Избори 2013 г. Макрорамка – лекция на доц. Андрей Райчев

Избори 2013. Макрорамка

 

В страната се образува безумно интересен процес в тези 23 години, дори 24, като включим и последната година от социализма. Това е все едно един физик да получи възможност да наблюдава състояние на веществото, нагрято до милиарди градуси. Учени от други науки дават за това милиарди долари – какъвто е примерът с колайдера, който се намира между Швейцария и Франция, по известен като ЦЕРН. Пред нас това стана без никакъв колайдер. Нашият колайдер не е дълъг 27 километра, а е 27 години. Ние 27 години гледаме удивително състояние на социалното общество.

Социологът трябва да се вълнува от това какво става, тук и сега. Разбира се, аз съм хегелианец и ужасно се вълнувам от Хегел, пиша книга за него и това са важни неща. От друга страна, обаче, ние сме социолози, ние не сме просто добре въоръжени с думи граждани. Ние не сме просто по-добри в дебат. Ние трябва да даваме рамка на това, което виждаме. Помните ли, веднъж ви казах, че науката в това се състои – да свежда новото към не новото. Т.е. да свежда сегашното към миналото. Научното движение е превръщане на нещо, което е явление, към нещо, което е същност. Т.е. превръщане на нещо, което е станало в същност, че нищо не се е случило. Нищо ново не се е случило.

Затова ще започна с рамката, която е много голяма рамка. Тя е дори грандоманска рамка. Но, за да си обясним Бойко Борисов трябва да започнем да питаме за света. Рамката, от която ние изхождаме, смятаме, че в този свят в който живеем сега, са станали много важни неща, но най-голямото нещо което се случва в света е противоречието между това, че икономиката в света в станала глобална, а регулацията на политиката остана локална. Т.е. че светът представлява гигантски кипящ казан с 10 похлупака. Той няма един похлупак. Сами се досещате, че не можете да запушите казан с 10 похлупака. Няма политическа регулация на основния процес. Това задава всички по-нататъшни драми в този свят. Главно – неговата дълбока регионална разкъсаност. Регионални капаци има – например ЕС е такъв регионален капак. Това е политическа регулация. Същото можем да кажем за Русия. Руската държава и нейните съюзници са в политическата регулация на един гигантски регион от хора. Друг регион е Китай, има Индия, Пакистан и Бангладеш, има САЩ, има Южна Америка. Африка е гето, с нея не се занимаваме. Африка е особено нещо. Африка е остатъчно. В тези всички регулации е изпуснато цялото, защото отделните региони не са се договорили за някаква работа и икономическият процес тече стихийно, независимо от всякаква регулация и то и на страната на труда и на страната на капитала. Това, последното, е трудно да се схване в тази обща форма и затова ще ви го кажа по-пряко – никой в съвременния свят не регулира колко пари се печатат и никой в съвременния свят не регулира въпросът колко струва труда. Стойността на работната сила и размера на капиталите са локален произвол, а не са глобално определени. Рано или късно светът ще започне регулация на тези двете, защото тези две друсат целия свят. За да си ги представите по-конкретно, си представете диалогът между САЩ и Китай. Какво крещят САЩ? Повишете заплатата на работниците си. Напечатайте повече йоани. Това са свързани въпроси. Дайте повече пари на своите работници. Трудът ви е евтин, ние умираме. Какво крещи Китай? Престанете да печатате пари. И действително – от една страна ръководителят на Китай прави всички възможно да държи китайците в максимално безпарично състояние, за да е конкурентна икономиката. И успяват – китайските стоки са едни от най-евтините в света. И обратно – златният милиард (богатата част от човечеството) напечата само през последните 3 години един път 2000 милиарда долара и един път 1000 милиарда евро. Този капитал без никакво основание е излят. Тези две нерегулирани неща задават и цялата динамика на онова, което замества войната – т.е. малките конфликти, локалните кризи, а и могат да доведат до война. Апропо, водят до война на определени места. На ръбовете между регионите стават и войни.

Тази динамика, обаче, има една много важна вътрешна характеристика. Властта в съвременния свят се държи само на ръста. Тя никъде не се държи на сила. Даже в най-големите диктатури, с изключение на такива гета като Северна Корея, диктаторските власти не се държат на факта, че плашат хората, като имат сериозни въоръжени отряди като армия и полиция, а се държат на факта, че хората ги приемат, не ги отхвърлят заради ръста – защото утре ще е по-добре от днес. Това е най-главната характеристика на съвременния консуматор – той има план за бъдещето. Планът за бъдещето, живеенето през бъдещето е главната характеристика на съвременния консуматор. Обратно на предходния човек, който мисли света през минали неща, през минали идентичности – през нация, през семейство, през дълг, през принадлежност, т.е. през минало. Обратно на това, съвременният човек, новият човек мисли света през проект, през придобивка, през новото, през бъдещето. Това е гигантска разлика, защото едното се държи по един начин, другото се държи по съвсем различен начин. Съответно, обаче, оттук следва едно важно обстоятелство – в момента в който ръстът спре, властта пада. Това е като колелото – съвременните власти са като велосипед – ако не върви напред, няма начин да го поддържаш дълго време. Няма такава власт, която да се удържи, ако ръстът е спрял.

Но, поради казаното противоречие, ръстът спира. Тъй като то е нерегулирано противоречие, ръстът избива от една страна страшно бързо, а на други места просто спира и в златния милиард бива компенсиран с квази капитал. Ръстът в САЩ и Европа през последните 5 години не се дължи на вътрешни фактори, не се дължи и на външни фактори (не се превзема някакво ново място), а на изкуственото надуване на равнището на живот. Парите, които се печатат, се раздават. Когато кризата започна, Барак Обама още не беше президент на САЩ, но на Буш му оставаха още само 3 месеца и по тази причина той направи заседание с Обама и Джон Маккейн. На тази среща едно от предложенията, които те обсъждаха беше да се разхвърлят пари с вертолет над САЩ, тъй като е абсолютно все едно на кой ги даваш, въпросът е да се вкарат в обръщение. Ако не беше цинично, най-лесният технически начин беше хеликоптери да хвърлят пари, за да ги вкарат в производството. Т.е. да влязат в кредит, да изхарчат капитал.

Имаме свят, в който златният милиард е вдигнал нивото на консумация много над възможното за това производство. Равнището на живот на всички класи е много над това, което те произвеждат, то е незащитено с нищо и ако се опиташ да съобщиш на хората това, те просто ще те бламират веднага. Във Франция ако кажат, че ще обсъждат през септември спирането на ръста на заплатите, ще стане нечувано. Да не говорим, ако кажат, че ще ги понижат. Тук политическият механизъм изобщо не е в състояние да се справи с нито един бунт. Това е страшно важна характеристика на този вид система. Властта досега винаги се е справяла с бунтове и винаги кърваво. Понякога по-меко. Но бунтът е нещо, което е самата дефиниция, в която аз доказвам властта си. Властовите системи са избивали милиони хора, за да удържат властта си.

Стоим в система, в която ако не си осигурил ръст, падаш, но не може да се осигури ръст. Този момент чука на вратата, този момент идва, защото ръстът е изкуствен, той е за сметка на печатането на фалшив капитал. Разбира се, тъй като фалшивият капитал е фиктивен, това стои известно време и няма да завърши с това, че ще рухнат отвътре системите, а с това, че Европа и САЩ ще загубят водещото си място в света. Те ще потънат заедно, тъй като не можеш само да печаташ пари. Трябва да защитаваш пазарното си съществуване. Вторият факт, който играе специално в България, е политиката на правителства в третия свят, а не в златния милиард. Там имаме страшен демографски взрив. В повече от 10 страни, повече от половината хора са под 15 години и тук влизат и огромни страни от типа на Мексико. Не знам дали си давате сметка, какво означава това. Това значи, че населението ще се удвои в рамките на едно поколение. През 2050 г. Йемен ще бъде по-голям от Русия. Бангладеш вече е по-голям от Русия. Русия е на 8-мо място в света. Бангладеш е на седмо. Да не говорим за Египет и т.н. Това води до евтина работна сила, а глобалният пазар превръща тяхната цена на труда, в наша цена на труда. Моят труд тук става автоматично изравнен с неговия. Това не може да бъде премахнато в нерегулирания свят. Пазарът е глобален. Ако капиталът е нещо, което е въпрос на два властови центъра – европейския и американския, то колко струва нашият труд се оказва също произвол на това, кой натиснал онзи нещастник от Бангладеш да работи за 2 долара на ден. И ние сме в ситуация, в която 50% от човечеството живее с по-малко от 2 долара на ден. Това са 3 милиарда и половина. И това са хора, които работят. А 1 милиард от тези 3 милиарда и половина живеят с под долар на ден. В глобален пазар стойността на техния труд се превръща в стойност на нашия труд. Е, как ще ядете българско месо? Как ще имате българско нещо в България при това неравенство. Как ще произвеждате чесън, когато трябва да платите на човека 10 лева дневно, а онзи там за 1 лев се навежда. И това не може да се спре.

