Лекция 6 (18.05.2012 г.) – Андрей Райчев

Темата, която ще се опитам да ви представя е строго философска – Георг Хегел. Казват, че той е най-трудният философ. Аз съм по произход хегелианец. На ваша възраст много се увличах по този човек, после в живота ми нещо се стече, революция стана и някак си не бях се връщал към него.И сега на тази възраст – над 50, когато се завърнах към Хегел преди няколко години, изпитах истински потрес, защото всъщност повечето неща, които съм търсил да разбера се оказа, че просто не съм ги разбрал и се заех отново да потъна в това. Потъване е точната дума, ще видите защо. Изплувах преди няколко месеца и имам какво да разкажа за тази дълбочина.

Хегел трябва да се изучава години. Смият той е писал десетилетия това, което ще ви разкажа за един час. Той го е написал точно преди 200 години – „Науката логика”. 200 години има проблеми с разбирането на това, което е казал. За сметка на това, няма проблем да се видят последиците на това което е казал. Искам да кажа, че целият марксизъм, целият комунизъм и половината буржоазни течения са базирани върху неговите прозрения. Остава неизлечима следа в историята на философията, неоспорим гений. Както можете да говорите за литературата каквото си искате, обаче няма начин да не споменете Шекспир, или ако трябва да кажа нещо по-близко до него – той е Бетовен. Ако Кант е Моцарт, той е Бетовен. Между другото, той е връстник на Бетовен и умират с 6 години разлика. Както Кант е връстник на Моцарт.

На някой от вас може да се стори някакъв вид умопомрачение, защото се задават въпроси, които не са в състояние да се задават, а освен това, отговорите които се получават са съвсем потресаващи, но така или иначе това е един шедьовър на човешката мисъл. Струва си да си загубите час и половина. Преставам да се оправдавам и започвам.

Определението е отрицание

Като млад Георг Хегел се е замислил, дали можем да кажем нещо смислено за Бога? Можем ли да мислим за Бог? Ясно е, че имаме сведения за Бога, някой ни ги е съобщил – църква, книги и т.н. Но можем ли ние да мислим за него? А век и половина преди него е живял един философ – Бенедикт Спиноза – холандски евреин, който е съставил изключително изречение – “Determinatio negatio est” – „Определението е отрицание”. Ако се замислите, това е неоспорима мисъл, тя е шедьовър. Странно, че човечеството чак през XVII в. е стигнало до него. Каквото и да кажеш за даден предмет, ти го ограничаваш. Ако кажеш, че тази цигарена кутия е бяла, самото съждение, че е бяла, означава, че аз отричам нещо, отричам, че тя е черна, червена или зелена. Каквото и да съобщя за даден предмет, аз го ограничавам, отричам, накърнявам. В такъв случай обаче, какво да правим с всеобщото? (Хайде да не го наричаме Бог). Това всеобщо може да съществува по различни начини. Всеобщото може да е светът като цяло. Всеобщото може да е абсолюта, в смисъл – божественото същество. Всеобщото може да не знаем какво и да се опитваме да го открием. Но каквото и да съобщим за това всеобщо, ние ще го лишим от всеобщото. Например, ако кажем, че Бог има брада, аз съм го унищожил като Бог, защото някак си той няма да е абсолютното, няма да е цялото. Или светът като цяло е….. (казвам нещо) и самото това го ликвидирам като такава цялост, защото съм го направил някакъв особен. Казвайки нещо за него, аз го правя особен. И това е тревожно съобщение за хората, които искат да мислят Бог, както Хегел, или искат да мислят всеобщото както повечето философи. Още от първия си ден философията съставя всеобщи съждения. “Всичко е вода”- е казал първият философ в историята – Талес Милетски. Това вече е твърдение, че всичкото има едно определение и то е абсолютно. Това е незадоволително по простата причина, че ако всичко е вода, някак си то не е съвсем всичко. Какъв изход можем да намерим от тази ситуация? Да се откажем от разума и да кажем, че всеобщото и Бог е нещо, което не може да се мисли. Ние хората сме малки същества, които не можем да мислим такива неща. Можем да изпадаме в екстаз, можем да вярваме, можем да изпитваме определени чувства, можем да го честваме по определен начин, но не можем да го мислим. За Хегел това е незадоволително, той се опитва да го мисли и се запътва по следния фантастичен начин.

Най-общото?

Първият въпрос, който си задава е, кое е най-общото, най-бедното нещо, което можем да изкажем за кой да е предмет, най-голямата абстракция, до която можем да достигнем, къде е границата на върховната абстракция на нашата мисъл. Ще направя преди това една скоба. Като сравнявате два предмета и казвате че те са различни, вие разбира се, изказвате различния, но със сигурност държите в мисълта си нещо общо за тях. Например слонът и щраусът са различни животни. Това, че едното има хобот, а другото пера е различието, но вие във всички случаи държите една обща инстанция – те са животни и двете. Следователно, за да различните каквото и да било, вие преди това трябва да го уеднаквите. Можем ли да намерим такива две, които са различни, но да нямат нищо общо? Дали могат да бъдат уеднаквени? Сега ще ви покажа как го намира и ще ви върна още веднъж да огледаме операцията. Най-абстрактното, най-глупавото, но не невярно, което можем да кажем за един предмет, че той Е. Няма да сбъркаме. Това Е. По-общо не можем да се изкажем. Поради това, че на немски „битие” и „е” е една и съща дума – „sein”. Хегел казва, твърдението че нещо е битие, нещо го има, нещо е – е най-абстрактното нещо. То има своята противоположност. Коя е тя? Това е че не е. Твърдението, че нещо не е, е равно абстрактно на това първо твърдение. Нека сега да видим, както слонът и щраусът имаха род – те са животни и затова, че са животни можахме да ги различим, понеже са различни животни.

Но това е вярно за всеки два предмета изобщо, два града, дори и за химикалка и планетата Марс – те са предмети.

Нека се опитаме да направим инстанция, която да обидини „е-то” и „не е-то”, нещото и нищото. Да кажеш, че нещо е, все едно е да кажеш, че това е нещо. А да кажеш, че нещо не е, все едно, че то е нищо. Има ли общо нещото и нищото? Има ли инстанция, която да разкрие както по отношение на слона и щрауса? Няма и не може да има, защото ако се опитам трето да кажа по отношение на тях, то ще е или нещо, или нищо, едно от тях. Нещо още по-общо освен „е-то” и „не-то” не може да се намери. Следователно, те са абсолютно противоположни – едно „е”, а другото „не е”, но са напълно неразличими, казва Хегел. Ако ви е трудно да си го представите мисловно, си представете просто как християнският Бог символизира светлото, светлината. Представете си, че вашето съзнание е потопено в чиста светлина, без нито една сянка и сега си представете, че сте потопени в чиста тъмнина, без нито една сянка, абсолютен мрак. Никаква разлика между двете няма да видите, защото нито в едното има смесване на светло и тъмно, нито в другото. Точно каквото ще видите в абсолютната светлина, ще видите в абсолютната тъмнина. Същото имаме с „е-то” и „не-е-то”. Те са абсолютно противоположни и са пряко тъждествени. Хегел се поразява от това и това е началото на неговата философия.

Той смята, че понеже сме стигнали до най-абстрактното определение „е” и „не е” съответно, това са несъмнено определения и двете на Бога. Той е нещо и за да бъде всеобщ трябва да съдържа и нищото. Богът е „е-то” и „не е-то” и това непоносимо противоречие. Така стартира неговата философия. Това непоносимо противоречие, което все едно сме съединили два проводника с противоположни заряди – плюс и минус и следва искра, взрив. Хегел мисли, че в резултат на този взрив се е образувал нашият свят. Това е много радикална стъпка, не ви призовавам да я приемете като решение, едва ли е така. Но искам да проследите какви мисловни хоризонти ни отваря това.

