Проф. Петър-Емил Митев с интервю за „Труд“

Интервюто е публикувано във вестник „Труд“ на 3-ти януари 2014 г.

– Проф. Митев, 2014-а ще е годината на евроизборите или и на предсрочните парламентарни избори?

– Първото е сигурно. Второто – възможно, но следва да се диференцира на три различни казуса. Практически изчерпан е вариантът за нови избори преди европейските. Може обаче парламентарните избори да съвпаднат с европейските или да бъдат след тях, например през есента. Равносметката от 2013 г. показва, че решаващо значение ще имат евроизборите. Тогава ще стане ясно как се е променило съотношението на силите, ще се направи равносметка на протестите и контрапротестите. Ако партиите от доминиращия сега – макар и несигурно – социаллиберален блок получат доверие, просто няма да има предсрочни избори или ще бъдат насрочени, за да се утвърди техният успех.

Какво ще е продължението през 2014 г. на трите най-употребявани през миналата година думи – „протест“, „оставка“, „бежанци“?

– Ако 2014-а е успешна година за България, тя ще бъде мост между „протест“, „оставка“, „бежанци“ към „стандарт“, „стабилност“, „интеграция“.
Политическият протест започна мощно, постигна успех, но след това мутира и падна до равнището на кичозни картонени танкчета, академичен видеодонос и ресторантски тероризъм. Сега минава на командно дишане. Социалните протести са неизбежни, но към момента не се очертава прерастването им в политически бунт. Въпросът за бежанците е следствие от събитията от Близкия изток и ще бъде в зависимост от международни фактори. Нашият шанс е да променим неговия знак.

– Ще претърпят ли развитие онези, които патетично искат оставка, но не знаят нейното продължение? Ще се появи ли така чаканото лидерство?

– Протестите протекоха и протичат в определена политическа рамка. Нормално би било да се формулира политическа платформа, да се предложат идеи за това какво следва след оставката, да се формира политически активна лидерска група, която да прерасне в нова политическа сила. Нищо подобно не се случи. По този начин политическата рамка фактически се превърна в канал, който насочва енергията на протеста към шансовете на парламентарната (ГЕРБ) и извънпарламентарната (Реформаторския блок) опозиция.
От втората половина на януари страната ще навлезе в реална (евро)предизборна обстановка. Трудно е да се очаква, че онези, които не са издигнали местни лидери, ще издигнат собствени кандидати за евродепутати и ще се състезават с утвърдените партии на терена на европейска тематика.

– Туширан ли е проблемът с бежанците, или мините тепърва ще избухват? От какъв характер могат да бъдат те?

– На този етап проблемът изглежда овладян. Натискът отвън намаля, а в страната се справяме „с подръчни средства“. Положението може да се промени от нова емигрантска вълна. През 2013 г. беше направена първата крачка към политически изход от гражданската война в Сирия. Сега надежди се възлагат на представителна международна конференция. Очаква се втора и решителна крачка. Ако конференцията се провали, напрежението неминуемо ще се усили и вероятно ще изтласка нови емигранти. Ще провокира нови страхове и етнонационалистически акции. От друга страна, рисков фактор могат да станат рязко изразени протести сред бежанците от условията, в които живеят по време на зимен студ. Не може да бъде изключен и терористичен акт на екстремисти.

– От все повече места се чуват искания за нова конституция и нова политическа система. А това е възможно само през Велико народно събрание, което не е лесно да бъде свикано. От друга страна, не е ли това пътят да се пресече омагьосаният кръг на възпроизвеждане на партийни върхушки и порочни политически практики?

– Налице са конституционни (масови) илюзии, конституционна (партийна) демагогия и конституционен (президентски) пиар. Заслужава да се поучим от собствения си опит. България беше първата страна, която прие нова конституция. През 1990 г. поляците се заеха с икономическа реформа, българите – с нова конституция. Изглеждаше много радикално. Беше изрично настояване на демократичната опозиция. Едва след реформата „Балцерович“ поляците се заеха с изработка на нова конституция и дори използваха българския опит. А ние със закъснение пристъпихме към икономически реформи, но се получи „шок без терапия“. Сега отново се правят опити да се заместят реалните икономически и социални въпроси с конституционни. Пак изглежда радикално. И пак се преобръщат приоритетите.