А как успяваме? Печатаме пари. Само че България не печата пари. Т.е. ние живеем в страна, в която се й разкатава фамилията от глобализацията на трудовия пазар, нашият труд престава да струва каквото и да било. Ние не можем да се сравняваме с китаеца, индиеца и виетнамеца. Ние сме свикнали да имаме безопасност на труда. В Бангладеш онзи ден загинаха маса хора, понеже завода им падна на главата. Това също влиза в евтиния труд. Как ще се конкурираме с тях? Няма да стане никога. Да, ама от друга страна ние не можем да печатаме пари. Как можем да излезем? Трябва да имаме висока технология. Страните, които имат висока технология успяват да се впишат, защото започват да се появяват нови стоки. Ето, примерно, една фабрика за гумени ботуши преди 20 години във Финландия. Един човек се сети, че за рибарите които си говорят по радиостанции, е по-добре да се направи една радиостанция на брега и всички да си говорят с нея. Това е Нокиа. Те измислиха това. И това действително заработи няколко стотици милиарда. В България, обаче, нещо никой не се сеща. Ние не измисляме нещо. Следователно, кой е факторът на нашето съществуване. Трудът не може да се окаже фактор на нашето съществуване. Ние не можем да работим толкова евтино. Втори вариант – през капитала, но къде е капиталът? Отговорът е много прост. България е функция на инвестициите в нея. Като ни кажат колко капитал ще дойде тази година, можем да кажем и как ще живеем. Никакъв друг фактор няма. И тук започваме да се връщаме да разглеждаме, как оцеляхме досега.

Деветдесетте години са пълен ад, защото освен че вътре беше хаос и безобразие и държавата не се беше определила – накъде вървим, на запад ли, на изток ли, собствеността не беше изяснена, на всичко отгоре и югославяните се сбиха, в очите на хората и ние можехме да влезем в тази война и никой нищо не инвестираше. Резултатът го помните – към 1999 г. стандартът потъна 3 пъти, заплатите станаха 20-30 долара, имаше един момент и на хиперинфлация в които бяха около 1-2 долара. Положението стана ужас. Страната отиде на ръба на гражданската война с всички екстри. Тогава започнаха да инвестират. Първо през МВФ – дадоха ни заем, регулиран заем, за да се оправим малко. За 2-3 години ни повярваха и ни включиха в Европа. При включването в Европа България влезе в макрорамка. Като влезеш в някаква макрорамка на някакъв макроплан, ти просто автоматично започваш да печелиш. Представете си, че тази зала се обяви за държава. От самия факт, че се обяви за държава, 10 от вас ще станат посланици, някакви други посланици ще дойдат да живеят тук, ще има президенти и т.н. Това се случи същото в България като цяло. Всички фирми планираха България, като европейска страна. Последва паричен поток. Първо 1 милиард, бързо стигна до 3 и последните 5 години преди кризата те вървяха така – 4, 5, 5, 6, 7 милиарда годишно влизаха в страната. Това е главният или единствен фактор България да се оправи. Друг фактор никакъв не се вижда. Помислете, как може да забогатее човек? Или да измисли нещо ново, или да получи наследство, или да започне да работи повече. България не измисли нищо ново и не започна да работи повече. България получи наследство под формата на инвестиционен поток. Този инвестиционен поток не е малък – той е около 40 млрд., като 30 от тях са концентрирани в 4 години. Заплатите по 2, пенсиите по 3, ръст 7, започна да се говори за прегряване на българската икономика. Българите, на всичко отгоре, обявиха тези години за най-лошите. Това сме ние. Това съвсем сериозно – Станишев го свалиха под лозунга „не се живее“. Той си беше за сваляне, но не под лозунга „не се живее“, защото именно тогава България започна да живее толкова добре, колкото никога не е живяла в историята си от Хан Аспарух. Но нашите обявиха най-доброто за най-лошо и така навлязохме в следващия етап.

Каква е характеристиката на следващия етап? Сега г-н Борисов, когото го извеждат за ухото, много страда, но истината е, че с него или без него, процесът на чуждестранни инвестиции е 4, 3, 2, 1 и върви към 0 (млрд.). Затихващо имаше някакви инвестиции – главно довършващи, а в момента инвестиционната картина в България е – няма и милиард годишно. Паралелно този милиард за нас стана малко пари. Българската икономика стана голяма, ние имаме икономика от около 40 млрд. евро и 1 милиард е 2% и само по себе си не прави нищо. Основен фактор в България се оказаха европейските пари. Т.е. ние се превърнахме, не поради нашите политици, не поради нашия народ, а поради обективното си място в света, ние се превърнахме в човек, който живее на социални помощи. Факторът какво ще стане, зависи от това колко ще ни дадат и колко ще усвоим от тях и друг фактор, за жалост, няма. Наследство от Бог нямаме, имаме само наследство от Ханс. Колкото ни даде Ханс – толкова. Но Ханс, на свой ред, е в сериозно недоумение. На главата му традиционно се вози Янис, качи се Джовани, Хуан моли да го качат, Жан нещо започна на намеква, че ще се качва. Само Джон не иска да се качва, той иска да си ходи. За Ян се подозираше, че той ще се качи, само че той не се качва. И той май като Ханс иска да носи някакви работи. Полша е най-голямата изненада. Полша направи това, което ние трябваше да направим. Ето една страна от която наистина трябва да се поучим от нея и да ни бъде образец – как се работи, как се стискат зъби и как не се хленчи.

