Първан Симеонов пред „Труд“: Кой печели и кой губи от протестите

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 8 март 2013 г.

 

На пръв поглед от ситуацията засега губят всички партии. На втори, печелят „винаги готовите“ за избори: БСП и ДПС, чиито гласове общо взето са предвидими. Губят всички, при които гласовете са предвидимо малко. Печелят радикалните протестни играчи. За предпочитане е да изглеждат нови, но и обичайните имат на какво да се надяват.

На трети поглед обаче всички партии печелят. По-точно „партийността“ намира внезапни шансове – колкото и звучен да е шамарът от улицата. ГЕРБ печели, че не загуби колкото можеше, ако беше останал ответник на гнева. С разтоварването от отговорност дори сработва и известен откат в тяхна полза и явно се разчита махалото да продължи в посока Борисов. И социологическите сондажи загатнаха, че ГЕРБ може и да е „вдигнал кръвно“, но не е в чак толкова лошо здраве.

ГЕРБ ще се дистанцира

от служебния кабинет, а и реторично ще подели света на две, както винаги е успявал: или ние, или тройната коалиция, Доган, Трактора и всички предишни. След още месеци на обществени вълнения, политическа безтегловност и разказ от типа „Мафията празнува оставката ни“, утре в съзнанието на мнозина ГЕРБ като нищо може да се привиди като отчетливото нещо в хаоса. Сигурно идат и още митологични сцени на „жертвата“ или „народния водач“. И питането „Това сега повече ли ви харесва?!“

Но и Станишев печели коз – апелът за „гражданскост“ му дава аргумент в разчистването на „старите лица“ в БСП и в централизирането й . Оказът от премиерство също е етюд в тази посока. В политическото тресавище неусетно потъват и скрупулите и утре някаква сработка с ДПС или каквото и да било например стои малко по-приемливо.

Парадоксално, могат да усетят шанс и малките. Цайтнотът е чудодеен катализатор – дебненето и меренето на ръста „тоя колко гласа докарва“, пазаренето за избираеми места тутакси дават път на панически коалиции. Остатъците от морал падат в очаквана жертва на надеждата безнаказано да набъбнеш над бариерата и после да се цаниш за пълнеж в коалиционни луфтове.

Партийността печели дори и защото духът на времето е антипартиен. Той налага всякакви граждански, експертни, програмни формули на широка подкрепа, спасение, разум и пр. Първата жертва в такива ситуации е ясната отговорност. Секретарките стават министър-председатели – по духовитото определение на премиера в оставка. Партиите пък потриват ръце доволно – особено ако са се изхитрили да пуснат и част от протестиращите, гражданска квота или както там ще се нарича, да долегитимират евентуален мъгляв формат.

Да направим обаче и един четвърти, по-конкретен, прочит на печалби и загуби. Утрешното управление ще е ходене по мъките. Дори сега да се изпусне парата, при първата неравност утре хората на улицата ще са още повече. Видяха се в силата си, вече си вярват. В такава ситуация властта става нежелана и може да е кратка.

В опозиционни води плува добре всеки популистки играч, който казва „ние сме от добрия народ, дето ще бие лошия елит“ и си вдига цената за следващия кръг. ГЕРБ знае този шанс. Но не е ли оксиморон да кажеш „ГЕРБ в опозиция“? И може ли ГЕРБ да изтрае в опозиция, без да се разпадне? А разломите личат – от отричането от Кирил Йорданов до смразяването с лагера, олицетворяван от президента.

От всички монополи май най-изненадващо разклатен изглежда този на БСП над лявото. Чак стана модно да се пита: има ли условия за „ново ляво“? Не е задължително то да се нарича така – да кажеш „социалист съм“ у нас още е непрестижно. Но пък щом Борисов е „десен“ с минало в Партията, защо да не мислим и за социализъм, който не се е предал по наследство или полов път.

Защитник на низините, БСП не беше припозната от тях в протеста им.

„Левият завой“ явно закъсня

и вълната, която той трябваше да улови, сега може и да го залее.

Сходен проблем има и „Движение България

на гражданите“ – само седмици преди протеста те поискаха промени в конституцията, намаляване на депутатите и т.н. Съзвучието с улицата можеше и да е добър подарък, но сега прилича повече на изпитание. То може да събори тази партия или може да помогне – ако морето от радикалност уплаши хората и те се заоглеждат за нещо по-трезво, за „някой с план“. И ако партията съумее да разкаже правилно тезата за европейски хора, които не се боят от черна работа.

На бонус могат повече да се надяват партии като „Атака“. Съчетаването на национален и социален патос в днешните протести е хранителната среда за тях. А и „Атака“ и ВМРО отдавна бият по ЕРП-та и подобни. В нишата обаче има и конкуренция – там е НФСБ на Валери Симеонов, целят се и други. Пък и избирателите са доказали, че предпочитат по навик новото. Това е и една от лошите новини за РЗС.

На непримиримото „синьо“ също ще му е трудно, освен ако няма план „Б“. Светлото „синьо“ бленува светли дни с помощта на аритметиката.

А къде сме всички ние? Засега всички ние губим – това е петият и най-важен прочит. Защото протестът извади наяве плачевна ситуация. Защото проблемите изглеждат икономически, а се търсят дори не политически, а процедурни решения. Защото хората искат качествен живот, а пътят до него не е кратък. Защото, докато одумваме партиите, хора се палят.

Защото филмът тепърва започва, а го гледаме поне за четвърти път. Тъжно, нали?

 

Публикувано на