Когато това „е” и „не е” се съединят, мисли той, е възникнал светът и той се състои от отделни неща, всяко от които има в себе си и двете. Един вид, представете си голям взрив, който се е разпаднал на милиарди прашинки и всяка прашинка наследява тези два полюса – „е-то” и „не е-то”. Помните ли Спиноза какво беше казал – “Определението е ограничение”. За да е запалка, а не пепелник, а не чаша, тя трябва да има в себе си своето отрицание, като своя граница. Освен в пространството, тя трябва да има граница във времето. Тя трябва да е смъртна, или както се изразява Хегел, за да обобщи и двете – границата в пространството и границата във времето – крайна. В този свят няма нито един предемет, който да не е краен, който да не съдържа светлината и тъмнината – „е-то” и „не е-то”, битието и небитието, нещото и нищото. Всяко нещо има в себе си своето нищо, защото има граници, защото не е бразкрайно. Всъщност, ако сега погледнем задачата, която решаваме, той се опитва първоначално да мисли безкрайното – Бог и получи една удивителна фигура, през която разбира се, може би този измислен взрив. Оттук следва нещо много радикално – от това което той говори следва, че между мислене и битие няма разлика. Самият Бог мисли, самият свят мисли. Светът е самото мислене. Ние само се опитваме да следваме логиката на неговото мислене, а сега светът ще започне да мисли себе си. Какъв е планът? Планът е изумителен. Казахме, че не можем да кажем нищо за Бога и никой не би могъл да каже нищо за Бога, защото ще престане да е всеобщ в момента в който сме казали каквото и да е било. Но ако той самият себе си определи, той ще запази своята безкрайност. Богът затова е Бог, смята Хегел, че сам за себе си мисли. Това, което виждаме, е просто гигантски мисловен процес, в който Бог се опитва да стигне себе си, защото се е заплел в безкрайно противоречие – светлина и тъмнина, да и не, нищо и нещо, това се е развило. Получил се е абсурда на някакви безкрайно много крайни неща, всяко от които е наследник на това противоречие и той сега през тях ще се опита да се върне към себе си. Ако Хегел реши тази задача, той ще може да направи действително смислено съждение за Бога, защото не той прави съждение какъв е Бог, а Бог самият се чуди кой е той. Това е патосът на хегелианската философия. Абсолютната идея, която ще имаме на върха на това движение е завърналият се при себе си, взривил се Бог. Той смята, че всичко – обществото, животните, природата, вселената, са просто следи от това движение на самозавръщане на Бог при себе си. Налудничево е леко, в други времена той би лежал в психиатрия за подобни помисли, но както ще видите, дава изумителни вътрешни резултати.

Как е възможно да започне да се движи така разпадналото се на отделни парчета противоречие? Отделното нещо има своята граница в друго нещо. Това друго нещо има своите граници в още по-друго нещо. Така можем да редим много дълго, всъщност винаги. Но Бог няма да може да се върне в себе си, няма да може да се прибере. Той просто както беше нещастен в „да-то” и „не-то” когато ги съдържаше и се взриви, този процес на взривяване, Хегел нарича „ставане”, т.е. възникване и изчезване едновременно. Той се превърна в отделни парчета, но не забравяйте, това е съзнание – това е Бог-съзнание, той се стреми да мисли себе си. И вижте какво се получава – моето „е” е в мен, в това нещо, това не е вещ, а само нещо. Неговата граница е другото нещо, а неговата граница е по-другото нещо и така нататък те граничат едно с друго и моето съзнание може да ходи по тези качества. Той казва, че качеството, което обсъждаме в момента, е биваща определеност, това е съществуващо „е”, което е ограничено. Нещо, накърнено от нищото, защото има граница. Не е безкрайно, както е Бог.

Превръщането на качество в количество и обратното

Какво получаваме като направим такава редица от друго, друго, друго и ги наречем с различни имена тези. Какво е това? Това е броене. Нищо друго не означава. Само че така сме модифицирали самата дума „друго”, че да виждаме, че това е друго на другото. За да не говорим толкова дълго сме ги нарекли с числа и сме свикнали вече да ги образуваме – 11, 12, 21, 22, 101, 102 и т.н. Какво се случи с нашето качество? То се превърна в количество. Това е първата и любимата ми магия от този диалектик. Оказа се, че Бог в пътя към себе си, образува начин да мислим така разпадналото се, но забележете – по идеален начин. Качеството е някакво ограничено, локално, то е накърнено съществуване. Числата нямат граница, числата са напълно свободни, те могат да вървят до безкрайност, т.е. от реалното ние влязохме в идеалното и то реалното поради идеалното. Разбира се, при Хегел това е мисъл на самия Бог. Богът беше качество, сега стана количество. Но като оставим Бог настрана, Хегел изказва гениалното предоложение, че количество и качество не са безразлични една към друга категории. Няма нищо по-очевидно за обикновеното съзнание, за обикновения човек, че количествтото е едно, а качеството съвсем друго. Той току- що ви показа, че качеството поражда количеството, като дълбочинна логика. А сега, след малко ще ви покажа, че количеството унищожава качеството. Най-простия начин да мислите как количеството унищожава качеството е като се сетите за водата. Водата можем да я нагреем до 1 градус, до 2 градуса, до 98, до 99, можем да нагреем течността до 100 градуса. На 100 градуса тя ще престане да е вода. Т.е. тя не е безразлична към своето количествено определение. На пръв поглед, няма нищо по-безразлично от това да броя. Количеството и качеството изглеждат независими едно от друго опредления, но не са. Преди малко видяхме, че качеството просто изхвърли от себе си количеството, просто го роди и всички категории на Хегел се раждат едно от друго – също гениално, но дали е вярно е друг въпрос. А сега ще се убедим, че количеството може да унищожи качеството и той формулира известния си закон, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Т.е. че в природата нещата не просто се уголемяват и намаляват, защото тогава те не биха се променяли изобщо, а промяната върви по линия на това, че количеството произвежда ново качество. Количеството се връща обратно в качеството. Това съотношение между количество и качество, той нарича мяра. Мярата на нещата е онази граница, това са две граници всъщност, под която и над която количеството и качеството стоят безразлично едно към друго, но те са свързани едно с друго, те са заедно. И тази както е природа на произхода, така е и природа на смъртта, на унищожението. Количеството може да унищожи качеството на определен етап. Примери може да вземете от природата колкото си искате за количествени натрупвания и качествени изменения. Древните много са обичали това, питали са колко сламки могат да сложат върху една камила и понеже има мяра, на камилата в един момент ще й се счупи гръбнака от една слама. Има една сламка след която камилата ще умре. Това само логически е така, разбира се. Най-любим е примерът с водата. Нали водата под 0 градуса е твърда, между 0 и 100 е течност, а над 100 е пара. И така значи Бог успя да определи себе си като качество, после изкочи и отиде към количество, сега изведнъж се оказа, че тези двете са противоположности, защото водят до унищожаването една на друга. И получаваме първата схема: количество-качество-мяра. Хегел, като цяло, мисли в триади. Триада е тройка: теза-антитеза-синтез. Той, за разлика от другите логици, смята че ако се замислиш за който и да било предмет, ти ще стигнеш до неговата противоположност. Тезата е предмета, антитезата е неговата противоположност. Но никога няма да останеш в рамките на това лутане между едната крайност и другата, а предметът и неговата противоположност ще направят трето, това е синтеза и това е разрешваването на противоречието. Това се казва диалектика– точно този начин на разсъждаване, че нещата носят със себе си своята противоположност, своята гибел. Не се свършва просто с тяхната противоположност, а се получава някакво трето стъпало, синтез, т.е. че противоречията са продуктивни. Видяхме го два пъти – противоречието между тъмнината и светлината изгражда света просто с неговите качества. От противоречието на качеството и количеството се роди мярата. Цялата философия на Хегел е построена на триадата: теза-антитеза-синтез, като и самото цяло, както ще ви покажа най-накрая, съответства на това. Той си е представял, че Бог-отец, Бог-син и Бог-дух са теза-антитеза-ситенз и са триада. Всъщност всеобщо, особено, единично. Всеобщото е Бог-отец, особеното е Светия дух, единичното е Исус. Това е само за патерица на анализа.

