Виждайки това напрежение, което току- що реконструирахме, ще ви разкажа как изглежда комунизмът отвътре. Всички опити за частична поправка се оказват влошаване. Всички разкази, че ще стане добре за бедните, понеже ще въведем наука се оказват празни приказки. Като въведем гласуване, всичко ще стане наред – пак празни приказки. Вследствие на тези идеи, моите братя, баща ми и семейството ми са в лайна. И това го говорят 100 години и казват как ще го подобрят, а аз казвам, че нищо няма да подобрят, а целият свят трябва да се разруши. Как? И следва – частната собственост, държавата и семейството – трите кита върху които всяко общество, да се махнат. Така ще направим общество на свободни хора без собственост, без брак, без държава. Милиони хора без да знаят тази структура са загинали за това. Загинали са искрено. Смятали са, че правят най-хубавото нещо за света и са жертвали живота си за това. И това не е защото са  били глупаци, а  защото са имали тази структура отзад.

И обратно – ето фашисткият разказ. Понеже фашизмът е по-далеч от сърцата от комунизма, той изглежда по-чудовищен, защото например избива евреи. Разказът е следният – просто престанете да ми разказвате за грижата за слабия, престанете да ми разказвате за грижата за малките. Ценностите са начинът силният да е слаб, ценностите са начинът да не ми даваш да победя. Аз ти казвам, че никакви ценности не ме интересуват, реалността е такава, че който победи- той е. И като съм по-слаб народ ще загина, ако съм по-силен, ще унищожа другите народи. Всичко това отново не е мотивирано от някаква лошотия, а просто от патовата ситуация на това противоречие, което му е и мотива да го разказва. Това са две велики социални теории – на Маркс и на Ницше.

Това беше по-лесно да го разберем, защото ние сме потопени в последиците от това. Комунизмът е мъртъв и фашизмът е мъртъв, понеже противоречието е мъртво. Да, много хора могат да веят червения флаг и страшно много могат да рисуват свастики, но самото противоречие го няма. Нашият свят не е потопен в чудовищно разкъсване между практика и ценности. При нас просветителската програма даде своите плодове, противоречията които ни разкъсват са съвсем други и затова съвсем други мисли извират от нас. Но във всеки случай, за всеки разказ ще трябва да намерим движещото го противоречие, онова което го кара да възникне и което обслужва това движение, променяйки света. Защото нищо не е променило света повече, отколкото тези двама мислители, отколкото фашизма и комунизма през последните 100 години. Войните са следствие от това. Видяхте ли как самият обект породи себе си и се трансформира чрез описанието си. Получаваме поразително нещо – за лястовицата нито за момент не подозираме, че  ако сбъркам и я отнеса към южноафриканските, а не към австралийските земи нещо ще стане. Тя ще си лети точно където си лети. А аз съм глупакът, който не знае, че тя е австралийска. Тук не е така. Общественото описание не просто се оказа елемент от обществото, но то го промени. Целият XX в. следва тази история. Главните събития на XX в. са свързани с тази история – с фашизма и комунизма.

Модерността

Как се явява модерността? Откъде се взима този разказ? Това е вторият разказ в който искам да ви въведа. Откъде се взима идеята, че всъщност хората трябва да са свободни, еднакви, да са здрави, да учат и т.н. Откъде се взима това? Този разказ също възникна като решение на някакво противоречие, което трябва да установим. Ще се опитам да го установя пред вас ползвайки мой анализ и този на един брилянтен автор – Тойнби. Обезателно прочетете неговата книга „Космополис“. Тя е най-хубавата книга за модерността и постмодерността, която съм чел.

