Лекция 4 (06.04.2012 г.) – Андрей Райчев

Ние продължаваме линията на различаване на материализъм и идеализъм, като стратегия на социално описание. Това не е въпрос на истина и неистина, тъй като тези два подхода не се различват по това, че единият е верен, другият неверен. Това са две различни желания на човека. Но така или иначе, ние се интересуваме главно от материалистическата стратегия, при която духовните структури, състоянията на съзнанието, формите на съзнанието, мислите, чувствата, ценностите, идеите, са резултат на действия на определени обективни, материални, независимо действащи неща. Но не просто нашето съзнание отразява тези неща, не просто то е резултат от тези неща. Материалистическият анализ твърди, че формите на съзнание участват във възпроизводството на самия процес. Или казано на класически хегелиански език – те са негов момент, неразделен елемент от самия процес. Ние си мислим, че съзнанието и всички форми на масово съзнание са такива феномени, които не просто отразяват някаква действителност и се причиняват от нея, но стават елемент от тази действителност и й дават да се върти. Т.е. съотношението между съзнание и битие е по-сложно от това, че просто съзнанието е вторично, а битието е първично. Не говорим за това, че нашето съзнание просто изкипява. Ето, както цигарената кутия е квадратна и бяла, аз я виждам и някак си в съзнанието ми просто изкипява фактът, че тя е бяла. Белотата в моето съзнание няма никаква връзка със самата кутия цигари. Дали я виждам или не виждам, тя си е бяла, или каквато е. Може да си правя илюзия, че е бяла. Ако имам някакви очила, може да ми се вижда жълта. Но това как ще видя кутията с цигари няма никакво значение. При социалните форми не е така. Това, как човек вижда социалните форми играе огромна роля за самите социални форми и е елемент от тях. Имаме обяснение, защо идеализмът непрекъснато строи теории, според които съзнанието твори действителността. Съзнанието участва в действителността, завършва я по някакъв начин и я върти. Това е много трудно да се схване и това е най-трудното методологическо изискване към материалиста. Защoто за идеалиста е понятно. В главата има някакви форми, били те априорни, т.е. вродени или продобити. Тези форми се изливат, те конструират социалните форми наоколо и обществото е обяснено през главата.

При материалистическия анализ би трябвало всичко да е обратното. Формите си съществуват, ние сме просто някакви същества, жертви на тези форми, а в главата ни се отразява, че кутията е бяла. Но не. В случая, за белотата не е вярно. Но възгледът върху обществото участва в самото общество. То е елемент от същото това общество, което е породило възгледа. Т.е. помните ли, че аз различих на критични и апологетични възможните теории. Такива, които разглобяват света и го показват като неестествен и такива, които го показват като естествен, съответно които съдържат апологетика. Както виждате, аз току що показах, че социалната форма е елемент на апологетика. Тя сама крепи света. Не в смисъл, че го възхвалява, а в смисъл, че го създава и го държи такъв какъвто е. Това е едно от най-трудните неща. На пръв поглед, човек просто наблюдава света и казва: има мъже, има жени. Но самата мисъл, че има мъже и жени, прави да има мъже и жени. Да, светът е породил тази форма в главата, но че това са точно два пола, а не три, не четири, не пет, се дължи не само на факта, че има физиологическа разлика между двата пола, но и на факта, че в главите на хората има тази класификация. И тази класификация участва в самия свят. По този начин, в известен смисъл, общественото съзнание е апологетично. То не просто е породено от определен свят, не просто участва по някакъв начин в този свят, но то участва във възпроизводството на явлението. Съответно, можем да направим обратния експеримент. Ако разбием съзнанието, явлението може да приключи. Пред очите ни, например, преди 20 години точно това се случи с половете. Какво се случи през форми на масовото съзнание? Нищо не се промени в структурите на действителността. Абсолютно нищо. Появи се, обаче, трети пол – гейове. Това не стана, защото нещо израсна върху човешкото тяло допълнително, или защото ядем друга храна, или защото някакви социални структури се разбиха или развалиха. Да, можем много да анализираме, но главното и основното е, че определени центрове съвсем съзнателно започнаха да разбиват тази форма на естественост на разделението на хората – на мъже и жени. Това се осъществява през филми главно, през текстове, закони и т.н. И на 20-тата година, както виждате, естественото разделение, което е било за прадядо ми на мъже, жени и изроди, защото тези, които не попадат в тези две, са смятани просто за изроди, луди. В крайна сметка се образува форма – гей. Съответно, същото се случи и с расовото възприемане в САЩ. Чрез съзнателна политика във филмите и държавна политика сложиха полицаи-негри, военни-негри, политици-негри, един от които стана президент. Но главно във филмите, където както една от дъщерите ми казва, има закон за американския филм. Първият негър, който се появи, ще остане жив до края на филма. Невъзможно е той да бъде убит. Това е съзнателна политика. Не се подигравам на филмите. Те извършиха нещо много важно. Tе смениха формата на съзнанието, с което смениха битието. Но повтарям, не защото битието се твори през съзнанието, защото съзнанието участва във възпроизводството на битието.

 

Българският преход

Днес ще се занимаем по -обстойно с голяма, дълга илюстрация върху собствения ни живот. Как невидимите структури пораждат формите на съзнание, в опит да се опише нашият преход в последните 20 години. Моля, освен да слушате анализа, да следите през цялото време материалистическата стратегия – как става възможен този анализ. А той става възможен, защото нито една форма не се привижда като естествена. За всяка от формите се задава въпросът- защо тя, а не друга. Но никъде формите пък не се разглеждат като несъществени по отношение на битието. Това е много важно. Не просто това, че ние мислим еди какво си, не се оказва просто мнението ми, че цигарената кутия е бяла. Защото, повтарям, на кутията не й пука какво мисля за нея. За обществото е изключително важно какво хората мислят, защото техните мисли са елемент от въртенето на самото това общество.