Пара, течност, лед

Сега ще получим много интересен резултат, който ще ни хвърли в съвсем друг свят. Пара, течност и лед – видяхме, че трябва да се разруши мярата на едното за да стане другото. Ако аз седя в битието и употребявам глагола „е”, аз мога да ги преброя. Мога да ги броя безброй пъти и мога да повтарям и те ще бъдат просто други по отношение едно на друго. Т.е. когато ги мисля за качества, ще имам като свое идеално, количеството. Апропо е много важно да ви обясня, защо количеството е идеално. Аз ще се спра специално на идеалното след малко. В света, в природата, няма нищо, което като събереш 7 и 3, след това да извадиш 3 и да се получи пак 7. Не е възможно в природата да има абсолютно обратим процес. Числата са напълно обратими. Можем да ги събираме, после да вадим и ще получим абсолютно точно първия резултат. Числата са първата идеалност. Те не са реалност.

Пара-течност-лед, лед-течност-пара. Ако аз успея да удържа в главата си двете, какво ще кажа за тази течност – тя е била лед. Изключително важна процедура и ще видите защо. Тя е течност, но е била лед. Тя е пара, но е била течност и лед. Аз удвоявам, защото те се превръщат едно в друго. Какво получавам като процедура? Тя е била лед, всъщност това е вода. Ето, това е същността. Вижте как възникна. Никъде не ни е дадена водата. Ние не можем да пипнем водата. Ние можем да разполагаме с пара, можем да я правим каквото си искаме, да я превръщаме в течност включително, която също можем да манипулираме колкото си искаме. С леда можем да си играем. Но водата я няма, тя е общо, по отношение на своите единичности. Но откъде дойде общото? От глагола „била”, или както казва Хегел, същността е минало. Същността на нещата се роди, защото ние престанахме да гледаме „е” и минахме на „било”. Нашата памет съдържа това съединение. Съединихме ги и не получихме просто съждението, че тази течност идва от леда, а получихме нещо съвсем трето – получихме същност, или някакво общо, получихме тяхното минало. Светът, в който влизаме не е вече света на битието, на „е-то”, а света на „билото”, на миналото. Ние влязохме в царството на сенките. Който от вас е чел Платон или поне чел за Платон, знае неговата метафора, с която той е описвал какво са идеите. Той казва, че има истински свят (идеите), човекът е вързан с гръб към идеите и с лице към стената на пещерата, а зад идеите има огньове. Човекът вижда идеите, но ги вижда като сенки, които ходят по стената. Човекът никога не може да се обърне и да види идеите. Това което виждаме ние са само сенките на идеите. Има идеи и всички неща са техни сенки. Той говори за водата. Има идеята, би казал Платон, вода, а течността, парата и леда са само техни сенки. Ние живеем в гигантска илюзия. Аз не казвам, че Платон е прав, аз казвам, че той е първият човек, който е открил фигурата „същност”. Но забележете, действително зад нещата се оказа това общо и е абсолютно недостъпно. Какво мога да направя на водата? Мога да я поискам отново, като още едно минало. Какво ще стане? Всъщност това е H2O – кислород и водород. Извършвам още един път абсолютно същата процедура. Отивам още по-назад. Питам се какъв е този “H”? Всъщност това е протон и неутрон. Мога да питам какво е протона? Какво е протон? Всъщност това са три кварка. Какво са те? Казват се струни. Но винаги ще става едно и също. Ще завършвам не с нещо реално, а с идеалното. Ще формулирам нещо, което е идеално. За числата какво ви казах? Абсолютно точно се събират и се изваждат обратно. Те са еднакви. Винаги точно се събират и точно се изваждат. Такива работи в природата няма. Никъде в природата няма да видим неща, които точно да се паснат. Все ще се наглася нещо. Такава е реалността. Числата са идеални. Ако от 100 извадя 1, не може да стане нищо друго освен 99. Природата е така построена. Всички водородни атоми са еднакви, обаче това е ала бала. Те не може да са еднакви. Еднакви водороди няма. В света няма нищо еднакво изобщо. Всички електрони са еднакви, всички кварки са еднакви, всички струни са еднакви, а щом е еднакво, значи е идеално. То не може да не е идеално, защото е общо. Него го няма никъде. То се проявява в своите единичностти, но самото стои зад тях. И какво получаваме – получаваме свят, който аз не мога да докосна, освен мисловно. Получаваме инстанция, която аз не мога да променя, освен да я мисля. Кое в живота ви е онова, което никога не можете да промените? Миналото. Това е светът на миналото. Ние мислим така миналото – на идеалности. И това минало се оказа общо. По-общо от „е-то”, по-общо от сега. Зад нещата имаме идеални конструкции. Това е спорно – има ли ги, или ние ги правим. Хегел мисли, че Бог ги прави, че Бог така се разгръща. Но току-що Бог произведе от себе си, забележете, от качеството през нарушаването на мярата за количеството произведе принципно друга инстанция – миналото битие. Той се оказа тук.

Сега да видим какво правим тук. Нали Бог върви към себе си. Помните, че той се самоликвидира, като се взриви, образува елементарните неща. Какво имаме тук? Тук сме в царството на рефлексията, отраженията, на огледалата. Защо? Защото всичко е дадено двойно. Водата се привижда като течност. Т.е. да го кажа по-общо – същността се привижда като явление. Течността е явлението на водата, но тя може да ви се яви и като лед, или като пара. Тя има различни явления. В царството на миналото, всичко е раздвоено, защото същностите се привиждат. И ако помислите, наистина миналото не може нищо да направи, освен да се привиди. То е като бащата на Хамлет – той е мъртъв, от друга стана обаче Хамлет си взаимодейства с него, той е жив. Това е абсурд. Но не е абсурд в смисъл, че трябва да се откажем от него, а трябва да го промислим. И действително, категориите, които той описва, които ние мислим в миналото, винаги са раздвоени. Тези раздвоения се явяват така – форма и съдържание. Това е един начин за мислене на миналото. Друг начин на мислене на миналото е – вътрешно/външно. Двата начина са свързани и Хегел просто ги извежда една от друга, а ако ме питате, ги и наглася на места, но така или иначе, изискването му е те да бъдат изводими една от друга, защото той мисли, че просто пътешествайки по този свят на миналото, ние се натъкваме на различен вид логически категории. Всичко свежда в крайна сметка до това, че нещо ти се привижда като друго нещо. Но обърнете внимание, помните как разсъждавахме при качеството – качество първо, качество второ, качество трето, те са друго, друго, друго. И тук стоим само върху категорията друго, но при предишната схема тя никъде не е друго – и ледът е вода, и течността е вода, и парата е вода. Тя е в своето друго, като при себе си. Тя е огледало вътре в другото. Тя се привижда на самата себе си, казва Хегел. Същностите се привиждат в себе си. Ужасно тежка формулировка, но разбирате какво имам предвид. Т.е. в дълбочината на предмета имаме общо, самоотделило се от него. Можем да кажем „Богът е…”, после можем да кажем „Бог е нищо…” и това ще е не по-малко вярно, даже по-вярно, казва Хегел. После можем да кажем, че „Бог е количество…, Бог е качество….. Бог е мяра”, тук можем да кажем и Бог е същото… и т.н. Това са самохарактеристики на вървящия към себе си Бог. Всички категории през които премина се оказват негови самоосъзнавания, серия от самоидентификации, тъй като той се разгръща пред нас, включително във формата на планини, мравки, слънца, хора, изкуство и т.н.