Там ситуацията е следната. Генезисът, не модерността като разказ, е следният. Ще трябва да приемете едно мое изречение, което няма да е трудно да приемете, но няма да го аргуменирам, защото много отдалеч трябва да започна.  За християнската цивилизация човекът е лош. Смисълът на човешкия живот е да се спаси. Човек е греховен по рождение. Главната задача е да се спасиш. За целта се извършват най-различни действия, въздържаш се от други действия. Тази цивилизация се заплита в една борба между севера и юга на Европа, по-точно между светските власти и папството, която е обречена от самото начало. Уникалността на тази цивилизация е създадена от един човек – Карл Велики, чийто дядо, баща и той самия успяват да направят една много голяма държава в Западна Европа на мястото на развалините на Римската империя. Те обаче не са царе. Те не са царе на Франция, а само министър-председатели (както бихме го казали в наше време), а царете са предишната династия. Те не са царе и няма начин да станат царе, защото франките нямат процедура на въвеждане на цар. Затова Карл Велики (наричан Шарлеман) накарал папата да го направи император на Свещената римска империя – ход с огромни последици, част от които сега ще изследваме. Резултатът е – за разлика от повечето цивилизации, тази западната цивилизация, която възниква от тези развалини, от самото начало има раздвоен център на духовна и светска власт – единият седи в Аахен – това е било столицата на Шарлеман, а другия бил Рим. Всъщност това е сделка между папата и Карл. Папата да му даде звание, т.е. той да стане цар, за сметка на което папата ще стане изключителен епископ, който не просто ще бъде епископ на Рим, а ще бъде епископ на епископите. Възниква такъв удивителен съюз между папата и императора, който ги легитимира взаимно, създава Рим като духовен център, който до ден днешен стои и създава император на франките, който не успява да се задържи, тъй като още неговите внуци разделят империята на 3 части – Франция, Германия и Лотарингия. Всъщност Лотар е бил най-големият внук на Шарлеман, който е умрял и за неговото наследство се бият Германия и Франция хиляди години, включително и Втората световна война. Така или иначе се образува тази странна структура със светска власт на едно място и физически на съвсем различно – духовна. Това отличава Западна Европа от всички останали цивилизации. Вземете Византия – не че няма император и папи. Папата там се нарича патриарх. Да, има патриарх и император. Да, те са в конфликт. Да, има вечно напрежение между двете и политическият живот във Византия винаги се води около това, те равни ли са или императорът е началник. Ако прочетете историята на Византия, вие ще видите, че цялата й история се състои в битка между патриарха и императора, като на страната на императора стои народът, а пък на страната на патриарха са олигарсите. Имаме двойна структура – император плюс народ срещу олигарси и църква. Но така или иначе, те никога не са териториално различни и винаги борбата е за раздвояване на центъра, или за неговото обединяване, но той стои там – в Константинопол. И в други случаи можем да видим, че светската и духовната власт не са разделени. Тази пролука, която се получава между светска власт и духовна власт в Западна Европа се оказва изключително стабилна и удържа  до началото на Новото време. А Новото време започва с това. Спомнете си, когато сте чели за Данте Алигери, какво научавате вие за Флоренция, където възниква целия Ренесанс. От Флоренция и околността са хора като Да Винчи, Микеланджело, Галилей, Макиавели. Всичко това възниква там в рамките на 50 години – и литература, наука, политология. От къде? От града? Там има просто паписти и привърженици