Европейската революция (1789-1989) – лекция на проф. Петър-Емил Митев

Европейската революция (1789 – 1989)

Лекция на проф. Петър-Емил Митев в лекционния курс на доц. Андрей Райчев в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“

(22 март 2013)

 

Темата, която съм избрал, е необичайна. Ако отворите дори всезнаещия Интернет, срещу понятието „Европейска революция“, датирана 1789-1989, няма да намерите статия. Като потърсите термин „Европейска революция“, ще излезе революционната вълна от 1848. Кураж да се представя пред вас с тази тема ми даде фактът, че тя премина през международна проверка и беше посрещната достатъчно добре.

Темата е ретроспективна, но има значение и за перспективата, защото в момента е проблематизиран Европейският съюз – основен политически резултат от двестагодишен период на войни и революции. Ролята на горчивия опит, натрупан от войните, е очевидна. С революциите не е точно така, но техните особености трябва да дадат отговор на въпроса за корените и устойчивостта на интеграцията.

В случая важното е, че 1989 е нова точка в развитието на Европа, от която може да се види и да се разбере по-добре протеклата история. Преосмислянето е в ход и ще се позова най-малкото на работите на Имануел Уолърстийн, един от най-видните съвременни социолози. Годината 1989 фактически затваря няколко различни исторически цикъла.

Най-очевиден е геополитическият цикъл 1945 – 1989: от разделянето на Германия – и на Европа, до тяхното ново обединяване. Има широко коментиран комунистически цикъл: 1917 – 1989, от „залпа на Аврора”, от „съветизирането” на Руската революция до края на Съветската империя. Има военнополитически цикъл: 1914 – 1989, от началото на Първата световна война до края на Студената война, която фактически беше Трета, да се надяваме последна, световна война. Има революционен цикъл: 1789 – 1989, от събарянето на Бастилията до събарянето на Берлинската стена. Историята се пошегува и отбеляза по един изключително ефектен начин 200-годишния юбилей на Френската революция. Има и световноисторически цикъл: 1450 – 1989, от началото на „дългия XVI век“, или с определението на Уолърстийн на „капиталистическия свят-система”, до нейния глобален апогей и навлизане в нова фаза.

Всяка от тези гледни точки е важна, интересна, плодотворна. И твърде обхватна. В случая искам да насоча вниманието ви към революционния цикъл, който започва със славното начало на Великата революция във Франция и завършва с безславния край на Източния блок. Но преди да навляза в съдържанието, в онова, което ни дава основание да говорим за Европейска революция, бих искал да се спра на историческата рамка.

 

Европейската „рамка”: от френския старт до руския финал

1789 символизира началото на Френската революция, 1989 – финала на Руската революция. Първото, което може да ни смути, е въпросът – какво общо може да се търси между две събития, отдалечени в пространството от западния до източния край на Европа, и отделени във времето с двестагодишна дистанция. Нека се фокусираме най-напред върху историческата рамка и да видим дали има нещо общо между двете ключови събития. С предварителната уговорка, че да се търси тъждество, би било все едно да се предполага, че френският paysanne от ХVІІІ век е еднакъв с руския мужик от ХХ век. Разликата бие на очи; толкова по-важно е да се анализира аналогията.

Началото. И едната, и другата революция започват с демократични увертюри и си поставят за цел да се смени системата. Апропо, терминът „смяна на системата”, който използваме доста често от 1989 и досега, е ново понятие в политическия език, въведено за първи път във Франция през 1789. В Русия в 1917 също става дума за смяна на системата,  но едва на финала ще проличи каква точно е замяната.

Радикализация. Революцията се движи към своята кулминация, навлиза в радикална фаза. Във Франция това става през 1793 г. с якобинското „Революционно управление”. Нека да се вгледаме в неговата формула. Какво означава „революционно управление” в основните сектори на обществения живот. В икономиката – това е политиката на големия максимум, т.е. административно стопиране на пазарната икономика, замразяване на цените на всички предмети за обща употреба, както и на заплатите. Свободни остават цените на бижутата, предметите на лукса. В Русия, преобразувана в Съветски съюз, е установена планова икономика, която още по-радикално и по принцип безсрочно потъпква закона за стойността. В сферата на политиката  революционното управление във Франция се определя с ново понятие в политическия живот: терор. Става дума за официално понятие, с положителна конотация. Робеспиер казва: „Добродетелта е безсилна без терора“. На 22-ри прериал, Година Втора, се стига до „Закон за големия терор”, според който право на защита пред съда имат само онези, които не са „врагове на народа”, също ново понятие. Значи, за да се определи някой има ли право на защита, трябва предварително да се реши дали е враг на народа. Диктатура на пролетариата е аналогът в Съветска Русия, която още през първата година въвежда „червен терор”, като се позовава на френския опит. В сферата на идеологията революционна Франция отново е новатор, като тържествено обявява Култ към Върховното същество. В Съветския съюз стъпка по стъпка се установява  ефективен  култ към личностт. Може да се каже, че „върховното същество” се персонифицира. Разбира се, революционните култове изискват да се неутрализира традиционната религия, християнството. Най-голямата катедрала в Париж – Нотр Дам дьо Пари, е превърната в Храм на Разума. В Москва най-голямата църква Христос Спасителя е разрушена. И в двата случая се налага светска квазирелигия, в първия – деистична, във втория – атеистична.

Мога да продължа аналогията със сравнението на стратегическите цели. През Година Втора е приет план за педагогическо инженерство – формиране на новия човек. В религиозен контекст за нов човек става дума още в посланията на апостол Павел, но в политическия език това е още едно ново понятие. Излишно е да ви напомням за аналога след 1917, за „Педагогическата поема”. Много изкусително е да се влезе в други детайли, някои от които са поразителни, но в случая ние се интересуваме от един много по-голям период и затова ще подчертая само завършека.

Финализиране. С преврата през Термидор, Година Втора, революцията преминава в нова фаза. Максимумът е отменен, терорът е осъден. „Терорист” става клеймо. Дехристиянизацията приключва. Оттук нататък революцията минава през множество етапи – Директория, Консулство, Империя, Реставрация, Втора република, Втора империя. Крайният резултат е смяна на феодалната система с пазарна икономика и либерална демокрация. На изхода получаваме пазар плюс демокрация плюс либерализъм. Някои го наричат демократичен капитализъм.

А какво става в крайна сметка през и непосредствено след 1989 г.? Става нещо напълно аналогично – диктатурата, „командно-административната система”, е осъдена, планът губи регулативни функции. Пазарът и демокрацията се приемат като нормално обществено устройство. Либералните ценности триумфират. Друг е въпросът до каква степен триумфът е съпроводен с изкористяване и изкривяване; с това навлизаме в проблемния кръг на последващото развитие. През цялото време между 1917 и 1989 се говори за смяна на капиталистическата със социалистическа система, а в крайна сметка, ако погледнете историята, ще видите, че Русия през януари 1917 г. е феодална страна, независимо от ръста на капиталистически отношения, а след 1989 системата е сменена, но не с комунистическа, а с капиталистическа, независимо от размера на социалистическите „отживелици”. Капитализмът още не е толкова демократичен, по-скоро е олигархичен, но това са въпроси от друг ред.