Нашата ситуация е обективно трагична. Това е изключително важно за разбиране. Има едно наблюдение в психиатрията, че когато ти съобщят нещо много страшно, има 4 фази на реакция преди адаптация – 1) отхвърляне – тази фаза е много кратка – човек обикновено като чуе нещо лошо се хваща за очите. 2) гняв и тук се пита кой е виновен; 3) пазарлък; 4) депресия. Като излезе от депресията човек приема факта и започва да действа адекватно. Българската нация традиционно се спира на „кой е виновен“. Депресията се вижда по това, че 7 души се самозапалиха. Това е депресията. Това е израз на депресията на българския народ – тежка, страшна депресия. Още почти никой не е минал във фаза да приема и да започне да живее адекватно на ситуацията. Тук стигаме до дълбочинното нещо, с което се сблъска българският народ през 2009 г. и втори път през 2013 г. Кой е предметът на разсъждение на нашия избирател? Срещу какво стои? Труден е въпросът, можем да отговорим по различни начини, можем да се подлъжем. Затова има лесен начин да отидем на едно допълнително, помощно разсъждение. В края на краищата, когато стане нещо голямо се появяват политически форми. Може би тези политически форми ще ни дадат отговор. По принцип за да се породи голяма партия с историческо значение, трябва да има катастрофа. Катастрофите раждат партиите. Те не се раждат, защото някой е измислил нещо или защото нещо е хубаво или лошо. Ако погледнете внимателно големите партии, примерно в България вие ще видите, че зад всяка такава партия стои катастрофа. Първата голяма партия в България е БЗНС. Тя е толкова голяма, че бидейки родена преди повече от 100 години, още има някакви последни остатъци от нея, още не се е разпръснала в пространството. Такъв взрив е било появата на БЗНС. Коя катастрофа я ражда – ражда я Първата световна война и даже не толкова Първата световна война, колкото серия от 3 войни, в две от които България губи – Балканската, Междусъюзническата и Първата. И това е такова страшно изпитание за нацията, такава трагедия и катастрофа, че ражда това БЗНС, което просъществувало като лидер на страната 2-3 години, след което заколват Стамболийски, след което тя не се и обединява. Но независимо от това, зад нея стои огромната енергия на този взрив. Тя е този взрив. Никога не забравяйте една гениална метафора на Карл Маркс – орбитата е начинът Земята да падне върху слънцето, като се отдалечи от него. Всяка форма е някакво противоречие, някаква страшна енергия, която дава тази форма. Това, че Земята се върти около слънцето означава, че тя иска да избяга, но всеки момент иска да падне. Кръгът е формата. Резултат от тези две страшно неща. БЗНС е запазената форма от ПСВ. Коя партия е родена от Втората световна война? БКС, съответно БСП. Коя криза в родила ДПС? Възродителният процес. Ако се запитате защо са толкова силни, отговорът е това – тази болка. Все пак, това не е толкова голямо, колкото БКП. Не защото турците са по-малко, а защото болката не е толкова голяма. Все пак възродителният процес не е толкова страшен колкото ВСВ. Коя катастрофа ражда СДС? Коя е тази енергия? Това е катастрофата на социализма – 1989 г. И още има нещо. Да, на много парчета, но го има. От тази гледна точка, започваме да се приближаваме до съвременния период. Кое роди Симеон? Защото, това което виждате в Борисов, това е фракция от Симеон. Това е парче от Симеон. Това е същият взрив, само че преоформен. Апропо, от Симеон останаха няколко парчета – двете по-големи са Кунева и Борисов. Т.е. за да разберем какво е Борисов, трябва да разберем кое роди Симеон. Коя катастрофа го роди? За разлика от БЗНС и БКП, където взривът беше изключително силен, тук изглежда не е бил такъв, защото не е толкова здраво веществото. Физиците са установили, че всичко около нас, което не е водород, хелий и литий, е родено в звездите. Просто няма място друго във Вселената, където така страшно да са натискат нещата от гравитацията, че да се сблъскат атомите и да се слеят. Т.е. веществата също са родени в катастрофа. По силата на веществото можем да съдим за силата на катастрофата. Политическите партии се правят по същия механизъм. Нещо много страшно става, температурата се вдига и това се случва. Колкото по-страшно, толкова по-здраво. КПСС още не минава в Русия. Вече не се казва КПСС, но няма значение. Това вещество вече толкова години не можеш да го разградиш. От коя катастрофа се ражда НДСВ? Преходът. Това са 10-те години на прехода. Това е тази катастрофа. Следователно, за да разберем какво е Борисов, трябва да разберем коя катастрофа е породила това. По това ще можем да разберем съдбата му. Както виждате, сведохме нещата до нещо по-понятно.

Какво се случи в този преход? Кое е главното събитие? Тук веднага ще ни дойде думата „демокрация“ в главата и действително ще попаднем в една лоша щампа – направихме демокрация и стана лошо. Нали тази щампа, че демокрацията е виновна за всичко, е универсална щампа за стотици хиляди хора. Но не е това събитието. Това е видимото събитие. Реалното което се случи, обаче, е разслояването. България беше безкласово общество и стана класово. Не че нямаше по-бедни и по-богати, но нямаше класи, нямаше необратимост – забиване в някакво място в обществото, където си роден и където ще си останеш в общия случай. Това е централното събитието на този преход. Ние имаме гигантска разлика, която установяваме между СДС, от една страна, и НДСВ, Борисов, Кунева от друга страна. Разликата е в следното – СДС е реакция на катастрофата на социализма. СДС е разправия за 45-те години. Симеон, Кунева и Борисов е разправия за 20-те години. Това е друга разправия. Те не са в идейна приемственост. Те са в човешка приемственост – голяма част от сините преминаха там. Но това е друг, отделен въпрос. Това не е в този сюжет. Той е трети сюжет. Нека да го видим.

Хората искат реванш за 90-те години. Стига с този преход. Само че не просто прекрати прехода, а върни резултатите на прехода. Ако процесът беше уникален и български, щяхме да грешим със сигурност. Но същото виждаме в Румъния с Бъсеску, в Унгария с Орбан, в Полша с Качински. Това е интернационален процес и навсякъде хората към края на прехода започват да се обединяват, за да махнат прехода, но не знаят това. Те правят това във форма на избиране на добрия цар. Нашият добър цар има 3 имена – Симеон, Меглена и Бойко. Това са трима добри царя, които ние чакаме, за да стане хубаво и да се махне лошото. Но лошото не може да бъде махнато, защото лошото не се състои в това, че някой управлява лошо и че има бедни и богати, а че собствеността необратимо е преминала в ръцете на малцинство. Тя необратимо е станала притежание на малка шепа хора. За да махнеш резултата от прехода, трябва да махнеш приватизацията. Трябва да репреватизираш – това което Волен Сидеров призовава нацията да направи. Да, справедливо е, сигурен съм. Но това е такава катастрофа, която ще постави България не само в международна изолация, а на ръба на гражданската война, а може би ще я потопи и в самата гражданска война и няма да доведе до абсолютно нищо. Главният фактор на нашия живот въобще не е това, колко и какво произвеждаме, защото ние не можем да отидем и да произвеждаме като китайците, а само се возим на тези които печатат пари. Ние внасяме изкуствен капитал. Нашето сбиване ще доведе до това, че ще ни изкарат от първия свят и ще ни сложат в третия свят. Т.е. приватизацията не може да бъде махната без да се организира национална катастрофа. И никой, никъде не маха приватизацията. И така ние стоим вече 10 години, сменяйки ту Симеон, ту Борисов, ту Кунева (за жалост дори не я избираме), за да направят онова, което не може да се направи – да се махне приватизацията и капитализма от страната. Като на всичко отгоре, това става под десни лозунги. Това е съвсем комично. Т.е. ние сме на фазата „пазарлък“ от нашата психиатрична картина. Ние първо повярвахме най-после че става, ние минахме през това кой е виновен – комунистите, а сега се пазарим. Боя се, че вече потъваме и в депресия. Докато най-после станем и започнем да живеем в реалността, но тази фаза все още не е настъпила.

И така, стигнахме до последните избори. Тези избори не могат да бъдат разбрани без 2009 г. През 2009 г. хората поставиха Борисов на власт съвсем не толкова масово, както изглеждаше по-късно. За Борисов гласуваха 1 милион и 600 хиляди души, от които поне 300-400 хиляди гласуваха в последния момент за него. Тогава, през 2009 г. имаше двойни избори. Това разделяне на изборите бяха груба грешка на тогава управляващата БСП, защото те се надяваха, че както винаги се е получавало, че нейният електорат е по-твърд, по-идейно зареден и по тази причина, ако раздели изборите на 2 части, на вторите избори ще отидат до урните по-малко хора, тъй като ще им е писнало и по тази причина БСП ще се вдигне. Поради това те устроиха двумесечна кампания – 1 месец за европейските избори и 1 месец кампания за парламентарните избори. Това, обаче, се оказа сметка без кръчмаря, защото на първия месец накрая те завършиха горе долу реми с ГЕРБ, с малка преднина на ГЕРБ. Едните получаваха 20%, другите 22-23%. Процесът прерасна в истерия на втория месец и БСП започна да потъва, хората ги натикаха на 17%, а ГЕРБ стигнаха до 30% – така че завършиха почти 2 към 1. Но пак това бяха само 25-30% от нацията. В този момент настъпи потресаваща история. Борисов организира изборна кампания след изборите. Ако ГЕРБ беше 30% в началото на мандата си, в края на първата година той стигна 50%, по едно време дори Цветанов мина Борисов по рейтинг и стана 60%. Естествено, уплашеният Борисов организира някакви нападки срещу Цветанов и той се върна на малко под лидера. ГЕРБ растяха и в един момент нещо се счупи. Всъщност, историята на тяхното слизане е това счупване. Тук ще дам думата на Първан Симеонов и на Димитър Ганев.