Имаме уникална геополитическа ситуация. Гигантска катастрофа се разразява. Съветската империя отслабва. Студената война в общи линии се губи, опитът на Горбачов за реформи се проваля, съответно Източна Европа става елемент от Западна Европа. Това не се случва за първи път, всъщност преди това става обратното. Източна Европа потегля към Съветския съюз, в резултат от Втората световна война. Преди това, на части тя е потегляла къде към Турция, къде към други дръжави. Но като цяло, би трябвало феноменът да е еднакъв. Това което се случва да е еднакво за Полша, за Чехословакия, която се разпада на Чехия и Словакия, за Унгария, Румъния и България. Оставяме Югославия като отделна история и много важна за нас. Ще показвам и примери от нея. Но, би трябвало във всички тези страни да виждаме еднакви процеси. Условията горе-долу са равни, нивото на развитие е горе-долу еднакво. Има и исторически особености. Поляците примерно масово и силно ненавиждат Русия по исторически причини. България няма такова лошо отношение към Русия, пак по исторически причини. Но, като цяло, би трябвало да наблюдваме един и същ процес. Тъй като нашият предмет е България, ние ще се опитаме да видим какво е специалното на България, тъй като още в първите четири –пет месеца от този процес, който стартира в края на 1989г., още в средата на 90-та година имаме рязко отклонение на България от модела, който цари в останалите страни. А именно, там навсякъде комунистическата партия губи изборите, а в България ги печели. Още тук трябва много да се озадачим. Какво се случва? Нима българите са толкова прост, глупав народ, или обратно, те са консервативни, или са влюбени в комунизма, или някакви такива неща. Все хипотези, които бяха изказвани по време на процеса, главно от гневни привърженици на демокрацията, но те не обясняват нищо, защото именно ще обяснят действителността през главата, а не главата през действителността. Първото нещо, което трябва да съобразим е, че на територията на България действа една структура в повече. А именно, ако в цяла Европа падна Берлинската стена, у нас освен падането на Берлинската стена избухна Пражката пролет. Едиствено в България, и впрочем в Румъния, но тя е много специален случай заради диктатурата на Чаушеску и е с много особен социализъм, така че ще разглеждаме България в сравнение с Унгария, Чехия и Полша. В България, в сравнение с тези страни, компартията не беше предприела опит за реформа, вътрешна реформа на социализма и съответно този опит не беше погазен. Класическият такъв опит е в Чехословакия, където през 1968г. избухва движение, оглавявано от комунистическата партия, която се опитва да направи социализъм с човешко лице. Не обсъждам качеството на това движение, а само няколко негови характеристики. То е страшно популярно сред народа. Лидерите на компартията стават любимци на този народ. Компартията тръгва да прави нещо, мен ако питате спасително за социализма, но така или иначе това не се случва и съветските танкове влизат и погазват движението. Чисто и просто ги арестуват, ликвидират, без особени репресии, апропо, с шамари, не със стрелби. Но това довежда до факта, че потенциалът на компартията за реформи се изчерпва. В Полша това става по други начини – с въвеждане на военно положение и т.н. Но отново компартията е изчерпала своя диалог с обществото и възможност да се реформира. В Унгария е още по-сложно. Там има голям реформаторски потенциал в комунистическата партия, която го реализира. В България нищо такова не се случва. Българският комунизъм е най-спокойния от всички. Това също има своите структурни причини. Това пак не е заради главата на българите, няма да отиваме толкова далеч. Свързвано е с факта, че комунизмът се излива върху Източна Европа в северната й част върху развити страни. И се излива върху Източна Европа в южната й част върху неразвити селски страни. Тази асиметрия довежда до различна роля на компартията. Докато в Чехия компартията е като спирачка на развитието. Чехия, към момента на обявяване на комунизма през 1948г., е четвърта в света по промишлено призводство. Това е много развита страна. Историята на социализма в Чехия е история на застоя, на забавяне. В България към момента на появата на комунизма 86% от хората са селяни. За тези 86% социализмът не е лоша история. Тя не е спирачка в развитието. Точно обратното, тя е историята на тяхната модернизация. Веднага ще кажете – на полумодернизация и аз ще се съглася. Но все пак модернизация. От село- неграмотно, черно, мръсно и т.н., каквото е българското село безспорно преди 9 септември, те все пак отиват в някакви панелки, в градовете, получава се масово образование, масова хигиенизация, масово окултуряване, масова почивка и т.н. Т.е. тук компартията управлява по-успешно, не защото управлява различно- напротив, тя управлява по абсолютно същия начин, това е съветският модел, но това се излива върху друга действителност, друга структура. Съответно, няма материал за съпротива и повечето хора схващат социализма като щастлива история. Поради това, че са преминали това голямо разстояние от селото към града, т.е. компартията е организатор на урбанизацията у нас, за разлика от северната част на Източна Европа, където тя е организатор на спирането на естественото развитие на едно вече урбанизирано общество. По тази причина тамошните компартии са значително по-критични към ситуацията и повдигат определени движения и Пражката пролет е най-добрият им символ. Тя се опитва да се измъкне от Съветския съюз, мислейки си нещо като югославски вариант. Следва известната военна агресия и прекратяне на казуса. Това обстоятелство, че в България не се изразходва реформисткият потенциал на компартията, а в северните се е изразходвал, непосредствено се отразява на ситуацията след 10 ноември. Както виждате, намерихме главната структура, която обуславя странността на събитията. Към това трябва да добавим и традиционната за българския народ неинстинктивна русофобия. Аз не казвам, че българският народ е влюбен в Русия, но българинът по инстинкт няма страх и ненавист към руснака. Много е просто, във всяка малка страна има ненавист и недоверие към голямата страна, само че местната голяма страна е Турция, а не Русия. Русия, обратно, играе положителна роля в опитите на страната да се обособи като нация.

 

Българската Кръгла маса

В резултат на това, на българската Кръглата маса, за разлика от Полша, където Кръглата маса протича просто като договореност как да не се изколят комунистите когато слизат от власт, при нас на Кръглата маса възникват два центъра на един потенциален нов елит. Предишният елит е разграден, той не може да продължи да управлява и страната набира нов елит. Нови хора, които легитимно да са на власт. Т.е. да са на власт по силата на това, че хората под легитимни нямат предвид да са избрани, а хората да приемат, че това е властта. У нас Кръглата маса се оказва като панаир за набиране на привърженици на власт, но за разлика от полския случай не се оказва панаир, в който бившата власт просто бавно отстъпва на бъдещета, а се оказва фактически един форум за пораждане на два властови елита – БСП и СДС. Това е изключително важно обстоятелство. Образуването на БСП и СДС е по време на преговорите. Не в смисъл, че едните не са организирани, а другите не знаят точно какво да правят, защото са в хаос. А в смисъл, че милиони хора започват да се идентифицират по този начин с властта. Тази структура, тази маса беше потресаващо популярна. Не можете да си представите за какво става дума. Народът в продължение на месеци само слушаше тази Кръгла маса по радиото и по телевизията. На плажа я слушаха, сериозно говоря. И аз не правя изключение.

Това породи структурите, които ще заварим и сега ще видим как ги поражда. Преди това само една скоба за историческата инициатива, която БКП има. До този момент тя още е БКП. Тя става БСП през април 1990г. В тази дистанция от няколко месеца, между новата власт – падането на Живков, идването на Луканов, Младенов и др.. Те имат историческата инициатива. Историческата инициатива много прилича на военната инициатива. Тя не се състои в това, че ти си спечелил битката. Тя се състои в това, че ти можеш да избереш мястото на битката и някакво друго обястоятелство около нея. В дадения случай историческата инициатива на БСП се състоеше в това, че тя избра кой да е СДС. Това страшно прилича на идиотския мит, че СДС е фалшива структура, направена от комунистите да се спасят и да откраднат милионите и т.н. Това е гъба-двойник. Прилича на истина, но не е. Обаче има много важен елемент на истина. Кой ще седи от другата страна на Кръглата маса е избор на БСП. Апропо, изборът не е толкова широк, защото ти не можеш да стоиш с когото си искаш, примерно със съседа Пешо, защото нищо няма да стане. За да бъде някаква власт истинска, тя трябва да има някаква легитимност в миналото. Такова е свойството на масовото съзнание изобщо. Трябва да има някакво минало, което стои зад тези хора. Например когато Наполеон пада, те слагат Бурбона. Братът на Луи XVI – Луи XVIII просто възстановява предишната династия и е легитимен в този смисъл – те са били царе. В много други случаи нещо друго трябва да са били, например да са оказвали съпротива, да са били партизани и т.н. Например в Полша, Лех Валенса и Солидарност имат просто 10 годишна и повече история на съпротивата. Т.е. не стои въпросът в Полша, кой да седи на Кръглата маса. Естествено е да седи, този който е в затвора. То се вижда кой е. Легитимният човек е в затвора. Той сяда и някак си неговите думи са властови думи. Кой при нас? По силата на същия факт, по който компартията не беше изразходвала своя реформистки потенциал. По тази същата причин няма и дисидентски потенциал. Т.е. има но в много зачатъчно състояние. Някаква първа книжка, някаква първа сбирка, едно-двугодишни неща. Но все пак някаква минимална съпротива имаше. Вариант две – бившата власт. При това те са две бивши власти – унищожената на 9 септември царска власт и унищожената след 9 септември опозиция на царя, но и опозиция на комунистите – главно земеделците. Т.е. БКП избира между 3 възможности. Три са нещата които тя може да сложи срещу себе си. Отново подчертавам- това изобщо не значи, че тя ще регулира тези насреща. Но със сигурност значи, че този насреща ще вземе властта. Тя не контролира своите противници, а просто определя кой да е противника. Както на времето е имало боксови зрелища със световния шампион по бокс. Той посочва с кой ще се бие. Но противникът му може и да го бие. В случая БКП със сигурност губи и знае, че ще я бият и избира не кой да победи, а кой да я бие. Това е едно от най-поразителните неща в нашия преход. Този избор, който се състои между ноември 1989г. и януари 1990г.. Става ясно, че Берлинската стена е рухнала, че Съветският съюз няма да помага, че ще тръгнем към многопартийна система и БКП избира партията. От трите възможни избора – царят – отхвърлен поради представата тогава, че той е фашист, погрешна както ще се окаже и това изиграва роля по нататък. Този избор, както видяхме, не отмени царят. Той се появи на втори етап. Втори избор – опозиционните лидери в чужбина – Цанко Балев, дъщерята на Г. М. Димитров – един от главните трагични фигури. Той е опозиционер на фашизма, но смазан от комунизма. Те имат своя история в периода между 9 септември и 1947-8 година, когато комунистите ги унищожават, някой от тях физически като Никола Петков. Това буди известни колебания, но се отказват и поставят най-познатите и лесните, повечето от тях бивши комунисти, разбира се, – българските дисиденти. Т.нар. неформални групи – Желю Желев и неговото обкръжение.

