Лекция 3 (23.03.2012 г.) – Андрей Райчев

Миналия път се натъкнахме на едно удивително животно, което нарекохме „динозавър“. Тези от Вас, които са учили история на социологията внимателно, ще разберат на кого е кръстено това животно и по-точно, защо го нарекох „динозавър“. То не е едно същество, а това са милиард същества с определени свойства, много силни и изключително разединени, които като че ли не наблюдаваме на предишни етапи от развитието. Това е съвкупният потребител. Него нарекохме „динозавър“. За него ще си говорим отсега нататък като живо същество. Ние с Кънчо Стойчев сме измислили това. На кого сме го кръстили? Кой в историята на социологията кръщава нещо на голямо животно? Една от най-големите книги в историята на социологията го съдържа в заглавието си. Това е „Левиатан“ на Хобс. Ако помните Хобс, който е един от първите сериозно замислили се за обществото учени, нарича държавата „Левиатан“, т.е. огромно библейско чудовище, което не се свежда до хората, които го съставят. Той смята, че държавата поддържа мира между хората. Този „Левиатан“ осигурява да няма война на всеки с всеки. Хобс си задава въпроса, как е възможен социален ред. Как е възможно, след като всички хора са егоистични вълци, да живеят заедно. Отговорът, който той дава е чрез формулирането на метафората за това животно, което е измислено. „Левиатан“ е отговора на Хобс на въпроса, как е възможен социалният ред. „Динозавърът“ също е такова чудовище. Ние на шега го кръщаваме „динозавър“, то всъщност е милиард души в качеството им на потребители, които обаче не са толкова отговор на въпроса, как е възможен социалният ред, а е отговор на въпроса какво ново е възникнало. Що за странно е обществото в което живеем. Какво е новото в това общество?

Самодействието на социалните структури

Миналия път проследихме разгръщането на определени предметни структури, които са капиталови структури в дъното си, т.е. стихийното самонарастване на парите, което довежда до определени социални промени. Особено важно е да разбирате, че тези промени никой не ги извършва. Те стават стихийно, защото действат тези структури. Самодействието на социалните структури без никакъв допълнителен субект, без ничий замисъл, без ничие съзнание, без ничий план, поражда определени социални форми и това е метод, който ние изследваме в социологията. Повечето социолози се опитват да изведат обществото от съдържанието на главата на човека. Това е фундаментално погрешно, ако питате този вид направление, който представлявам аз и колегата и съавтор – Кънчо Стойчев. Не от главата на човека трябва да обясним света, а света трябва да обясним главата на човека. Няма нищо по-просто и лесно да кажем. Човек има определени потребности, например да яде, да пие, да спи, има съответни нагласи и от това да изведем социалните форми. Стратегиите, които се опитват от света да изведат главите се казват материалистически стратегии, а стратегиите които се опитват да изведат света от главите на хората се наричат идеалистически стратегии. Всеки от Вас много бързо и лесно може да си измисли идеалистическа стратегия и да направи социална теория. Например, ще кажем че хората имат определени ценности. Тези ценности са в йерархия. Разказвам Ви един доста известен навремето, напълно бездарен, според мен, американски социолог. На първо място са базовите потребности (спане, храна и размножаване), на второ място са по-висши потребности (комуникация и размишления) и накрая са най-висши потребности (естетика, ходене на театър и на кино). Като приписва на човека такава йерархия, той не говори глупости, в смисъл, че в главата му сигурно има нещо подобно, само че то е следствие от определени процеси. Ще получим картина, при която от главата на човека, като магьосници, ще извадим самата социална структура. Ще получим картина, при която от намереното в главата ще търсим някакви структури. Ще кажете, каква е разликата? Има огромна, гигантска разлика. Сега ще ви кажа в какво се състои.

Материалистически и идеалистически системи

Представете си, че в действителност човек има вродени ценности и в зависимост от тях се формира обществото. Ще Ви разкажа една елементарна буржоазна история. Буржоазна е, защото възпява определен вид общество винаги, без да знае това. Да речем, че хората по отделно не са можели да ловуват и затова са се събирали заедно, хващали лисици и зайци и съответно ставали все по-богати. Тези общества, които добре са се събирали да ловуват, са оставали живи, а тези които не са се събирали добре, са умирали. Затова са останали само тези форми, които са си сътрудничели. Ние ще получим някаква картина на обществото – незадоволителна и елементарна, но така или иначе, ще получим някаква. Къде е основният дефект? Първо, ако човешкото същество твореше от главата си обществото, а не обратното, нямаше да има история, тъй като всички общества биха били равноценни в някакъв смисъл. Нямаше да има прогрес. Нямаше обществата да следват едно след друго, тъй като ценностите в главата трябва да са еднакви. Или ако кажем, че ценностите се променят, например, че хората стават по-добри, по-хуманни и т.н., тогава ще получим картина, при която обществата се оказват в строги йерархии, където ние сме на върха на тази йерархия – последните, най-готините. Във всички случаи обществото нямаше да ни се представи като съвкупност от хора, които се разправят за власт и ресурс, а ще ни се представи като някакви същества, които имат такава съдба. Т.е. ще получим дълбока и отвратителна апологетика. Всеки опит да се изведе социалната формула през свойствата на индивида, а не индивидът през социалните форми, е дълбока апологетика на обществото за което се разказва. То се разказва като естествено общество. Аз не казвам, че авторът съзнателно си е казал, че ще разкаже нашето общество като нещо добро. Авторът не е извършил това нещо съзнателно, но фактически той извършва апологетична процедура. Обратно, защитавайки гледната точка, че разгръщането на външни структури оформя нашите съзнания, че нещо вън и независимо от нас се разгръща и ни образува, ние защитаваме критична гледна точка. Защото тези структури са невидими, а когато ги видим, не можем да ги променим, с което да променим живота си. Затова идеалистическите системи в повечето случаи са апологетични, а материалистическите системи са в повечето случаи критични.