Да направим равносметка. В континентална Европа в края на XVIII век доминира деспотичният ancient regime в множество разновидности, но с еднотипни феодални структури в основата си. Два века по-късно системната промяна е завършена. Системата на демократичния капитализъм е призната, както би казал генерал де Гол, „от Атлантика до Урал”. Не е все едно точно как е станало. Това е следващият акцент. След рамката нека погледнем протеклия процес.

 

Европейският революционен процес

Между „входа” и „изхода” се разполага верига от революционни събития, които разтърсват континента. Ще ги означа със символните години: 1789 – 1848 – 1917 – 1933 – 1968 – 1989. Войните се преплитат с революциите. Армиите на Френската република, а след това на Наполеон на много места в Европа рушат феодалната система. В Рейнска Германия е въведен Кодексът на Наполеон, който резюмира революционното законодателство. Императорът е имал намерение да му придаде европейски обхват, да създаде Европейски съд и единно икономическо пространство. Още първата революционна вълна получава европейски измерения. 1848 е годината, в която започва втора революционна вълна, известна като „пролетта на народите“. Терминът „арабска пролет“ е по аналогия с веригата европейски революции. Извън тях остават само две източни империи – Османската и Руската, поради своята много по-ниска степен на развитие, а, от друга страна, Великобритания, Холандия и Швейцария, които са над проблемите, които генерират „европейската пролет”. Революцията „от долу” не завършва успешно, но оказва огромно влияние (в целия континент, включително Турция и Русия) и ражда модела на революция „от горе”, реализиран от Бисмарк в Германия.

Първата световна война прави възможна болшевишката революция в Русия и предизвиква поредица от революционни трусове в Германия – 1918, 1919, 1923 и най-после – през 1933, националсоциалистическата революция в Германия. През дългите години след войната термините „фашизъм“ и „нацизъм“ бяха покрити у нас с изключително негативни асоциации. Разбира се, заслужено. От друга страна, понятието „революция“ беше идеализирано. По силата на това не се говореше за нещо изключително важно, а именно, че в Италия е осъществена фашистка, а в Германия – националсоциалистическа революция. Това е програмно понятие на самите фашисти и нацисти. Революцията от 1933 по замисъл е дори още по-радикална,  поставя си за цел да промени биологичния субстрат на обществото. И то не само чрез възпитанието, както новият човек, планиран от Льопелетие по време на Френската революция, или както Макаренко разбира това по време на съветската власт, а чрез унищожаването на цели расови единици. Втората световна война слага край на фашистките революции, междувременно универсализирани в „Нова Европа” със силата на германското оръжие. Можем да ги датираме с годините 1922 – 1945, режимите на Франко и Салазар остават на доизживяване, но вече в друг контекст и в състояние на вътрешен разпад. Националсоциалистическата революция пряко и косвено променя цяла континентална Европа. Нейната насоченост е различна. Ако 1789 акцентира върху свободата и равенството, илюстрирано и с права на евреите, то 1933 се обявява за тоталитарен ред, срещу принципа на равенството, за расово неравенство, зловещо подчертано с опита за  „окончателно решаване на еврейския въпрос”.

Има либерални, има комунистически, има и поредица от фашистки революции. Тези събития са твърде разнородни и това може да бъде една от причините, които правят понятието „Европейска революция” смущаващо. Първото нещо, върху което искам да обърна внимание, е за вътрешните връзки, които съществуват между тези събития. Независимо от тяхната противоположност, те заемат съществен дял от механизма, или по-добре е да се каже диалектиката, на самото различие.

Френската революция има няколко аспекта. Единият е демократичният„Liberte, Egalite, Fraternite!”. Свобода, равенство, братство. Нищо по-велико не е казано в ново време. Вторият аспект е националният – “Vive la nation!”. Това е също лозунг от 1789. С отпадането на съсловната йерархия бившите аристократи и настоящите санкюлоти стават „граждани“. Свободата и равенството раждат нова обществена връзка, нова солидарност, нов исторически феномен – нацията-държава. Третият е социалният акцент, който в хода на революцията се откроява все по-силно. През Година Втора Сен Жуст ще каже: “Le pain est le droit de peuple”. Хлябът е право на народа. Това открива нова страница, нова категория права. Вантозките декрети, подготвени от Сен Жуст и приети от Конвента, означават грандиозно преразпределение на собствеността. Те променят самото понятие за собственост, неговия ранг. Ако 1789 г. декларира, че собствеността е „свещена и неприкосновена”, през Година Втора се уточнява: „Собствеността на патриотите е свещена и неприкосновена”. В доклада, с който мотивира тези декрети, Сен Жюст изтъква: „Революцията ще продължи дотогава, докато не остане нито един нещастен“. Това обаче не е последната крачка. В огъня на Френската революция се ражда политическият комунизъм. По един много интересен и показателен начин.

След като е отменен законът за максимума, влизат в действие пазарните закони, цените скачат, започва рязка социална диференциация, обедняване, недоимък и хората започват да си спомнят за управлението на Робеспиер и Сен-Жуст, за времето на терора, с добро чувство. Следват бунтове – жерминал и прериал, Година Трета. Те са смазани. Продължението е заговор. Инициатор на конспирацията е Гракх Бабьоф – първият политически комунист. Подчертавам „политически”, защото има по-стари, средновековни, комунистически утопии, те са кабинетни, литературни; най-известната е на Томас Мор. Размишляваш и разказваш какво е идеалното общество. Това е едно, а друго е да събереш хора около себе си и да кажеш: нека да управляваме в съответствие със следните правила – първо, няма да има частна собственост… И да подготвиш управленски декрети, които ще станат закони на другия ден след завземането на властта. Изброено е точно какво ще се даде на хората, какво гарантира общността, как ще се разпредели. Определени са и местата, където ще бъдат заточени противниците на властта. В заговора на Бабьоф се включват и някои от най-видните якобинци. Заговорът е разкрит поради предателство, но са екзекутирани само двама души – единият е самият Бабьоф. Няколко души са заточени в Гвиана. Един от тях обаче оцелява – Фелипе Буонароти, далечен роднина на великия Микеланджело, връща се във Франция и издава книга за заговора на Бабьоф. Това не е само разказ, а документална история с приложение на оригиналните управленски декрети. Политическото понятие „комунизъм“ се ражда във Франция като наследство от заговора на Бабьоф.

Преходът към ново общество поражда мощни вълни на неприемане, на противодействие. Днес коментираме феномена „носталгия по комунизма”. През ХІХ век откатът има съвършено други мащаби. Отразени са в литературата. Романтичен бунт срещу обществото на пазарната икономика, в която всичко се продава и купува. Започва идеализацията на „героичното”, т.е. докапиталистическото минало и – в друг вариант, на „светлото” следкапиталистическо бъдеще. Появяват се различни видове социализъм – от феодален до критично-утопичен, не всички са описани в знаменития манифест на Маркс и Енгелс. Започва реакция срещу икономическото неравенство и едновременно с това – и срещу гражданското равенство. Най-фрапиращ израз на реакция срещу гражданската нация-държава е антисемитизмът. Принципът на равенството не е абстрактен принцип. В революционна Франция евреите получават пълни граждански права. И пак във Франция е първият мощен откат. По време на делото срещу капитан Драйфус улиците на Париж се изпълват с тълпа, която скандира „Смърт на евреите!”  Националната идея e доведена до нейния екстрем.