От момента на състояването на този избор, контролът над ситуацията е загубен и фактически със сядането на Кръглата маса, Желю Желев вече става президент в някакъв смисъл. Апропо, минават само 6 месеца и той става истински президент. Но акта на овластяване е предварителен – със самата поява. Няколко опита се правят да се въведе трето, но те са неуспешни и не биха могли да бъдат успешни, защото пред нацията се разразява една изключтелна картина на два центъра – бивш комунистически, по-късно социалистически вече (по време на тази Кръгла маса БКП се преименува) и СДС съответно, което току що се е образувал – на 7 декември е формално образуван, като коалиция от много дребосъци.

Ако в Полша те преговарят на тема, примерно ти да станеш президент за малко, да контролираш силите за сигурност и войската, за да не попаднат те в ръцете на противниците, за да не стане репресия. И някак си това е договор сключен между бъдещия елит и бившия елит със съгласие на руснаците и американците, които не искат в Полша да стане война, които съответно натискат Валенса да не насилничат и комунистите да отстъпват. По подобие на Испания и Бразилия – да мине, но без кръв, мирен преход. При нас в нито един момент не се формулира сблъсък, война. След малко ще видим, как в Югославия това въобще не присъства като отношение и по тази причина в Югославия настъпва война и то кървава. В и за Югославия- по-късно. При нас не настъпва това, понеже се образуват двата нови центъра на властта, но нота бене, тук трябва да видим нещо страшно важно. По същество, появата на двата елита на мястото на единия е диференциация на предишния елит. Това не е поява на някакъв нов, независим, със собствени корени елит. Всички думи на лидерите на СДС, каквито и да са те, са нови думи. Тези нови лидери не са от върха на предишния елита, там няма бивш министър, но това са добре интегрирани в системата хора. Хора от единия процент. Казвайки един процент, имам предвид една шега, която обичам да повтарям неуморно. Знаете, че краставицата има 99% вода. Е, разликата между локвата и краставицата е 1%. Това е елитът. Елитът е онова, което прави от локвата краставица. Единият процент от обществото, който превръща това нещо в реална организация. Затова, сравнявайки два народа казват- вижте какви загубеняци са българите, а немците какви са трудолюбиви. Това са глупости. Те са точно еднакво трудолюбиви и мързеливи, а разликата идва от единия процент. Какво те прави този 1 процент? До какво те организира? До локва, или до краставица. Разбира се, има и много междинни състояния между тези две.

Няма никакво съмнение, че лидерите на опозицията, на новия алтернативен елит са елемент от предишния елит. Тук получаваме първата главна особеност на прехода в България. Българският елит се разцепва на две, за разлика оттам, където идва принципно нов елит – емигранти, работници, хора свързани с църквата и други, с изключение на Румъния, където също се разцепва. Там, от едната страна, застават хора около бъдещия президент Константинеску, но той е ректор на университета, т.е. елемент от предишния елит. От другата страна, седи изключителният реформатор Илиеску, просто член на Политбюро доскоро и неговият помощник Петър Роман – щатен партиен работник. Т.е. в единия случай има сблъсък на елити и помитане на предишния. В другия случай имаме разделянето на елита на две и попадането им в центъра на вниманието на нацията и набирането на привиръженици.

Последна особеност, преди да навлезем в самия анализ. Като казвам легитимация, всъщност нито един от тези хора не може да посочи нито едно обстоятелство, което го прави автор на някакви думи: „аз съм социалдемократ”, „аз съм либерал”, „аз съм социалист”, освен своето желание. Зад това не стои някакъв потенциал. Няма ресурс, който той може да посочи. Това не е така с царя например. Царят може много ясно да посочи ресурса – първо е бил цар на България в продължение на 2 години, баща му е управлявал 20 години, дядо му още толкова и т.н. Това е някакъв ресурс за легитимация и царят няма защо да обяснява кой е той. Той е царят. Но нито Желю Желев, нито Луканов, или Пирински не могат да посочат нещо подобно и това важи за целия елит въобще, с което главната процедура, която се отваря на 10 ноември е самозванство. Те са самозванци. Думата звучи грозно, защото изразява една необоснована претенция. В дадени случаи тя не е необоснована. Те не биха могли да бъдат други. Те са самозванци. Т.е. ние имаме нещо удивително, няколкомесечeн, може би даже двугодишен период, в който хората наричат себе си каквито ще бъдат. Удивителна ситуация. Тя не се отнася само за нашите политици, тя се отнася за всички. Единият казва аз съм банкер. Никакъв банкер не е. Казва се Моллов, симпатично същество като личност, познавам го лично. Но никакъв банкер не е, по никакъв начин, а просто бивш офицер от Държавна сигурност в Либия и чейнджаджия с долари на Магурата. Но той казва- аз съм банкер. Следва образуване на Първа частна банка, в смисъл, че хората се устремяват към него с парите си и ги дават и т.н. До „аз съм социолог” обявихме ние, такава роля нямаше и хората започнаха да ни четат. Моделът е чисто самозвански. Страшно важно е да видим в какво се състои процедурата на легитимиране на входа на Кръглата маса? Кое е главното легитимационно нещо? То не е какво говорят, а как говорят. Легитимацията е чрез противопоставяне. Толкова по-любим става на своите, колкото повече се противпоставя на другите. Обърнете внимание- не съдържанието, а формата определя главното. Този, който най-много се кара на комунистите, той е най-любимият на синята тълпа. Който е най-против сините е любимецът на червената тълпа. Това чисто и просто се оказва структурно зададено, че силата на противопоставяне играе роля на легитимация. Все пак, за какво се карат? Тук смятам, че ще открием най-забележителното обстоятелство в цялата българската социология. По кой въпрос се карат на Кръглата маса? Кой е предметът на техния разговор? Вариантите са два. Могат да се карат за бъдещето на страната, могат да се карат и за миналото на страната. На Кръглата маса се карат само за миналото. Бъдещето на страната в очите на двата елита е еднакво. Практически няма никаква разлика. Като играят два отбора футбол и двата имат огромно желание да победят. Но има правила, които се подразбират и се спазват – топката не се пипа с ръце. Разбира се, тайно можеш да искаш да я пипнеш с ръка, но като цяло отборът не се стреми да пипа топката с ръце. Бие се тъч по определен начин. Бие се корнер по определен начин. Има скрити съгласия, даже при най-голямата война. В дадения случай, най-удивителното нещо което виждаме на тази Кръгла маса и съответно на целия политически живот в България от 1990г. до 2005г.- първите 15 години демокрация. Задава се удивителният факт, че между двата нововъзникнали елита няма спор на тема бъдеще. Сега ще ви ги изредя. Няма спор да има ли в страната демокрация и свобода на словото. Те се подразбират. Нещо повече – БКП дава на своите противници вестник, отделя им хартия, дава им печатница, осигурява им разпространение, тъй като тя все още всичко управлява. Т.е. свободата на словото, демокрацията и свободните избори са подразбиращи се от двете страни. Второ – подразбира се пътят към Европа. Ние ще ставаме европейска страна. Вярно, с нюанси – в съюз с Русия (червеният вариант), в конфликт с Русия (синият вариант), но това няма значение. Пътят е европейски. Фундаменталното, основното движение в БСП, което владее умовете и пише основните документи на партията се казва „Път към Европа”. Европейският път е просто азбуката за БСП към този момент. В СДС това също се подразбира. Трето – пазарна икономика. Това е изключително важен консенсус. Предполага се и от двете страни, че ще има капитализъм в страната. Ще има частна собственост. Ако погледнете манифеста на БКП от януари 1990г., вие ще видите това в пряк текст казано. Ние ще направим в страната свободна пазарна икономика. Т.е. тук няма противопоставяне. Последният важен за България консенсус е на тема- свобода на турците. Да имат право да си върнат имената, право да се изселват и т.н. Не забравяйте, че възродителният процес току -що е приключил.

По четирите главни въпроса за бъдещето на страната конфликт няма. Изобщо няма. Има интензивен конфликт за миналото. Легитимацията на двата елита в страната става в остър сблъсък за миналото на тази страна – какво е комунизмът и какво е всъщност преди комунизма – фалшизма. Фашизмът е червения начин да се описва страната преди 9 септември. За сметка на това, част от сините я описват като благоденстваща, хубава страна, където са дошли комунистите, които всичко развалят. Но това са интерпретации, а не планове. При набирането на новите елити, политическата идентификация на новия българин е задена от интерпретация, а не от проект. Това е фундаментално важно. Сещате ли се в коя страна имаше два проекта, които се сблъскват? В нашата съседка Югославия. Е, ако имаше 2 проекта, щеше да стане това което видяхме. Ако има две четения на бъдещето получавате война, защото няма начин да установите консенсуси с хора, с които се карате за проект. Аз искам да живея тук, ти искаш да живееш там. Как да стане така, че да живеем заедно. Такъв проект не е възможен. Ако се караме, обаче, ти защо живя преди това там, а ти защо живя тука, можем да се караме колкото си искаме. Миналото не може да се промени. Можем да се караме за него до откат. Той е един безкраен разговор.