Материалистическите системи

Ние ще се занимаваме само с материалистическите системи. Те показват действието на анонимни, ничии, материални структури, които се превръщат в структури на очевидности в главата. Това, че аз стоя прав пред Вас, а не лазя или не лежа, не е естествено положение на нещата. Няма естествено общество. Можем съвсем спокойно да си въобразим общество, в което аз (учителят) лежа, а Вие танцувате наоколо. В общество, което живее така, това щеше да е естествена картина, а нашето щеше да изглежда като неестествено. Нищо естествено няма в това, че един мъж и една жена правят семейство. Това е абсолютно конвенционално. То се дължи на определени структури, които трябва да намерим. Нямало е общества, където да е имало 19 мъже и 17 жени в едно семейство, но е имало общества, където е имало 9 жени и 1 мъж, или 9 мъже и 1 жена. Имало е най-различни общества. Но няма естествено общество. За никое общество не можем да кажем: „ето го истинското“. Това е абсурдно съждение за обществото. Аз не знам дали е така за атомите, но има някакви естествени атоми. Може и това да се окаже наша илюзия. Но със сигурност за обществата претенцията, че съществува каквато и да е естественост е погрешна. Обществото е царството на сенките. За да си представите степента на бедствието, само си представете собственото поведение в тоалетната. Вие сте абсолютно сами в това помещение, което е затворено и са взети специални мерки никой да не ви вижда. Вие винаги се държите еднакво. Все едно зад гърба ви има тълпа, която ви наблюдава. Кой ви наблюдава? Никой не ви наблюдава. Защо го правите така, а не по-друг начин? Защото това е естествено. Откъде идва това естество? Откъде може да идва въобще повтарянето в поведението? Защо то абсолютно всеки път се повтаря еднакво, като не е биологическо зададено? От властта. По никакъв принципно друг начин не може да дойде, освен от властта. Това е резултат от това, че някакви думи са се стоварили върху вас, тези думи са оформили вашето поведение и след това по някакъв начин това поведение изглежда като абсолютно естествено. Аз се приближавам и се ръкувам. Няма нищо по естествено, като се видя с приятел да се ръкувам с него. Но това е в нашето общество. Има купища общества, в които аз се приближавам и се ръкувам и това изглежда отвратително. Все едно се приближавам до вас и ви наплювам. Такива са японците например. Фактът, че искаш да го пипнеш с ръката му е неестествен. Той поздравява от разстояние, покланяйки се леко, без физически контакт. Самата дистанция на която се събираме не е естествена. Това е мерено в антропологията. Има един съвсем конкретен случай, който обичам да давам за пример. Действието се развива в немското посолство в Сирия. Арабите имат представа за дистанцията в общуването, много по-близка от нашата. За тях, разстояние от 20 сантиметра между двама мъже които си говорят, не е сексуално разстояние. Това за тях е дружеско разстояние. Ние схващаме това като нахлуване в сексуалния периметър. Това е просто културна конвенция. Горките немци в това посолство, поради свойството на сирийските дипломати да местят стола към говорещия, докато стигнат естественото за тях разстояние за общуване, завинтват столовете за пода. Забравете за каквато и да е естественост в обществото и съответно за това, че понеже ние мислим някакви работи, то те се случват, разгръщат и т.н. Т.е. ние напълно отхвърляме подхода, който приема че имаме социални ценности, които се превръщат в социални институции, които се превръщат в социални действия. Тази схема, която между другото царува в момента в световната социология, е дълбоко неприемлива, погрешна и води до апологетически изводи. Най-лесен от митовете е, че историята е свършила. История няма. А доколкото я е имало, тя е била недоразумение. Просто хората са били тъпи, диви, глупави, а после са станали постепенно готини и умни и така вървим към нещо по-хубаво и умно, и накрая всички ще стоим в библиотеката и ще си говорим. Това са дивотии. Обратно на това, история има, исторически процес има и той е една вечна игра около един и същи въпрос. Всеки социолог стои пред два много трудносъчетаеми въпроса, разглеждайки обществото като цяло и те са с противоположно естество. Как е възможно нещата да се повтарят? При този хаос, при това многообразие, при тази чудовищна сложност на обществото, как така нещата се повтарят с точност на часовников механизъм? И пак едно и също. Нека се замислим- защо не се учудваме, че като пуснем кранчето на мивката, водата започва да тече и като го направим пак, то се повтаря. Защо се повтаря? Много дълго, разглеждайки все по-малки частици, ние сме установили, че това всъщност не е вода, както са мислили нашите прадеди, а много дребни молекули, които се състоят от още по-дребни същества от два вида – кислород и водород. Ние винаги ще посочим някакви същности, някакви финални неща, които да са в едно постоянно отношение помежду си и тогава ще стигнем до извода, че затова се повтарят. Или защо има облаци, те падат и пак се образуват? Ето ви класически въпрос. Ние пак трябва да отидем назад, да разглеждаме, да мислим. В случая е лесно, защото ще стигнем до извода, че понеже въпросната прашинка се върти около себе си, а слънцето свети винаги, то ту се нагрява, ту изстудява, по тази причина тези въпросни обекти ту се качват горе, ту падат долу – едните се казват изпарения, другите – дъжд. В случая не обсъждам кръговрата в природата, а кой извод ни позволява да стигнем до това, че нещата се повтарят. Ние отиваме назад и още по-назад и намираме нещо, което не се променя – същност.

Същността

Щом намерим това, което не се променя, всъщност сме обяснили, че промяната е привидна. То всъщност се върти. Винаги науката намира нещо, което е неподвижно, последно и то осигурява нашето знание. Каквото и да мислим, както и да мислим, ние ще намерим едно последно, за което вече няма да мислим по-нататък. След малко ще ви покажа, че и да се замислим – все тая. Да вземем предпоследното – молекулата. Как така сега водната молекула навсякъде е еднаква и т.н. Много дълго хората въобще не са знаели, че водата се състои от молекули, но когато се стигне до този извод, те биха могли и още една стъпка назад да поискат. Как така молекулите се повтарят? Защо се повтарят молекулите? Тогава те ще върнат просто още една крачка назад и пак ще разгледат молекулата като променлива, но зад нея ще дойдат две непроменливи – абсолютно повтарящи се – водород и кислород. Понеже винаги има 2 атома водород и един атом кислород, то молекулата е такава. Можем ли да разбием и там привидностите? Да направим още една крачка назад. Да се запитаме защо тези са такива. Може. Тогава ще отидем още по-назад и ще кажем, че всъщност атомът не е кръгче и топче, както досега говорихме, а той има някакво малко ядро, а около него се въртят електрони. Тогава промяната и повторението съответно на предишното ниво ще ни е обяснена. Отиваме отново на някакво последно ниво на непроменлива. Можем и още, безспорно. Тогава ще отидем в дъното на ядрото и ще видим, че то също се състои от различни неща – главно от неутрони и протони. Може да поискаме и протоните да разбием, но това няма никакво значение. Във всеки момент ние ще сме обяснили повторението през структура. Вярно, зад тази структура можем да правим още една крачка, но това е после. Това обяснение ни стига. Това е науката. Така се търси истината. Истината всъщност се оказва напрежение между това което наблюдавам сега и това което е било. Аз трябва да отрека многообразието на сега, за сметка на неподвижността на някакво било. Това се нарича истина. Когато наблюдавам разлика между това което гледам и това, което мисля, че е било, аз просто започвам да формулирам ново било и установявам пак същото. Всъщност, многообразието е илюзия, повторението е илюзия, истината е само неподвижността. Тази неподвижност, която съм видял към момента, било тя четирите стихии на древните – да, защото елементите се смесват в различни пропорции казват те – имаме земя, въздух, вода и огън и тяхната смесица довежда до това многообразие, което виждаме. Съответно те са неподвижни, неподлежащи на разлагане и аз съм направил научно обяснение на света. Обърнете внимание – научно обяснение на света. Нищо, че говоря глупости, в смисъл, че не е вярно това. Това е научно обяснение. Защо? Защото аз съм обяснил достатъчно многообразието и всеки на мое място може да повтори моето разсъждение, т.е. научният акт е извършен. Но няма такива четири стихии и по-точно, като се вгледаме в тези четири стихии се оказва че това са агрегатни състояния, главно, без огъня който е определен химически процес. Така мисли съвременната наука. И тогава тя казва, че няма никакви четири елемента, а има молекули. Обяснението през молекулите възниква в края на XVIIв. Първата молекула е наблюдавана в началото на XIXв. Стотина години те са сигурни, че има молекули, но не са виждали молекули. Между другото, знаете ли кой е открил молекулата? Айнщайн. Първият, който е доказал, че има молекули, действително е Айнщайновият анализ на брауновото движение в началото на XXв. Помните брауновото движение – слагате една много лека прашинка върху вода и гледате как се мести. Независимо от това, те 100тина години живеят с формулираната молекула и тя премахва многообразието. Тя ви казва защо се повтаря, въпреки гигантското многообразие. Зад всичко това стоят примерно 100 неща. Сто стават накрая, когато се появяват атомите. Тези молекули именно, са непроменливото. Те са автори на повторението. Обсъждаме научната стратегия. Разбиват молекулите, установяват, че молекулите се свеждат до 100 вида атоми. Помните, това е вече XIXв. – Менделеев увенчава това усилие с таблица, която показва, че те са просто 100 вида атоми. Цялото това многообразие изведнъж се сведе до 100 неща. Нашата стратегия е, да видя какво е това. Какво разбираме под „какво е това“? Да го редуцирам до неподвижното отзад. И ако не мога, аз чисто и просто казвам, че има още едно отзад. Примерно открил съм йода. Знам нещо за кислорода, знам какво е това, но забележете, аз съм го измислил кислорода, аз съм го приписал като минало на веща. Горил съм я, топил съм я, преливал съм я, нещо съм я правил, но аз съм и приписал определено било, определено минало, определено отзад, което е абсолютно неподвижно, недосегаемо и няма да бъде променено. Съответно, горя го, правя разни неща с него и казвам, че те са еднакви – от едно и също са и само приличат на различни. Да речем, едно ми червенее, другото ми жълтее, миришат ми различно, обаче като ги стопя се оказва, че всъщност и двете са от едно и също, но в едното има една молекула олово в повече. Това е разказът за неговото минало, за неговата история. Ако се натъкна на невъзможност да сведа да известни същности, аз просто формулирам нова същност. Менделеев това и прави – в известната си таблица той оставя дупки, за неща които не сме открили още, но ще открием. Действително става така. Прави 5 прогнози за вещества с определени свойства, поради цялостната логика на таблицата. Но в какво се състои това откриване? В това, че приписваме още едно неподвижно, което никога няма да пипнем. Повторението ни е обяснено. Т.е. всеки път като видя нещо ново, аз нямам друга задача, освен да отида и да проверя израз на кое старо е това. Само че това старо е невидимо. То е в миналото или невидимо, защото е малко. Но всъщност невидимо, защото е в миналото. То го е правило. То ви говори отзад. На кой философ ви прилича това? Кой философ твърди, че целият свят е илюзия, на едни неща които никога не се променят и си стоят абсолютно неподвижни. Това е Платон. Основната метафора на този гений – той казва, че ние сме завързани с лице към стената в пещера и зад нас гори огън. Нещо минава между нас и огънят казва той. Ние обаче никога не можем да се обърнем, тъй като сме с лице към стената и виждаме сенките на преминаващото. Платон смята, че ние виждаме само сенките на нещата, които са неподвижни, те са зад гърба ни, а това са само техните несъвършени отражения. Тъй като сами разбирате, че между нещото и неговата сянка има някакво подобие, но все пак много в полза на нещото. Сянката е много несъвършено отражение. Това показва, че светът е огромна илюзия на неподвижно стоящи идеи. Той ги нарича идеи или образи. А още по-точно гръцката дума „айдос“, означава вид. Запомнете го това, то много ще ви послужи, ако мислите за нещата сериозно. Идеята е просто вид и когато формулирате някаква идея, вие винаги говорите за някакъв вид.