През ХХ век идеите, които влизат в идейния комплекс на Великата революция във Франция, достигат до своята рационална завършеност или до екстремни форми. Националната идея – до националсоциализма, социалната идея – до сталинизма. Идеологическият екстремизъм е опроверган чрез горчивия опит, натрупан от практиката на тяхното приложение. Това дава допълнителни шансове да се утвърди либерално-демократичната идея.

Европейските мащаби се илюстрират от вътрешни връзки между разнородните революции. Защо трябва специално да споменавам, че революцията в Русия е под знамето на идеи, които са родени в Западна Европа. Те не са измислени в Русия, само са модифицирани в нея. Организационна форма, която се ражда през XIX в., е масовата партия. Първите масови партии са работнически. Те са непосредствено продължение на опита, натрупан от Чартисткото движение в Англия и от континенталните революции през 1848/1849 г. В самата библия на нацизма – „Mein kampf”, Хитлер разказва как наблюдава социалдемократическа демонстрация и се замисля върху въпроса: не може ли да има масова партия с друго знаме, с друга и дори противоположна идея. Той заимства, приспособява форми на организационен живот и организирано въздействие, които са родени преди него. Във фашизма и нацизма лявата революционна вълна мутира, променя своя характер и своята насоченост.

Понятието „революция”

Преминавам към съдържанието на процеса, който протича в продължение на 200 години. Под революции се разбират обикновено събития, които са сравнително краткосрочни, ярки по форма и протичат по правило на определена национална територия. В моето изложение понятието революция се използва нестандартно.

Ще си позволя един малък увод. Достатъчно ясно е кога започва Френската революция – започва през 1789 с падането на Бастилията, това е (почти) общоприето. А кога завършва? Когато бях ученик в гимназията, за край на революцията учебникът определяше 1794, Термидорианския преврат, гилотинирането на Робеспиер. В по-късните учебниците – през 70-те и 80-те години, а мисля, че и досега, за край на революцията се посочва 1799, преврата на 18-и брюмер, след който Наполеон Бонапарт става Пръв консул. Но според друга гледна точка, защитена и от дълбок изследовател на Френската революция, какъвто е Карл Маркс, революцията завършва през 1814 г. не с качването, а с падането на Наполеон; Консулството и Империята са част от революцията. След Реставрацията Франция преживява нови революционни сътресения – през 1830, 1848, 1871 година. Жан Жорес, автор на шесттомна история на Френската революция, смята, че нейната „горна” граница е именно 1871 г., Парижката комуна. Жан Жорес е ляв мислител. Какво е мнението на най-авторитетния в нашата съвременност десен историк – Франсоа Фюре? Според неговото датиране революционната епоха приключва още по-късно, през 1880 г. Не с Парижката комуна, с „кървавата седмица” през май 1871 г., с безпрецедентното в историята на Европа клане, след което оцелелите комунари са изпратени на заточение. Революцията завършва тогава, когато комунарите са амнистирани, връщат се от Нова Каледония и започва нормално функциониране на една относително стабилна либерална демокрация. Фюре озаглавява своето изследване „Революционна Франция 1770 – 1880”. Изтеглил е и долната граница до опитите за реформи на Тюрго.

Не е трудно да се види, че подобен подход може да се приложи към „Революционна Германия”, като включи шест революционни обрата (1848, 1871, 1918/19, 1933/45, 1949/50, 1989/91), или към „Революционна Русия” (1861, 1905, 1917, 1929, 1956, 1989/91), в която ще заемат своето место толкова различни фигури като Александър ІІ и Чернишевски, Столипин и Ленин, Троцки и Бухарин, Сталин и Хрушчов, Горбачов и Елцин. Всъщност тезата, която предлагам на вашето внимание, е, че същият подход е приложим и към историята на „Революционна Европа”.

Очевидно е, че в такова разбиране „Революция” включва множество „революции”, опити за реформи, възходящи и низходящи фази. Нека разграничим двете понятия. Едното е революция в смисъла на преобръщане на съществуващата политическа система и делегитимиране на управляващия елит. Това е революционен взрив. Другото понятие е за дългосрочен, longue duree, революционен процес, който променя типа обществени отношения.

Какво става между двете възлови дати – 1789 и 1989 г. Основното съдържание е историческа промяна на типа социални отношения. Традиционните общества се характеризират с вертикален тип връзки, с различни форми на лична зависимост – и азиатските, античните, и средновековните. Обществото, легитимирано през 1789 във Франция и след множество исторически перипетии през 1989 в Европа, е общество, основано върху личната независимост при вещна зависимост, общество на доминиращи хоризонтални връзки. Разбира се, не трябва да се търсят химически чисти величини; доминиращите, провъзгласените, ценностно утвърдените са хоризонталните връзки. Стига се до момент, в който някой, след като пътува много, стига до извода: „Светът е плосък”. Хоризонталните връзки са, от една страна, в основата на пазара: стокопроизводители разменят стоките си в зависимост от тяхната стойност, а не в зависимост от това дали си мъж или жена, дали си млад или стар, дали си бял или черен. Всичко това е без значение – пазарът е анонимен и жесток. Пазарът сам по себе си не дава предимство на моята стока само защото е моя. Рекетът и корупцията, опитът да се наложи стока с натиск е антипазарно поведение, което се заплаща от потребителите. Така е в сферата на икономиката. В сферата на политиката демокрацията предполага политическо и юридическо равенство, означава участие на гражданите. Това е смисълът на хоризонталния тип връзки, които са изразени в тези две понятия – пазарна икономика и демокрация. Те идват на мястото на вертикалните връзки,  характерни за предишните социални системи.

Структурното съдържание на революционния процес

Нека погледнем на събитията между двете ключови дати от гледна точка на тяхното социално-политическо съдържание. Ще установим поредица от структурни революции, които бележат утвърждаването на хоризонталните връзки.

Джендърна революция. Джендър е понятие, което няма точен превод на български – това е пол в социалния смисъл на думата. Става дума за феминистката революция, която съвсем не протича лесно и безболезнено. Френската революция от самото начало създава простор и стимули за женското участие и то е много важно. Нали жените принуждават краля да се върне от Версай в Париж. Основен документ на революцията е „Декларация за правата на човека и гражданина”. На френски „човек” и „мъж” се означават с една и съща дума – “l’homme”. Олимпия де Гуж – красива и умна, инициира „Декларация за правата на жената и гражданката”. Аргументира се убедително: ако жените имат право да се качат на ешафода, те трябва да имат и правото да се качат на политическата трибуна. Признато остава само първото право и тя завършва на ешафода. Обаче идеята за правата на жените, заглушена в Париж, получава отзвук от другата страна на „канала” и англичанката Мери Уолстънкрафт я превръща в кауза. А знаете ли кога жените получават най-после право на политическо участие във Франция? През 1944 г., след освобождаването на Франция от нацистката окупация. В Германия – също след войната. Нацизмът допуска женски организации, но жената трябва да знае къде е мястото й – в кухнята, в църквата, в детската стая. Великобритания е малко по-напреднала и правата на жените са изравнени през 1928 г. В България малко преди войната жените – но само ако са омъжени! – получават правото да гласуват (Република Турция ни изпреварва), но едва след 9 септември 1944 г. получават правото да бъдат избирани. Все пак това са формалните права. Забележете колко непропорционално е участието на жените в политическия живот във всички страни от Източния блок. В Русия за 70 години съветска власт има само една жена, която за много кратко време става член на Политбюро – Екатерина Фурцева. В Източна Европа две жени получават значително влияние – Елена Чаушеску и Людмила Живкова. Едната – благодарение на мъжа си, другата – на баща си.

