Първан Симеонов пред „Труд“: ДАНСwithme, млад меринджей!*

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 17 юли 2013 г. под същото заглавие.

 

В социологическите данни през последните дни всеки прочете каквото си хареса и малцина прочетоха най-важното – в страната ни съществуват почти успоредни светове. Което изглежда ясно в София и в големите градове, изглежда неразбираемо другаде. Има шега, че социологията била най-скъп начин да се докаже очевидното. Данните от последните дни доказват очевидността на тази шега.

Човек остава с впечатлението, че в селата се чудят кой е този Пеевски и защо трябва да им пука.

Има три тъжни последствия и едно радостно. Първото тъжно е, че партийци използваха това, за да противопоставят „богати“ на „бедни“. Но какво да се прави, това е механизмът на политиката – разделяш, показваш врага, караш своите да се чувстват застрашени, мобилизираш ги.

Второто тъжно последствие е, че всеки опит за обществена снимка и анализ се натъква на автоматично отрицание – „щом не казваш онова, което си мислим, си от другите“. Като някакъв гротесков спомен за двуполюсността на 90-те. Дано да е временно.

Третото тъжно е банално, но си струва повтаряне. Май наистина живеем в нещо като две Българии. И по-тъжното е, че от години се правим, че не го забелязваме. Страната ни изобилства от места, които нямат и помен от достъп до благосъстояние, до услуги, до перспективи. С регионалните различия идва и поразително различен дневен ред. В него находчивият каламбур #ДАНСwithme звучи екзотично неразбираемо, почти колкото „млад меринджей“.

Преди да дойде ред за вайкане, е ред за радостния извод: свидетели сме на нормализация.

Няма нищо по-нормално от това групи с различни социално-демографски характеристики да мислят реципрочно. Бесепарите в селата и малките градове да са на обратното мнение в сравнение с герберите в големите градове и столицата. На студенти със смартфони да им е важно едно, а на пенсионери с бастуни – друго.

И няма нищо по-нормално от активно малцинство, което задава дневния ред. Пък и социологическите данни показаха, че то дори не е малцинство – ползва се със солидна подкрепа.

От 70-те години насам изследователите умуват върху т.нар. промяна в ценностите. Накратко: като ти е пълен джобът, спираш да гласуваш заради ляво или дясно и започваш да гласуваш заради озоновата дупка, дърветата, правата на гейовете и т.н.

Може да звучи като наивен марксизъм и груб материализъм, но общо взето работи. Протестите за ценности (каквото и да значи това в случая), а не за джоба, са следващ по-висок етап, хубав белег.

От това изводите са вече само радостни: ние

свикнахме да виждаме у нас масови протести именно за права и правила, а не от глад – срещу АКТА и срещу шистовия газ, срещу ГМО и за Иракли, за Витоша и срещу Орешарски.

Допреди година и половина бяхме свикнали подобен род демонстрации да са повече интересни, отколкото масови. Сега са и двете. Мислехме, че масовост и интелигентност са различни неща. Но някъде през лятото на миналата година със „зеления“ Орлов мост окончателно разбрахме, че ни предстои често да гледаме масови прояви на интелигентни хора.

Видяхме и друго: на партиите им трябват хора с автобуси само и само да съберат няколко хиляди на жълтите павета. А за новите протести е достатъчно елементарно усилие в социалните мрежи.

В такава ситуация анализаторите са в дилема. Да отбележат злорадо, че има общо изтощаване на познатите партии и политическото поколение. Или пък да припомнят, че през последните поне 12 години у нас все властват настроенията „да разкараме всички“ и от това някак си не е последвало особено подобрение на възприятието ни за политиката. Това общо недоверие към политическата прослойка е едно от малкото неща, които обединяват двете Българии.

„Българската пролет“ и „Българското лято“ от 2013 г. може и да започнаха по съвсем различни поводи, но твърде скоро станаха единодушни: махайте всички „горе“, сменяйте правилата, променяйте, ако трябва, конституцията и пр. С две думи: изтръгвайте из корен.

Затова са прибързани обобщенията, че двете Българии не могат да намерят общ език. Могат.

Затова и управляващите се мъчат да не обръщат внимание на едната и бързат да се погрижат за другата. Да запълват социални пробойни, да похарчат, където могат, да затапят потенциални напрежения. Да зарадват едната България, след като диалогът с другата изглежда почти невъзможен.

Тактиката им е хитра, защото колкото и различни да са двете Българии, едната все пак не може да направи много без другата.

Но пък ако двете заговорят на един език, можем да станем свидетели на такава „Българска есен или зима“, че единственото сравнение да е 1997 г. И измежду познатите партии едва ли ще има особено печеливши. Вероятно го знаят добре и онези, които искат опит за колективно спасяване на кожата от типа „разберете се, коалирайте се“.
Впрочем социологическите данни показаха и още нещо: повсеместно отхвърляне на ДПС. Това е цял отделен разговор, но си струва да се питаме дали пък това не е тревожен симптом за една изолирана трета България.

*#ДАНСwithme – хаштагът във фейсбук, който е виртуален домакин на протестите.
*Меринджей – нашумял в последните дни синоним на мениджър по израза на ромка, станала героиня на „Господари на ефира“.

Първан Симеонов

 

Публикувано на