на императора, които се борят за власт. Нищо друго. Това е тази пролука, която преди малко я формулирахме. Това е пролуката между двата вида власт. И понеже има пролука между двата вида власти, получавате място през което израства това. Целият ренесанс излиза оттам и затова не излиза никога от Византия. Затова не влиза в Русия, не влиза в Китай, нито в Индия, нито в северните цивилизации. Там всичко е събрано на едно място и няма откъде да расте. През тази пролука излиза всичко. Тази пролука обаче започва да нараства. Там става чудо. Там се раждат музиканти, художници, физици,  политолози – гений.   Тази пропаст да започва да расте и от нея пораства едно страшно, чудовищно, кърваво разцепление  между северна и южна Европа, което е всъщност разцеплението между същата тази светска власт в севера и папската в юга. Това разделение се казва разделение между протестанти и католици. То започва някъде XVI в. и се превръща в кървава война. Европа се старае да удържи единната гледна точка, а ние както казахме в началото – единния разказ. Ако може да удържи единния разказ, страната си е добре. Тогавашният европеец тогава не се чувства англичанин, или французин. Той се чувства християнин. Обаче това започва да руши единния разказ и стават два разказа – разказът на Лутер и разказът на папата – протестантският разказ и класическият, католически разказ. Главното всъщност е, дали да има църква или не. Напрежението между тези две, наистина минава през цяла Европа, разделя я на две, но особено жестоко засяга няколко страни през които минава. Швеция става протестантска, но някак си цялата Швеция става протестантска, вътре в нея няма напрежение. Само шведите озверяват срещу южните и започват да точат оръжия. Най-южните – италианци и испанци, не стават никакви протестанти, те пак озверяват срещу северните, но пак няма напрежение. Но в няколко страни това минава през вътрешността им и едно от главните места е Франция. Във Франция, в края на XVI в. – краят на династията Валоа, напрежението достига до такава степен, че династията пада, последователно четирима крале са убити, или умират по някакъв начин. Появява се последният шанс на мира – Анри IV- протестант и автор на изключително изречение: „Париж си струва една меса“, т.е. важното е да стана крал на Франция. По негово време е последният договор между протестанти и католици и последният шанс за мир, но 1610 г. католически фанатик го убива и мирът между протестанти и католици рухва. Започва най-страшната война в историята на човечеството – 30 годишната война. Тя е уводът към възраждането на модерността. Защо казвам, че тя е най-страшната? Ние сме свикнали да мислим, че първата и втората световна война през XX в. са най-страшните и те като количество жертви наистина са. Но като относителен брой жертви, по-страшна от 30 годишната война няма. Германия губи в нея 70% от населението си. През Втората световна война например от 200 милионен Съветски съюз умират 30 милиона. Тази война трае 30 години и завършва през 1648 г. с Вестфалския мир. Така или иначе, войната свършва, но е толкова страшна и гадна, че те се ресъюзяват по време на войната. Започва между католици и протестанти и толкова озверяват, че завършва като съюз на католици и протестанти, срещу други католици и протестанти. Тя завършва с победа на Франция и Швеция срещу Германия, но не завършва с победа на едно от началата. Нито протестантите взимат властта, нито католиците. И се получава потресаваща ситуация, при която войната е станала, победата е състояла се, а разказът не е наложен. Чий разказ? Кое е правилно, кое е истината? Лутерският или папският? Протестантският или католическият. Няма наложен разказ със сила. Уникална ситуация.