В света на миналото имаме само отражения на магически огледала, където виждаме винаги едно и също – явена същност. На нас никога не ни е дадена същността. На нас ни е дадена само нейното явяване и когато има две свързани явявания, това как се нарича? Когато винаги едно се явява след друго? Закон. Законът всъщност е това, което ние установяваме за света е кое след кое и кое преди кое и кое поради кое се явява. Има закони, защото има същности.

Сега нека да обърнем разсъждението материалистически. Нали знаем разликата между идеализма и материализма. Хегел е абсолютен идеалист. Представете си, че няма никакъв Бог и няма нищо такова. Какво твърдим ние всъщност? Ние твърдим, че зад две явления, които винаги се появяват едно след друго или едно преди друго, винаги има някаква същност. Измислена ли е от нас тази същност? Донякъде- да. Ние никъде не сме виждали вода. Ние сме виждали единствено нейните проявления. Ние никъде не сме виждали водород въобще. В някакъв смисъл тя е измислена от нас и то не само в това което ви казах преди малко, но и в това, че ние й придаваме идеален характер – всички електрони са еднакви. Това е абсолютна идеализация. Те не са еднакви. Не могат да бъдат еднакви. В света няма две еднакви неща, не е направен така. Но ние свободно боравим с това, защото искаме да се бъдат същност зад закон, това са проявления и да видим закона. Менделеевата таблица е пряка илюстрация на това нещо. Той не е знаел, че е имало електрони. Когато се питат защо е така, те формулират гениалната същност – атомите са отзад. Това са атоми, с определен брой електрони около себе си.

Бъдещето

Това беше светът на миналото. Как може да се образува бъдеще? Сега ще преминем в третия възможен свят. Как е възможно бъдеще? Ние дотук вървяхме зад нещата и произведохме определено общо. Привидяхме това общо като същност. Светът ни замря в непроменими неща. Само си представете какво „е” и ще изпаднете в транс. Представете си какво става навсякъде. Само едно може да се каже – променя се всичко и става друго. В миналото просто нищо не става. Там стоят едни общи – води, енергии, електрони, закони, които никога няма да мръднат. Преди да преминем към бъдещето, искам да ви обърна внимание на нещо. Какво прави ученият всъщност? Той чисто и просто привежда перманентно сега-то към миналото. Това е научното движение. Ти всъщност изказваш най-общото съждение, че нищо ново не се случва. Това е било. Това по някакъв странен начин започва да свети зелено. Аз се мъча да видя нещо и накрая виждам някаква гайка, радиация, или нещо друго и ми става ясно, че вече известната ми вече бивша радиация, протон, електрон, действа еди как си, това светва зелено. Опитвам няколко пъти и виждам, че ту зеленото става червено и обратно, в зависимост какво натискам. Но какво съм извършил точно? Извършил съм чисто и просто твърдението – нищо ново няма. Това пак е същото, затова се казва „същност”. Тя винаги е същата. Каква е най-общата процедура на това „било” – различните са еднакви. Това е главното твърдение, което превръща „сега” в миналото. Те са различни, но всъщност са еднакви. Премахвам различието и утвърждавам еднаквостта. Като обаче не твърдя, че те махат различието си. Всяка от тях съдържа своята еднаквост като общо и съдържа своето различие като единичност. Но това е всъщност единственото твърдение, което казва „е-то” е „било”. Нищо ново под слънцето. Учените много често повтарят това изречение. Тези различни привидно са различни, но всъщност са еднакви. Да мислиш миналото, означава да мислиш еднаквостите на различните неща, или да мислиш общото зад нещата. Платоновата философия се свежда само до това – миналото е единствена реалност.

Сега вижте как ще се появи бъдещето – по удивително симетричен механизъм. Разбира се, миналото може да продължи да ви се явява самото то, да се повтаря. Например, аз си задавам въпроса, ще се върти ли Луната още около Земята или утре ще погледнем и тя ще е отлетяла. По много причини, в крайна сметка, учените отговарят така – понеже тя се въртяла 400 милиона пъти, може да се предположи, че утре ще се завърти за 401-ви милионен път. Така че няма да отлети. Но той не прави съждение за бъдещето. Той прави съждение за миналото, което пренася в бъдещето. Понеже се е повтаряло, ще се повтори. Но от това, че съм намерил 10 глухи лебеда, не значи, че 11-ят ще е глух. Той спокойно може да си чува. Това е само предположение, базирано на досегашен опит. По никакъв начин от връзката минало-сега ние не можем да проектираме тази връзка. Разбира се, ние я правим всеки ден – допускаме, че ще стане лято, после есен, после зима и т.н. Но защо? Аз нищо не мисля за пролетта или зимата, аз просто знам, че сезоните се повтарят така. Услужливите учени са ми казали, защо става така по научен път. Всъщност това не е пролет, а Земята просто се е наклонила. Как може да възниква бъдеще? Как може да възниква ново? Богът се е заплел в ситуация, в която никога нищо ново няма да се появи. Той само се връща и се връща и се връща назад, докато се върне към общото. Той е в същото трагично положение, каквото беше като ходеше друго, друго, друго. Да, сега малко по-богато живее, играе на съдържание и форма. Играе си на външно и вътрешно, играе си на сили и на техните прояви. Играе си на най-различни други неща, но игрите са много прости – различията са еднакви. Бъдещето възниква в секундата, в която се появява категорията „възможност”. Имаше първи начин на „другост”. Там, където друг е предмет, е чуждият ти предмет – твоята смърт, границата. Това беше при битието – „е-то”. Вторият начин на другост имаме тук, когато той е своето друго. Той е пред себе си както в леда, така и в течността. Понеже е общо и вече не е просто количество, което се разхожда по битието, а същност, която свети и се привижда, явява се. Тя може да се привиди като форма/съдържание, може да се привиди като външност/вътрешност. Например, вие щом видите хладилника, веднага умеете да го мислите през минало битие. Веднага си казвате – той има външност, но и вътрешност, т.е. минало. Когато казахме, че тази кутия цигари е качество, щом промениш качеството, то изчезва, то става друго качество. Ако е вещ, понеже има в себе си това устройство, понеже има общото в себе си, тя вече има не качества, а свойства. Тя е бяла, казвам аз. Ако тя беше просто бялост, щом я боядисам, тя ще престане да е тя и ще стане друга, а сега ако я боядисам, тя пак ще е тя, но зелена. Понеже има общо в себе си, явява се навън само като някакви прояви, една от проявите мога да махна, но другите ще останат и тя самата ще остане. Т.е. казва Хегел, ние имаме не битие, а съществуване. Дума съществува подхожда тук, а не бива. Защото, ако тя просто бива, тя ще изчезне в момента, в който се промени. А тук тя изобщо няма да се променя, освен на външност, на явяване, освен на форма. Тя е обърната към нас със своята външност, със своята форма, със своите явления и т.н, други имат своите различия, но по тази причина, тези различия не можем да ги местим вече, а единството изобщо няма да се наруши. Тук ще имаме трети глагол, ще ви го дам предварително, а после ще го обусловя – той е „действителност”. Има 3 начина на присъствие в света – „e”, „било”, „ще бъде”, или нещата „биват”, „съществуват”, или са „действителни”. Битие значи „е”, съществува значи е „било”, действително означава „ще бъде”. Нашата задача е да видим как е възможно това „ще бъде”? Начинът е през категорията „възможност”. Има възможност 1, възможност 2, възможност 3 и те са абсолютно независими една от друга. Например, някакви хора посаждат ряпа, други хора трупат земи, други ги гонят от село и ги пращат в града, някои измислят и правят машини. Всяка от тях е някаква възможност. Тези неща са съвършено независими едно от друго. Изглеждат абсолютно невидими. Някак си станало едно, после станало второ, трето и т.н. Ако се появи общо, което да ги съедини, това ще бъде действително. Ще се създаде бъдещето. Ряпата и машините ги казах не случайно, защото направих връзката с този няколко пъти обсъждан от нас пример, как в Англия, поради изобретяването на това, че ряпата може да храни животните, изгонва селяните от земите им и ги превръща в пролетарии. Така се поражда уникална фигура в човешката история, когато той не е роб, който продава тялото си и целия си живот, но не е занаятчия, който произвежда и продава стоките си, а нещо трето – продава част от живота си – 8, 10, 12, 16 часа, колкото се наложи, но той е свободен човек. Т.е. там уникалното е, че работната сила може да бъде стока. И съдържа в себе си възможност. Но тази възможност е напълно отделна от това, че университетският преподавател направил парна машина и т.н. То също си съществува. А когато се появи субект, който да ги съедини двете, ще получим бъдеще. Фактът, че аз съединявам машината с работника, означава, че съм произвел бъдеще. Забележете, нито съм произвел машината, нито работника. Аз имам само идея. Т.е. получаваме абсолютния парадокс – бъдещо, в смисъл идея. То много прилича на същността, само че се привижда не отзад, а отпред. Привидяната идея, привидяното общо между неща, които няма нищо общо, е бъдещето. Обратно, привидяното общо между нещата, които са абсолютно различни, е миналото. Това е процедурата. Те са напълно симетрични.