Расовата революция. През целия период протичат дълбоки промени в отношенията между расите. За да получим представа за каква дълбочина в промяната на обществените нагласи става дума, ще цитирам мнението на Монтескьо: „Човек не може да си представи, че Бог, това толкова мъдро същество, би могъл да вложи душа, при това добра, в едно съвсем черно тяло.” И продължава: „Невъзможно е да допуснем, че негрите са хора, защото ако допуснем това, ще започнем да мислим, че не сме християни. Това е обидно за Бог.” Това е великият Монтескьо, либералът Монтескьо, това не е някой десетостепенен реакционер. Вярно е, че във Френската революция изпъкват вече либерали от ново поколение. Брисо – лидер на жирондистите, създава „Дружество за приятели на черните”. Не случайно революцията освобождава „черните” в Санто Доминго.

Изминалият век беше белязан с практическата „расова чистка” и теоретическата псевдонаука за „расовата хигиена”, за да се стигне до необратимото превръщане на „расизъм” в мръсна дума.

Колониална революция. На 16 плювиоз, Година Втора, Националният конвент взима решение да се премахне робството във френските колонии. И както знаете, процесът на деколонизация завършва в нашата съвременност, след Втората световна война.

Възрастова революция. Пак ще започна с дореволюционната гледна точка – с класика Монтескьо: „Нищо не запазва така добре нравите, както пълното подчинение на младите на възрастните.” Някои възрастни ще могат да си спомнят с умиление за тази епоха. Младите хора, навършили 18 години, получават право на глас във Великобритания през 1969 г., в Германия – през 1970 г., във Франция – през 1974 г. И в трите случая става дума за решения, взети след 1968 г. – след вълната на младежките бунтове, която разтърси западния свят. Уолърстийн смята, че 1968 г. е революционен пик със световноисторическо значение. Сега вече доби популярност и понятието „ейджизъм” – отхвърляне на дискриминацията на възрастова основа. „Ейджизъм” е аналогично на „сексизъм” и „расизъм”.

Стратификационната революция. Говорим за демокрация. Не винаги си даваме сметка всъщност каква е историческата граница на това понятие, което днес използваме. Каква демокрация е имало през ХІХ век? Във Франция преди 1848 г. право на глас са имали 170 000 души при население от 35 милиона, защото съществуват не само полови и възрастови, но и имуществени ограничения. Повърхностно би било да се смята, че това е просто дефект на либерализма на XIX в. Един аргумент – ако дадем на бедните право на вот, те ще си продават гласа. И кой тогава ще спечели изборите – онзи, който плаща повече. Демократичната игра ще бъде коренно изопачена. Разбира се, че имущественият ценз ограничава понятието за либерализъм, но не е случайно, че такива страни, с които сега искаме да се сравняваме, нямат в своята парламентарна история практика като пазар на гласове. Имуществените бариери дават основание на социалистите през ХІХ век да твърдят, че реалната демокрация е „диктатура на буржоазията”. Цензът е премахнат в Германия едва през 1919 г., а във Великобритания – през 1918 г., но само за мъжете.

Използвам необичайно понятие – „стратификационна революция”, за да означа прехода от съсловно общество към общество на социалната мобилност, в което класовите различия се диверсифицират, без да са изчезнали.

Националната революция променя параметрите на държавата, превръща я в „национална държава”. Западният термин „нация-държава” е по-точен, по-изразителен, защото не свежда съществителното до прилагателно. Нация е система от връзки, които осигуряват гражданска солидарност и създават нова основа на държавата, придават й нова устойчивост. И тук отново изпъкват 1789 година като старт и 1989 като финал. Разпаднаха се всички сложно-съставни социалистически страни. В това число и онази, която се смяташе за най-демократична – Югославия. Разпадна се и Чехословакия. Разбира се, най-важният факт беше разпадането на Съветския съюз. Просто по силата на това, че не възникнаха граждански нации. Не възникна съветска нация. Историята на Втората световна война е много показателна. В самото начало на войната има опит да се акцентира върху „съветското”, „комунистическото”, „пролетарското” – неуспешно. Минава се на „руското”, на великата руска нация. Не възникна нито съветска, нито югославска нация. В момента, в който завършва буржоазно-демократичната революция, картата на Европа се промени с нови нации-държави. За сравнение има американска нация, въпреки че расовите различия в САЩ са несъмнено много по-големи отколкото между руснаци и казахи, да не говорим за великоруси (руснаци), малоруси (украинци) и беларуси. Няма да се откажа от възможността да дам за пример Мексико – една изключително интересна страна. Последната битка между ацтеките и испанските конквистадори се е водила на мястото, където сега е внушителен градски площад – „Площад на трите култури”. На него е поставен паметник с поучителен надпис: „Това не беше победа и това не беше поражение. Това беше мъчителното раждане на една метиска нация, каквато е съвременно Мексико”. Точна оценка. Мексиканската революция завърши. Мексиканска нация има.

Темата, в която навлязох, е наистина много голяма и в заключение само ще маркирам някои изводи по отношение на България.

Можем да видим и да осмислим историята на България в контекста на Европейската революция. В публичното пространство продължават да „висят” въпроси от типа: Какво е Девети септември 1944 – преврат или революция? А събитията след 1989 г. революция ли са или контрареволюция?

Гледната точка, която ви предложих, означава, че революция е процесът на преминаване от вертикални (в началото) към хоризонтални (в края) обществени отношения. Българската революция започва в 1878 г. и е финализирана с прехода от 1989 г. Революционни промени като посочените, независимо от своя знак и своето конкретно съдържание, са етапи от този процес. По своето съдържание това е противоречив процес на модернизация на страната. След него навлизаме в нов цикъл. Можем да видим и да осмислим историята на България в контекста на Европейската революция.

Ще завърша дотук и ще отговоря на въпроси, ако имате.

 

Андрей Райчев: Колеги, да благодарим на проф. Митев за това много екстравагантно твърдение, че наблюдавайки различни неща на много места и в различни времена, виждаме едно и също – едно шествие на историята. Мнозина опровергават възможността и се опитват да опровергаят самата възможност, че има история. Те твърдят, че субектите на действие, това са хората, съответно хоризонтът на замисъла на отделните хора е хоризонтът на онова, което се случва със смисъл. Всичко останало е случаен резултат от това съчетание на отделни субектности. Петър Митев, както и много мислители преди него твърдят, че всъщност това е едно много по-фундаментално обективно движение и това твърдение е скандално за всеки, който не признава и не иска да признае, че има надиндивидуални цялости. Преди да ви дам думата за изказвания и въпроси, искам да реагирам на две неща. Това са нещо като полувъпроси и бележки.

