Три неща, с които българинът издържа прехода

Андрей Райчев

Текстът е публикуван във вестник „24 часа“.

Какво се случи с обществото през последните 22 г. след 10 ноември 1989 г.

Най-главният процес е, че то се разслои, при това не просто на бедни и богати, а на притежатели на машини, заводи, фабрики и т.н. средства за производство и на такива, които имат само труда си и го продават.

Това бе драматичен, тежък, жесток процес. Което обяснява и недоволството, и нежеланието на хората да признаят, че преходът е свършил. Казват „Много е несправедливо това, което се случи, и затова преходът не е свършил“, с други думи, „имаме надежда“. Аз не твърдя, че нямат шанс и надежда, но това вече е в рамките на друг процес. Този свърши.

Впрочем има недоразумение в самата дума преход. В политологията тя се отнася към съвсем конкретни общества – испанското и бразилското. И в двата случая става дума за диктатури с над десетилетна история, които завиват към демокрацията (в единия случай, какъвто е Испания, в рамките на интеграцията в Европейския съюз).

Думата преход се пренесе и към нас заедно с идеологията на прехода. Забравя се обаче, че в България се извърши преход и към демокрация, и към капитализъм, но с едно много голямо „но“. Преходът към демокрация бе осъзнаван от хората, той се обсъждаше, имаше кръгла маса.

А преходът към капитализма не беше обявен Наричаха го по скриващ начин „пазарна икономика“. На Кръглата маса през 1990 г. изобщо не се обсъди как ще се извърши този преход към пазарна икономика. За краткост го наричаха „приватизация“ и само се казваше, че държавното е лошо, а частното е хубаво, и затова държавното ще стане частно. Но как – не се говореше изобщо нито на кръглата маса, нито по-късно.

По тази причина фактическата приватизация, която настъпи, беше стихийна и прекалено несправедлива. По принцип почти всяка приватизация е такава, но нашата стана особено несправедлива. Което не значи неефективност. Напротив – сегашната собственост е много по-ефективна от предишната, но как бе придобита? Всъщност собствеността се търкаляше по земята, нямаше нужда да се краде, всичко и без това се раздаваше, и това не ставаше с куфари, а под формата на кредити, които мнозина взеха. По тази причина възмездие през съда е невъзможно, защото законът беше такъв – да се раздава. Разбира се, имаше и бандитски изпълнения, които свързваме най-вече с началото на прехода.

Така или иначе този процес завърши някъде в началото на века. Ако погледнем общата картина за последните 22 г. в които България живя в демокрация, имаше:

– преход; – запълване на дупките, причинени от прехода;

– нова криза, в която държавата бе засегната не по вина на българските правителства.

Ако сравните 90-те години на миналия век с началото на новия, ще видите, че между 2003 и 2008 г. над България заваля “златен дъжд” – т.нар. инвестиции. В държавата влязоха десетки милиарди и те са реалност. Този “дъжд” позволи на българина да се съвземе.

Всъщност хората издържаха в прехода на базата на три фактора.

1. Гурбетът – българите изработиха в чужбина огромни пари и си ги взеха обратно в България.

2. Амортизацията – много дълго не подменяха, като се започне от коли, като се мине през асансьори и се стигне до печки и хладилници.

3. Собственото производство на зеленчуци – добре, че българинът не е толкова откъснат от земята, колкото, да речем, германецът.

Трите фактора имат нещо общо – труда. Българинът прескочи прехода – със свръхтруд в чужбина, селски, а амортизацията е бивш труд.

По време на “златния дъжд” реалните доходи се удвоиха, пенсиите се утроиха и това позволи на българите да компенсират загубите от амортизацията. С тези пари българите си накупиха основно пак техника, смениха бойлери, дограми, коли… Тъкмо го направиха и започна кризата и отново хората се върнаха към оцеляване.

Публикувано на