В света в който се опитахме да видим какво всъщност прави науката, разбрахме, че тя укротява многообразието, за сметка на формулиране на определени същности, които стоят отзад, науката периодично критикува тези същности. Да вземем за пример как науката преминава от представата, че атомите са топчета, към представата, че атомите всъщност повече приличат на слънчевата система. Това става така – един от гениалните хора на XXв. – Ръдърфорд, бомбардира много тънко злато с алфа частици, т.е. с ядра на хелий. Би трябвало те да преминават, или да не преминават. Той установява обаче, че те първо преминават само 10%, а 90% се отблъскват и не е независимо как. Т.е. ако смениш ъгъла, ще се отблъскват по друг начин. Оттук той стига до извода, че те не се удрят произволно в някакви атоми, а че атомите всъщност имат големи дупки, през които тя успява да мине. Разказвам го много огрубено. Но въпросът е, че той прави специален експеримент, с който критикува, че има такава същност като атома, която е последна и зад нея няма нищо. Тя е сложно устроена. Но забележете какво поисква той, вече от наша гледна точка, не от физическа. Той поисква атомът да бъде разкритикуван като цялост и да бъде показан, че и той се състои от нещо, т.е. да отидем още една стъпка назад и да кажем, че всъщност има ядро и електрони. В момента в който кажем обаче ядро и електрони, първо ще направим огромна научно-техническа революция, и ще последват много други последици, каквото е откриването на атомната бомба например. Но като оставим всички тези последици, главното, което ще се случи е следното – реалността ще добие още едно минало в повече. Атомите не са последни същности. Зад тях стоят последните същности на техните ядра, но процедурата е същата. Тя съдържа обаче един много важен фрагмент. Нещата се повтарят и ние трябва да обясним защо. Тази изключително невинна и незабелязана в този разговор досега дребна вметка, има абсолютно решаващо значение, ако я обмислите. Следователно науката не само свежда многообразието до единство, чрез свеждането на сегашното до минало време. Не само задължително мерейки стига до някакви същности, но тя предполага абсолютно задължително повторението като процедура, за да стане това. Това означава, че това научно размишление е възможно само за обекти, които се повтарят. Но аз ще ви кажа, че човешкото общество въобще не се повтаря. Не ние хората повтаряме най-различни неща. Обществото като цяло, нашата история е уникален предмет. Тя не се повтаря. Няма с какво да я сравним. Тя е уникат. Цялата тази стратегия на формулиране на същности отзад фалира, не е възможна, защото нашият обект е един. Формулирането на неща отзад дават два ефекта – мисленето на сега през било, или формулиране на същности зад привидностите, което показахме че е принципния начин да се обяснява какъвто и да било ред. Има две основни ограничения. Първо, вие тази стратегия на търсене на истината не може да я приложите към нещо, което не се повтаря, защото няма как да се извърши процедурата на повторение, за да видите, че отзад стои неподвижната същност. Няма да можете да го направите. Второто ограничение – сами разбирате, че търсейки в миналото, или в билото, или в същността да обясните многообразието, вие никога няма да може да получите нещо ново. Защото самата ви процедура отрича съществуването на ново. Вие сами трябва да покажете, че нещо преди това е било. Вие ще кажете сега, че физиците никога няма да открият нещо ново. Аз ви казвам, че самият патос на тяхната наука е такъв, че нищо ново няма да се появи. В този смисъл, ще има нови неща, но те ще бъдат в миналото. По никакъв начин, теоретически поради тази стратегия, която описах, естествената наука не може да открие, че ще се случи нещо ново, по силата на факта, че тя открива, че само преди това се е случило нещо. Физиката е обречена, биологията, естествената наука и въобще всяка наука вързана за истината като регулатив е обречена само да ни разказва истории – само предишни неща. И всичко което тези хора ни разказват се свежда до следната структура – понеже нещо е било, на тебе ти се привижда сега така, но ново няма да възникне. Новото може да бъде само комбинация от тези, които са били. Съответно физиците, които се стремят да отиват все по-назад и по-назад и са достигнали дори до взрива на нашата Вселена, се опитват да сведат многото същности до една. Това е цялата им стратегия. Те първоначално са пребивавали в някакви описания на сили, камъни, какви ли не философски глупости, след което са ги свели до вещества, молекули, после до атоми при Менделеев, после до ядрата на атомите и т.н. В момента сме го докарали до 4 сили. Всичко на всичко това е игра на 4 сили – гравитационното взаимодействие, слабото ядрено, силното ядрено и електромагнитното. Сега, в момента, те се опитват да сведат тези сили до 1. Три от тях са успели да сведат до едно, само гравитацията им стои отделна. Остава им само гравитацията да измислят и накрая да напишат едно уравнение и да кажат, че това е последно. Това е проявата на всичко. Нищо освен това не се случва.