Първан Симеонов: Веднага след изборите ГЕРБ наистина стигнаха някакви астрономични стойности от рода на 50%. Само че не бива да забравяме, че това бяха декларации на респондентите. Т.е. това по никакъв начин не го превръща в реален изборен резултат. Това някой ще ни каже, че се нарича „фалшива периферия“, друг ще каже, че това са хората, които вървят с победителя, но каквото и да е, това беше гигантска легенда. Вие може да видите как в началото, веднага след изборите, това има продължаващ ефект в който БСП изглеждаше във все по-лоша форма, а ГЕРБ изглеждаше във все по-добра форма. Първият шок и ужас в подкрепата за ГЕРБ, първият момент в който стана ясно, че и ГЕРБ могат да бъдат лоши, това беше скандалът с апартаментите на г-н Цветанов, когато той загуби около 14 пункта доверие, което, повярвайте, само в рамките на един месец е доста. Това беше краят на 2010 г., ако не се лъжа. Преди това имаше някакви невероятни нива на доверие в полицията като институция. В момента полицията се ползва с нива на доверие около 1/3 от българите. Тогава бяха достигнали 1/2. Имайте предвид, че самото доверие в Цветанов наистина конкурираше това на Борисов и не на последно място конкурираше това на Кристалина Георгиева, която ние ползваме за еталонна величина. Кристалина Георгиева е летвата, която означава доверието в човек, който хем е българин, хем е навън, хем е успял, хем не е тук и не участва в тукашната мръсотия, т.е. идеалният български политик.

Вторият такъв момент, в който се прекърши легендата, бяха фамозните записи – т. нар. „флашки“ на разговорите за Мишо бирата. Тогава се спука моралният балон. Оказа се, че не просто някой може да греши от управляващите и този някой да не е Румяна Желева, Лъчезар Иванов, или хора от по-близкото или по-далечното обкръжение на Борисов, ами може да греши и самият Борисов. При това греши по основната тема, заради която е дошъл на власт – моралната ревизия, възстановяването на справедливостта. Това да издърпа и изведе за ухото всички. Но се оказа, че той не ги извежда за ухото, ами има и едно ухо, което слуша него и това ухо чува неприятни неща. Т.е. Борисов се оказа в двоен капан – веднъж хич не изглеждаше всесилен и второ, дори и да изглеждаше всесилен, тази сила не правеше нищо хубаво. Тогава също спихна цялата тази легенда, целият този балон от доверие. Веднага след това дойде една криза с горивата. Ако си спомняте, едни хора блокираха пътищата и то по един много хитър, изключително елегантен начин – зареждаха със стотинки на бензиностанция, или просто правеха автоколони, караха с минималната разрешена скорост. Това бяха месеците януари, февруари, март 2011 г. Тогава подкрепата за ГЕРБ, мерена като потенциален електорат, достигна до нивата, които познаваме и сега – 1/4, дори 1/5 от пълнолетните българи заявяваха, че ще гласуват за ГЕРБ. Това са, обаче, само декларации, повтарям.

Тогава дойдоха изборите през 2011 г., когато се случи нещо като рестарт за разказа, който ни разказва ГЕРБ. И този рестарт се оказа успешен – успешен дотолкова, че (въпреки, че са несъвместими парламентарни и президентски избори) те на втория тур възпроизведоха тези гласове, за които току що стана дума – 1 милион и 600-700 хиляди гласа. И ако погледнете кривите на доверието в тях, ако погледнете кривите на потенциалното гласуване в тях ще видите, че там имаше един скок. Там имаше пик. Това беше втората гърбица. Кривата на електоралните предпочитания към ГЕРБ прилича на онова което Екзюпери е описал като боа глътнала слон. Това е една шапка с 2 гърбици. Едната гърбица е очевидно по-висока и това е онзи пик, онова опиянение и въодушевление, което се изписва в тези числа от 50% през 2009 г. Следващият пик беше през 2011 г. Оттук се породи и голямото учудване когато ГЕРБ хем спадаше, хем не падаше. ГЕРБ беше стабилен. Всеки месец социолозите се надпреварваха да казват, че се клатят краката на ГЕРБ, но те въобще не се клатеха. Факт е, че ГЕРБ слизаше от едни нива, които бяха силно хипертрофирана подкрепа. Т.е. той изчерпваше своите запаси от доверие и се връщаше на своя приземен етаж. Истината е, че в момента потегли надолу. Това се случи в общи линии.

В тази ситуация всички можеха да направят една много сериозна грешка и системно я правеха. Това беше грешката постоянно да ги отписват всеки път когато стане някакъв скандал. Стана „Катуница“ и всички казваха, че това ще се пише на сметката на ГЕРБ. Стана атентатът от Бургас и всички казаха, че това е пробив в националната сигурност и това ще се пише на сметката на ГЕРБ. Обявиха доклада в същия ден на атентата, където се каза, че имаме воля, но нямаме посока. Ако сте забелязали ГЕРБ така кръсти и своя предизборен слоган. Обаче нищо не се случи. Потвърди се една много любопитна теорема – оказа се, че ГЕРБ губи подкрепа само в 2 случая – единият случай е когато сгафи самият Борисов, а не някой друг. Вие си спомняте, че когато някакви хора подобно на чували с пясък от балон бяха изхвърляни и балона литваше още по-нагоре стремглаво – това бяха тонове министри, които бяха изхвърляни, даже преди този министър да носи негативи. По очевидни обстоятелства това нямаше как да стане с министър Цветанов. Но ГЕРБ губеше подкрепа не когато Дянков греши, не когато Ана-Мария Борисова греши, не когато Стефан Константинов греши, а когато греши самият Бойко Борисов. Това се случи един път и половина до този момент. Вторият случай когато ГЕРБ губеше подкрепа това беше ситуацията, която засяга нашия джоб. Не демокрацията, както казват Местан, Кунева, Костов и Станишев – те всички вкупом казваха на Борисов, че е опасност за демокрацията. Всеки път когато ставаше дума за изтъняването на нашия джоб или надебеляването на техния джоб, те губеха подкрепа. И това бяха случаите с цените на бензина и цените на тока. И в двата случая видяхте какво стана.

Точно заради това, преди тези избори, когато започнаха всичките скандали, ние се чудехме какво можем да прогнозираме като ефект и бяхме едни от малкото хора, които прогнозираха точно. Даже бих казал, че бяхме единствените хора. Не върви доц. Райчев да го казва, но аз ще го кажа вместо него, защото това е хвалба към нас като екип. Просто ние си дадохме сметка, че отражението дори и да е голямо, няма да е толкова грамадно, защото не става дума за джоба ни, а става дума за това, че някой някого подслушва, при това в елита, при това в целия този водевил, който те без друго разиграват. На всичко отгоре, ние знаем за това нещо, ние сме сигурни, то се потвърждава от очевидното. Ние знаем, че там са гадни, слушат се един друг, нека им, и без това трябва да се слушат, да се дебнат, да се контролират кой колко краде. А че крадат, ами тяхно си е. Полага им се. Те са избрани. Въпросът е да остава и за нас. Така че това се случи. Общо взето, ефектът на тези скандали не достигна дотам, че да размести пластовете в политическата картина.

И понеже тръгнахме на тема прогнози, искам да ви кажа само няколко неща, които предизвикваха учудване и изумление в хода на тази предизборна кампания. Едното нещо беше бъркането на декларацията с изборна прогноза. Ние се опитахме да направим разграничение. Буквално дни преди изборите ние видяхме, че наравно хора казваха, че ще гласуват за БСП и ГЕРБ. Но при все това ние знаехме, че ГЕРБ е онази сила, която може да мобилизира много по-сериозна периферия и ГЕРБ е онази сила, която може да се срине, а не БСП да вдигне. Така и прогнозирахме. Казахме между 1 милион и 1 милион и 300 хиляди за ГЕРБ и между 900 хиляди и 1 милион и 100 хиляди за БСП. Това се и получи – 1 милион на 900 хиляди. От днешна гледна точка, на мнозина вероятно е изглеждало, че ние сме казали равенство, само че ние си вързахме гащите и казахме, че хората казват равенство, но няма да има равенство накрая, а ще има фотофиниш за ГЕРБ. Разбира се този фотофиниш се оказа пирова победа.