Двата проекта в Югославия бяха съвсем ясни. Първо – Югославия или шест страни. Изля се много кръв по този повод. Второ – социализъм или несоциализъм. Изля се много кръв и по този повод. И трето – проблемът на Сърбия с Косово. Той може да мине към първия, но се яви като допълнителен, защото това вече беше целостта на Сърбия. Но, така или иначе, имаше много ясни два проекта, много ясни два елита. Всъщност, даже 6 елита – македонски, черногорски, хърватски, словенски, босненски и сръбски, които имаха различна визия за бъдещето. По тази причина, съответно никаква Кръгла маса, никаква възможност за символично скарване и набиране на легитимация не се случи. Обратно, легитимираха се през сила. Когато двата проекта за бъдещето са различни, става дуел. Всъщност двете страни се сбиват и който победи се оказва прав. В България, слава Богу, не стана това поради тази удивителна особеност на българската история, която доведе до това, че при нас спорът между СДС и БСП се оказа спор за миналото. До ден днешен, ако погледнете какви са различията между двете партии, вие ще видите, че всички са свързани с миналото. Всички до една са свързани с някакви минали обстоятелства. Например, бил ли е президентът Първанов – Гоце. Едните с удоволствие произнасят, че е бил Гоце, другите казват, че никакъв Гоце не е бил. Но това не е съществен отговор на въпроса какво прави Първанов. Например, защо той води определена политика. Това не се обсъжда. Не се обсъжда дали определен посланик е добър посланик, или лош посланик. Обсъжда се дали има досие. Т.е. дали той е бил някакъв. Този спор между двете, апропо, поради своята крайна продуктивност не е и любим на хората, но независимо от това има малки агитки (навремето бяха огромни) на двата отбора със съответната нагласа. Едните, които оправдават социализма и другите, които го обвиняват. Получаваме някаква изключително странна ситуация, при която се образуват два елита, които си противоборстват и набират прибризително еднакъв по обем електорат (около 1 милион ядро и половин милион периферия).

Говоря вече за избирателите. Сега ще ви го покажа като цифри. Гледката е потресаваща. Получаваме едно твърдо ядро, да кажем от 1 милион души при БСП. В дясно получаваме нещо подобно от 1 милион души, което се образува като СДС. Показах ви как – в яростен спор за миналото, с абсолютно виждане за бъдеще – Европа, пазар, демокрация, етнически мир. Получаваме скрити консенсуси. Никой не го изговаря. Най-лошото е да кажеш, че двата субекта са еднакви. Това е забранено, но се подразбира – демокрация, свобода, етнически мир, Европа, капитализъм. При последното е малко по-особено. Той се произнася, но под него нямат нищо конкретно предвид. Под Европа имат нещо съвсем конкретно предвид – да влезем в Европа, като интеграционен механизъм. Кандидатстваме, готвим се, сменяме законодателството и т.н. Етнически мир – съвсем ясно – турците си връщат имената, говорят си на турски свободно, ходят си където си искат, правят си каквото искат и т.н. Демокрация – съвсем ясно – вестници, радио, телевизия, избори. При капитализма – само декларации. Ще има пазарна икономика. Нищо не се уточнава под това. Какво значи приватизация – казва се- приватизацията е хубаво нещо. Каква приватизация ще бъде, не се дискутира. Консенсусът е не само скрит, но някак си недопроизнесен. Това изиграва огромна роля по време на прехода, защото от тук изкача и чудовището от кутийката.

 

Биполярният модел

 

Но, нека се върнем към скритите консенсуси. Имаме остро противопоставяне за миналото. Както споменахме, и БСП и СДС имат прибирзително по милион и половина избиратели. Не са абсолютно равни, но трябва да ви кажа, че са много близо до равенството. Станаха 3 милиона избиратели. Има и още две по половин милион. Те са 4 милиона общо. Има половин милион, който не гласуват изобщо, те са аполитични. Има около половин милион, които се моткат между БСП и СДС. Малка част от хората избират между БСП и СДС, а не са се идентифицирали с някоя от двете. И много странният половин милион турци, които си гласуват за себе си и си стоят отделно. Гледат резултата и в зависимост от него, действат. Това е образувалият се в страната към 1992г. биполярен модел, чиято структура е толкова твърда, че 10 години България е буквално заклещена в нея и в един момент вече повечето хора искат да излязат от нея и не могат.

Кое е главното? С изключение на тези малко хора, аз не мога да преминавам тази бариера. Бариерата, която както казахме е изградена от миналото. Баща ми какъв е бил, дядо ми какъв е бил? Това е непроницаема бариера. И когато аз съм недоволен от моите на власт, моят избор не е БСП, или СДС. Моят избор е БСП, или не БСП. Т.е. да гласувам за червените, или да не гласувам въобще. Съответно, към момента когато БСП е в лоша форма и управлява, синият електорат си гласува в синьо, червеният електорат не гласува, излиза само тяхното ядро. Резултатът е 1:2. Кои са възможните резултати? 2:1, 1:2, 1:1 и 2:2. Нашият модел дава тези възможни изходи от българските избори. И те точно така се случват всички до един. Няма нито един, който да прави изключение, с малко нагласяне. Нека ви го покажа. Оставям изборите през 1990г., но те са много ранни и там БСП набира над 2 милиона. Още е много рано. Отиваме направо в 1991г. – БСП е управлявала в лоша обстановка, жизненият стандарт се влошава, нещата не вървят, самата партия вътре се кара, тежка демобилизация на левицата и тя отива на резултат 1 (малко повече от един милион гласуват за нея). СДС тогава, обаче, също се разцепва на 4 парчета – голямото СДС под ръководството на Желев се разцепва на голямо СДС под ръководството на Филип Димитров и три малки – зелено-либерално (Каракачанов, Паси), социалдемократическо (Дертлиев) и земеделско. В резултат от това разцепление в СДС, изборите просто завършват 1:1. Това е 1991г. Разиката е 1% от гласувалите. При това реми, решаващо се оказва ДПС. 1994г. – СДС е управлявало 2 години. Управлявало е лошо. Демобилизация на СДС. Мобилизация на БСП. Резултат – 2:1. Виденов управлява 2 години ужасно. Следва пълна мобилизация на СДС и демобилизация на БСП. Идва Костов през 1997г. А 2:2 е на всички президентски избори въобще. Защо? Президентските избори, за разлика от парламентарните, не са избори за властта в страната, а за символ. Те са избор на „нашето момче” – Петър Стоянов или Иван Маразов, Желев или Вълканов, Стоянов или Първанов. Те са избор на символа. По тази причина, винаги на президентски избори мобилизацията е пълна. И двата отбора си набират максимума. Става 2:2 с малка разлика, разбира се. Тук решаващо е ДПС. Именно затова на първите 4 президентски избора, кой ще стане президент в страната решаваше Ахмед Доган. Забележете, не защото Доган е умен или глупав. Въобще не, защото българите са загубеняци. Не защото комунистите са адови изчадия, или са единствените честни хора в страната. Не защото СДС са глупаци, или гении. Става така, защото действа структура. Тази структура не дава нищо друго. И когато кажем, че Доган казва кой ще ни е президент, това беше вярно до последните избори, но вече нямаме биполярен модел от появата на царя. Доган просто дотогава решаваше кой да е президент. Разликата между Желю Желев и Вълканов в първите президентски избори е по-малко от неговите гласове. Разликата между Стоянов и Маразов беше по-малко от гласовете на ДПС. Разликата между Първанов и Петър Стоянов беше по-малка от гласовете на Доган. Вярно, когато имаме пълен разгром на СДС и умрял биполярен модел, вижте как става друго. Първанов срещу Волен Сидеров на предпоследните президентски избори. Никакво значение няма как гласуват турците, въпреки че в случая няма никакво съмнение как ще се държат те. Естествено, че турците ще гласуват срещу Волен Сидеров. Биполярният модел вече не работи. Царят го прекрати. Ще видите как. На последните избори също. Доган подкрепи Ивайло Калфин, но тези гласове не стигнаха. Биполярният модел не работи.

 

Откъде се образува структурата?