Това е безкрайно полезно. Науката е едно от най-хубавите неща, които са се случили на света. Да не помислите, че аз говоря против науката. Но това е отчайващо, защото грешим от самото начало. Първо, оказва се, че ние можем да размишляваме само за нещата, които се повтарят. Със самото това, те ни разказват и са абсолютно сигурни, че всички електрони са еднакви. Забележете, те никога не са доказали, че електроните са еднакви, но те са ги разглеждали от тази гледна точка. То се предполага в самата стратегия на формулирането на същността. Тъй като го няма пред теб, ти го формулираш отзад и казваш, че има електрон и му написваш формулата – това е частица с определен заряд, с определен размер. Разказват ни този електрон, забравяйки, че той го е сътворил този електрон, за да ми обясни защо нещо побелява, а не посинява. Той скрито предполага, че те са еднакви. Първо, те не може да са еднакви. Няма еднакви неща в света. Второ, те откъде знаят, че са еднакви? Ти не го знаеш. Ти изхождаш от това, че те са еднакви, защото си го приписал отзад, сътворил си го, направил си го и ми го разказваш. После естествено се чудиш защо са еднакви. Ами как няма да са еднакви, като ти го направи еднакво и след това го вадиш и го разказваш като истина. Защо ви го разказвам всичко това? Това е творенето на истината. Най-важното е, че те стоят в система, която им е казала, че истината е единственото внушение между мен и света. Тук вече са готови да умрат. Сега ще ви покажа, защо истината не може да е основно и базово отношение. С едно изречение мога да ви го докажа. Колкото до истината на която и показахме структурата. Истината, в крайна сметка се оказва чисто и просто показване, че нещо е било, а сега се вижда по друг начин. Това е дълбочинната й структура. Истината е игра с времето. Някакво минало се приписва на някакво настояще и това е истината. Но тъй като те безкрайно харесват истината и много я обичат и смятат, че тя е най-важното и са готови да дадат живота си, те забравят много просто нещо. Да, истината може да е всичко, но дефиницията за истина не може да е истинна. И това е комично. Всичко може да се каже за истината. Може да трябва да умрем за нея, но че тя е истина, дефиницията на истината, не може да е, защото това би било кръг. Истината е частично отношение към света. От този капан за тях няма излизане. За нас има излизане. Ние ще излезем през съседната врата. Както всеки диалектик, ние можем лесно да се движим, защото не сме се оковали със собствените си окови. Те се оковаха току- що с истината и после се чудят, защо не могат да разберат какво е истината. Как ще разбереш какво е истината, като си я формулирал като основно отношение. Излиза, че аз няма как да разсъждавам за нея, защото разсъждавам неистинно. Ако дефинирате триъгълника, през триъгълника, какво ще ми кажете? Ще ми кажете: „Ти си кретен!“. Но има в света отношение извън минало и настояще. Има стратегии да се мисли по друг начин. Не да се приписва минало на настояще и да се обявява това за последна инстанция.

Нека сега да се върнем на социологията и да се опитаме, въпреки че обектът е уникален, както ви показах, а не множествен. Независимо от това, че не можем да кажем, че хората са еднакви, както за електроните преди малко безобразно си позволихме това. Защо казвам безобразно? Защото ако се отдалечите от хората на голямо разстояние, на каквото ние сме от електроните, хората ще ви се виждат абсолютно еднакви. Никаква разлика между Айнщайн и чистачката няма да забележите. Къде Айнщайн, къде чистачката, ускори го там и виж на какво се чупи. Те това правят и ни разказват, че те са еднакви, просто защото преди малко са го мислили това. Но хората биха изглеждали точно така. Ако някой се отдалечи от нас на голямо разстояние, то каква разлика ще види между нас? Даже няма да види, че аз имам бяла коса, а вие черна. Нищо не се вижда. Еднакви са, седят, струват и веднага – я да ги манипулираме, я да ги натиснем, я да ги ускорим. Тогава веднага ще види нещо, ще го формулира и ще започне да говори глупости. Защо? Защото просто е измислил това което изследва и ще се гордее с фундаменталната находка – това което квантовата механика ни разказва, че експериментът се променя с наблюдението. Ами разбира се, че ще се променя с наблюдението. Ти си измислил свят, сам си го създал, как няма да се променя, като ти си го създал. Както и да е, не е моя работа да се занимавам с техните въпроси. Наша работа е да мислим, какво можем да направим за хората или как да формулираме някакви истини за хората. Първо, в този смисъл, истина за обществото няма как да има, тъй като обществото, говоря за историята на човечеството, няма повторение. Тя е еднократен процес. Ние нито имаме с какво да я сравним, нито има в края на краищата стратегия да и припишем отзад същото. Впрочем, можем. Много пъти е правено. Примерно, човечеството съществува, за да може германската раса да овладее целия свят. Ето ви чудесна същност, сложена зад човешката история. Или човек съществува, защото има Бог, който иска ние да сме добри. Човек съществува, за да можем да изобретим мелачката за моркови. Ето ви – никаква разлика между германската нация и мелачката за моркови. Това е същата процедура, дивотия, чиста идеология, но е правилна. Не ни приближава към нищо, освен към желанието на някои хора, да управляват други хора. Все пак, нещата се повтарят. Нещата, които правим се повтарят. Не са уникални, не са безпрецедентни. Ту едно, ту друго, но някак си в понеделник пак сме на работа. Но ако допуснем, че много дълго мислим и формулираме тези същности отзад и кажем, че поради тази и тази причина, при действията на тези фактори, обществото е такова, каквото го виждаме. Не многообразно, а единно. Тогава ние автоматично ще получим картина на общество, което не се променя. А главният факт за обществото, който наблюдаваме, е че то се променя. С това получаваме пряко отричане на нашата стратегия, да подходим към обществото като повтарящо се. Някак си опровергахме какво сме научили току- що. Ние бяхме се заели да мерим, да гледаме, да наблюдаваме, за да разберем как така се повтаря, т.е. как е неподвижно, а основният факт е, че то през цялото време се променя. Затова, за разлика от физика с неговия електрон, ние имаме двоен въпрос. Ние трябва да направим стратегия, на която да отговорим как обществото се повтаря, как е възможно нещата да се повтарят и как, въпреки това, те през цялото време се променят. Връщаме се към нашия материалистически подход при който ще говорим за структури, които движат обществото. Структурите са го направили. Ние извършихме страшен грях. Ако идеализмът е апологетика и винаги е скрито подмазване на властта и богатите, материализмът винаги има едно страшно презрение към човека. Ние тук отменихме всичко което хората смятат за очевидно. Обявихме го за илюзия. Да, ние ще покажем, че тази илюзия е задължителна, но само илюзия. Казвайки, че няма да извеждаме от главата, а ще изведа от действителността в главата.

Материализъм и идеализъм

Връщам ви към началото на разговора. Какво намерихме като дефект, когато казахме, че от главата на хората ще изведа света им. Разбрахме, че всъщност той ще ръкопляска на някакъв вид власт и обявява някакво статукво за хубаво. Това е крайният дефект – апологетиката. Материалистите казват, че няма да хвалят богатите, а ще правим неща за хората, за свободата им. Ще намерим структурите, които ги правят роби. Тогава обаче, веднага ние всички съзнания на хората ги обявихме за илюзорни. Всеки материализъм е бременен с този грях. Особено когато материалистите дойдат на власт си спомнят, че е такъв, защото той страшно лесно започва да манипулира, да подрежда, да прави изкуствени общества и да създава уж свободни неща. Защото той е обявил всяка човешка идея за привидност, или символ. Короната, в крайна сметка, е позлатена шапка. Това са критически процедури. Това е отказ да видим, че царят е естествен. Мама е илюзия, доброто е привидност. Това, да извадя окото на бебе е конвенция. Материализмът не разкрива истината, за разлика от идеализма. Ние въобще не стоим на позата на истина. Истината е само наука. Истината е само показване, че нещо е било, а сега се вижда другояче. Истината е свеждането на това другояче, до това което е било. Истината е само показване, как многообразието е привидност. Истината е само свеждане на многото до едно и нищо друго. Ще кажете, това не е малко. Аз ще кажа защо е малко. Защото самото това свеждане не може себе си да обясни пред себе си. Материализмът и идеализмът не се борят на полето на истината. Те се борят на полето на властта. Те са два вида властови стратегии. Мен ако питате, господарската и робската. Когато робите се стараят да се освободят, те се стараят да покажат, че социалните конвенции са фалш. Това е общата стратегия на материализма – да покаже, че всичко е само фалш. Това, че излизаме през вратата, а не през нещо друго, това, че стоя на два крака, а не пълзя, това, че съм облечен и на всяка моя дреха все едно пише „мъж“, действително всичко това е илюзия, изкуствено, направено от някаква власт за нещо. Да, мога да го разоблича, но това не прави истина моите думи. Това е страшно важно. Това просто е антивластова процедура. Аз отнемам властта на някакви хора и я вземам за себе си. Съответно, когато идеализмът апологетизира всичко това, вади ви всичко от главата, показва ви, че едно мъничко човече живее тук и всъщност е създало обществото. Той не върви така, както физикът вървеше зад молекулата да види атома. Той просто показва, че властовите отношения в обществото са естествени. Свикнете с тях, живейте с тях. Такива са хората. Едните имат едни ценности, другите имат други ценности. Едните са прекрасни, другите не толкова. Е да, ще има неравенство и т.н. Има два начина да покажем, как обществото е такова, каквото трябва да бъде (идеализъм, апологетика), и да покаже като нещо което трябва да бъде разрушено (критика, материализъм). Няма връзка, няма йерархия в рамките на истината между тези две. Изборът въобще не е по линия кой е прав, кой не е прав. Материалистите са били хиляди пъти прави, но и хиляди пъти неправи. Това е чисто волеви избор. Т.е. кой повече ти харесва – робът или господарят. Кой си ти? Веднага ще кажете, ама няма ли начин да направим теории за роба и господаря. Има, може веднага. Ще излезем от плоскостта на истината и ще отидем в теорията на Георг Хегел да видите, как се анализира самото това. Красива теория, между другото, но не е истинна. И не може да бъде истинна. Теорията звучи така. Човешкият дух съдържа в себе си две начала – живот и свобода. Духът трябва да бъде жив и свободен. Съответно, хората се делят на два вида – такива които смятат живота за повече от свободата (роби) и такива, които смятат свободата за повече от живота (господари). Край на теорията. Това е Хегеловата диалектика на роба и господаря. Много красиво изведено, но много лошо написано. Свежда се до това, което ви казах. Но не е толкова елементарно. Нищо елементарно няма. Той само казва, че свободата се жертва от прекалено обичане на живота. Ако толкова обичаш живота, че даже за свободата ти е все тая, тогава си просто роб. За да бъдеш свободен, трябва свободата да ти е нещо повече. Това е всичко и действително можеш да загинеш. Но това ви показва как е възможна теория и за това. Теория отзад.