Понеже Петър Митев се средоточава много да докаже, че това е един процес, макар течащ за четири години във Франция и за 70 години в Русия. Той, съсредоточавайки се върху изказването си, че това е така, практически не обсъжда какво свършва 1989 г. и в какъв цикъл влизаме. Сме ли още в революционния цикъл, предстои ли продължение на този голям революционен цикъл, или имаме нов цикъл, в който влизаме. Това е много важен въпрос. А бележката, която искам да отправя към този въпрос, е, че за да отговорим на него, трябва да излезем и от този цикъл и да погледнем още по-общи цикли, които да видим дали текат. Това, което той нарича хоризонтални връзки, може по друг начин да се изкаже – това е появата на човека въобще, на всеобщото същество човек, на което сме свидетели в тези 200 години. Ако се върнете не 200 години назад, а 2200 години назад, вие ще видите, че самото понятие „човек” не може да бъде формулирано, има „аз съм шумер”, „аз съм сириец”, „аз съм елин”, „аз съм славянин”. Само етническата принадлежност те прави човек. Славяните отиват толкова далеч в тази екстравагантност, че делят хората на славяни (хората с думи, слова) и немци (хората, които са неми, говорят глупости) – словесни и безсловесни. Първата идея за човек въобще е на Аменхотеп IV. Това е идеята, че има един Бог. Ако има един Бог, значи хората са еднакви. Това май че еднократно и за първи път е изказано тогава, но така или иначе тази мисъл е била шокираща. По-късно при юдеите, които са наследили тази мисъл, се превръща в Бог без образ. Бог, чиито образ е забранен. Вие знаете, че дори името на еврейския Бог – Яхве, не може да бъде казан. Аз понеже не съм евреин, имам право. Ако бях евреин, нямаше да мога да кажа Яхве, защото той е Бог без образ, под което се има предвид универсален Бог. От този първи универсален Бог, който е измислен по това време – 5 века пр. н.е. в Палестина, са излезли и Исус, и Аллах. Те са пряка последица на това – Бог е един, хората са еднакви – безкрайно революционна идея, която тук получава своя завършек. Хората стават еднакви не само на теория, но и практически. Тази идея обаче, за „едното човешко същество”, може да ни даде идея за този цикъл, който сега може би завършва. Първо, ние имаме огромен цикъл, в който хората въобще не са еднакви, защото са от различни етноси. После идва доминирането  на християнската църква, че човекът е еднакъв – по принцип е еднакъв, понеже има един Бог, който го е създал, който изисква от него определени неща, но този човек е виновен. Този човек е лош и това е същността на тези религиозно-съсловни общества. От самото си раждане твоята задача всъщност е да се спасиш. Т.е. ти си лош и трябва да извършиш определени неща, които може би ще те направят простен и ще ти дадат задгробен живот. Но кое тук е ключово важно? Ключово важното е, че тече цикъл, в който безвъпросно е, че твоята задача е от негативен характер – да отстраниш гадостите, които и без това ти се полагат по естеството ти – за това, че си сексуален, за това, че си гладен; от това, че си агресивен, ти си лош. Ако извършиш определени действия и ядеш определени храни, сексуално се въздържаш, може би ще ти бъде простен този факт и ще стане добре. Това е скобата, която приключва през XVIII в., преди да избухне това във Франция. Там се появява Жан Жак Русо и написва едно от най-скандалните изречения в историята на човечеството – „Човек е добър по естество, а лош го прави обществото”. Това, че сме надарени със сексуалност, агресивност, апетит, е принципно положителен факт. Дивакът е добър, обществото е лошо. Следват автоматично тези 200 години, за които говори Петър Митев – обществото на проектите. Защото, ако има една гледна точка, в която всичко това е еднакво, то през цялото време се проектира обществото. Никога преди това никакви общества не се проектират. Те се заварват като естествени или като пожелателни. Не можеш да седнеш и да кажеш, че сега ще измислиш едно общество. А тези започват да измислят – от самото начало, от въпросния максимум, който се въвежда, до последните указания на Сталин на някой пленум на ЦК, това е измисляне на общество, защото хипотезата е обърната. Не лошият човек, който се бори да се спаси, а добрият човек му разкатава фамилията на обществото. От тази гледна точка ние сме излезли от този цикъл, защото излизането от този цикъл би изглеждало така, ако съм прав. Дефиниция на нова въпросителна – да не би, все пак, да сме лоши? Да не би, все пак, да трябва да махаме нещо в себе си, или все още си живеем във вярата на Сен Жуст? Живеем ли в тяхната хипотеза, че всъщност въпросът е да нагласим света някакси към нас, или все пак ще стигнем до обратната мисъл, с която хиляди години хората са живели, че всъщност въпросът е на автоагресия – на премахване на определени форми – на консумизма, на необузданата сексуалност и т.н. Или ние сме прекрасните същества, децата на Бог, които трябва да си направят красиво общество. Това е първият ми въпрос, а вторият ми въпрос е към това, което Петър Митев зачекна за България. Само че аз бих го поставил по обратен начин, а именно – България несъмнено е сполетяна от тези модернизации, но и трите пъти, в които нещо голямо става в България (1878, 1944 и 1989), имаме една много подозрителна лесност. През 1878 г. ние получаваме национална държава. Хората са излели реки от кръв, за да си направят държава. България просто наблюдава как 200 хиляди руски войници загиват тук. От 1944 г. до 1966 г. ни се случва форсирана модернизация. Възниква българският град. България преди това е селска страна. 76% от българите към 9 септември 1944 живеят на село. Този град е безкрайно труден за постигане. Народите са изхабили векове, за да изградят градовете си. България го прави безумно лесно. Както държавата, така и градът ни е подарен. Просто тук хан Аспарух добре е избрал мястото и както ни подаряват държава, така ни подаряват и града. Демокрацията ни е подарена също. Ние включихме радиото и чухме, че демокрацията стана. Сериозно говоря. Това беше един петък – 10 ноември 1989 г. И трите големи събития са подарък. То затова е полудържава, полуград и полудемокрация. То не е платено. И това е много подозрително обстоятелство. Много добре знаете какво става, като не сте платили – просто ще платите по-късно.