Второто нещо, което е много трудно да се прогнозира и страшно много се спекулира с него, са малките партии. Точно заради тези декларации на хората. Понеже величините са много малки, тук е хиляди пъти по-добре и по-релевантно е да се подходи отвътре навън, а не отвън навътре. Т.е. да не питаме хората какво мислят за малките партии и на базата на това да направим прогноза дали ще гласуват за тях. И да мерим дали една партия този месец е изглеждала като 1%, а другия месец като 1.1% и в съответната партийна централа, повярвайте ми, това ще предизвика неистова радост. Такава радост, че тези хора ще дойдат при нас и ще питат, дали не може следващия месец да изглеждат като 1.2%. Ние, разбира се, ще кажем, че не може, но те няма да повярват, защото те са изначално убедени, че социолозите са гадове, които продават числа. Затова ви казвам отвътре навън. По-добре е да се види с какъв потенциал гласове разполагат тези партии, да се видят резултатите им на предни избори, да се видят структурите им, да се види в каква форма се намират те и затова с колегата Димитър Ганев направихме нещо като рейтингова агенция. Т.е. всеки месец мърдахме прогнозата. Тази рейтингова агенция, която сами разбирате един месец преди изборите трябваше да мени прогнозата си всеки ден. Най-накрая успяхме да я нагодим. Не познахме за съвсем малки неща. Така че трябва да се внимава за малките величини, които по време на избори стават големи. Малките стават големи, защото стават внезапно интересни. Демоскопските методи да питаме хората какво мислят не дават добър резултат.

И трето, много важно нещо е, че в ситуация като вчерашната в България всички се чудят кой е авторът, кой го е направил, кой на кого е платил да излезе на улицата, колко хора е извел, какъв потенциал има, чии са протестите, кой ги купува и кой ги организира. Едно от най-важните неща, които ми се струва, че трябва да разберете в тези лекции на доц. Райчев и на част от гостуващите лектори е, че нас не ни интересува толкова кой. Ще се намери кой. Важното е, че съществуваха обществени обстоятелства, които го изискват. Тези обстоятелства се съдържаха точно в тези икономически обстоятелства, за които стана дума. Във въздуха се носеха бензинови изпарения, а кой точно щеше да подпали искрата е друг въпрос. Простете иронията ми, тя се оказва толкова по-тъжна, като знаем, че 7 души наистина се самозапалиха. А ако има нещо иронично в това – кампанията на ГЕРБ беше свързана с раздаване на кибрити.

Димитър Ганев: Ще си позволя съвсем накратко да дам някои разяснения за прогнозата, за която говореше Първан. Тя се оказа изумително точна. Всъщност, това се роди като наша идея около декември месец, като на един лист записвахме всяка партия и електоралната маса с която тя разполага в абсолютни стойности. Никога не сме писали проценти, защото в крайна сметка резултатите се броят на базата на абсолютни стойности, които формират впоследствие и депутатите. Постепенно започнахме всеки месец да обновяваме тази прогноза, подобно на рейтингова агенция. Понеже двамата с Първан сме политолози и сме изкушени по-скоро от политическия анализ и сме далеч все още от социологическата класа на нашите колеги, затова се опитахме да се конкурираме на друго поле с тях.

В действителност, на базата на този политически анализ нарекохме импровизирано това „моментна картина“. Дадохме това име по една много проста причина и тя е, че ако има нещо сигурно в България, то е, че няма нищо сигурно. Така че ние не правехме прогноза за изборите, а по-скоро обновявахме тази моментна картина, като просто я оставихме след последната промяна на 7-8 май, а тя се оказа доста точна.

Взимам дума от Първан и доц. Райчев относно протестите. По време на социални протести, които траеха около месец ние не пипахме тази моментна картина и когато те свършиха отворихме моментната картина и видяхме същите числа, които съответстваха и на картината след протестите. Т.е. видяхме този синдром, който Първан нарича „паралелна реалност“ , както при случая Катуница, много млади хора излязоха на улицата, но това по никакъв начин не се отрази на електоралните нагласи. Същото нещо се получи и при социалните протести през февруари. Имаше единствено лек откат в полза на ГЕРБ и не малък в полза на АТАКА.

Понеже стана дума за протести, ние като че ли забравихме едни други протести, които се случиха през 2012 г. През миналата година наблюдавахме един съвсем различен феномен в българския политически живот и като цяло в състоянието на българското гражданско общество. През 2012 г. станахме свидетели на няколко различни по своя характер, но можем да ги поставим и под един общ знаменател, а именно че това бяха постматериални протести. Това бяха протести на едно ново поколение, което ще носи политическото в следващите години. Това бяха протестите за генномодифицираните организми, против АКТА, против шистовия газ, протестите на Орлов мост, които имаха, без съмнение, някаква зелен мотив, но по никакъв начин не мисля, че този зелен мотив изчерпваше изцяло тази гражданска енергия. Общото, което можем да намерим между тях е, че те се състояха от един и същи тип хора – това бяха млади хора, хора които далеч не са част от маргинални социални групи, това бяха хора по-скоро с възможности, хора от големите градове. Това беше цветът на нацията. Това беше частта от нацията, която тепърва ще води страната напред.

На какво станахме свидетели през последните няколко години. Тези протести ми дадоха повод да мисля по този въпрос. Ние имаме една огромна поколенческа дупка. Тази дупка се вижда почти навсякъде. В политическия ни елит се наблюдава много ясно. Именно в последните няколко години започна някаква смяна в поколенията. Само че тази смяна на поколенията прескочи едно цяло поколение. От поколението на Иван Костов, на Георги Първанов, на Ахемд Доган, ние много бързо слязохме на поколението на Делян Добрев, на Лиляна Павлова. Някак си по средата остана едно поколение, което в момента е между 40 и 50 години и трябва да бъде носещата основа на обществото ни. Това трябва да бъде тази част от обществото, което трябва да дърпа напред цялата ни нация. Виждаме, че и тези постматериални протести за които споменах, бяха от представители на едно друго поколение – между 20 и 35 годишните. До голяма степен тази първа емигрантска вълна, която беше в първите години на прехода, масовата емиграция беше на хора от около 20 години, които търсеха своето бъдеще на запад. Тази вълна обезкърви цяло едно поколение, това поколение което в момента трябваше да е между 40 и 50 години. Именно обезкървяването на това поколение доведе до тази поколенческа дупка, която наблюдаваме в България. Мисля си, че навлизайки това ново поколение – между 30 и 40 годишните, според мен ще даде една нова надежда, нов тласък на нашето общество, на нашата нация. Нещо, от което ние много се нуждаем. Аз бих искал да завърша с този оптимистичен възглед, че пред нас като едно поколение към което принадлежа аз и Първан, към което принадлежите и вие, стои нещо оптимистично.

Андрей Райчев: Способността на малките страни да си решават проблемите е изключително ниска. Проблемите не са от характер, който може да бъде решен в България, ако говорим общо, а са европейски. Така или иначе, ако нещо е много важно за разбиране на тези протести е, че ако видите картата на протеста вие ще видите, че това не са бедните части на България. Това в никакъв случай не са хората, които живеят най-зле. Протестите не са мотивирани от абсолютното ниво на бедност. Най-зле живеят Видин, Монтана, Ямбол, Враца, но там няма никакви протести. Там хората са на дъното, според другите хора. Протестите са там, където имаме преход от едно социално положение към друго и то масово. Там, където има не бедност, а декласация. Хората реагират не на самата бедност и протестират не срещу нея, а срещу декласацията. Не протестират, тъй като нямат ток, а протестират тъй като не могат да си плащат сметките. Т.е. преминават от такива, които имат ток, към такива които нямат ток. Декласацията поражда енергията. В протестите участват декласанти, в тях участват тези, които Митко нарече цвета на България.

Въпрос от аудиторията за уточняване на моментната картина и факторът избирателна активност в нея.