Нека още веднъж да прегледаме цялата конструкция. Идеята е онова, което превръща различните в еднакви, но за разлика от предното, ние открихме различните еднакви, те са били еднакви и ние само възстановихме. Тук ние създаваме тяхната еднаквост, тя не е зададена. Ние правим тази еднаквост. Те не са еднакви – ряпата, работника и машината никога не стават еднакви, но стават в смисъл, че влизат в един и същи процес и са действителни, действат. Т.е. какво получаваме тук – ние имаме действителност, породена от субект. За да имаме бъдеще, трябва да имаме субект. Това е железен извод на Хегел. Сега, който е следил цялата конструкция и като погледне картинка ще види веднага, че тук вече се появи самият Бог. Бъдещето на всичко е Бог. Когато той достигне до самия себе си по този начин, когато осъзнае себе си не само като минало, но и направи, извърши, тогава той ще се върне в себе си и ще се приключи историята с взрива. Т.е. философията му се оказа кръгова. Бог се върна в себе си. Но се движеше, не както сме свикнали – минало-настояще-бъдеще, а много странно – през „е“ към „било“, към „ще бъде“ – изключително странно движение. Представяте си финала на тази философия – това е Бог, който успява в свят, в който няма нищо, да играе на криеница.

Марксовото разсъждение за капитализма

Ученикът на Хегел – Карл Маркс, се замисля за капитализма. Всъщност, той първоначално не се замисля за капитализма, иска само да го разруши. Помните, ние миналия път говорихме, че пролетариите са най-нещастните хора на света, никой не иска да бъде такъв, но Маркс ги обявява за върха на света. А той ги обявява за върха на света, защото както видяхте, те са най-развитият човек – човек е деец и няма родина, няма собственост, няма семейство, нищо няма. Тази теория на Маркс, представена в „Манифест на комунистическата партия“ и няколко свързани с нея произведения довежда до това, че той очаква революцията всеки момент да избухне, като си представяте как – в някоя от кризите на капитализма, които са чести (току що видяхме една от тях) ще доведе работниците до революционно състояние и те ще прекратят света. Но става една криза, става друга криза, но нищо не избухва и Маркс започва да анализира природата на тези кризи, потъва тежко в икономиката, 10 години я изучава, пише, прави и достига до своята теория, която действително събаря малко по-късно капитализма, реализирана в книгата „Капиталът“. Но това не е теория за революцията, това е теория за капитализма. Той така и не успява никога да съедини теорията на капитализма с теорията на революцията. Те стоят отделно. Нещо повече, той към края на живота си започва да осъзнава сравнителната ограниченост на своята теория и започва да я ограничава към определено място и към определено време, тъй като първоначално мисли, че е направил универсална теория за всички времена. Как тече неговото разсъждение за капитализма? Той, като ученик на Хегел, започва да си мисли кое е елементарното битие на всеки възможен капитализъм? Кое е най-малкото „е“, стигайки до извода, че това е движението „стока-стока“. И действително, за какъвто и капитализъм да говорим, капитализъм без това не може да има, трябва да има размяна на стоки. Вярно, не само капиталистически общества разменят стоки, има и други общества със стокова размяна, но за капитализма това е свръххарактерно. Това е елементарното битие. Но ние сме казали нещо странно, казва той <С=С‘>, и то примерно <2С=3С‘>, примерно 2 коня са 3 кокошки. Кон=кокошка. Това е безсмислица. Как така казваме? Но ние не само че казваме, но ние всеки ден го правим това – разменяме коне за кокошки. Но кое е общото, което има между тях, си казва той? Коя е същността на стоката? Същността на стоката се явява (не е откритие на Маркс, а на гениалния икономист Адам Смит) трудът. Трудът е породил стойност и тази стойност стои в стоката, както водата стоеше в течността, парата и леда. Нея я няма никъде, ние никъде не можем да я пипнем, но в крайна сметка стоките струват толкова, имат такава стойност, колкото е средният труд положен за тях. Ако се окаже, че една стока е струвала 2 часа, а друга стока -5 часа, те се разменят – 2 и половина към 1. Но, ако измисля машина и започна да го правя за един час, след известно време ще заменям 5 за 1. В крайна сметка стойността е същността на стоката. Но тя трябва да се яви. И тя се явява – но в какво? В стока, която никога не излиза от оборот. Стойността успява да формулира стока, която вечно стои на пазара. Как се казва тази стока? Пари. Тя се явява като пари. Парите са явлението на стойността. Парите са злато все едно. Но златото не винаги е било пари. Имало е различни пари, но след финикийските знаци, златото се оказва трайна форма на парите. И получаваме вече „битие-същност-битие“. През парите минават и се разменят. То започва да играе роля първоначално на мяра, после на същност. Извървява се точно този път, който с Хегел проследихме от количеството, което ликвидира качеството, образува се мяра, тази мяра е това, което поема функциите на същност. Твърдението на Хегел всъщност е, че парите получават бъдеще. Помните ли, вървяхме от сега, към минало, към бъдеще. Бъдещето ще дойде от парите, според тази гигантска схема. И действително е така – какво би значело това? Това значи да опишем следното движение – парите се превръщат в стоки, а тези стоки в повече пари. Има ли такова движение? Има и то се нарича капитал. 100 лева тръгват, превръщат се в стоки, произвежда се нещо, пак стоки и накрая 110 лева. Ето го бъдещето. Имаме битие, същност и действителност. Забележете, той структурира тази наука не през математиката, а през Хегеловия начин. Това е изумително струкутиране. Откъде се взимат парите прим? Той разсъждава така – те не могат да се вземат от оборота. Ако ние просто търгуваме, аз мога да ви излъжа – да купя евтино и да ви го продам. Но минусът ще е при вас. Ако вие излъжете друг, просто ще пренесете минуса там и колкото и да се лъжем, крайният брой няма да мръдне. Прим няма да се появи. Т.е. това прим не може да дойде от обръщението. Но той не може да дойде от производството, защото ако купя стоки и ги преработвам, крайната цена ще е равна на стойността на тези стоки и в крайна сметка парите няма да се увеличат. Защо се увеличават обаче? Той казва така – в оборота, в обръщение, те не могат да се увеличат, защото тогава просто едни търговци ги продават на други и като краен резултат би било нула, а в производството не могат да се увеличат, защото действа законът за стойността. И цената на стоката винаги си е цена на стоката. Това е трудът положен за единица време. Освен, казва той, ако намерим такава стока, чието производство е по-малко от нейната стойност. Т.е. абсурд. Някаква стока, която сама себе си ограничава – това е работната сила. Не трябва да се казва труд, а работна сила, защото трудът е самия процес. Аз, взимайки вас за мой временен роб (за 8 часа), ви купувам времето, не труда. Т.е. фактическият процес е следния – парите купуват два вида стоки – средства за производство и работна сила. Аз ги се съединявам, получавам някакъв друг вид стоки, които продавам и получавам пари(прим). Тайната на ръста на капитала е разкрита от Карл Маркс и тя се нарича принадена стойност. За един работник аз трябва да осигуря примерно 10 хляба дневно, но той произвежда 12 хляба дневно. Това е тайната. Оттам идва (прим), оттам идва повечето. Оттам идва, че капиталът е действителен. Т.е. видяхте, аз имам възможности, съединявам ги и понеже целта е на моя страна, идеята е на моя страна. Те не са различни, те са единни, аз мога да ги съединя и те ще ми дадат едно, а именно вече самия факт. Т.е. забележете, това което дълбоко идеалистически, мистично откривахме по вода и т.н., при Карл Маркс се превръща в стройна теория на политикономията и той, между другото, дава тласък на тази наука за около 100 години напред с едно движение, защото за разлика от другите, които се опитват да превърнат политикономията в математизирана наука, като физиката, той се сеща да мисли не в логиката на Галилей, а в логиката на Хегел.