Производителни сили – производствени отношения – институции

Да се върнем на уникалния обект. Какво да правим с този уникален обект? Как да построим отговор на този въпрос? За да направим ненаучно, а достатъчно приемливо за нас обяснение на нещата, ние трябва да намерим инстанция, която да ти отговори на следното: тя обяснява, че нещата се повтарят и тя обяснява, че нещата се променят. Да се намери такава структура не е лесно. Мен ако питате, в общи линии Карл Маркс е отговорил на този въпрос. Той е намерил такова нещо – построил следната схема. Имаме производителни сили, производствени отношения и институции (той ги нарича форми на обществено съзнание), или нормативни системи – морал, етика, естетика, наука, право и т.н. За всяко общество това е посоката по която се детерминира причинно-следствено. Определени производителни сили, например мелници, чукове и т.н., съответстват независимо от това какво хората искат, могат и знаят, някакви производствени отношения, а на тези производствени отношения съответстват определени институции, т.е. форми на обществено съзнание. Маркс казва, че това което ние виждаме по сложен начин се обуславя от две структури, които ние не виждаме, но ни определят и в това се състои историята. Той казва, че историята на човека се състои в това, че се променят производителните сили. Забележете, това не е изведено от главата. Не че няма нищо общо главата. Някой ги измисля тези производителни сили, например 3000г. пр. н. е. шумерите са направили от грънчарското колело – транспортно колело. Сетил се да преобърне грънчарското колело и да постави някаква ос и да впрегне кон. Това, казва Маркс, е преобърнало света. Да, един човек го е измислил с главата. Маркс не изключва съзнанието. Не казва, че действа някакъв черен робот, който ни управлява. Ние го правим. Само че появата на каруца съвсем скоро, разгъвайки се като пружина, ще събори държавата. Т.е. ще събори онова устройство, което е заварило появата на каруца. Обществото в което е изобретена каруца, няма да изглежда като обществото в което не е изобретена каруца. Каруцата е лош, единичен пример, но това не е само каруца. Появата на колелото води до пътища, възможности да се пътува, скорост при придвижване и т.н., но не защото директно се е променила държавата, а защото са се променили производствените отношения на хората. Т.е. отношенията на собственост и власт. Производителните сили променят отношенията на собственост и власт и с това се променят картинките пред очите ни. Ние наблюдаваме това. Ние живеем в република, други живеят в царство. Ние имаме семейство от 4 души – деца, мъж и жена. Хората имат семейства от 15 жени, 25 деца и 1 мъж и т.н. Т.е. всички тези институции са различни, но промяната в тях идва не от това, че нещо става в главите на хората. Не Хасан разбира, че трябва да премине от многоженство към еднобрачие, защото ценността му се е променила. Това е глупост, казва Карл Маркс. В действителност, разгръщането на производителните сили води до промяна в производствените отношения, които на свой ред променят институциите. Кой пример разгледахме, който ни показа как една производителна сила продъни едно цяло общество и възникна капитализмът в Англия. Ряпата. Той ви казва, че когато лорд Томпсън сече ряпата, овцете ще оцелеят през зимата. Овцете от 100 ще станат 200, после 400, после 800. Рязко феодалът ще загуби интерес някой да му се рови в земята и да му я копае. Ще го изгони, ще остави стадото, ще започне да изнася мериноса в Холандия и на други борси. От това ще се променят отношенията на собственост. Той няма да има нужда от крепостни селяни и ще се появи пролетариат и ще стане индустрия. Това е тази логика. Индустрия възниква, защото ряпата е овладяна. На някой му е хрумнало, че ряпата може да се нареже и да се изсуши на слънце. Това е нищожно. Защо го вписах тук това разсъждение? Защото това е гениален отговор на въпроса, защо се повтаря и защо се променя. Променят се, защото се променят производствените сили. Това е отговорът на Карл Маркс. Мен ако питате – напълно задоволителен отговор на този етап. Може би някой ден ще открият много по-силен отговор, но аз нищо по-силно не съм чул да има като разсъждение, което ви обяснява, защо има история. Историята трябваше да отговори на два въпроса едновременно. Да ни каже как така нещата се повтарят и как така нещата се променят. Те се повтарят, защото матриците на производителните сили печатат матрици на властта и собствеността и тези матрици печатат съответните институции. Винаги институцията е възникнала от едни производителни сили, а съдържа вече в себе си други. Пред очите ни се случи рухване на цялото общество, поради появата на телефона и интернета съответно. Пред очите ни руши обществото по същия начин. Какво ли не рухна? Да вземем най-консервативната структура? Семейството. Какво се промени там? Какво виждаме? Появиха се гей браковете. Но не можем да кажем, че заради ряпата се нароиха гейове. Това е изключително глупав прескок. Няма да го правим така. Трябва постепенно да се проследи. То не става и толкова лесно. Става през производствените отношения.