Новата рационалност в света

В тази уникална ситуация, за едно поколение (до 1680 г.) имаме трима мислители, които полагат принципно нова рационалност в света. Те са разпределени по страни – австриец, французин и англичанин. Книжките на тези трима души изиграват гигантска роля в историята на човечеството. От този момент нататък рационалността, като цяло, се сменя. Разказът става друг. Защо стана възможно оттук разказа? Ние видяхме, че когато възникна разказът за комунизма и фашизма и двата разказа много сериозно влияят върху света. Но те са два алтернативни разказа, защото ситуацията беше в страшно противоречие между ценности и свят. Тук имаме абсурдната ситуация, в която няма гледна точка на човека. Как да се изказваме за нещата? Лутер или папата? На какъв език да четем Библията? На немски или на латински? Имената на тези трима души са Лайбниц, Декарт и Нютон. Те са хора от едно поколение. Те са родени буквално в рамките на 10 години, а цялата им дейност е едновременна. Те изработват принципно друг разказ. Как се казва този разказ? До ден днешен той е доминиращ. Наука. Както виждате, науката като такава, се ражда не при някакво гениално откритие. Откритията не водят до нов разказ за света. Картината остава непокътната.  Изведнъж, тези тримата налагат принципно нова гледна точка. Защо? Защото предишните разкази са спрели своята продуктивност. И възниква трето модерно описание на света. Това е модерността. Тя се ражда като менталност. Сега като видим какви са нейните елементи ще се поразим. В разказа на Декарт, Лайбниц и Нютон, т.е. в научния разказ, преди всичко се отменя всичко недостоверно. Преди това човечеството живее много добре с недостоверността. Както във вестниците пише нещо за зодиите, което някаква машина го създава, ако питате мен. Вие знаете, че това не е вярно, но го четете. Ето така са живели хората някога. Без централен, рационален разказ, с много недостоверни неща. Няма никакво значение дали баща ти има крилат кон. Всеки знае, че това са приказки. Но някак си така е разказан света. Изброените трима забраняват именно това. Стават възможни само достоверните неща. Те изискват за да можеш да разкажеш нещо, да можеш да го провериш. Например, твърдяло се е, че студената вода замръзва по-бързо от топлата. Да, ама те се опитали и се оказало, че не е така. Тези тримата и техните последователи, разбира се, са отсекли всички недостоверни неща до степен, че са започнали във фундаменталния разказ да проверяват за достоверност – в Библията. Все пак е имало фундаментален разказ – голям разказ – колекция от еврейски митове. Но така или иначе, това е разказ който хората са смятали не просто за централен, но и централно важен за изтълкуване на техния живот и тяхното спасение. Тук те поискват това да е правдоподобно, достоверно и опитно показваемо. В резултат 300 години по-късно, драконът, за който толкова сме чували като деца, никой не се занимава с него. А за сметка на това, за някакъв скапан червей се посвещават стотици томове, за да го опишат. Защото едното е, а другото го няма. Драконът го има, но го няма в пространството. Но според този разказ, драконът не е достоверен, тъй като не можеш да го намериш в пространството, следователно не е важно. Всичко което не е в пространството, модерността го обявява за несъществено.

Второто нещо, което тези трима души подменят е локалността. Преди модерния човек, в главата не му не идвало, че има някаква универсална закономерност, която важи и в Германия и в Италия и т.н. Просто едно си е едно, другото си е друго. Светът е дълбоко локален и съответно знанието за света, е знание за неговата локалност. Много знаещият човек просто е бил на много места. И съответно, така се разказва колко хубаво нещо е светът. Тия тримата изискват точно обратното – универсалност. Знание  и истина е единствено това, което важи навсякъде и което не важи за навсякъде е боклук. И съответно формулата (силата = ускорението x масата) е вярно навсякъде и винаги. Ако не беше вярно навсякъде и винаги, просто щяха да го изхвърлят. Такъв става образецът, идеалът за рационалност.

Първата процедура, която извършихме върху света, беше замяната на недостоверното с достоверно. Второто беше замяната на локално с универсално. Това обаче е огромен грях. Ако първото просто ни лиши от света в неговите интересни детайли и забрани всякакви разкази от рода „боли ме крака“, аз преставам да бъда човекът който е болен, а се оказах обект на лекаря, който ми лекува крака. Ти ставаш обект. Всичко разказно от теб за своя опит е несъществено. Ти не си важен въобще. Какво е станало? А то е станало нещо на крака и ние ще го отстраним. Субективното не е важно.

Второто обаче е по-страшно. Появата на универсалност като мислене, въвежда гигантско око, което знае истината. Има гледна точка, от която всеки може да бъде описан правилно. Това е самата квинтесенция на модерността. Модерното в това се състои, че има правилно описание на света, истинно описание, а всичко останало е боклук. Боли ме крака, who cares? Разкажи ми универсалната формула. Например – слънцето се състои от хелий и водород, отделя се много топлина и никакво слънце няма – има гигантска топка от малки, кръгли неща. Започва да се разказва само един разказ, само една гледна точка. Това е безкрайно тоталитарно в патоса си. Има една истина за света, тази истина има гледна точка на която можеш да застанеш. Ученият е Бог. Просто Бог малко повече вижда, понеже се е качил по-отгоре. Има една гледна точка и това е гледната точка на учения. Истината се разкрива изведнъж пред теб като описание. Формите стават универсални и съответно всички звуци които издават хората, са излишни. Аз знам истината. Това е правилният разказ. Затова всеки индианец може да се научи. Ако не иска- бой. Виждате ли ли как възниква дейността в разказа? Няма нищо по-тоталитарно от модерността. Всички всъщност тоталитарни режими са висша форма на развитие на модерното. Апропо, всичко се прави за щастието на хората. Защото ще живеят по-дълго, ще се обличат по-хубаво, ще са по-здрави. От това няма излизане. Видяхте ли как възникна? То не възникна като нечий замисъл. То възникна, понеже едно се счупи, биха се католици и протестанти, появиха се трима свръх гении, възниква гледна точка, която е изключително готина. Това е науката, това е истината. Апропо, всички ние ползваме тази наука. Обаче тя носи в себе си и със себе си чудовищно вътрешен потенциал. И този потенциал се разгръща също и именно този потенциал превръща в края на XIX в. света в непоносим ад. Аз нарочно ви я разказах първо през фашизма и комунизма, които са чисто и просто последното възклицание на модерността. Това са последните опити да се прокара единна, абсолютна гледна точка върху целия свят. Да се намери истината за човека.