Димитър Ганев: Това е много точен въпрос, защото избирателната активност е най-трудното нещо за прогнозиране. Бяхме заложили една константна избирателна активност, тя мърдаше в сравнително малки рамки. Числото беше 3 милиона и 600 хиляди.

Първан Симеонов: Моментната картина беше една моментна част от моето изказване и вие се хванахме сериозно за нея. Целта на занятието беше да се свалим от това невероятно ниво на абстракция на битово и ежедневно ниво, за да си кажем, общо взето, че познанието за политиката няма как да е толкова научно, колкото ни се струва. По-добре е да видим колко е взела партията на предните избори, да се види къде имат структури, има ли възходяща тенденция, крадат ли в очите на хората и да видим дали джоба на хората е пълен или празен. Всеки, който казва 25% от хората са казали, че ще гласуват за ГЕРБ, следователно ГЕРБ ще вземе 1 милион и 500 хиляди, не ви казва нещо на което трябва да вярвате. Другото, което мислех за тези неща е, че е много важно да се знае, че тези цифри не трябва да се фетишизират така. Социологията се чете малко като жълта преса – никой не й вярва и в същия момент имаме някакъв страшен нагон да я четем. Хем ни е гадно, хем ни е хубаво. Тези числа казват повече за това как ние мислим политиката, те не казват толкова за самата политика. Тенденцията е важната. Затова и аз тръгнах да връщам назад в ретроспектива, защото тя показваше именно това – два страхотни резервоара за подкрепа за тези хора и от тях следва, че като нищо, може да има и нови резервоари на доверие към тях. Ситуацията, в която живеем, дава неочаквани перспективи за ГЕРБ, разбира се, ако прокуратурата не е на друго мнение.

Димитър Ганев: Първан има една страхотна теза. Той говори за една цикличност след 2001 г. на взрив, какъвто имаме със Симеон Сакскобургготски, на патова ситуация, каквато имаме през 2005 г., втори взрив с Борисов през 2009 г. и пак патова ситуация през 2013 г. Първан го беше прогнозирал. Не го казвам постфактум. Понеже имахме един взрив през 2009 г., предполагахме, че избирателната активност ще спадне на тези нива на които беше през 2005 г. и, между другото, те се оказаха почти същите.

Андрей Райчев: Аз тук бих внесъл една голяма доза съмнение. Освен в тази поредност – четири поредни избора, това се вписва и в друга поредност – четири поредни гърча на нацията. Нашата нация има четири гърча дотук. Първият е 90-та година – нацията се обърка, напрегна и роди СДС. Има втори гърч след Виденов – второто СДС. Това не е съвсем същата партия. Тя се казва пак така, но Костовското СДС не е Желевското. Това роди друга партия. Друг вид агресивност, друг вид разбиране за света. Макар че не точно я роди, а по-скоро я модифицира. Следващ такъв гърч беше Симеон. Нацията масово се сгърчи. Това беше като спазъм, който породи НДСВ. Следващият беше 2009 г. И този път тръгна да ражда, но не роди. Аз мисля, че България е бременна. Това бяха контракции, които не дадоха дете по силата на факта, че акушерите избягаха. Бойко Борисов на много ранна фаза напусна. Те постигнаха целта си преди да са започнали движение. Не се случи катаклизмът. А той трябва да е сблъсък с властта. Трябва да се гони властта. Трябва да е опасно, трябва да е рисковано. Не мисля, че е възможно това да бъде фалшива бременност. Тя просто ще роди друг вид дете.

Аз имам една фантазия – за партията, която ще се роди, според мен. Партия, която да излъчи в парламента не един депутат за мандат, а 8. Те влизат, но само за 6 месеца. Просто излизат в отпуска. Не стават професионални политици. На всеки 6 месеца той излиза от парламента и идва следващият в листата. Представете си да вкара 20 депутата. Просто тези 20 ще са до края на година, от 1-ви януари до 1-ви юли 2014 г. идват други 20. Те не са отишли там да са политици, а да са контрольори. Те не участват в мнозинства, не стават министри. Те само гледат и казват на хората какво става. Т.е. те са друго тяло. Те са неполитическо тяло във властта. Те са отишли там за контрол. Не правят коалиции. Понякога събарят някое правителство, ако не им харесва, т.е. събират такова мнозинство. Това е нова, неполитическа форма на участие на гражданите във властта. Това е пряка демокрация. Те са граждани, но временно имат депутатски имунитет и депутатска заплата, намират се в неплатен отпуск и толкова. Такова нещо по-скоро ще роди. Не ми се вярва да роди тривиалното, поредния лечител. Въпросът на нашата нация е да престане да иска от държавата пари, а да започне да изработва парите, а не да хленчи. Парите трябва да се взимат.

Въпрос от аудиторията – студент 4-ти курс политология – Моят въпрос е най-вече към Вашата макрорамка. Аз лично виждам и паралел между арабската пролет и протестите в България. Имаме концентрация на млади хора, които търсят някаква промяна. В България след падането на комунизма има голяма икономическа емиграция към по-развитите западни страни от предимно млади хора. Така се поучава дефицит от млади хора в България. След кризата част от тези хора започнаха да се връщат в България, защото и другите западноевропейски страни са зле. Според мен, по този начин протестите станаха неизбежни – от предимно млади хора.

Андрей Райчев: Т.е. Вие мислите, че понеже стана похлупак, защото Германия престана да приема, стана концентриране на енергия тук, тъй като престанаха да излитат? Доста логичен механизъм изглежда. Но, ако сметнете количеството, ще видите, че това е малко. Ако потокът е бил 100 хиляди годишно, да е станал 70 хиляди. Не е кой знае какво. Това е просто хубава теза.

Въпрос от аудиторията – Мартин Илиев – етнология 4-ти курс. Въпрос за качествата на политика да бъде част от народа и за делегитимацията на политическия елит.

Андрей Райчев: Борисов е ефект на делегитимацията на елита. Елитът по природата си във всички фази на развитие на обществото е нещо което не прилича на хората. Ланселот, който излиза със своя гигантски кон, гигантско копие и пред очите им убива Парсифал. Някак си скритото послание тук е, че той е убил Парсифал, а пък представи си теб какво ще те направя. Той превъзхожда. Превъзходството на елита е изключително важен елемент на властта. Ние през цялото време говорим за тази метафора за видимата власт – за царската власт, феодалната власт, където властта се състои в разглеждане. Самото разглеждане на царя е изключително решаващ елемент на самото му царуване. Той идва с най-хубавите дрехи, с най-голямата шапка, с червена дреха, царят е красив, него го има на всички монети, царят се разглежда през цялото време. Разглеждането на царя е елемент на възхищение. То е изживяване на подчинеността. Когато царят се гневи, той хваща човешко тяло и започва да го разглобява пред очите ни, да го мъчи. Това е реализацията на властта – ти я виждаш. Това са класическите общества. В модерните общества властта се скрива. Тя става невидима и дресиращата. От нещо за разглеждане, тя става самото око. Тя се скрива и започва да ни дресира. Това е векторът на развитие на властта. Но и в домодерните времена елитът по принцип превъзхожда. Делегитимацията на елитите в световен мащаб се състои в това, че те започват да се крият. Те стават невидими. Те не показват превъзходството си. Напротив, той на всяка крачка подчертава своето непревъзходство. Ако делегитимацията на елита достигне някаква точка на кипене, каквато виждаме тук, а именно – всички са крадци и лъжци, каквото и да ми говорят. А това е едно от централните мненията на българския народ.

А Борисов е един от нас, той не е като тях. Той е от нас. Цитирам него – ,,Аз съм прост като вас, затова ме харесвате,,. Съответно, щом е един от тях, на него му се прощават всички неща, които и на тях им се прощават. Псува? И аз псувам. Краде малко? Ако и аз бях там и аз щях да крада. На него му се прощават нечувани неща и то тъкмо защото той не е Кейт Мидълтън. Тя бива разглеждана. 1 милион души се струпаха да разглеждат роклята й. Останалите го гледаха по телевизията. Това е властта за разглеждане. Борисов не е власт за разглеждане. Той е един от нас. Ако се загледате в някой митинг, вие ще видите, че хората го пипат, за да се убедят, че той е като тях. Наш е. Това е неговият похват. В този смисъл той несъмнено се е учил от Тодор Живков. Няма никакво съмнение. Той прилага живковски техники. Още повече, че двамата са едни от тях – прости български селяни. Това е истината. Той не е цар Симеон. Не е с някакви знания и идеи. Кой подозира, че Борисов знае нещо? Аз не знам такъв. Той самият казва, че е от село и любимата му песен е ,,Батальонът се строява за последен път, старото се уволнява, зайците ревът,,. Сериозно говоря. Това му е любимата песен.