 

Откъде се образува дяволската структура? От някакви думи, казани на Кръгла маса и механизъм за легитимация на елитите. Никой не я е измислил. Това е страшно важно. Когато дивакът вижда как лавината пада върху него, най-лесният начин е да си мисли, че някой стои отзад и бута камъните – богиня, гоблин, трол. Субективизирането на това което ти се случва е най-естествения рефлекс на човека. По тази причина, най-лесното нещо е да обявиш това за замисъл. Да кажеш, че има план. Остава да измислиш кой го е направил този план. То е лесно. Най-лесният вариант са евреите. Цялата логика ще им се привиди като нечие дейстивие. Но може да са самите комунисти. Има колкото искате такива теории. Той не вижда структурата, а вижда само повърхността. На повърхността има ясна логика – някой движи пешките. Но никой не движи пешките. Там е трудното и там е нашата задача, като социолози, да видим защо те се движат така. Нищо по-лесно нямаше за човечеството да оправи само себе си, ако някой движеше пешките. А някой действително ги движеше, просто трябваше да го намерим и да го обесим и някак си да се освободим. Но най-куриозното на тази мисъл е, че самото търсене на този който да обесим, понеже движи пешките, ние се движим като пешки. Това също е марионетъчна дейност. Защо ни възмущава това? Защото излизаме марионетки. Не излизаме господари на съдбата си. Излиза, че някой друг, в случая анонимната логика на някаква си Кръгла маса, която говорила еди какво си, е задала моя живот и нищо не ми помага да стане това, което аз искам да стане. Това е така. Социалната критика е да се намерят онези механизми, които ни правят марионетки и роби и да се опитаме да ги отстраним. Но с огромно съжаление, простото осъзнаване на това нещо не прави излекуване. Започвайки да ви давам примери за материалистическия анализ, аз ви разказах за една жена, която всяка сутрин трие едно несъществуващо петно. Тя реагира на материална структура в главата си, а именно на спомена за някаква криза по време на първата й брачна нощ, като агресира срещу несъществуващо петно. Тя, осъзнавайки че така прави, се лекува. Фройдовата терапия в това се състои, че той вместо химеричния обект те връща да си спомниш реалната травма. Осъзнаването на травмата ликвидира петното, тя престава да го вижда и травмата се заличава. Тук така не става. Може 300 пъти да им го разкажем, но те няма да се съгласят. Защо? Защото не става дума за индивидуално поведение. Това е статистично поведение. Това е поведение на милиони. И той ти казва, че не го интересува това, което му разказваш. Той иска комунистите да паднат. Да, но той живее в структура и няма как това да стане. Т.е. осъзнаването на илюзията не премахва илюзията в обществото. Както, апропо, всеки от вас знае, че не слънцето се върти около Земята, а Земята около слънцето. Никой от вас не изхожда от факта, който знаете, като гледа. А! Слънцето залязва. И вие чудесно се ориентирате накъде да тръгнете и кога да станете по илюзията. Вие изхождате от илюзорното и предприемате много практически правилни действия. Представете си глупака, който ще се опита да направи обратното. Вместо да погледне и да каже, че е изгряло слънцето и да стане, да започне да изчислява как точно Земята се е завъртяла около слънцето. Да стане, или да не стане. Това е смешно.

Връщаме се на нашите структури. Този модел поражда голямо напрежение у всички, защото той започва да цъка просто като часовников механизъм. Политическият живот в страната се свеждаше до това да си гледаш часовника. Ставаш опозиция, поглеждаш си часовника и чакаш. Каквото и да стане, везната ще се наклони. Разбира се, защото върви постоянен процес на декласация. Върви обедняване. Ако някой от тях се справи на власт и спре обедняването и т.н., това не би действало. Но понеже всички стават със сигурност по-недоволни следващата година, а това е неизбежно при една такава реформа, която тече десетилетие, даже може би две десетилетия, а дори така като гледам трето ще тръгне да тече. Тук се подразбира и няма да го анализирам, един постоянен процес на декласация. Апропо, пак по ничия вина. Властта в България не би могла да се справи с икономиката и да оправи икономиката и да не допусне рухване. Това не е възможно, защото ако погледнете мястото на България в структурата на Съветската система, вие ще видите, че 80% от износа ни е към Съветския съюз. И това се прекратява изцяло, поради колапса настъпил в тази държава. Няма икономист, няма правителство, няма гении, който да може извади от катастрофата страна, която за 1 ден губи 80% от износа си. Катастраофата е дълбоко обективна и тя се усложнява с изключтелно ужасния факт, че съветската енергия е евтина, а западната е скъпа. Поради факта, че Съветският съюз бъка от енергийни източници, било въглища, било газ, било нефт, в съветската система енергията е 10 пъти по-евтина към момента на падането на съюза. Съответно, всички наши предприятия от тази гледна точка са боклуци. Защото в момента, в който енергията стане 10 пъти по-скъпа, цялата химия, цялата металургия, въобще цялата индустрия си отива. Когато трябва да плащаш с кило домати в рамките на СИВ, където има фиксирани цени на енергията от 50-те години (2 килограма домати – литър нафта), Химко работи. Обаче, когато трябва да купиш на пазара нещо, Химко пак работи, само че една химикалка излиза 95 лева и край. А онзи „Bic” я произвежда за 9 лева. Просто няма разговор. Всичко рухва. Има и други болести на нашата икономика, но аз ви казах централната болест, а тя е достатъчна.

Ние получихме нещо като Гълфстрийм. Защо казвам Гълфстрийм? Може би сте чували от физиката, че водата на 4 градуса става най-обемиста, най-тежка. После на 2, 3 градуса пак се разширява. Тази особеност довежда до факта, че бързо изтиващата вода, като достигне Северна Канада много бързо пада. Просто потъва, огромни маси вода потъват надолу. Поради това, че тя изстива, става по-тежка от другата вода и измества. Това води до факта, че по дъното тръгва едно течение, където водата се затопля, изплува, нагрява се и сменя посоката. Това е причината ние тук в Европа да живеем добре. В смисъл, че когато това го е нямало, защото то е феномен от сравнително скоро, Европа е била заледена до Швейцария. Дунав е била последната река. Всичко нагоре е било замръзнало. Гълфстийм храни сам себе си. Образува се естествен природен цикъл. Дай боже да е дълъг. Нашият преход е същото – чисто и просто едни се провалят, другите идват, те се провалят и първите пак идват. У публиката обаче възниква едно крайно нетърпение вече не към онова, което е породило модела, помним че това е спор за миналото, а към самото време на прехода. На десетата година то започна да им тежи. За разлика от Гълфстийм, където нищо ново не се случва, тук се получава все по-голяма маса хора, които не желаят не само онова минало, но не желаят и настоящето. Натрупва се настояще. Преходът образува собствена маса, която започва да тежи на хората. И това избухва. Избухва наведнъж, за месеци.

Вие сте малки и не помните напрежението в страната преди да избухне. Напрежението обаче беше наистина много голямо. Никой не мисли „аз мразя биполярния модел”, той мрази всичко, мрази живота. И като мразиш живота, кого обвиняваш – началника естествено. В случая, началникът тогава беше Иван Костов. Имаше един глупав и трагичен епизод с едно убито дете на таксиджия. После се оказа, че майката го е убила. Това спря взрива. Но взривът беше започнал пред очите ни. За часове. В центъра на София се появиха 300 коли, голяма работа, но правителството взе да пада. Вие не сте виждали подобно нещо. Излезе министър-председателят да се разправя с тях. Молеше ги. Добре че разбраха бързо, че майката е убила детето, показвайки снимки и такситата се успокоиха и се разотидоха. В противен случай, правителството нямаше да оцелее до 6 часа вечерта. А това не беше нито акция на опозицията, нито БСП го искаше, никой не го искаше.

Имаше още няколко епизода свързани с кръв. Вие знаете, че народът ужасно се дразни от смърт. Това е за мен голяма загадка. Не знам защо, но на обикновения човек страшно много му говори кръвта. Не мога да разбера защо така. Много по-засягащи го неща не го дразнят, но при кръв озверява. Това от средните векове се знае. Тук преди няколко месеца, пак някой го убиха и пак цялата нация се потресе. Нещо вибрира в нацията при смърт.