 

Проф. Петър-Емил Митев: Въпросите, които постави Андрей Райчев, сами по себе си, са тема на отделни лекции. Това наистина са много важни въпроси. Въпросът какво се вижда от 1989 г., гледано назад, беше темата на моята лекция. Сега става дума за това какво се вижда, гледано напред. Това е първият въпрос. Преди всичко искам да ви кажа каква е идейната рамка в мащабите на съвременния мислещ свят, на съвременния интелектуален елит. Имам предвид глобалния мащаб. Има две много различни гледни точки, бих казал дори полярно различни гледни точки на двама световноизвестни изследователи. Едната е на проф. Франсис Фукуяма, известен с поредица от книги, преведени на български език. Неговата гледна точка е, че в 1989 г. стигаме до края на историята. По-нататък не че няма да има исторически събития, но с утвърждаването на либералната демокрация завършва цикълът на смени на социално-икономически и политически системи. Това е последната система. Победата на либерализма над Съветския съюз, краят на полярния свят – това е краят на историята. Принципно сходна гледна точка е изказал Хегел, най-големият философ, още през 1807 г. след Френската революция и успехите на Наполеон, които утвърждават достиженията й в тогавашна Европа. Хегел прогнозира края на историята в същия смисъл и Фукуяма директно се позовава на Хегел. Краят на историята е едната гледна точка. Другата гледна точка е на Уолърстийн, който е също световноизвестен американски учен. Беше президент на Международната социологическа асоциация, професор е в Йейлския университет. Уолърстийн още през 1989 г. направи изключително необичайна равносметка. Тогава, когато всички говореха за „края на комунизма“, Уолърстийн написа статия, в която доказваше, че сме изправени пред „колапс на либерализма”. С края на комунизма идва и краят на либерализма. Започва нов исторически цикъл, който ще доведе до посткапиталистическо общество. Започват трусовете на капитализма. Защо край на либерализма? Изчезва тоталитарният антипод, който оправдава капиталистическата система. Целият процес протича в Европа – и Евразия, но дава отражение в света като цяло. Според Уолърстийн либерализмът не е в състояние да отговори на глобалните предизвикателства. Една илюстрация е новата стена. След Берлинската беше изградена нова стена. За нея не се пише във вестниците. Тази стена е по-висока и по-невъзможна за преодоляване. Знаете ли къде се намира? В Европейския съюз. Отделя го от Африка. Издигната е на територията на Испания. Има едно парче от Африка, което е част от бившето испанско Мароко. Мароко е колонизирано от Испания и Франция, след деколонизацията двете територии се обединяват в независима мароканска държава, но част от Мароко остава испанска. И за да не могат арабите и други африканци да влизат в Испания и ЕС, е изградена стена. Подчертавам – по-висока и по-непреодолима от Берлинската. За нея няма да научите от нашите и от европейските медии, защото не ни прави чест. А въпросът е много по-дълбок, защото става дума за стената между „златния милиард” и „гладния милиард”. Уолърстийн е убеден, че либерализмът не може да се универсализира. Може ли да има глобални права на човека? Стана ясно, че в Европа може да има права на човека. Може някъде да се нарушават, но има такива. Дори има Европейски съд за правата на човека. А извън Европа? Могат ли хората от Третия свят да получат същите права, каквито имат гражданите на страните от златния милиард. Например да се движат също толкова свободно. Либерализмът не може да надскочи себе си, заключава Уолърстийн. Либералната идеология и политическият либерализъм не могат да се екстраполират в глобалния свят, а светът става все по-глобален.

А след либерализма какво следва? 1989 г. не носи дългосрочна победа на една идеология над друга идеология. 1989 нанася тежко поражение на комунистическата идеология и води до криза на либералната. Опровергани са чрез своите крайности основните мобилизиращи идеи, които лежат в основата на различни идеологии. Националната идея – чрез националсоциализма и фашизма. Социалната идея – чрез екстрема на сталинизма. Религиозната идея – чрез ислямския фундаментализъм. С глобалния свят навлизаме в епоха, в която потребно става надидеологическото мислене. Започва епохата на изживяването на „-измите“. Това е предпоставката, за да се отговори на предизвикателствата на глобалните проблеми. Те изискват глобално мислене. Какво значи надидеологическо мислене? Мислене, което не е обременено от класови, полови, регионални, национални, расови приоритети и ограничения. Приоритет стават проблемите на човечеството. Тук стигаме до изключително съществен въпрос, а именно за наличието на различни общности и на динамично отношение между тези общности и съответно на идентификациите с тези общности. Имаме общочовешка общност, имаме регионални общности (каквато е европейската), имаме национални общности, имаме и локални общности. Те не се изключват, но имат различно значение, което може да се изследва в социологически проучвания. Ние използвахме преди време индикатор, който любезно ни предоставиха френски колеги: с какво се чувствате най-тясно свързан. Разликата бие на очи. Във Франция най-често отговарят: със страната, с националната общност. В България: с родния град или село, с локалните общности. Те не се изключват, но е различно. С развитието и зрелостта на нациите-държави националните общности получават приоритет. Местните общности не се изключват, а се включват на по-високо равнище. Това е историческо движение, което започва още в Античността, но решаващият момент са гражданските нации-държави. Общественият прогрес, с цялата относителност на това понятие, е историческо движение от по-ниските към по-високите степени на общност. На равнището, на което се изкачваме в света на глобалните проблеми, приоритет трябва да придобие общочовешкото. Има и междинно стъпало между националното и общочовешкото. Навлизаме в света на регионите, осъзнаваме особеното значение, което придобиват регионалните общности. В нашия случай – европейската общност. Това е нов акцент в идентификацията. Надидеологическото мислене означава друг тип отношение към човека, към света, към самото човечество. Но заедно с това нека да не забравяме, че досегашната история показва, че най-лесно се разгражда най-високата степен. Спомнете си какво стана в Югославия само преди малко повече от 15 години – колко бързо се разграждаше съзнанието за принадлежност към човешкия род, хуманизма. Както всичко, което е станало досега в историята, процесите, които протичат, са противоречиви и нееднозначни, но ако си представим положителна перспектива за рода хомо сапиенс, тя ще бъде свързана с надидеологическото мислене. Тогава можем да видим по-ясно за какво става дума.

 

Въпрос от аудиторията – Константин Камбуров (І курс „Социология и науки за човека”): Не е ли нужно всяко общество да премине тази стълбичка, за да може да се мисли общочовешката гледна точка. Трябва да мине през локални, през национални и регионални и чак тогава да се мисли общочовешко?  Според мен има общества, които не са минали още локалната, за да мислят за общочовешката.

 

Проф. Петър-Емил Митев: Историята показва, че съзнанието за човек и човечество има достатъчно сложна история. Появява се в началото на цивилизацията, към която принадлежим. Вярно е, че Аристотел, който достатъчно ясно формулира понятието „човек”, не е смятал робите за хора. Те са говорещи машини. Колегата Райчев съвсем правилно посочи значението на християнската религия с понятието за единния Бог, който създава човека. Той не създава евреина или негъра. По силата на това  на японските икони Христос е с леко дръпнати очи, а в Африка Христос е черен.            Всеки може да види себе си в лицето на своя Бог и да го почувства по-близък. Така че това е сложен и противоречив процес на изграждането на понятието за човек.