Идеите. Възможностите.

Сега можем да отидем на два вида въпроси и ще се опитам да ги разгледам и двата. В света на битието, т.е. в света на „е-то“, на сегашното, идеалната мярка е число. Не случайно Питагор е обявил, че въобще това е целия свят – нищо друго няма. Има само числа. Хегел смята, че цялата история на философията е дете на Питагоровата теория – първо са стигнали до битието – Парменит, после до количеството – Питагор, после до същността – Платон, после до действителността – Аристотел и т.н. вървят до него самия. Но, така или иначе, откриването на числото е откриване на някакъв вид гениалност на сега-то. Помните какво прави науката – свеждане на сега-то в минало. Първата процедура е да я окачестви, т.е. да я различи – друго, друго, друго, или да я изброи – това е галилеовата наука. В същността или в било-то, или в миналото, идеалното е общо, род, вид. Как се казва на гръцки „вид“ – идея. От древногръцки думата идея не значи нищо освен вид. Т.е. ако се върнем малко назад – това е втори вид идеално. Ние го наричаме общо. И ледът е вода, и парата е вода, и течността е вода, казваме ние, т.е. скицираме някаква идеалност. Тази идеалност разбива нещата на количество и качество. Ако погледна с очилата на сега-то, ние ще виждаме неща и техните бройки. Ако гледаме с очилата на миналото, ние навсякъде ще виждаме същности и явления, или общо зад различно. Но в бъдещето, или в понятието, както казва Хегел, имаме пак общо, само че този път е идея. Не в древногръцкия смисъл, а в нашия. Бъдещето е идея. Бъдещето е начин да обявим неща, които са различни, за еднакви. Докато в единия случай ние търсим зад тези, които виждаме, какво е тяхното общо, тук ние търсим как да стане това общо. И затова имаме идея. Обаче, забележете, идея не е просто всяко съображение, не е всичко, което ми хрумне в главата, идея е само онова, което само ще работи. Т.е. ние имаме някакво различие на идеалното, ние имаме някакво пребиваващо, открито от нас минало, или както го наричаме общо, а в бъдещето имаме дейност, ние сме в дейна позиция, ние сме субекти. Т.е. бъдеще значи да правиш. Хегел отрича, че в природата има бъдеще. Той твърди, че има разгръщане в пространството. Бъдеще значи да видиш, че тези различни, всъщност, могат да станат еднакви, с моя помощ. Видяхме го и при стоките, парите и капитала. Когато сме в света на стоките, чисто и просто имаме качество и количество. Когато сме в света на парите, т.е. на изразената стойност, тогава всичко е раздвоено. Как е раздвоено? Парите ни се явиха първоначално като израз на размяна – за да разменим по-лесно бивол за рало си послужихме със златото, тъй като всеки иска злато – то е ликвидно. Когато парите се развият и светват истински, като общо зад стоките, важни стават парите, стоките са дреболия. Ако имам 500 лева, аз дори не мисля за това какво ще си купя, аз имам 500 лева. Първоначално, същинското бяха стоките, парите бяха средството, сега парите стават важното, стоките стават боклук. Капитал се образува, бъдеще се образува, само когато неща ви се привиждат като възможни, които мога да съединя. Възможно означава не да е някакво, а да е нещо, от което мога да направя друго нещо. Примерно, от врата е възможно да изляза. Желязото е възможност да направя вилица или лъжица. Като се мисли възможното не се мисли самото то, а се мисли друго възможно с него. Зад него се привижда друго. Абсолютно по същия начин както зад водата виждахме лед, само че тук е обратното. Общото прави така, че единичните да се съединят. Това е идеята, действеността, действителността, както го нарича Хегел, или идеята, самоработещото. Капиталът е просто самоработещото. Какво значи възможно? Значи условие. Имам съответното условие. Вие забелязвате, че тълпа гладни студенти излизат от този университет всеки ден в 7 часа вечерта и са ужасно гладни и нямат къде да ядат. Погледнато само по себе си, това е просто тълпа гладни студенти, които няма какво да ядат. Но като възможност за друго, какво са? Това са възможните потребители. И ако това условие е налице, трябват просто още няколко условия – казан, ток, хляб и т.н. Парите, които съм изхарчил съответно за тези неща, започват да се движат по формулата. Лошото е, че идеята е простовата, условието е очевидно и това бъдеще ще го видят много хора. Съответно, не е кой знае каква възможност това. Сега оценете онова, което се разгръща като истински възможното. Това са преди всичко новите материали. Никой не знае като се появи нов материал, какво ще се случи, защото ще се случи бъдеще. Напълно ясно е какво ще се случи в Тамбукту, където от 100 века не са открили нито един нов материал и копаят и т.н. Появява се метал, мед, по-точно желязо. Никой не знае като се появи той, какво се крие в него. Новото възниква, защото то е възможно. Тази възможност, този който я съедини, прави новото. Затова главните етапи в историята на човечеството са свързани с появата на нови материали. Те просто дават страшно много възможности. Ето, сега се появиха два нови предмета, с които ще работим и ще променят човечеството за стотина години неузнаваемо – това е ДНК-то, като вещ, защото ние знаехме досега, че има такава същност, но сега можем да го разгледаме като вещ. Там ще се появят огромно количество възможности. Втората огромна възможност е свързана с нанотехнологиите. Появяват се кухите въглеродни молекули, което е невероятно странно и милион пъти превъзхожда желязото по някакви си свойства. Ние не знаем в бъдещето какво ще стане, но то вече е налице, защото възможността е тук.