Това бяха симптоми, които показаха един гигантски взрив, който настъпи. И изведнъж електоратът на големите 2 партии се сведе до милион и в средата избуя като 2 милиона, Симеон. Ето това е царят. Така завърши биполярният модел. Той се взриви по посока център. Апропо, Бойко Борисов не е нищо друго, освен наследник на същото, само че изял и малко синьо. И Меглена Кунева, която идва е същия вулкан. Този гигантски двумилионен вулкан, който избухна от нашия Гълфстрийм – Симеон Сакскобургготски. Имаше второ избухване – Бойко Борисов, отчасти същото, малко в синя посока по много причини. Сега избухва трети път, може би последен, свързан с Кунева, но той е половин милион. Работим с много огрубени цифри, но това е прибризително половин милион. Забележете, поразителното е, че всички тези хора, които се влюбиха в царя, после се влюбиха в Борисов, сега част от тях се влюбват в Кунева, всички тези хора не знаят, че това им се случва. Те го правят по собствена воля. Те са абсолютно свободни, но се оказват марионетки на процеса. Защо? Защото действат огромни, силни, анонимни структури. Както буквално ако решиш примерно да плуваш в Гълфстрий, няма как да спреш Гълфстрийм. Можеш да се съобразиш с него, да излезеш от него, но не и да го обърнеш. Както не можем да спрем един континент да се блъсне в друг континент.

 

Митовете

 

Нека да се съсредоточим върху съзнанието, което поражда този модел. Биполярният модел поражда митове. Това е нашата основна теза с Кънчо. Но за целта, думата „мит” трябва да се обясни, защото с нея има много силни асоциации. Под мит обикновено се мисли за приказка или безумна история за дракон, който пълзи и т.н. В действителност, деградиралият мит изглежда като приказка и то лоша. Защото е нещо адски скучно. Някакъв дракон излиза, изпикава се, израства в планината и куп такива дивотии. Извинявайте, но точно така изглеждат митовете. Затова ние много скучаем като ги четем и адски се чудим, че човечеството в по-голямата част от историята си изживява в тези митове. Всъщност, историята без митове е около 5% най-много от човешката история. Цялата останала история от възникването на хората, митовете са били основна форма на тяхното мислене за света. Причината е, че митът има дълбочинна структура, която в наше време е изчезнала, но както след малко ще видите от време на време се появява. Това е анализ на Клод Леви-Строс и то много огрубено представен. В гениалната си книга „Структурна антропология”, той показва следното: когато дадено общество изживява някакво противоречие което е непоносимо, то започва да го отслабва и накрая го решава във формата на мит. Митът всъщност е решението на това противоречие, казва той. И дава следния пример – живот- смърт. За редица цивилизации това е непонятно. Как живото умира и как мъртвото става живо. Митът за Едип, няма да го разказвам, защото изисква специални знания и не е много интересен в крайна сметка, но той отговаря на противоречието, как така едно излиза от две. Как двама души – мъж и жена правят един човек. Това е било неразбираемо и те са го решили във формата на мита на Едип. Сега ще разгледаме един по-прост, индиански мит. Как е възможно да се реши това противоречие без да се съединят двата полюса? Прави се така. Започват да ги мислят през по-отслабени противоречия и смъртта се превръща в лов, а това се превръща в растение. Това се превръща в хищник, това се превръща в жертва. Хайде още по-надолу – месояд и немесояд. Както виждате деградирахме ги по сила, противоречието на живот и смърт е силно. Между месояд и немесояд не е много силно вече. Не е толкова силно. Тогава възниква последна фигура, наречена „трикстер”. Това е съществото, което може да се превърне в друго същество, съдържащо противоположни определения. В някои славянски приказки това е вълкът. Вълкът се обръща през главата и става кон. Обръща се през главата и става принцеса. С други думи „трикстер” – същество, което е надарено и с двете качества – и със смъртта и с живота, само че опосредено. То е и месояд и немесояд. И това например в някои индиански митове е койота, или совата в други. Това е същество, което хем яде плът, хем не убива. Койота например не убива хора, но е месояден. По тази причина, той бива натоварен с вълшебни качества, понеже носи и двете. Митът всъщност разказва това. То разрешава противоречието, като му разказва за койота, за совата, за други трикстери, а всъщност е разказ за две непримирими борещи се, които се решили по този начин. Той показва не само върху индиански митове, но те са най-примитивни, затова най-лесно се анализират. Те показват как неразрешимо за културата противоречие избива във вълшебно същество, за което се мисли. Фактически обаче, разказвайки за койота, той успокоява тези две и им дава форма да се движи. Това е страшно важна категория, с която не съм ви запознал, но ще имаме цяла разправия за това.

Как се нарича начинът Земята да падне върху слънцето, като се отдалечи от него. Ето ви чисто противоречие, изляло се в една много ясна форма. Какво прави Земята като пада върху слънцето, докато бяга от него. Очевидно се върти около него. Това си е траектория. Траекторията на Земята е начинът Земята да падне върху слънцето, като избяга от него. Т.е. противоречието е продуктивно, то формира нещо, което обаче няма основанията в себе си. Никаква траектория на Земята няма. Това е просто една въображаема линия. Въпреки това, Земята се движи като швейцарски часовник по тази въображаема линия. Защо? Защото от една страна, тя има своя скорост и иска да избяга, от друга страна има тежест и иска да падне. Действието на две противоположни поражда трето, това се нарича траектория. А действието на други две, поражда трето и то се нарича в случая „койот”. Малко по-трудно се открива, но при сериозно вглеждане може да се открие. Имаме някакво действащо противоречие, което прави своя трикстер. Прави нещо, което събира двете противоречия, решава ги, съвместява ги и е начин на мислене на един противоречащ си свят.

 

 

 

 

Българските митове

 

Нека сега да махнем койота и да се върнем към нашия биполярен модел. Тази ситуация поражда серия митологеми, които пълнят главата на човека през 90-те години. Кое обаче е противоречието? Най-лесното нещо е да видим какво противоречие стои в главата на синия човек. То е ясно като слънце – „Стана хубаво” – как няма да стане хубаво, като стана демокрация, свобода, тръгваме на Запад, навсякъде вече има валутни магазини, пристигат американци и ни хвалят, чужденците ни говорят как вървим в правилна посока и т.н. „Стана хубаво”, очевидно. От друга страна, гледа живота около себе си- то стана хубаво, ама нещо мляко няма, заплатата малка, съкратиха ме от работа, заводът спря и „стана лошо”. Това е най-чистото противоречие, което въобще можем да си представим. Трябва да съвместиш, че стана хубаво и стана лошо. Трудна задача, но нашите приятели успяха да я решат. Какъв е извода от това, че стана хубаво и стана лошо? Трябва да се появи трикстер. Трябва да се появи съществото, което носи причината за двете и да реши противоречието. Отговорът е много прост – комунистите. Ето го трикстера – има комунисти. Това е решението. Стана хубаво – изгонихме комунистите. Стана лошо, защото още не сме ги изгонили. Решението е блестящо. Трикстерът е възникнал. Това е вълшебно същество, не се шегувам. Обърнете внимание, това не е социалистът, няма се предвид член на БСП. Той отлично познава члена на БСП, той е неговият съсед – бай Пешо и отлично знае, че бай Пешо не е виновен за рухването на българската икономика. И никакъв бай Пешо няма да може да му обясни света. Бай Пешо страда точно по същия начин, но ходи на едно партийно събрание в повече. В момента това почти е изчезнало. Но трикстерът- комунист беше перманентен, не може да си представите до каква степен, като заклинание. Имаше всички вълшебни свойства. На всичко отгоре, то се въплъти в един комунист – Андрей Луканов – лидерът на комунистите. Като всяко вълшебно същество, Луканов беше натоварен със свръх качества. Качество първо – връзка с отвъдното. Ами да, той може да се появи оттук, оттам. Той има вълшебни пътища. Отвсякъде може да изскочи. Второ – безкраен ресурс. Милиарди раздава, куфари носи, всичко прави. Трето – план. Той има план, гениален, той го е измислил, направил. Той е евреин естествено. Постепенно се превръща в евреин, което вече е наистина безумие и т.н. Този комунист обитаваше сините глави желязно.