Я да видим спрямо предишния разказ – библейският разказ. Какво пише в този разказ? Това е разказ за човека, който е лош, как човек е станал лош, защо е лош и как да престане да бере последиците от тази лошотия. Това е много кратко резюме. Какво стана в нашата гледна точка с човека? Този разказ не върви. Той е локален и недостоверен. Не е достоверен и универсален. Трябва да получим достоверен и универсален човек. И го получаваме. Забележете, мотивът на разказа ще създаде самия герой. Мотивацията ни кара да изберем герой. Героят ще излезе, решавайки моето базово противоречие. На мен ми трябва правдоподобно същество. Аз ще лиша човека от неговото неправдоподобие, ще му придам универсалност на този човек. Тези процедури ще създадат самия герой и сега ще видите как ще го създадат. Изведнъж на мястото на нашия човек, който е длъжен да се извинява цял живот, се появява добрият човек. Предишното общество не си и задава въпроса, защо човекът е зле. Ами защото е гад, защото е алчен, крадлив, завислив и т.н. Това е християнското описание на човека и съответно задачата на човека е да престане да е такъв. Ти си лош. На въпроса защо си лош, отговорът е много прост. Ти си лош, защото си гад мръсна. Бог е създал наистина нещо погрешно и ти трябва съответно да бягаш от това лошо и да вървиш към добро. На това място изведнъж застана готиният. Е, кой е лош? Цитирам главното понятие на Жан-Жак Русо – добрият, благородният дивак, непокътнатият, прекрасен, неразвален дивак. Тук има една гигантска претенция. Значи тук човек по природата си не просто не е гаден, а е най-висшето творение на Бога. Той е най-прекрасното. Но нещо го е развалило. Но кое го е развалило? Достигайки в XVIII в. от тази гледна точка се разразяват най-интересните събития на XVII, XIX и XX в. Видяхте ли самата мотивация на разказа как ни тласна да сътворим герой. Герой се сътвори и обяснението веднага дойде. Хората са добри, обществата са лоши. Модерният човек като цяло мисли така – хората са добри, обществата са лоши. От това пастелно изречение следва нещо много страшно. Ситуацията е абсолютно същата каквато имахме с ценностите и света. И следователно, щом хората са добри и обществата са лоши, то какво трябва да направим – ами да унищожим обществото. Затова модерността по мотивация и по задължение, не защото са лоши или добри, не защото са умни или глупави, ами защото такива са мисловните структурите, които преди малко разкрихме. Те са принципни описатели на новите общества. Ако трябва да кажем нещо най-главно за модерността, тя е перманентно проектираща обществата. Тя проектира социализъм, комунизъм, социална държава, тоталитарна държава, национална държава и т.н. Това са серия от изкуствени, несъществуващи описания. Националната държава не се взима от някаква мечта на човека – тя е измислена. Самата дума „нация“ е измислена. Между другото е установено и от кого е измислена. Човекът се казва Сайес и един от директорите на френската директория. Той се мъчи да намери обозначение за аристократ, селянин и буржоа едновременно, тъй като те не са мислени в един клас, в смисъл че не са мислени като един вид хора. Единият е селяндур, другият е граф, няма никаква връзка помежду им, освен думата християнин. Той намира алтернатива и измисля нация, което е означавало преди това „колеги“, за да обозначи хората по еднакъв начин. Това е конструкт.