Нека да направим такъв анализ на „бийтълс“ поколението. Нали сте гледали всички „Гордост и предразсъдъци“. Нека да вземем „Гордост и предразсъдъци“ и след това се питаме какво трябва да стане с тези хора, за да се образува Джон Ленън и Пол Марактни. Нашият идеалист ще ни разказва просто, че Джон Ленън тананика по-добре от мистър Дарси. Това не е вярно. Да, той тананика по-добре, но не това е причината. Защо се счупва поколенческо-сексуалният модел? Трябва да намерим някакво изменение в производителните сили, което е довело до някакво изменение в отношението на власт и собственост и веднага ще ви го обясни. Какво е станало там? Какво се случва в края на 50-те години на XXв.? Какво е измислено? Кое изобретение? Телевизията е много хубав отговор, но не стига за обяснение. Изключително важно – обществото става масово. Какво друго? Контрацептив. Задръжките падат. Как ще правят секс преди това свободно, като после ще роди и ще я изгонят и ще настане глад и мизерия. Сексът е на границата със смъртта там. В цялата литература се разказва за това, как не се прави секс и колко страшно става, ако се започне. С контрацептива това се променя. Масмедиите спомагат също. Физическият труд намалява. Изравнява се трудът между мъжа и жената. Това е страшно важно. Какво още? Много важно е свободното време. Преди това са нямали свободно време, а само празници. Неделя- на църква. А тук имаме голям град, масово общество, купища свободно време, изравнен труд между мъжа и жената, контрацептив в ръка – Джон Ленън. Църковният хор и Джон Ленън се привиждат като отделни самостоятелни реалности. И Ленън и църковният хорист ужасно ще се обидят, ако им го кажем това. Те някак си от себе си творят. Ленън наистина е написал „All you need is love”. Но феноменът не е обясним през главата, а през материалистическия механизъм, който трябва да ни обяснява защо ни е хубаво обяснението. Обяснението ни е хубаво , защото ние обяснихме 2 неща. Първо, защо жените, които крещят на концерта на Джон Ленън, са все пак марионетки. Ние не ги обявихме за други, различни. Ние показахме, че има строго материалистически причини за тяхното съществуване. Те са обусловени. Ние показахме някакъв вид структури, които водят до някакъв вид ред. Този ред се привижда като естествен, а дейците на този ред даже ще се обидят, ако им кажеш, че те са обусловени. И действително, Ленън никой не го е обуславял, както нашият изобретател на контрацептив изобщо не е знаел какво прави. Какво е правил той? Печелил е някой лев. Работил е в някаква химическа лаборатория, имал е заплата, сетил се, че ако аптеката пусне контрацептиви ще стане хубаво, пуснал ги е и ето. Те са си правили пари. Нито намаляващия физическия труд капиталист е мислил да изравнява когото и да било. Той просто е направил друга машинка – по-съвършена. Нито пък този, който е изобретил радиото, или телевизията е създавал масите. Това са все материалистически микродействия, които водят до натрупване на определени производителни сили, които взривяват производствените отношения (в случая отношението на неравенството между мъж и жена). Съответно бракът фалира като структура. Защото какво е бракът? Бракът е два вида власт – съпрузите имат власт един над друг, съответно има ограничение в половото и друго поведение на всеки един от тях по отношение на трети лица, както и власт над децата. Това е бракът. Това са отношения на собственост и власт. Бракът означава, че аз съм твой собственик, съответно собственик на децата. Това се разрушава, защото производителните сили го разрушават. Не хората, но не и без хората. Горе (в институциите) се появява феминистично движение и други подобни неща, но е вторично по отношение на условията си.

Ограниченията на материалистическия анализ

Понеже досега ви хваля материалистическия анализ, искам да ви покажа и ограниченията на този анализ. Преди малко ви казах, че можем да кажем, че англичаните са готини пичове, техните песни са най-хубави, да вземем Джон Ленън например. Тогава ще стоим на предишната, идеалистическа песен и ще се чудим защо хората са били толкова тъпи, за да не се сетят да изпеят „All you need is love” и дълго ще цъкаме, колко са готини англичаните. Т.е. ще стоим на апологетична гледна точка. Отивайки обаче на материалистическа гледна точка, забележете какъв капан сме си заложили тук. Ние току- що разказахме, че свободата има условия. Това, което се привижда като някакво свободно действие, като наша воля, като наше абсолютно убеждение, примерно че трябва да спасим котки и ходя в Африка и лекувам слепи деца, ме кара да се чувствам напълно субектен и съм субектен. Аз съм жалката марионетка, която реализира някакво съотношение между контрацептив и струг. Това ви разказах. И в това има своето ограничение. Сега ще ви покажа къде е ограничението, къде е страшното. Докато това критикува и стои на революционна позиция, материалистическият анализ е нещо много готино, защото той казва, че няма цар, а има скапана позлатена шапка и е преоблечен ваш съсед. Не му вярвайте. Това разказва материалистът, виждайки този вид стратегия за обяснение. Не смятайте, че вашата нация превъзхожда всички останали нации. Това ви го казва вашият президент, който иска да ви експлоатира, за да заграби повече злато. Това е пак материалистическа критика срещу власт. Но когато това дойде на власт (това е комунистическата система главно, но не само) тогава целият свят се оказва само твой материал, защото ти можеш да правиш с тях каквото си искаш. Това са само привидности. Там няма нищо освен конвенция. Тъй като ние току- що обявихме, че идеите на хората произтичат от материални условия и лишихме тези идеи от каквато и да е стойност сами по себе си. Показахме приятно смеейки се, че те си мислят че има мъже и жени, а всъщност половете може да са 17, те си мислят, че има царе, а това са преоблечени клоуни и т.н. Тези смешки обаче, когато материалистите взеха властта, въобще не са смешни. Защото ще правят каквото искат. Мао Дзедун директно го изказва: китайският народ е бял лист хартия, на който може да напиша всичко. Няма нищо, което да ме спре. Коя идея би ме спряла? Няма цена, която да не платя за властта си. 30 милиона Сталин, 60 милиона Мао, 20 милиона Хитлер…. Това е материализъм на власт. Отново застанахме от гледната точка на истината. Истината, която ни се привидя като истина. Човек няма същност. Единствената същност за човека се оказа властта. И съответно тя може да прави каквото си иска.

Властта

Да поговорим малко за властта. Всяко от тези нива (производствени сили, производствени отношения и институции) има една степен на самостоятелност. Аз го нарекох „консерватизъм“. Производителните отношения са консервативни спрямо производителните сили, съответно обществените идеи и институции са консервативни по отношение на производствените отношения. Те траят по-дълго, защото са причинени от тях. Представете си лава, която извира отдолу и прави някакви форми. Спрямо новата лава, тези форми са спирачка. Въпреки, че те са направени от същата тази лава, но на предишен етап. Тази лава сега ги спира. Тя е вече замръзнала и се бори да си стои каквато си е и новата трябва да я избутва. Маркс отнася всички революции по тази линия. Той смята, че революциите настъпват, когато се сменят производителните сили, съответно те оказват натиск върху производствените отношения и взривяват формите на обществена организация и съзнание. Най-добрият пример е буржоазната революция. Докато производителните сили са селскостопански, естествените производствени отношения са лична зависимост, феодал. Собствеността над земята гарантира властта. Говорим за Западна Европа през средните векове. Когато се появяват машини и градове, тези отношения стават тесни. Зависимият работник не ти трябва. Има такива случаи. Примерно Петър I премества в заводите цели села. Той прави крепостни работници, но те не работят добре. Работникът трябва да е свободен, съответно се образува нова класа – буржоазията, на която тези институции – царската институция, църковната институция, въобще всички характерни институции за феодалното общество й пречат. Започват буржоазните революции, казва той. Съответно те се движат – образуват се производителните сили, изтласкват нови класи начело (казва Маркс, но това е доста съмнителна негова теза). Тези нови класи се сбиват за институции и прогресивната класа побеждава. Затова Маркс смята, че историята е история на класовата борба. Това със сигурност става на ръба на феодализма и капитализма, но много е съмнителен опитът му да припише това назад и да покаже, че робовладелското общество е възникнало така, или феодалното. Той само го декларира. Много негови ученици след това се опитват да го направят, но не го правят убедително. Съвсем съмнителна е прогнозата, която прави. Неговата прогноза – комунизмът, се дължи на следното: той смята, че производителните сили съвсем са се развили вече, буржоазията става излишна и пролетариатът може да вземе цялата власт. Комунизмът всъщност е властта, която пролетариата би взел от името на историята, за да направи всички хора равни и свободни, да изчезнат класите. Това е прогнозата на Маркс. Така или иначе обаче, независимо от това, че това можем да си го представим в движение, в история, то ние можем да си го представим и статично, тъй като тези неща пребивават дълго. Царската институция, независимо че рано или късно ще бъде пометена като лавата, съществува хиляди години, или римското право, етичните системи, семейната, религиозните. Съответно е възможно, пак в рамките на материалистическата стратегия, да направим материалистически анализ на самите тях, като такива. Фуко е автор на един такъв анализ. Искам да Ви обърна внимание само върху един от ключовите за мен негови анализи, тъй като той е свързан с нашия „динозавър“.