Комунистът като трикстер, докога може да издържи по дефиниция? Докато червените са на власт. Нали казахме – стана хубаво, понеже гоним комунистите, но е лошо, защото не сме ги изгонили. Но като ги изгоним, трикстерът ще загине. Какво стана с тикстера? Той веднага деградира. В какво се превърна? Той още функционира. Комунистът го няма на власт, следователно е скрит комунист. Как се казва скритият комунист, гадният комунист? Ченге. Горките ченгета, които трябваше да пострадат в самото начало на демокрацията, защото някак си ченгетата никой не ги обича. Ченгетата пострадаха от деградацията на комуниста до ченге. Комунистът се превърна в ченге, защото просто престана да държи властта. Луканов беше много лесен за мразене, защото всеки ден ти беше на телевизора. Всеки ден виждаш трикстера и го мразиш и си щастлив. Решил си противоречието. Когато изчезна Луканов при Виденов, какво правиш? Крият се някъде, има някакви тайни. И до ден днешен това държи, но много малко хора. Но до ден днешен до Иван Костов седят 100 хиляди души, които сериозно мислят, че всичко правят ченгетата. И тия ченгета, горките, вече са на по 80 години. Любен Гоцев, горкият, вече с протези ще ходи. Даже президентът се оказа ченге, което също се оказа комична история. Той никакво ченге не е, а е взел някакви пари за рецензии. Но така или иначе, това е много важно, тъй като иначе на синия човек трябва да му се развие главата. Не може да мисли, че светът е хубав и е лош. Това е структурата на синия мит. Синият мит беше много, много дълго време актуален. Той държеше цялата дясна половина от пространството и едно от големите неща, които направи Бойко Борисов е, че успя да запази синьо съзнание без антикомунизъм. Той извади това, той оперира трикстера, понеже някак си той самият е бивш комунист.

Аналогична структура има червеният мит, само че е малко по-различна. Червеният мит не може да съдържа „стана хубаво”, защото това, че рухна Съветският съюз, отидохме към Запада, влязохме в НАТО, това не е хубаво. Затова имаме „беше хубаво”, но „стана лошо”. Обърнете внимание, това е чист ирационализъм – не може да стане и хубаво и лошо. Това също е ирационализъм. Ако е било хубаво, не може да стане лошо. Няма как, ако нещо е било много хубаво, то изведнъж то да стане много лошо. Значи, явно не е било толкова хубаво. Няма значение, те са дълбоко убедени, че беше хубаво, стана лошо и това има своето решение. То е аналогично на синьото, само че тук първоначално отговорът беше Горбачов – беше хубаво, стана лошо, защото Горбачов е шпионин. Ето ви трикстерът, който обяснява нещата. Мразиш Горбачов – живееш. После Луканов се появи и той. Горкият, стана обект на два мита – местният Горбачов, който ни е продал. И накрая това твърдо се стабилизира в СДС. Но СДС не е мислено през обикновения член на СДС, защото той вижда пак много ясно бай Симеон, който е съсед и не е виновен за рухването на света. Виновният е СДС като организация – американска шпионска централа и лидери – Иван Костов и Филип Димитров. По-рядко други. Отговаря на същите условия – беше хубаво, защото нямаше СДС, стана лошо, защото СДС се появи. Ето ви начин светът да се сглоби, да функционира прекрасно. Колкото повече мразиш СДС, толкова по-червен си. Гоним седесарите – великолепно. Взимаме властта – идеално. Падаме от власт – лошо. Това е едно от най-тъжните свойства на този електорат. Въпреки, че обикновено нищо не печели от своята власт, той обожава са на власт техните, тъй като той се чувства спокоен. Нашите са на власт – всичко е наред. В действителност нищо не му е наред. Никаква разлика той не вижда между едните и другите. Но така живее.

Какво прави царят? Как царят разруши тези митове? Ще стигнем и до това. Но нека да изясним и нещо друго. Има един позитивен мит на прехода. Кой е той? Той отговаря и на двата въпроса. Някак си хубавото ще победи. Как се казва трикстерът, който ги събира? Казва се Европа. Европа ви решава и двата въпроса и то в един позитивен, бъдещ план. Тя не е толкова трикстер за мразене, колкото изхода. Но по този начин тя пак се превръща в живо същество. Ако се замислите, а и ако сте били на Запад, вие 100% сте установили каква огромна разлика има когато се употребява дума „Европа” тук и там. Там, Европа е един политически съюз, повечето хора са недоволни от него, защото е голяма бюрокрация. От друга страна разбират, че не е лошо да го има, защото има мир. И така има едно много спокойно отношение към Европа, в някои случаи скептично, в други по-оптимистично. При нас Европа е жива. Тя гледа. Първо, Европа я няма, такова същество няма. Никаква Европа няма. Има много сложен механизъм за взаимодействие между 27 страни, 4 от които големи, с изключително сложна структура. Даже ако половината от вас знаят как се казва президентът на Европа ще се учудя. Казва се Ромпой. Не съществува, но е въведено като същество и помислете как се говори за Европа – „Европа ни гледа”, ”Ще се изложим пред Европа”, „Европа ще ни помогне”, „Европа праща сигнали към нас”, т.е. жива е. Само че за разлика от тези, лошите, дяволите, тя е елф, тя е готина. В цялото това безумие от комунисти и седесари, тя е готина.

 

Митът за царя

 

Царят придобива тази функция. Симеон затова успява да разчупи това, защото той се поставя на мястото на прекия изход. Стана лошо, но ето царят пристига и сега ще стане хубаво. Отново като вълшебен предмет. Той влиза като вълшебен предмет. Царят, както го знаем сега – човекът със земите, човекът с умерената политика, човекът, който почти никога не говори, мен ако ме питате един от най-възпитаните български политици. Това не е онова, което тогава виждаха хората. Хората видяха в царя чист трикстер, който им реши тези противоречия по принципно нов начин – ще стане хубаво. Стана лошо, но ще стане хубаво. Беше хубаво, но ще стане хубаво. Той подмени мита и възникна много кратковременния мит за царя. Чист мит. Този мит обхвана около 2 милиона души – повече от половината електорат. Митът за царя се разпадна адски бързо, защото никаква обективна структура не го поддържаше. Когато българите избраха царя за министър-председател, целият свят им се чудеше и задаваха въпроси- ама вие да не сте монархисти. Последното нещо, което може да се каже за българския народ е, че е монархист. От това по-невярно е само че е религиозен. Българският народ е ужасно скептичен, никакъв монархист не може да бъде българският народ, по никакъв начин. Но избраха този човек и се влюбиха в него. Какви свойства му приписаха? Като гледахме свойствата на Луканов, би трябвало да са същите свойства. Нека да ги изредим пак. Главното е връзката с отвъдното. Какво е трикстер? Вълшебното същество, вълкът, който може да се превръща в кон. Връзката с отвъдното, която се разделя вече на какво – първо – ресурс. Какъв беше ресурса на Симеон? Симеон имаше безкрайно много познати шейхове, които всеки момент ще изсипят кесията. Той имаше безкраен ресурс, имаше неограничени възможности за контакти с лидерите на света. Той имаше таен план за България, който ще се осъществи. Не беше ни го разказал, само беше казал, че ще трае 800 дни. Т.е. не е толкова гаден като Луканов, но отново е същото – трикстер, вълшебна магическа структура и неизбежно имайки връзки с отвъдното има и отвъдни свойства. Но много бързо се разпадна. Защо? Появата му уби биполярния модел. След биполярния модел, мит не може да има. Няма какво да го поддържа, защото все пак ние не сме ирационални диваци, които трябва да си обяснят защо ту има светлина, ту е нощ, защо има слънце, защо има луна, защо хората са два пола и т.н. Ние не живеем в такъв свят. Ние живеем в дълбоко рационален свят, с образователна система, с контакти с околния свят, т.е. никакви особени структури митовете не ги поддържат. Структурата на биполярния модел роди митовете и през мит загина. Забелязахте ли, като ви казах, съзнанието не само отразява действителността, но и участва във възпроизводството. За да има това, трябва да има мита за комунизма. За да има това, трябва да има мита за СДС. Нещо повече, за да загине това, трябва да има мит и става през мит за царя. Вярно, самият мит ще загине, в момента в който загине това. Когато царят, който се оказа не вид десен човек, а обратно- класически центрист, взимащ образец за поведението си от Хуан Карлос Испански, човек който иска да победи нацията и т.н. Т.е. не възпроизвежда двуполюсния модел и много бързо той загина, в този момент умря и самият цар. Куриозът е, че както повечето реформатори в света – загина от самата си реформа. Той извърши онова, за което беше дошъл и което искаше и затова умря. Вярно във формата – имоти. Всъщност, на мястото на идеята, че той е отвъдно същество със способности да прави чудеса, с приятели-шейхове, които заливат България с милиарди. Той ще прекрати партиите, ще направи българите щастливи и т.н. Тази идея се замени с идеята, че е крадец на гори. Нормално. Всеки опорочен мит трябва да бъде допълнително санкциониран. Това е много несправедливо обвинение към човека, но това няма никакво значение. Това не е обвинение, това е край на мита. Жигосване. Ти не си вълшебник. Ти си един човек. Казаха му го с ужасно разочарование. Те си мислеха, че е вълшебник, но някак си вълшебникът, който не се оказва вълшебник, иска да открадне часовник. Той нямаше намерение да краде часовника, но така си остана – като крадец на часовници – т.е. крадец на гори в случая. Но ако не беше крадец на гори, щеше да се окаже нещо друго. Масовото съзнание щеше да го жигоса с абсолютна сигурност, защото накрая на мита не му прощават.