Бъсеску е същият. Ако сте виждали ръмънският Борисов, той е един такъв мощен капитан, с остър език, напива се, обажда се на президента на Молдова и дава инструкции какво да става там. Това са немислими неща. Борисов е недостижим. Той е органически в тази роля. Но самото това е доказателство, че елитът е делегитимиран.

Въпрос от аудиторията –

Андрей Райчев – Аз не мисля, че хората упрекват властта за грешките й. Те я упрекват за тенденцията. А тенденцията ви казах каква е. Никоя българска власт не може да реши българските въпроси. Няма такава. Как ще организираш инвестиции? По кой начин? Ще решиш на Франция кризата? Ще привлечеш американци тук, а не във Виетнам? Защо? Там инженерът Жуан Мау си е много добър инженер. Той си е като нашия Иван Иванов, само че получава 200 долара и блъска 12 часа. Е, защо да идва тук? Това е най-голямата тайна, която, слава Богу, е толкова страшна, че българският народ не може да я научи, но няма власт която да оправи България. Какво ще се случи в България не зависи от властта. Нашата задача не е властта да ни реши въпроса, а да не ни причини допълнителна болка. Например, да устрои масово подслушване, да направи паралелен център на власт, което сега тече пред очите ни. Това е страшно. Т.е. ние трябва да избираме власт не която да ни оправи, а която да ни прескочи във времето. Борисов е нещо като лепенка върху раната. И той играеше тази роля, само че загни. Започна да прави паралелна власт, започна да подслушва, започна да записва, да прави безобразия, а иначе, че крадат е ясно. Но това още от Иван Хаджийски – който е чел 3-тата част на „Бит и душевност на нашия народ“, той знае защо е така. Хаджийски казва, че в развития, модерния свят, властта е резултат от определени неравенства и е призована да бъде арбитър на тези неравенства. Там вече има богатства и политическата власт е онази, която е съдията между вече наличните богатства. И затова тя е честа, некорумпирана. Тя е излъчена от готово неравенство. Обратно на това, в една нововъзникнала държава, като България, с догонваща модернизация, властта е извор на неравенства. Не капиталите правят властта както в Англия, а властта прави капитали в страни като нашата. По тази причина, ние би трябвало да искаме от властта тя максимално просто да не прави това, но как да реши въпроса? Откъде ще вземе пари? Всъщност, не съм сигурен и дали трябва да се взимат тези пари. Не съм сигурен, че златният милиард може произволно да се помпи със собствените си фалшиви хартийки, защото това се случва. Аз ви връщам към началото на това което говорих. Оставете сега България, оставете тези дребни болежки. Аз ще ви цитирам един руски социолог, мой приятел, който казва, че като чува думата криза ме е срам от баща ми и дядо ми. Това е смешно да се каже, че е криза, спрямо това как е живял баща ми и как е живял дядо ми. Във вашия случай – дядо ви и прадядо ви. Те са минали през войни, през граждански конфликти, през бедност, през състояния близки до глад, през подлост, през какво ли не. Ние сме някакви щастливци.

Вижте голямото съотношение Китай-САЩ или златния милиард – третия свят. Какво се случва всяка година? САЩ печатат пари, връчват ги на Китай, задлъжняват в мярата на стоки с 500 млрд. и Китай влага тези 500 млрд. в ценни книжа в САЩ, т.е. връща парите на САЩ и им ги дава на заем, за да им ги дадат. Това се случва. Десета година поред Китай произвежда стоки за половин трилион, връчва ги на САЩ, плаща им с техните собствени пари и им ги дава. Т.е. Китай купува американски ценни книжа. Към момента Китай има 2.5 млрд. долара. Т.е. имаме абсурдната ситуация, при която ако по някое време китайската комунистическа партия реши, тя ще срине САЩ за 1 час. Просто ще продаде доларите. Само че, ако срине САЩ за 1 час, Китай ще се срине за 2 часа, защото няма да има кой да им купува стоките. Т.е. има дълбоко ирационална фигура, която бяга от самата себе си, усилвайки се. Тук траекторията се ускорява. Докога? До един момент, в който ще каже бум, или ще спре безумният процес, който имаме. Неопределянето на цената на работната сила в световен мащаб и неопределянето на правото на печатане в световен мащаб. Ако хората не направят нещо съзнателно, природата или обществото го прави автоматично. Това се нарича глобална катастрофа. Възможно е да настъпи. Ние сме една периферия на този процес, можем да изчислим последиците от този процес за себе си, но не можем да участваме в регулацията му, освен да се опитаме да превърнем Европа в нещо друго. Но ние не можем по силата на факта, че европеецът въобще не иска да ни слуша, а именно, че той живее пъти над стандарта си и трябва да започнеш значително по-малко да консумираш и значително повече да работиш. Само си помислете за политическата програма, която започва с това изречение – 0 гласа.

Въпрос от аудиторията – Димитър Граматиков – бивш работник в комбината за мотокари и студент 2-ри курс по теология в ПУ – Прави сравнение между Борисов и Мусолини. След като минаха изборите ще реабилитирате ли г-жа Мира Радева? Смятате ли че ще има нови избори след 3-4 месеца?

Андрей Райчев: За г-жа Радева или както аз също я знам като Янова, не бих се изказвал, защото човек не би следвало да говори за конкуренцията си. Ще кажа само едно изречение. Аз много се надявам, че тези избори завинаги извадиха от моя живот Янев и Янова. Много се надявам да е така. Какво ще стане- не знам. По първия въпрос – вие питате фашист ли е, в техническия смисъл на думата, Борисов. Мусолини е създател на фашизма, който се е превърнал в нарицателно и ние някак си мислим за главен фашист Хитлер, но националсоциализмът, който е на Хитлер системата, е доста различна от системата на фашизма в Италия. Отговорът е категорично не. Фашистката партия има няколко белега, които тук не се съдържат. Първо, няма партийна войска. Това е изключително важно. Фашизмът личи по това, че се образуват въоръжени групи, които са подчинени на партия. Този белег го нямаме нито като замисъл, нито като възможност. Фашизмът отменя парламента. Той е антипарламентарно явление и на негово място прави корпоративна държава. Настъпва съвсем друг тип регулация. Фашизмът е свързан с възход. Той винаги вади страната от кризата. Реагира на кризата с възход, заради концентрацията. Първите етапи от управлението на всеки фашист са много щастливи етапи за нацията. Това го наблюдаваме и при Мусолини и при Хитлер. Тук нямаме нито един от тези белези. Т.е. Борисов прилича на такъв лидер само по своята огромна популярност и по своя популизъм. Т.е. той може да се превърне в Перон, но не може да се превърне в Мусолини. Това може да перонизъм, но не вярвам и да е това. В България реално фашисткото явление е Стамболийски. Нашият фашист, при това влагам чисто технически смисъл на думата, нищо оценъчно, е Стамболийски. Ако Стамолийски не беше убит и се бе задържал на власт – това е фашистка система, само че с много силен селски акцент. Имаме оранжевата гвардия, имаме пълно срастване на държавата и партията и купища други белези, които са просто на ранна фаза при Стамболийски и затова не се проявяват. Но към 1926-27 г., ако той беше жив, България щеше да е фашистка страна. Комично е, че комунистите, които наложиха тази историческа тенденция, наричат фашисти убийците на Стамболийски, което не е така. В България е имало военна диктатура от 1934 г. Монархо-авторитарният режим също е реалност, но в никакъв случай няма основните белези на фашизма. В този смисъл и Борисов в никакъв случай не е явление от типа на фашизма. Той е по-скоро временен лидер. Аз имах възможност да отида в Аржентина. Не си представях колко обичат този Перон. Евита Перон, жената на Перон, е местната Цветелина Бориславова, само че не в аспект – банка, а в аспект – лечителка на обикновените хора, посетителка на църкви. Тази дама е умряла млада. Тя е местната Лейди Даяна. А на гроба й има пресни цветя. Не се шегувам. Аз отидох лично да видя. И то не едно цвете, а десетки букетчета. Всеки ден все още ходят някакви хора и й носят пресни цветя. Апропо, въпросният Перон идва на власт през 1946 г. и заварва Аржентина като една от най-развитите страни в света – на 10-то място в света. Причината е много проста. Европа е потънала във война, всичко е рухнало, Аржентина цъфти поради производството на месо и най-различни други неща. От 10-та страна в света в края на управлението си, това е страна която се гърчи от гражданска война, умира от бедност и до ден днешен не може да се оправи от перонисткия катаклизъм. Той е чудовищно бездарен политик. Той е повел страната точно в обратната посока, в която е трябвало. Е, жена му още я обичат. Това си е народната реакция на популиста. В нашия случай, Борисов си е той и в същия момент е и Евита Перон. Това е наблюдение на Първан – една от техниките на народната власт е да го жалиш. Той през цялото време иска не само да го слушаш и да му се възхищаваш като най-големия мачо, ами и да го съжаляваш като най-нещастния човек. Той има и една страдаща поза на човек, който се оплаква от това, че ни управлява. Трябва да изпитваме едно съжаление, че ни управлява. На въпроса за новите избори, нека колегите да отговорят.