Връщам ви в началото. Разгръщайки някакви противоречия на разказите, ние показахме как дори такъв дребен детайл като думата нация, възниква поради действието на някакви други неща. Има ли нация ще ви пита всеки физик. Ти нация ще описваш ли въобще? Да, много социолози ще започнат да ви описват нацията. Той ще постъпва с думата „нация“, както ще постъпва физика с лястовицата. Ще гледа какви са й перата, ще гледа кое е бяло, кое е черно, ще го описва и т.н. Но не можем, защото самата дума „нация“ не съществува, няма я, а от друга страна това е реалност. Т.е. зад думата „нация“ преди да възникне самата дума „нация“ минава нация. Това се появява в хода на разгръщането на определени противоречия и чак тогава става истина. Дали лястовицата е черна или бяла, ако я гледаме без розови очила ще видим, че е или черна или бяла. А отговорът на това дали има нация е не дали гледаме правилно, или не, а просто до един момент няма такова нещо. То не съществува. То е резултат от обществено описание. Как да разберем това, какво е нация? Само като проследим генезиса на онези противоречия, които са я довели, от които тя е възникнала. Това е разликата между теория и критика. Социолози, които се опитват да опишат обществото с теория, биха постъпвали с нацията като с лястовица – колко вида биват, къде са и т.н. Между другото – полезен труд, но безнадежден. Никой нищо няма да разбере. Нашият начин, критическият начин, е да погледнем на обществената форма, като генерирано описание. Като нещо което е възникнало. Ще ви дам пример от друга наука – можем да описваме лъва по много начини – колко вида има, колко дълги са им опашките и т.н. но можем да поискаме да мислим за лъва като бивша риба. И тогава коя категория ще разберем? Еволюция. Да мислиш, че има еволюция е да мислиш, че лъвът всъщност е бивша риба. И това е така. Не този лъв, но негов дядо и не точно риба, а някакъв подвид. Но така или иначе, действително лъвът е бивша риба. Няма начин да описваш лъвовете така, че да видиш че е бивша риба. Теорията безнадеждно не може да се справи с този въпрос. Колкото и да изследваш лъвовете няма да откриеш, че са бивша риба. Критическата теория, обаче, ни поставя в много тежка ситуация – нищо в това общество не е твърдо, не е сигурно, не подлежи на окончателно описване. Не е наука. Но за сметка на това, вие видяхме например, ние на три пъти минахме през това как се генерира истина. Истината в края на XIX в., вярно ние описахме противоположните й части, но това бяха истините. Видяхме как възниква истината през XVII в. – от убийството на някакъв крал. Човекът трябва да схваща субективното като обективно и да знае, че в обществото всъщност няма обективно. Ще кажете как така няма обективно с въпроса: Аз не съм ли баща? Отговорът е „не си“. Баща е точно толкова възникнало, както показахме за „нация“. Точно толкова идеология при комунизма и фашизма. Само че се решава от други противоречия. Установихме нещо ужасно. В обществото няма нито едно естествено нещо. И наистина няма. Всички което обществото разказва за себе си е твърдо – държава, семейство, собственост, знаме, структура, столица – всичко това е изкуствено. Няма го. То не съществува. То се дължи на определени субекти, които се движат по определен начин и на техните дядовци, които са изпаднали в определено противоречие помежду си. Тази мистика, каквото представлява обществото, има своите причини, корени и ние трябва да ги разкриваме. Но не за да намерим някаква истина, защото няма такава. Цялото общество е само тази мистика и тази игра. Всичко в човека е измислица – как се казвам, кой съм, че съм мъж, към коя нация принадлежа и т.н.

 

Публикувано на