 

Борисов – народният водач

 

Борисов не е мит. Той наследи харизмата на Симеон. Той наследи, буквално прехвърли върху тялото си част от тези чувства, които имаха към Симеон, но Борисов не е вълшебен. Той не е трикстер. Той е народен водач. Това е принципно друг вид легитимност. Това е Стамболийски. Това не е Симеон. Това е нашето момче. Момчето от народа. За Борисов не само няма митове. За Борисов има антимитове. Повечето хора не биха могли да издържат една стотна от това, което Борисов успява да носи на плещите си като имидж. Да си бил мутра, да си участвал, Господ знае в какви контрабанди, всичко това хората го знаят, но те въпреки това си го обичат. Това е друго отношение. Забележете, то е рационално отношение. Да, то съдържа в себе си елемент на наивност, то съдържа в себе си, от гледна точка на повечето интелектуалци – позор. Нищо такова няма. Това е реална политическа претенция – да управлява един от нас. Човек като мен. Това казват тези 30%, които го слагат там и го държат там. Затова всичката надежда, че Борисов ще се сгромоляса, както преди това Симеон, Костов, Димитров, Луканов, все любимци които потънаха, не се сбъдна. Защото нямаме работа с митологемно пространство. Имаме работа с пространство на реалността. А реалността каква е? Реалността е, че аз завися от себе си. Куриозът е, че реалната свобода в България не идва на 10 ноември. Тя идва след края на биполярния модел. Те престават да действат като марионетъчни същества, които просто са вплетени в един Гълфстрийм, който ги върти на виенско колело. И каквото и да правиш, се въртиш там – ту си долу, ту си горе. Те попадат в свят, в който те избират. Изборът е техен. Наред обаче с това, че той е материал, добър материал за тях. Апропо, сега трябва да се върнем и да видим, дали същото не се е случило в Полша, Чехия, Унгария, Румъния. Ами случи се. Веднага след прехода. Имаме серия Борисовци. Те се казват братята Качински – даже 2 на брой в Полша, близнаци. По-голямо излагане за Полша между другото, в историята на Полша няма, но обичаха ги, избираха ги с абсолютно мнозинство. Ако не бяха се скарали с немците и немците не бяха положили гигантски усилия да ги свалят, просто досега щяха да управляват. В Унгария се казва Орбан – все едно представете си Волен Сидеров на власт. Е, малко по-добре, но не толкова искрен. Унгария стана позорище за Европа. Ще я изключат за недемократичност, просто ужасяващ човек. Но те го искат. Бъсеску в Румъния – това е просто почти Бойко Борисов, само че не е пожарникар, а капитан на кораб. Същият маниер, същите пичовщини. Значи не е случайно. На какво реагират? Какво искат? С какво го натоварват? Кой е обектът на агресия? Срещу какво агресират? Те агресираха преди към мита си. Червените агресираха на сините, сините на червените, защото живееха в мит. Кого трябва да накаже Борисов? За какво го пращат там? Кого трябва да насили? Елитът! През цялото време тече процеса на декласация. Човекът става все по-зле и по-зле. Не само по-зле. Става класово по-долу. Възникват нови класи в обществото. И той осъзнава, че това не е временно състояние, в което той седи докато нашите ще дойдат на власт. Той осъзнава, че и той, и децата, и внуците ще работят за този, който му е взел Младежкия дом, ТКЗС-то, фабриката, ДСК-то, списъкът е дълъг. Той е в реалността. Но в друга реалност. Той не е в рухващия социализъм, където проблемът е, че няма портокали и опашката за мляко е дълга. Той е в класово общество, но той не е просто в класово общество. Той е забит в дъното на класовото общество – в долната класа. Той е слуга до живот. Няма индивидуално усилие, което да го извади от това. Е, да получи Нобелова премия, но 99.99%, мисля, че даже 100% от българите няма да получат Нобелова премия. И оттук, омразата по същия начин се изсипва, но вече не се изсипва във формата на мит, разбиващ модела, поява на модел, който ще ни спаси, а в роля на отмъстител. От него се иска отмъщение. И това не само от него. Иска се от Качински, от Орбан, от Бъсеску и от нашия се иска. Това се иска от него. Но как да отмъсти? Той не може да върне процеса назад, не защото е слаб политик, или нещо такова, а защото процесът се нарича приватизация. Отиваме към договорения пункт в консенсуса. Да, ние се разбрахме за бъдещето – демокрация, етнически мир, Европа. Обърнете внимание, след края на прехода и трите скрити консенсуса рухват. Това е едно от най-големите доказателства, че преходът свършва. Може ли да се говори против Европа? През целия преход дума не може да се каже. Сега, говори си колкото щеш. Може ли да се говори против етническия мир? Циганите на сапун всеки ден. Това беше абсолютно забранено. Даже срещу демокрацията не можеше да се говори. Не се говори много, но и този консенсус с поставен под съмнение. Просто ви казвам, че тези консенсуси, с изчерпването на биполярния модел рухват, защото изчезва общото бъдеще на българите. Виждате ли как се връщаме на първия момент на анализа? Анализът винаги върви към своя край, когато сам достигне до самия себе си. Ние достигнахме. Помните ли, на Кръглата маса, онова което зададе структурите, беше че те имаха абсолютно еднаква визия за бъдещето и различно четене на миналото. Проектът беше един, интерпретациите за миналото бяха различни. Бъдещето на хората е различно. Едно е бъдещето на г-н Иванов, собственик на банка, а съвсем друго е бъдещето на бай Иван – служител там. Няма общо бъдеще. Няма как да има общо бъдеще. Има класово общество. Главното е, че под капитализъм се имаше предвид пазарна икономика. Нямаше абсолютно никакво уточнение, как ще тече това и как ще стане приватизацията, нямаше. Тя стана на коляно, на импровизация, с хиляда поправки, стихийно и на тъмно. Не са много далеч от истината хората, които казват, че това беше огромен грабеж. Това е много близо до истината. Това е горе- долу ситуацията в която да се загаси лампата за 10 минути, светне се и се каже – каквото възникна, това е. Горе- долу така протече българската приватизация. Може ли да върнем приватизацията назад? Не е възможно. Освен ако не искаме да организираме на нацията си нова катастрофа. Това не възможно външнополитически. България би изпаднала в изолация от Европа, би изпаднала в изолация от всички, ще бъдем и по-зле от Гърция като изолация. Това не е възможно вътрешнополитически, защото ще започнат процеси на насилие. Това не е възможно юридически, защото освен чрез диктатура на пролетариата, аз не виждам как би могла да се върне. Могат да се върнат 2-3 елемента, но това е без значение. Следователно, Борисов и Бъсеску и Орбан и Качински, независимо че са избрани за да отмъстят, независимо, че са избрани, за да въздадат правда след този дълбоко непочтен, неправилен, разграбващ общата собственост процес, не могат да го извършат. Но те пак са в ситуация на противоречие. Той е там, за да го направи, но не може да го направи. Ако не можеш да набиеш някого, а трябва да го набиеш, какво правиш? Създаваш кукла и започваш да й биеш шамари. Куклата прилича на този, който искаш да биеш. Т.е. правиш символически действия, вместо истински. Затова характерът на цялата постпреходна власт, не защото Борисов е лош или добър, не защото хората са глупави, или умни, а отново поради структурите, които действат, характерът на тази власт е да извършва символическо насилие и те по цял ден това правят – символическо насилие. Викат на министъра – „На колене копеле мръсно!” и той е на колене и всички ахват. И какво? Една стотинка премести ли се? Един час, работен спечели ли? Нещо подобри ли се? Това иска и той понеже не може да го постигне стига до символическо насилие. „Всички посланици с досиета ще ги уволня!” И какво? Но бай Иван е доволен. Чувства че Борисов е от неговия отбор. Чувства го. Дойде за заплатите и им се скара – „Дайте на хората заплати”. „Ще те уволня”. Нито ще го уволни, нито нищо. Това е царството на сенките, чисто символично. Той прави това, защото му е изгодно. А те го искат, защото няма как. Капанът в който стоят е такъв. Колко време ще продължи, не знам. Надявам се по-кратко.

 

 

 

Публикувано на