 

Андрей Райчев: Идентичностите не са естествени. Те винаги са произведени. Те са направени технологически. Ако погледнете главната идентичност, която имаме тук в тази зала – националната идентичност, ние сме българи. Ако се разходите преди 600 години в същите земи, те няма да ви отговорят, че са българи. Те ще ви кажат на първо място, че са християни и после, че са шопи, добруджанци, най-различни. Как се правят българи? Достатъчно добре изследвано е как се прави нация. Нация се прави с две основни процедури и основно – от училището. Стандартизира се езикът – класическата шега е, че език значи диалект, зад който стои армия и флот. Това е английска шега, но е наистина така. Единият диалект силово се налага като норма, а всички останали реални езици се обявяват като отклонение. Диалектът е нарушение, но защо е нарушение? Нормата е обявена и постепенно започва да изглежда смешно, когато се отклоняваш от нея. Второто нещо, което е сторено да ви направят българи, е да подредят героите. Да ви разкажат точно историята. Кои са добрите, кои са лошите, какво се е случило. Ние сме добрите българи, които са победили лошите византийци, по-късно са страдали от лошите турци, а по-късно сме се освободили. Това е обезателно. Трябва да се наложи стандарт на историята. Набива се в главата на детето и то знае произхода си. Това е един от разказите. Същият този разказ се разказва в Гърция за диваци, задали се от Север и разрушили прекрасния град Сердика, опустошавайки го. Това е въпрос на гледна точка. Всъщност вие не задавате въпроса минава ли съзнанието през тези фази, а дали властта извършва последователно тези действия. Да, наистина властите са по-локални, след това по-големи – националните власти, и се подозира, че може да съществува една по-голяма власт. Но ето съветският опит – да кажат, че има съветска нация, не успя. Властта не се оказа достатъчно силна, дори с всичките си оръжия да формира нация. Да, има съветска история, но тя наблягаше не толкова на историята, а на проекта. Съветският съюз беше обединение не толкова за някакви факти, които са се случили вече, но главно на проекта – ние сме онези, които строят комунизма. Апропо смъртта на съветската нация, доколкото я е имало, беше смърт не толкова на някакво схващане на предишни неща, а беше просто отказът на тези хора да са проектанти. В този смисъл, ако се направи силна власт, която да си постави за задача да идентифицира хората с човечеството, това би станало много бързо. Достатъчно е да минат през едно и също училище. Да има световно министерство на образованието. Но на мен ми се струва, че това не предстои.

 

Въпрос от аудиторията –Мирослав Големанов (ІV курс): Според Вас, защо в момента има толкова голямо движение на националсоциалистическите организации в глобален план? Това някакъв естествен отговор срещу глобализацията ли е?

 

Проф. Петър-Емил Митев: Две неща има, които трябва да вземем предвид. Едното е, че нацията-държава исторически се изживява като основна форма на организация. От една страна, поради укрепването и развитието на наднационално равнище, от друга страна, поради активизирането на субнационални равнища. Вижте какво става в Испания, Великобритания. Шотландия иска да се отдели, Баските, Каталония, Галиция искат самостоятелност, във Венеция оживяват исторически спомени, Белгия е в състояние на нещо като полуразпад. Това е най-големият куриоз. Брюксел е столица на обединена Европа и на разединена Белгия. Разбира се, там всичко е на високо културно равнище, но отчуждението е фрапиращо. Във валонските училища учеха задължително като втори език фламандски, а фламандците от своя страна учиха задължително като втори език френски. Вече не е така. Вторият език е чужд, изучава се по желание, а всички учат английски. Така отчуждението нараства и ако Белгия не се е разделила досега, то е главно поради това, че не може да се раздели самият Брюксел. Брюксел е във фламандската част, но той беше доскоро главно френски, и сега поне половината е френски, да не говорим за смесените бракове. Давам това само като краен пример. Тези процеси не са случайни, защото новите свръхнационални обединения имат и друга страна, означават нова комуникация с по-малките общности. Има разделение в Европа на региони, които не съвпадат с националните граници, т.е. един регион може да включи части от две държави. Забележете, нито баските, нито каталонците, нито шотландците искат да напуснат ЕС. Дори се получи следният куриоз – във Великобритания Дейвид Камерън обяви, че ако торите спечелят изборите, ще направят референдум за членството на Великобритания в ЕС и могат да го напуснат. Шотландците побързаха да заявят, че те ще останат в ЕС, дори ако англичаните го напуснат. Те не искат да излязат от ЕС, а да бъдат в него като самостоятелен субект. Защо се появяват тези явления? Билбао – центърът на баските, е може би най-богатият град в Испания. Каталонците са по-богати. Защо в Северна Италия е популярно искането да се отдели от Южна Италия? Най-развитата част на страната създава национален продукт, който се преразпределя в полза на Сицилия, на Южна Италия. Има несъмнени икономически мотиви. Разбира се, примесват се и различни културни и психологически настроения, които нерядко са дори по-важни. Това, което казах за Каталония, не се отнася за Корсика примерно. Тя не е по-богата част, но си има собствени традиции. Шотландия също е по-бедна част. Искам да подчертая, че националните движения за отцепване на Шотландия или Каталония не са водени от фашистки или фашизоидни партии. В Европа обаче има и такива. В Италия Северната лига е по-друг случай, вероятно има значение и историческото наследство. Има известен подем на фашистки движения, очевидно свързан с кризата. През 20-те и 30-те години в Германия тежката икономическа криза стимулира усилена пропаганда, че докато немците страдат, еврейските капиталисти печелят. Сега се обвиняват мигрантите. Не става дума вече за антисемитизъм. Доколкото го има, той е съвършено маргинално явление. Национализмът и отхвърлянето на другия е най-елементарната и адаптивна, удобна за разпространяване форма на самоутвърждаване. Какво по-лесно от това да се самовъзвеличиш, като възвеличаваш своята общност за сметка на „другите”, „чуждите”.

Не трябва да подценяваме наличието на тези тенденции, но още по-малко следва да се преувеличава силата им. Ще дам за пример събитията в Германия. В Германия има Националнодемократична партия, която е основната фашизоидна организация в страната. Бундестагът обсъжда въпроса за забраната й. Канцлерът Меркел заяви, че тази партия заслужава да се забрани, но правителството на Германия не поддържа тази мярка, защото не вижда реална опасност тя да влезе, а забраната може да им даде допълнителни източници на популярност. Германците имат исторически опит. Голямата популярност на Хитлер идва от момента, в който го съдят и му дават възможност да произнася широко отразявани речи, да влезе в ролята на жертва на Ваймарската демокрация.

