Първан Симеонов пред „Труд“: Закъсняват ли новите лидери

Защо изпъкналите лица на протеста досега изглеждат в най-добрия случай като говорители, а не като лидери?

Има един кратък отговор: защото още не е имало достатъчно време да се произведат и легитимират водачи. Ще се появят вероятно и дежурните в подобни ситуации любители на конспираторския отговор: така са пожелали онези, които стоят зад протестите.

Да оставим последната теза на други и да прегледаме по-дългите възможни обяснения. Тези вдъхновени 30-годишни хора, застанали пред камерите, не звучат особено убедително, защото са хванати в почти смъртоносна хватка. От една страна, в последните дни дойде мода исканията им да се развенчават с покровителствена ехидност. От друга – нагнетената обществена енергия натоварва тези хора със свръхзадължения. “Отгоре” и “отдолу” лицата на протеста са подложени на

неимоверно натоварване

Започнал като социално недоволство с конкретен повод, в последните дни протестът дотолкова “затлъстя” с противоречиви искания, че има опасност да се срути под собствената си тежест. Ако това се случи, ще го отнесат първо лицата му и те вероятно вече го съзнават.

Някои от тях май се оказват на гребена на вълната изненадващо и за самите себе си, след като години наред са се мъчили да надигат глас, като “обичайни заподозрени” по разни поводи. В София има един постоянен и симпатичен контингент от протестиращи, които добре се познават. Кой скачал срещу цените на горивата преди две години. Кой чакал реда си с периодични протести – студентски, “шистови” и т.н. Кой се мъчил да сложи на българска почва радикално леви идеи от типа “Окупирай”. Кой имал повече свободно време да буни духовете в социалните мрежи…

Общото между тях е едно: протестът стигна прекалено напред, само за дни мина на следващо ниво и постави авангарда си в нуждата да се огледа и тутакси да потърси нещо политическо за казване. И какво по-лесно от обичайните: мажоритарен избор, намаляване броя на депутатите, велико народно събрание и т.н.

Няма защо да се лъжем, за това спомогнаха и традиционните коментатори по всичко, както и медийният интерес, които като че ли сложиха думи в устата на протеста.

Миналата неделя всеки случаен плакат се четеше почти като “официално искане”, а не закъсняха и многозначителните обяснителни теории, исторически аналогии и пр. Нямаше и как да бъде много различно – след като главно действащо лице стана анонимната маса. Симптоматично, едничкото име, което се запомняше дни наред беше не особено разпознаваемото Иван Петров.

Радостното е, че в такива моменти безличността е белег за автентичност. Но пък медиите и обществото по навик се оглеждат за

говорители. Ако ги няма, създават ги. Трудно е, обаче, да очакваш един протест срещу авторитетите бързо да произведе авторитети. Когато на прицел са елитите, няма как контраелитът да се създаде толкова бързо.

“Зелените” протести, например, често звучаха образовано, интелигентно, градски, създадоха и свои ясни лидери. И ето че днес “зелените” хора също са на улицата, но продължават някак да стоят различно на фона на вълната от последните дни. Днешните протестиращи май по-често предпочитат да говорят за “народа”, макар нерядко да казват “гражданите”. А “народът” не държи да звучи елитно, непрестижно е дори.

Въпросът “Защо той, а не аз?” също пречи на създаването на водачи. Всяко грабване на мегафона среща подозрение кой какъв е, чий е. Варна го показа в последните дни – антифеодалният протест започна да се кара помежду си или се опитаха да го скарат. Разфокусирането, въпросът “А сега накъде?”, взаимните обвинения, опитите за партийно овладяване – всичко това е обичайна картина на този етап на протеста.

А и как се създават лидери, когато протестиращите групи и искания са

толкова разнородни

В неделя по жълтите павета в София имаше много футболни запалянковци, националисти, организирана група анархисти, студенти от УНСС, част от лицата на “зелените” протести с плакати за Пирин, кой ли не. На платформата на обичайния бус на протестиращите беше седнал символът на всеки протест от десетилетия Йоло Денев.

Няма как да се очакват ясни водачи, когато се търси хоризонталната структура. Няма защо да се учудваме, че не се появява блясък там, където протестът е по вина на обедняване, чувство за безизходица.

Вероятно ще се появи и някой да обясни, че просто не са и останали много блестящи хора в страната…

И все пак, закъсняват ли лидерите? Не. Част от днешните нови лица скоро ще заживеят медиен живот и ще бъдат припознати като водачи. Трябва да внимават да не се превърнат в отрицание на самите себе си. Защото само в последните десетилетия поне три пъти пожелавахме съвсем нови лидери. И после пожелахме да ги “ометем”.

И в друго трябва да внимават: тепърва ще им се наложи да се обърнат към онези стотици хиляди: “Прощавайте, ама трудното сега започва, оказа се, че лесни решения няма!”

 

 

Публикувано на