Пука ли ни за Македония?

Статия на Първан Симеонов за „Стандарт“.
Текстът е директно копиран от уебсайта на „Стандарт“. Оригинала вижте тук.

Да не даваме шанс на тези, които искат да разделят хората от двете страни на границата.

Eдин глупак позира с чук на Каймакчалан. Но по-големите глупаци сме ние – че продължаваме гръмко да се хващаме на такива постни истории и че нямаме премислена и дългосрочна политика за Македония. Замисляли ли сте се някога, че целта на подобни провокации откъм Скопие и някои тамошни потомствени сърбомани е именно да раздалечат хората от двете страни на границата. И когато реагираме единствено с ожесточение и гавра към всичко в Македония, влизаме в капана. И в чужд сценарий.
Да, глупакът с чука заслужава проклятие, защото се подиграва с паметта на собствените си дядовци. Да,
върхушката в Скопие заслужава да бъде поставена на място
Но не проектирайте вината върху целия народ там. Хората там не са виновни, така са учени, минали са поколения. А ние, като държава, отдавна почти нищо не правим. Дори самият факт, че въпросната плоча беше нещо като самоинициатива, а не ярък държавен акт, е доказателство, че официална София не напредва особено по темата „Македония“ и не държи много на нея.
За съжаление, на нас в България вече не ни пука за Македония. Помня времето, когато в българските медии се пишеше за Македония много. Това време мина. А какво въобще се чува от Македония в последните месеци – добре че е политическата нестабилност или наводнението, или глупакът с чука, та да обърнем внимание. Извън това, из медиите у нас може да се намерят само няколко насмешливи репортажа за новия център на Скопие и подобни. Не че авторите на идеята за този център не си го заслужават.
И какво излиза: за Македония у нас – или почти нищо, или насмешка, или раздразнение. Средно няма. Тук, разбира се, е лесно да изпаднем в патетични слова как това е втората българска държава на Балканите, как фалшифицирането на историята там е довело до всичко това, как една трета от днешните българи са македонци и други такива патриотични (и верни!) неща.
Но няма място за патетика, има място за едно просто питане, ще го повторя: пука ли ни днес в България за няколко войни, стотици хиляди жертви и няколко десетилетия от новата ни история. Ей така, съвсем на око сметнати.
Защото долу-горе толкова ни струва Македония от Освобождението насам. Толкова дадохме, без да си искаме времето и парите обратно или да обявим жертвите си за безсмислени.
Когато ставаше дума за Македония, българите дори не се замисляха. И сега не се замислят. Схващате тъжната ирония.
Даже не я искахме досущ за себе си тая Македония.
Искахме я свободна заради хората там
заради техните права и прогрес. И се съгласявахме с всичко, което хрумнеше в младите глави на тамошните борци – да е независима, федеративна, Швейцария на Балканите, със столица Солун, да е „вътрешно“, а не „великобългарско“ дело, да има местна организация, която да убива други българи, защото са „върховисти“, да убива политици в София или да се самоизбива в София.
България винаги се отнасяше към Македония не толкова като към загубена част от себе си, колкото като към своя дъщеря. С онова великодушие, което Талев долови, та да напише – да, македонците са българи, и да, Санстефанска България е хубаво нещо, но не се получи и затова сега търсим автономна Македония. Цитирам по памет.
България приемаше всичко. „Всичко за Македония“ пише на едни паметници из днешна Югозападна България.
И какво се случи, та сега не ни пука? Нима успяха онези, чиято работа беше да отвратят народа от двете страни на границата? Това ли настъпи в резултат на няколко войни, няколко десетилетия и стотици хиляди жертви? Безразлични ли сме вече!? Днес за нас Македония не е важна тема. За нас Македония са градски шлагери от типа на соколи, девойчета, шуми-буки, които гордо мислим за „изворен фолклор“. За нас Македония е присмехът към комшиите, които говорят на езика на бабите ни. За нас Македония е тревогата, че още малко и там дори ще се окаже по-добре, отколкото у нас. За нас Македония е само Вардарска, а Беломорието около Солун, например, ни е интересно най-вече при струпване на почивни дни.
Погледнете който и да е форум под публикация за гръцко-македонския спор: огромната част от мненията на българите са злорадства от типа „дай заедно с гърците да ги заклещим тия неблагодарници в Скопие“ или „те, албанците, им разказаха играта“. Въобще, днес обичаме ли у нас Македония!? Не е ли парадокс това – та ние почти мразим Македония. Мразим самите себе си!
Впрочем, всяко българско солидаризиране с гръцката позиция е спорно. Първо защото така окончателно загърбваме Беломорската част на Македония, второ, защото така само отблъскваме Скопие и изпадаме в още по-трагикомичната ситуация да бъдем презирани най-много от онези, за които сме се грижили най-много, и трето: защото Гърция има какво да спечели в спора за името, а ние ще спечелим само врагове в Скопие.
Но не съм вещ в дипломацията, не разбирам. Разбирам само, че ако някой е искал да раздели Скопие от София, вече почти е успял. Не само защото Скопие провокира. А най-вече защото новото поколение в България не се интересува от Скопие. Ще кажете: „Естествен процес на глобализация и размиване на националното и т.н.“ Ами ако е естествен процес, какво въобще се сърдим на глупака с чука!? Ще кажете също: Скопие е виновно, ние правим предостатъчно. Да, Скопие е във фаза, в която тепърва гради държава, митология и като всяко малко нещо, е агресивно. Въпросът е защо ние, гърмените зайци, опитната стара България, за 25 години не налучкахме правилната политика към Македония, та да не допускаме пълзящото отчуждение на двете държави. Дано греша.

 

Публикувано на