Най-вероятно в основата на всички тези сътресения са по-дълбоки проблеми, които ни връщат към хипотезата на Уолърстийн за новата фаза в развитието на капиталистическия „свят-система” и кризата на либерализма. За първи път възникнаха мощни движения от типа „Окупирай“. Това движение се разпространи в повече от 80 страни. Особено внимание заслужават „Възмутените” в Испания. Парадоксално е според мен това, че при достатъчно изявените български протести, нито един от протестиращите не се обърна към европейския опит, не потърси информация какво се случва в други страни, та дори да установи връзки с тях. Знаете ли колко близки са нещата, които чухме по българските улици по време на февруарските протести, до европейските феномени. Например: „Ние сме против всички политически партии“, „Ние не искаме представителство в парламента“, „Искаме смяна на политическия модел“, „Искаме пряк граждански контрол“. Цитирам испанските „възмутени“, но вие сами може да прецените до каква степен това се отнася за българската аудитория. В Испания „Възмутените“, много по-мощно движение от българското, получи според проучванията първоначално подкрепата на 85% от испанското население,. Сега вече не е така, защото те се самоблокираха, не можаха да излъчат политическо представителство поради това, че са против всякакво представителство. Не предлагат някаква друга форма на управление. Вследствие на това пада рейтингът на правителството, по-точно той се срина, но основните опоненти от Испанската социалистическа партия не печелят от това, те също са губещи, макар и по-малко. Образува се огромен вакуум, който означава политическа несигурност. Движение от типа „Окупирай Уолстрийт“ е безпрецедентно. Уолстрийт е символът на съвременния капитализъм. Но това движение не е точно антикапиталистическо. То не е антикапиталистическо по силата на съзнанието на самите участници. То е точно от типа на българските протести „против монополите“. Ние сме против ЧЕЗ и ЕVN, в САЩ са против „Уолстрийт“. Основният лозунг на „Окупирай Уолстрийт“ е „99% против 1%”. В тези 99% влиза почти цялата средна класа.  В единия процент остават само крупните банкери, онези, които ние наричаме „олигарси”.

 

Андрей Райчев: Ако погледнете внимателно тези фашистки образувания, ще видите, че те имат доста широка палитра. Фашизмът се появява в най-различни форми, включително и в зелена форма, приличащи на фашизъм, което показва, че това не е съвсем същото. Каква е техниката на възникването? Това са контраелити. Появява се контраелит, който трябва да се опитва да събори елита. Това е работата на контраелита. Само че тези всички, ако забелязвате, не кандидатстват на някакво национално ниво, а правят малки организации. Причината е, че само те ползват техниката на посочване на враг. Това ги прави много подобни. Само те посмяват не да разказват бъдеще през замисъл, през структура, през реформа, а се легитимират през противопоставяне. Било то националистическо, било социално, но всеки път се появява врагът. Какво означава това? В крайна сметка нали политиката е описание на бъдещето. Политикът е човек, който смее да се изкаже какво да бъде и хората избират едно бъдеще пред друго. Днешните идеологии не са радикални. Те не отчитат наличието на групи хора, които схващат бъдещето си като чисто отрицателно. Повечето проевропейски парии ви разказват бъдеще от рода – само стой мирен, ще направим няколко поправки и ще стане хубаво за всички. Възникват групи хора, които смятат, че при продължаваща игра при тези правила те вървят на лошо. Те не че толкова приемат фашисткото. Те не приемат наличното. Хора, шест души, се самозапалиха. Последния път бяха трима. А още много хора убиват себе си и семействата си. Това е същото, обаче извън политическия контекст. Има гигантско народно страдание, което се състои в следното. Той вижда в бъдещето само лошо. Ако това се запази, няма добро бъдеще за него. Оттук автоматично му трябва радикална промяна, а той не я намира. Той дълбоко не вярва, че България, ако продължи с ръст 1.2% до 3%, за него ще стане хубаво. Да, може да стане хубаво за България или за някои хора. Но за него лично няма да стане хубаво. Съответно, на него му трябва контраелит. Елит, който да му обещае радикална промяна, принципна промяната. Съвсем друг въпрос е, че той принципно го лъже. Той безобразно го лъже, за да му вземе гласа. На какво се опира контраелитът. Разбира се, на врага. Той просто го сочи. Това може да са комунистите, ченгетата, Русия, турците, циганите. Все едно. Това не е важно. Апропо, лесно ги  мести. Чува, че ченгетата не хващат, мести го към циганите и така. Абсолютно същото го виждате във Франция, когато гледате Льо Пен. Това са хора, на които системата им дава лошо бъдеще. Тази система. И съответно, емигрантите са виновни. А реално, ако емигрантите напуснат Франция, страната рязко ще тръгне надолу. Но това няма никакво значение, важното е, че той е радикален. Национализмът е единствената разрешена форма на радикализъм. Петър Митев ги спомена – те са три възможни изобщо – социална, религиозна и национална. Тези 200 години други идеи не пораждат. Петър Митев ви показа как те се раждат и само си менят акцентите. Как да стане социална, като комунизмът е забранен. Ние 25 години сме обучавани, че нищо по-лошо от комунизма няма. Това е абсурден образ на комунизма. Аз не казвам, че комунизмът е хубав, но това е разказ.

Вие виждате гигантското тържество на религиозната идея в Северна Африка, но не тук. Не става. Да обявиш християнски походи е абсурдно. Остава само националната. Съответно, всички нации до една се разболяват от малки болести. Това са малки болести – 3-5%. В България по едно време беше достигнала максимума от 12%. За щастие не се разболяваме така, както се разболяха през 1933 г. в Германия. Апропо, има политолози, които твърдят, че когато безработицата стане 35%, следва Хитлер. Не е невъзможно. Шегата може да се окаже много сериозна. Видяхте ли, вчера някакъв българин не издържал и застрелял трима циганина. Аз гледах в Интернет, че на този вече и паметник ще му направят. Фашизоидните настроения в страната са на огромно ниво. Хората искат радикално друго, защото бъдещето, което им се разказва, не е тяхно. Има декласация. Декласиращият се човек, който пада надолу, потъва и се отделя огромна енергия. Ние виждаме това в България в момента. Нацията е застрашена от това реално. Виждате и парализата на политическата система. Никой не успява да поеме напрежението, т.е. да им разкаже бъдещето. Нищо чудно, да избие фашизъм и тук. Вярно, по български, умерено.

Вие сте млади, но ние с Петър Митев през 1990 г. подробно знаем събитията. Имаше един, който каза, че може и да се самозапали, и цялата нация се вдигна, запалиха целия партиен дом заради един, който се беше полял с бензин и държеше клечка за кибрит, обаче я държеше далеч и внимателно. А сега вече шест души се самозапалват, което показва, че нацията е навлязла в болест, която може да се окаже много страшна, и трябва да сме готови на нещо много нетривиално, като реакция на това, защото това много бързо расте. Фашизмът е ужасно бързо нещо.

 

Проф. Петър-Емил Митев: Няма демократична страна, в която да се самозапалват хора. Не смесвайте самозапалването с други видове самоубийство. Едно е да погълнеш шепа приспивателни, друго е да си теглиш куршума, а трето е да се самозапалиш. Няма по-мъчителна смърт. Заедно с това е най-символичната. Цялата „арабска пролет“ започна със самозапалване в Тунис. Оттам започна пожарът. А в Източна Европа символът беше Ян Палах – самозапалилият се чешки младеж при съветската окупация. Това е безпрецедентно за цялата история на България. И факт е, че предишното правителство успя да оцени, че тук става нещо изключително, като обяви национален траур за самозапалилия се варненец, а църквата извърши нещо безпрецедентно и дълбоко антиканонично, като отслужи панихида. Самоубийството не може да бъде толерирано от канонична гледна точка. Само Бог решава въпросите на живота и смъртта. Затова, дори абортите не се приемат от църквата.
Но нека се надяваме, че черната серия ще бъде надживяна.

 

 

 

Публикувано на