Помните ли, в самото начало ви дадох един любопитен пример – кои са условията за възможност за Бийтълс. Тогава говорихме за материализъм и идеализъм и идеите, които изглеждат необусловени от нищо, тези идеи са всъщност обусловени от материални предпоставки. И направихме анализ, кои възможности са породили изведнъж през 60-те години да се появят хипитата, да стане Бийтълс, да паднат табутата, да се освободи човек и т.н. Помните ли какво се оказа то? Това беше първо контрацептива. Контрацептивът не е измислен във връзка с никакво бъдеще. Този, който го е измислил, просто се е борил да донесе по-голяма заплата вкъщи и измислил нещо. Сложил нещо на някаква мишка и установил, че мишката не забременява. Тук няма никакъв мотив. Само се въртят същностите. Ние сме си в миналото. После се явяват и някои, които изобретяват мишини. Мотивът всеки път е един и същ – иска да произвежда повече мармалад, иска да прави нещо по-евтино и т.н. Върви си старият процес, върви си миналото. Както пистолетът в дивия запад е изравнил силите на хората. Престанало да е важно кой е два метра и кой е метър и петдесет, защото по-важно е колко бързо посяга към кобура, абсолютното същото се е случило тук с двата пола. Трудът се е изравнил. Никой не го е замислял. Никой не е искал да прави половете равни. Кой заради заплата, кой от страх, кой по някакви други причини, изобретява машини. Но машините превръщат хората в равни. Представете си селскостопанския труд – как може да сравните един мъж с една жена. Той може да работи като вол. Тя не може. Това неравенство се изравнява от машината. Никой не го прави. Третото нещо е съвсем друго – борбата на работниците да си намалят работното време. Те първо работят по 16 часа, после по 14, после стачки, борби и накрая им го правят 8 часа. И последното – религията намалява силата си. Това става по съвсем трети причини. И изведнъж, като се съединят тези четири (контрацептив, равенството в труда, съответно доходите, свободното време, в което никой не ти казва какво да правиш и по-слабото влияние на религията) се получи тази цялата субкултура, която унищожи светът за броени десетилетия. Как се нарича този процес? Сигурно идея трябва да го наречем, но чия е идеята, когато става само? И според мен тук Хегел е напълно прав – това е необходимостта. Започва от невинни неща, съединява ги нещо, което не е знаел, че ще ги съедини и няма сила, която да ги спре. Това е необходимото. Затова Хегел е първият автор, който казва, че необходимост и случайност не са противоположности. Разбира се, те са очевидно противоположности, но те се съдържат една в друга. Той казва, че всичко необходимо е по случаен начин и в нищо от случайностите няма такава случайност, която да не съдържа в себе си необходимост. Защото те сами се съединяват. Сами се търкалят. Никой не може да замисли Бийтълс. Самите те не могат да се замислят. Ако му кажем през 1958 г. на Пол Макартни какво ще стане с него до 2 години, той щеше да ни даде термометър да си премерим температурата. Невъзможно, абсурдно. Коя е причината, той, някакво хлапе на 16 години от Ливърпул, да стане по-известен от Исус, както той самият ще каже малко по-късно – необходимостта. Съединяването на предпоставките, които са други, различни, нямащи нищо общо. Къде е контрацептивът, къде е свободното време, къде е църквата, песните, китарата? И сега ще ви убедя, че това са най-великите постижения на човешкия дух. Задавам си простия въпрос. Защо Бах и Бетовен са се появили точно там и точно тогава? Защо не са се родили век по-рано, или век по-късно. И как така става, че се появяват някакви гении, гении, гении, а после няма. Зарових се да видя, каква е възможността, която се е появила. Ами просто е възникнало пианото. Пианото е изобретено 10 години преди Моцарт. Те са супер гении. Аз не ги обезценявам. Само казвам, че в условието за възможност на Моцарт влиза пианото. Той е съединил пианото. Пианото в случая играе ролята на желязото. Откриваш желязото и 100% бъди сигурен, че до 100 години след това, всичко ще се промени. И наистина е така. Променя се докато се нагласи пак, защото възможностите са изчерпани. Бъдеще няма да има. Няма необходимост. Откъде идва всичко? От появата на нови възможности. Както пианото, както желязото. Христофор Колумб – пример на примерите. Малоумник, който не знае какво ще види, жертва на погрешна информация, който просто открива възможността да се отиде там. Вижте как променя това човечеството за 100 години. Във всяко бъдеще, във всяко ново, се крие този механизъм на възможността и необходимостта. Възможността изглежда пасивна и невинна. Казах ви, тя се състои в това, че мога да превърна нещо в друго нещо. Това е възможността. Коя е най-голямата възможност, която човечеството е измислило в историята си? Колелото. В случая, то не е измислено наведнъж. Първо са направили грънчарското колело (около 300 години са имали само грънчарско колело) но някой е разбрал, че вместо да влачи на ръка е по-добре да го бута. Това е откритието. Абсолютно същата структура. Същото, каквото направи Моцарт с пианото, Джон Ленън с контрацептива и Колумб с дистанцията между Карибите и Испания. Но не измисля ли нищо човек? Излиза, че нищо не измисля. Кой движи? Връщам ви към идеалното. Ще направя една малка философска скоба. Освен Бог и светът като цяло, има и „аз“, казва Хегел. Защото главното определение на „аз“ е, че той е самосъзнание. Аз-ът няма нищо в себе си, освен това, че съм помислил, че съм аз. Да, аз мога да кажа: „Да, аз съм българин. Да, аз съм момче…’’ цялата тази серия изказвания прибавя атрибути на аз, но не го определя, защото самото „аз“ е определено само от себе си. Аз съм аз. И всеки от нас е еднакъв в това отношение. Аз-ът е нещо като обърнало се към самото себе си и затова е напълно изчезващо. Вие никога не можете да кажете, за когото и да било „аз“ с какво се различава от другите неща. То е абсолютно еднакъв с абсолютно всички други аз-ове. На какво ви напомня това? Щом е еднакво – идеално. Аз-ът е всеобщ, казва Хегел. Той няма границите, освен самия себе си. Помните ли, Бог не можем да го определим, защото ще го ограничим. Аз определям обаче самия себе си и се извършва нещо подобно, което Бог извършва, преобръщайки цялата вселена. То е идеално за себе си. Идеалността нараства по сила. Тя е първо броене, число. После е констатация на някакви общи отзад. Тук тя действа. Идеалното започва да надмогва над материалното – това е концепцията на Хегел. Тя възниква като искра, после като организация на нещо, а накрая то действа. Тук имаме същото – парите възникваха първо като някакъв вид стока, после като посредник между две стоки, а после като субект, което предопределя всичко, което става в света. Най-важното нещо – капиталите.

И действително, в нашия свят, в който живеем, абсолютно пряко зависим от поведението на парите – най-важното нещо. Следователно, субектът нараства по сила. Възниква като малко, пък накрая става решаващо. То е отражение, виртуално. Няма го. Като кажете „аз“, то свършва с появата си. Изведнъж това свършващото, изчезващото, виртуалното, се оказва главен субект, защото се е превърнало в идея. Не измисля ли нищо човек? Само условие ли са? А какво ще кажем тогава за Пикасо? За Селинджър? Те какво правят? Тук влизаме във въпроса за харизмата, за възможността да правиш ново директно, непосредствено ново. Мен ако питате, те създават възможности. Човек може да създаде възможност с виждането си. Когато той рисува лице с две очи от лявата страна, говоря за Пабло Пикасо, той го мисли за възможно.