Това, което правихме за динозавъра, беше да се опитаме да покажем в предишните си занимания, че сега на базата на определени промени в производителните сили (научно-техническата революция главно), производствените отношения са се променили радикално. Сега имаме не пролетариат, не маса, а динозавър, или масов потребител. Но това твърдение сега го показвам методологически. Как става то? Аз ви показах определени промени в базата – отпадането на физическия труд, абсолютния ръст на производството, които доведоха до това, че на мястото на някакъв масов човек седи човекът-потребител, който имаше едно главно свойство – той е субект на своето бъдеще. Потребителят е вече горе и е наблюдаем. Той ще ви прави институциите, той ще ви прави култура, той ще ви пее песни и т.н.. На негово място преди беше масата, ако си спомняте, а преди това пролетариата, още преди това – селяните. Миналия път изкачихме тази стълба. Имаме нов вид човек, породен от нов вид отношения. Това твърдим ние. Структура се е разгърнала и го е формирала.

Динозавърът

Сега ще се спрем на него. За целта отиваме на една малка екскурзия към Фуко. Най-феноменалното нещо, измежду многото феноменални неща, които казва Фуко, е анализа за индивидността. Той показва, че цялата индивидност на модерния човек е властово присвоено. Степента, в която аз съм индивид, казва той, се дължи само на това, че властта ми е съобщила някакви неща или ми е предала някакви свойства. Той го показва това с възникването на броенето на обществото. Това е когато властта започва да брои обществото. След чумата в Париж не знаят колко души са умрели и пращат специални инспектори по улицата, които броят. Редът е такъв, че всеки жив трябва да се покаже на прозореца, което означава, че е жив. Иначе- броят мъртъв. Да си жив, означава да си преброен. Това е първото възникване на наблюдаващото око, като творящо реалност. Това казва Фуко. Изведнъж се оказва, че такова фундаментално определение на моето тяло – дали съм жив или мъртъв, се свежда до въпроса дали съм преброен или не. Ако не съм преброен, просто не съм жив от гледна точка на социалната реалност. Фуко показва как това се разгръща – как започват да се номерират улиците, етажите, как се въвежда паспортната система с трите имена при нас, с двете при тях и т.н. И се оказва, че всички признаци по които аз съм индивид, аз съм българин, аз съм мъж, аз съм жител на София и т.н. е всъщност разказано от властта. Тя ме е направила индивид. Аз съм индивид в степента, в която тя ме прави индивид. Това е интелектуален шедьовър на Фуко. Оттук произтича и неговия известен тезис: „Няма кой да бъде освободен“. Вие се опитвате да освободите хората, но няма кой да бъде освободен, защото като ги освобождавате, вие ги превръщате в тяло. Там няма нещо, което да е той, което не са му казали да е- казва Фуко и наистина е така. Тук обаче, нашият динозавър изведнъж се оказва някъде без властта. Помните основния механизъм. Отново ви връщам на гениалната формула на Карл Маркс – пари-стоки-пари(прим). Първоначално това е печалбата на капиталиста, водещ мотив и той го трупа като богатство. Връща го в себе си. Капиталът расте и расте и расте, поема, поема, поема и променя обществото. Чупи го. Вече не земята, а заводът започва да играе роля. Това беше първи етап – промишленият капитализъм. На втори етап – държавният капитализъм и държавата започва да обслужва това движение. Тя започва да му завоюва колонии, златни мини, започва да му осигурява пазари, бие тези които произвеждат по-добре от него. Капиталът започва да излиза извън самия себе си, извън собственото си капиталово движение и се превръща в принципно устройство на всичко. Главно на държавата, разбира се. Това е етап на държавния капитализъм – етап на най-голямата агресия, на колонизацията и т.н. При следващия етап, примът започва да се разпределя в полза на обществото. Кои са начините, печалбата на капиталиста да се превърне в пари за обществото? Пенсия, здравеопазване, образование, социални осигуровки. През XIXв. всички пари, които са събрани от Ханс са отишли за пушки и за агресия срещу Австрия. От средата на XXв.,(Бисмарк още през XIXв. започва това) парите започват да отиват в пенсии, здравеопазване, образование и социално осигуряване. Това е welfare society”. Това е уникално, еднократно съществувало в Западна Европа и отчасти в САЩ общество, в което могъщи потоци принадена стойност от движението „пари-стоки-пари(прим)“, т.е. капиталово движение, се използват за некапиталови цели, за развитие на обществото. Между другото, не е станало защото капиталистите са станали по-добри, а е станало, защото работниците са станали по-зли. А именно, започнали са да събарят, да рушат властта, а освен това там стои и СССР, в който всички капиталисти са избити и нашите капиталисти тук от страх създават тези 4 системи и обществото наистина цъфва. Това, което имаме в Западна Европа в края на XXв., е потресаващ образец на бурно обществено развитие. От някакви хора, затворени по 12 часа в мините, те се превръщат в усмихнати, здрави хора. Къде се намира всичко това? Това са 4 институции (здравеопазване, пенсии, образование, социални осигуровки), които се монтират. Ето ви една цифра: 2% от младежите стават студенти преди 1968г. във Франция. 1975г. те са 19%. Ето това е този взрив. Промяната в това, че „пари-стоки-пари(прим)“ не тече само към капиталиста или към държавата която го обслужва, а започва да тече към обществото, включително към работниците и довежда до това – поражда нови институции – пенсия, здравеопазване и т.н. То ги поражда така, че в момента за тези хора те са абсолютно очевидни, саморазбиращи се. Да няма пенсии изглежда като най-големия възможен скандал. Представете си само в България да кажат, че няма да има пенсии. Ами то никога е нямало пенсии. Пенсии е имало последните 100 години. В световен мащаб – от 140 години, в България – от 90 години. Пенсията е станала естествена. Този, който иска да ни вземе пенсията, е изрод.

Какво ни каза Фуко? Цялата ни индивидност е от властта, защото той се намира в паноптикума. Паноптикумът е многообразен, той е училище, болница, затвор, фабрика, семейство. Това са системи, в които властта го гледа, коригира, придава му свойства, дисциплинира и когато той излезе от тези пространства, той индивидуализира в смисъл, че е поел определени техни свойства. Станал е мъж, станал е ученик, станал е французин. Преди това е тяло, месо. Следващата фаза в действието на тази система той получава за първи път в историята на човечеството масово „горница“, т.е. свободни за харчене пари, които да харчи както реши. Защото пенсията я получаваш, ако те заболи зъб получаваш здравеопазване, образованието също е принудително в някакъв смисъл. Социалните осигуровки просто нещо компенсират. Преди това възможностите стигат да купи хляб и толкова. Тук потребителят всеки божи месец, както видяхме, има едни 100, или 300, или 1000 евро, за които той взима решение. И това е принципно ново същество, което променя света в който се намираме.

Сега трябва да му анализираме свойствата. Видяхме, че не сме ние готините, които са такива, а преди това са били тъпи и лоши. Това се дължи на определено развитие на производствените сили, които са променили производствените отношения, т.е. слава богу сме материалисти. Не сме като тези, които досега осмивахме – апологетите. Но какво значи да можеш да ги изхарчиш свободно? Т.е. нищо да не го принуждава. Това значи- на мястото на необходимост имаме свобода. Той е свободен. Свободен в рамките на тези 100 евро, но тях наистина ги харчи той. За какво? Той се индивидуализира в изхарчването. Той е именно онова, което Фуко му доказа, че не може да прави. Той не може да бъде освободен, каза Фуко, защото няма нищо, което да си ти, което да не са ти казали, че си. Тук той сам се е определил. Това е фундаментално различно. И да речем, той отива на мач или на екскурзия, или пести за 25 инчов телевизор. От самото начало видяхме, че главно телевизорът му казва какво да прави, т.е. има институция, която му влияе. Казва му- поискай това, поискай онова и т.н. Но така или иначе, това че му се влияе, не означава, че той не действа като индивид. Следователно, това е първият човек с проект за бъдеще. Това го прави толкова различен исторически.