Първан Симеонов: Логиката сочеше, че от нови избори имат полза партии, които имат какво да мобилизират още. Затова Борисов казва, че теренът е бил кален и иска да се преиграе мача. Парадоксалното е, че той евентуално би имал полза от нови избори, само че реално много добре знае, че полза от нови избори няма. Той говори за касиране на изборите чисто пропагандно. Това е първият критерий, по който трябва да оценяваме всяко изказване на Борисов – не какво иска да направи, а какво иска да ни каже. Там правенето е заменено с говорене. Няма логика той да иска нови избори. Атака би могла да иска нови избори по простата причина, че в условия на обща делегитимация на елита, която е в сила и то за кой ли път в последното десетилетие. Когато едните и другите са маскари, а и на всичко отгоре, че едните и другите маскари трябва да сключат сделка и на всичко отгоре старите маскари трябва да се върнат, въпреки, че новите са били на изборите. Точно Атака и НФСБ трябва да вдигат. Т.е. Атака теоретично има полза, обаче практически няма полза според мен. Тук Димитър Ганев е прав, че Атака в момента е в много хубава ситуация. Защо й е да си разбутва положението? Отделно, кой има полза от нови избори? БСП и ДПС, които могат да си преброят електората до последния човек – никаква полза нямат. Разнебитената десница ли има полза, която трябва да се сглоби отново. Понеже антикомунизмът е свършил и спорът не е за 45-те години, а за новите 20, десницата ще трябва за 1 година да мине всичките тези 20 години. Никой няма полза. Струва ми се, че политическият елит ще прояви колективен инстинкт за самосъхранение по-скоро, отколкото да отиде на нови избори. Много технологизирани са нещата. Волен Сидеров прекрасно знае, че публичният му образ е хубаво нещо и че ще е гадно на избирателите му, но има достатъчно други неща, които могат да го поблазнят за да участва в един управленски формат. А пък и Волен Сидеров прекрасно знае, че когато иска да се рестартира отново като протестен играч, той може да го направи. Доказа го вече. Той изглеждаше като в зимен сън. Нивата на подкрепа бяха стигнали 1% и по време на тези протести, когато се появи заявка за такъв тип политически актьори като него, пак припознаха Сидеров. Не ми се струва някой да има реален мотив да търси нови избори.

Димитър Ганев: Когато казвам, че ГЕРБ има интерес от касиране на изборите и от нови избори като цяло, аз не казвам, че те ще вдигнат своя резултат, обаче те могат да променят позицията, в която се намират в момента. Очаква се те да бъдат в опозиция след една седмица, а за тях като партия на властта, каквато е ГЕРБ това може би ще бъде пагубно.

Първан Симеонов: Разбира се, ако ГЕРБ не ни опровергае както много пъти го е правило и се окаже, че може да бъде и в опозиция.

Димитър Ганев: Да, но ние ще бъде свидетели на един уникален образ на Бойко Борисов. Той за първи път откакто ние го наблюдаваме, той ще бъде в опозиция. Ние го познаваме като главен секретар на МВР, като кмет на София и като министър-председател. Аз не мога да си представя в момента какви театрални етюди трябва да прави в опозиция. Няма да реже ленти, няма да залавя престъпници, няма нищо.

Андрей Райчев: Аз бих отговорил теоретически и мисля, че мога да изчисля това, което питате. Всяка идеологема има свойството на траекторията. Тя е форма, която решава противоречия. Т.е. всяко политическо понятие, всяка идеологическа конструкция е начин две противоположни неща да съществуват. Който е чел книгата ми с Кънчо Стойчев, там е показан христоматийният пример. Когато човекът на прехода трябва да удържи две мисли в главата си – „стана хубаво“, понеже стана демокрация, ще влизаме в Европа, империята на злото рухна, падна опасността от война, значи стана хубаво. Но трябва да удържи и друга мисъл – „стана лошо“ – цените растат, аз съм безработен и т.н. – значи лошо. И начинът да удържи две невъзможни за удържане мисли. Начинът да се мисли е думата „комунист“, което няма нищо общо с онова, което обозначаваме преди това с думата „комунист“, то беше друга реалност. Новият комунист, измисленият комунист е химерата, която дава възможност да държи лошото и хубавото. Как става? Стана хубаво, защото гоним комунистите и е лошо, защото не сме ги изгонили. Затова комунистът е изключителна потребност на синия човек на прехода, за да удържи вселената си. Затова, съответно той ежедневно прави антикомунистически ритуал – „който не скача е червен“, „долу БКП“ и най-различни работи, които по цял ден се повтарят и това не е израз на шизофрения или идиотщина, а идеология. Той удържа две противоположности. Обратно – червеният човек в прехода също трябва да удържи две по-малко несъвместими мисли – „беше хубаво“ и „стана лошо“. Противоречието не е толкова силно, но е противоречие, защото ако е било хубаво, няма как да стане лошо. Не може социализмът да е бил прекрасен и изведнъж да рухне. Невъзможно е. Това е абсурд. Това е дървено желязо. Или не е било хубаво, или не е станало лошо. Но така или иначе, тези две мисли са противоположни и той трябва да ги удържи. Фигурата, която се ражда за да удържи противоположностите е „предателят“ – Горбачов в началото. По-късно Горбачов се превърна в СДС. Едно злобно и страшно СДС, което самоцелно руши България, защото са зли. Мразенето на Костов е начинът да удържиш несъвместимостите между „беше хубаво“ и „стана лошо“. Така изглеждат идеологемите. В случая Борисов е в същата ситуация. Той трябва да обясни две противоположни мисли на хората – „аз съм най-силният, но паднах“. Е, как става? Как става, че най-силният пада? И той създава идеологема. Той сега ще подхвърли 4-5 неща и касирането е едно от тях – изборите са били фалшиви. И това вече обяснява нещата – добрият, могъщият и най-силният, който никога не губи – нашият Борисов загуби. Това не е възможно. Значи не е загубил. Обаче е загубил. Ето ви противоречието – касира изборите. И вече герберът си мисли – как няма да загуби като бяха фалшиви изборите. Нямаме фигура на рационалност, не търсете рационален ход. Той създава начин неговите да го мислят. Тук е гениален в истината си. Ще опита няколко неща, докато улучи онази фигура, която ще държи онези 500 хиляди души реално около него. Има 500 хиляди реални любители на Борисов, които имат нужда да го мислят цял, а той се разпадна. Не може да губи. Той по дефиниция не губи.

 

Публикувано на