Истината

Разбираме от Хегел, че миналото, сегашното и бъдещето са три логики, които ние смесваме през цялото време и превключваме от едно, на друго, на трето. Но самите тези три би трябвало да ни объркат. В главата ни трябва да настъпи каша. Излиза, че по-умните от нас, да речем, че се справят с тези три, а по-глупавите ще бъркат логиката на ту сега, ту в бъдещето, ту в миналото. Но не е така. Хората не мислят света като един, доста ще трябва да се упражняваме, за да ги разделим на тези три – битие, същност и идея (сегашно, минало и бъдеще). Трябва да има някакъв предмет. Нещо, което да регулира отношението между тези три. И те са всичко на всичко три възможни – трябва нещо което да изравнява миналото със сега. Трябва нещо, което да изравнява миналото с бъдещето и трябва нещо, което да изравнява сегашното с бъдещето. И ги има. Това е истина (да съответства сега-то на миналото). Да се намесиш в отношенията на миналото към бъдещето е добро/зло. Да направиш нещо от сега в бъдещето, без никакво минало, как се нарича? Магия. На едното място стои думата „винаги“, на другото думата „изведнъж“. Да свържа сегашното с бъдещето, без никакво минало, е точно „изведнъж“. Магията ще се явява по най-различни начини, накрая ще ви се види като изкуство, като шаманство, като психиатрия, като политика, като харизма и т.н. Царството на възможното, без да е станало действително, царството на разума. Защо предполагам, че миналото и бъдещето имат трето отношение и това е истина. Получаваме трите раздела на човешкото знание – логика, етика и естетика., или истинност, добро и красота (в смисъл хармония). Магията съдържа в себе си хармония. Начинът по който възможностите се поддържат е хармоничен. Без оглед колко реални са те. Аз мога да си бъда всичко. Защото е възможно, но по никакъв начин не е действително. Затова, апропо, тези които искат от науката да предвидят бъдещето или от науката да разберат какво да правят, за да станат богати, е невъзможно. Който смята че може да има научна политика страшно греши. Политиката е изкуство на възможното. Защо мисля, че миналото и бъдещето са съединени с добро/зло? Това е хипотеза, разбира се, но твърде симетрично се получава и вярвам, че е така. Когато вие видите бебе, лежащо в кал, полазено от червеи, връзката минало-бъдеще очевидно е налице – то ще умре. Или видите детенце с балон да си играе на ливадата под дружелюбните погледи на майката е ясно, че то ще се смее. Т.е. връзката между минало и бъдеще е зададена от обстоятелствата. Бебето ще умре по необходимост. Както сложихме контрацептив плюс музика и получихме хипари По същия начин като сложим червеи, кал и бебе, ще получим смърт. Възможностите ще извършат действие. Бъдещето може да ни е дадено само като действие, то е действително. Но аз мога да извадя бебето, аз мога да прекъсна връзката между миналото и бъдещето. Аз мога да му спукам балона на бебето и това бебе ще престане да се смее и ще започне да плаче. Аз ще прекъсна връзката между миналото и бъдещето. Тези действия ще бъдат – едното добро, другото зло. Доброто е начин да прекъснеш света. Да смениш миналото. Миналото на човечеството е много страшно и то е непроменимо. Нашите прадеди са били хищни гадове. Те са колели, бесели, изнасилвали. Избили са хората, които преди това са живели тук преди тях и аз не мога нищо да направя. Аз не мога да променя самото минало. Но аз мога да създам друго минало. Когато престана да вървя по необходимостта и се намеся в тази необходимост като инстанция, това ще бъде промяна на бъдещето, но не чрез търсене на възможности (тогава бих бил капиталист, творец, художник), а просто пряко аз да дам нещо. Например, някакъв човек се дави, вълните са големи, водата е студена, аз мога да рискувам да вляза, но никаква причина нямам да го правя. Той трябва да се удави. Големи вълни, малък човек. Но той няма да се удави, защото аз ще прекъсна връзката минало-бъдеще. Затова ви казвам, че регулаторът е даден на всеки човек. Той го има в кръвта си – добро-зло. И той всеки един момент може да оцени кое е добро и кое е зло. И той го оценява. Истината също му е дадена, през цялото време. Защо пък тук расте този слънчоглед? Не че си отговорил защо расте, не че знам от какво се състои слънчогледа, обаче фиксирам онова напрежение, което прави цялата наука. Това ми прилича на миналото, нещо става. В този смисъл, истината е по-скоро процес, отколкото състояние. Той за да намери истината, отива някъде в миналото и формулира нещо. Какви са тези хора обаче, които могат да правят възможности? Откъде се взимат? Сократ, който първи си е задал този въпрос, си е отговорил, че в главата има бяс – има един демон и му казва тези неща. Платон е превърнал това дори в теория и е казал, че човешкото познание е спомняне. Начинът да мислим общите неща е спомена. Той поразително си е представял човешкото познание като спомняне. Нищо по-невярно не може да се каже от това, но е много красиво. Според Хегел, в самите неща има идеи, в самите неща има понятия. Бог се е превърнал в тях. Между мен и чашата разлика няма, защото едното е идеята за чаша, другото е идеята за човека. Да, аз съм по-висша идея, но пак идея. Всичко е някакъв елемент от гигантско завъртане на Бога около самия себе си. Ужасно не ми харесва тази теза. Много красиво е, но не е така. Но откъде се взима тогава, откъде би могло да се вземе? И аз много дълго се чудих откъде може да се вземе, като просто после се питах, как хората си отговарят на въпроса откъде се взимат. Ами те винаги си отговарят по един и същи начин – от отвъдното. И няма нито едно общество, при което да липсва отвъдното. Даже нашето комунистическо общество мислеше отвъдното, само че го мислеше в бъдещето. Защото това беше отвъдност, с всички свойства. И съответно го честваше – този никога не съществувал бъдещ Бог, каквото мислехме ние за комунизма. Отбелязваше се годишнината на нашето тръгване в негова посока, победите срещу лошите хора, които ни пречат да ходим. Не може да има човечество без отвъдно, но тук сме си казали, че то има отвъдно, само че не ме връзвайте за въже, защото не съм човек, който мисли че има отвъдно, че има такова място. Отвъдно има, но какво значи отвъдно? Значи без ред. Това е. Там, където няма никакъв ред, или почти никакъв ред – някакъв дълбок хаос, каша цари. Има ли такъв хаос, каша около нас? Има. Всяка нощ го има в главата –сънят. Първото ни отвъдно. Никакъв ред няма. Т.е. има ред, случаен ред. Да, някакви форми се редуват. Лудостта – втори вид отвъдност. Бълнуване – гранично състояние. Докарване на процеса на общуване до загуба на представа къде си – във всеки двама влюбени има известна доза от това. Абсолютно откъсване от света, от реалността, до такава степен, че ако при Ромео и Жулиета избухне атомна бомба, сигурно той ще каже – “Виж каква красива атомна бомба”. Чисто и просто има отвъдно и то има структура. Ако някой прочете моята книга „Привилегировани гледни точки“ ще види там, как аз се опитвам да опиша структурата на отвъдното. Не съм ходил там. То не е някакво място. Това е мястото без ред. Трудно се мисли за отвъдното научно.

Публикувано на