Бих искал да завърша с обяснението, къде всъщност е гигантската разлика тук, а после ще говорим за това бъдеще. Нашите идентичности са определения на миналото. Ако помислим внимателно, вие ще видите, че за всичко което може да кажете „аз съм“, вие ще ми кажете нещо, което е било. Най-простото е „аз съм българин“. Това е една централна идентичност за съвременния човек, националната му идентичност. Но това не посочва нищо освен факта, че някакви хора преди това са правили някакви неща. Това е чисто и просто посочване на определено минало, като много важно за вас. Толкова важно, че дори аз да поругавам и осквернявам тези хора, които не са живи, например пикая на гроба на някой национален герой, вие ще го схванете, така все едно аз на вас правя нещо, тъй като това минало е станало дефиниция на вашия “аз”. Но същото означава „аз съм от Стара Загора“ – това отново посочва някакви минали събития. Да, тази Стара Загора ми е важна, смятам я за по-важна от себе си в някакъв смисъл, но тя е минало. Сега да речем, аз не съм в Стара Загора, а в Майнц. Малко по-трудно е да се каже „аз съм мъж“. Но то пак е определение на миналото. От малко на едното са му казвали да носи розови дрехи и да потиска своята сексуалност, а на другото- носи сини дрехи и демонстрирай своята сексуалност.

Нека да разширим сега и да докажем, че не само на индивидуално ниво, но и на обществено ниво, на ниво на институциите всичко досега е построено върху някакво минало и борби за него. Най-лесен и разбираем пример за това е Библията. Целият християнски свят в продължение на хиляди години схваща един минал текст като решаващ. И там всичко пише. Там светът е описан напълно. Описано е и неговото бъдеще. Всичко пише, само че ние не знаем да четем и тази книга се преписва, размножава, разнася, спори се върху нея. Апропо, тя е социален конгломерат от исторически запазените фрагменти от писмената работа на един малък народ. Това няма абсолютно никакво значение. В качеството си на свещен предмет на цяла цивилизация, тя в продължение на хилядолетия играе роля на фундаменталния текст.

В Европа в началото на XVIIв. се отказват от опитите да решат по мирен път въпроса между протестанти и католици. Последната формула е Анри IV, но той бива убит през 1610г. от католически активист и рухва мирът между протестанти и католици. Започва най-жестоката война в историята на света дотогава и може би най-жестоката досега. В смисъл, че жертвите, спрямо броя на населението, са по-големи от Втората световна война. Това е 30-годишната война, която за 30 години унищожава 2/3 от Германия и не само. Но войната не завършва като победа на протестанти над католици или обратното, а никак. Защото в хода на тази жестока война те се съюзяват по особен начин – Франция и Швеция се оказват съюзници, а това всъщност е основната католическа сила и основната протестантска сила. Те просто се съюзяват срещу Германия, която самата е разкъсана между протестанти и католици. Не побеждават нито протестантите, нито католиците. Съответно, изчезва универсалният текст, но не се появява на негово място друг. Универсалният текст е Библията. Има две четения – католическо и протестантско. Никой не побеждава. Единният свят изчезва. Няма как да бъде описан светът, нито на единия, нито на другия език, защото те си остават протестантски и католически страни. Сключват известния „Вестфалски мир“ през 1648г., където пише- никоя страна не може да събаря друга страна, заради нейното устройство. Този закон действа до ден днешен. Какъв си ти, ще решат вашите хора, ние не можем да ви атакуваме, защото вие сте протестанти, или съответно католици. Вие сте каквито си искате. Това е Вестфалският мир. Съответно обаче, изчезва дотогава съществувалият международен език, който не само е само технически език, в смисъл – латинският, но и в друг смисъл, като съдържание. Изчезва възможността да изказваш универсални съждения. Това всичко играе ролята на производителни сили. Те не се бият, за да променят света, а за да заграбят нещо. Това изиграва роля на материален двигател. Тоймби показва как това се разгръща, символизирайки го през трима гении, в това което сътворяват Нютон, Лайбниц и Декарт. Те са, между другото, горе долу връстници. Творят главно 10тина години след 30-годишната война и сътворяват това, което е модерността. Защото те сътворяват нещо като интернационален език. Това е езикът на истината. Там възниква науката, като институция. Защото този език изведнъж маха всичко временно, признава само вечното. Маха всичко локално и признава само универсалното. Маха всичко устно и признава само писменото. От една страна, има определенията на предишния свят. Никой не му е идвало в главата да описва универсално предишния свят. Франция е една, Англия е друга, в едната гора има демони, в другата има дракони, в другата няма нищо. Това се разказва. При това, за да е истина, не е задължително да е писмено, може да е устно. Към устното слово никой е нямал недоверие. Говори се. Така са и приказките. Помните как Шехерезада казва: „…разказват ми, че в щастливия град Багдат е имало шивач на име Абу Хасан.“ Това е един красив свят и никой не чувства необходимост да каже колко града има. Такъв свят е било. Тук изведнъж се появява, не може устно, а само писмено, проверимо, науката, повторяемо, универсално за пространството. Няма да кажеш едни хора са бели, други са черни. Има 3 раси, те са по 15 хиляди души и т.н. Това е друг вид рационалност, която е дошла на мястото на нефункциониращата единна религиозност. Понеже няма истина (протестантството и католицизма) възниква другаде истина. Тя изисква проверимост, универсалност във времето, универсалност в пространството, забранява съждения от рода „всички мебели са бели“. Трябва да се брои. И като се преброи се казва: 3% червени и 5% черни и т.н. Съответно, следва гигантски взрив на наука и техника, тъй като нещата стават универсални, проверими, еднакви, централизирани и съответно, заработва нашата картинка (производствени сили-производствени отношения-институции). Защо ви го разказах всичко това? Защото фактически, паралелно с Библията се появява друг свещен текст, втори свещен текст. Стават две парадигми. Ние можем да мислим все още през дядо Адам, през Аврам, през жертвата на Яков и т.н., но другата парадигма става задължителна, защото става част от образователната система и децата ги учат, започва да се разширява, защото усилва държавата. И която държава прави това, има повече оръжие и съответно друга държава изчезва. Испания – аут, Англия – вътре. Структурата на формалната рационалност застава на мястото на Библията. Миналият текст (на Декарт, на Нютон, на Лайбниц и т.н.) е най-важното, а бъдещето е онова което стане. Библията не изчезва, а само се създава нещо като гигантска, колективна, алтернативна Библия. Но зад тези текстове (забравяме за Библията), например за това, че Земята се върти, може да се умре. Това е толкова важно, че тя се върти, че той ще каже, че ще загине, но тя се върти. Той впрочем, не казва това, но така му приписват. И апропо, доста умира, може да се убие съответно. Нали знаете, щом за нещо може да се умре, за същото може да се убие. Даже е по-лесно. Във всички случаи обаче, определеността на човека, главното което той намира в себе си, главното с което се гордее е минало. Съответно, възникват нациите. Никой в главата няма да му дойде да каже „аз съм французин“ през XVв., а през XIXв. няма да му хрумне да каже „аз съм християнин“.

Това, което исках да ви кажа е, че нашият „динозавър“ няма идентичности в миналото. Той е първото същество в историята на човечеството, което се идентифицира не през принадлежност, а през проект. Не че е загубил своите принадлежности, той продължава да е българин, продължава да е мъж, продължава да е левскар, но той има възможност да прави проекта. Той го държи в ръцете си. И затова, същото това прасе, което избиваше масово съседите си, който правеше концлагери и т.н., 40 години по-късно е член на Обединена Европа и я носи на гърба си. Почувствахте ли го?

 

Публикувано на