Реформаторският блок ли ще е коалицията, която ще изправи на крака десницата, или това заключение е прибързано?

– Заключението е прибързано. Партиите от Реформаторския блок подписаха политическо споразумение. Останаха без „Синьо единство“. „Това е медицински факт“, както казваше един известен литературен герой, но може да се разглежда и като символ. В началото на прехода беше идеята. Сега на дневен ред е квотно разиграване на политически козове. Лансира се идеята за реформаторско правителство, което ще бъде своеобразен комитет за обществено спасение, ще пусне в действие кадрова гилотина – „на всички нива“, за да бъдат изрязани „най-големите язви – партийните назначения“.
Как обаче да се повярва на новата „Република на добродетелта“, след като още не сме чули отговор на призива „Иване, кажи си“? Страхувам се, че разликата между Радан Кънев и Сен Жуст е дори по-голяма, отколкото между Бойко Борисов и Наполеон Бонапарт. И най-после, но не на последно място, фанатичното повтаряне „ние сме десни, десни, десни“ с нищо не допринася да се реши нелекият въпрос за убедителен десен отговор „отгоре“ на спонтанните леви очаквания „отдолу“.
Противоречието на българския казус е комбинацията на дясна субкултурна хегемония и масови леви нагласи.

– Увеличават се заявките за нова лява партия, последна такава направи Татяна Дончева в края на 2013 г. Ще се пропука ли БСП?

– Тук виждаме същата противоречива ситуация, но вече преживявана от левицата. Адаптацията на БСП към дясната субкултурна хегемония осигури геополитически шансове и терен за вътрешнополитически маневри. Вижте парадоксалната картина: лидери на голямата дясна партия са бивши комунисти, а ключови фигури в правителството, подкрепяно от социалистите, са хора с десни биографии. Разбира се, десноцентриската адаптация на БСП открива възможности за лява вътрешнопартийна формация, а и за нова лява партия. Но оттук не следва, че БСП ще се пропука, особено в предизборна обстановка. Левият електорат няма да одобри разцеплението, а и самата Дончева би имала най-малки шансове на европейски терен.

– Какви процеси се очертават в ГЕРБ, след като двама депутати напуснаха парламентарната група и след броженията в някои местни структури? Да очакваме ли промяна в политическото поведение на Бойко Борисов – като партиен лидер и като политически партньор?

– 2013 година е белязана от две ключови събития: беше пресечен пълзящият авторитаризъм на ГЕРБ и беше развенчан митът „Борисов“. Получаваме представа как би изглеждал Чапаев в Сената. Сега генералът сече във въздуха със сабята, поддържа напрежението с филипики, които достигат до абсурд, но не излъчват същата самоувереност. Чуваме дори за поврат към колективно ръководство. И все пак до евроизборите е по-вероятно ГЕРБ да запази своя потенциал, макар и да загуби част от него. Каква част, това ще зависи от редица фактори, и не на последно място – от съдебните следствия и информациите за злоупотреби в последните четири години. До тежко сътресение, което ще изправи ГЕРБ пред дилемата – разпад или пресъздаване, ще се стигне след загуба на евроизборите.

– Премиерът Орешарски показа завидна устойчивост и готовност правителството му да продължи да работи под натиск. Докога ще издържи и доколко продуктивно ще е това?

– Натискът може да блокира, но и да стимулира. В случая протестите не само пречат, но и помагат на правителството. Действат профилактично. Не съм сигурен, че кукловодите си дават сметка за тази страна, за услугата, която се прави на кабинета „Орешарски“: няма право на нови грешки ала Пеевски и е длъжен да притежава политическата инициатива, включително да се стреми към реформаторски начинания. Митологична е тезата, че ограниченото доверие прави невъзможни всякакви реформи.

– Реалистично ли е да очакваме настъпление на реформацията срещу реставрацията в политическия живот на България?

– Логично е да се очаква. Преходът беше многостранна реформа. Пътят напред е трасиран с реформи от втори разряд. Централен проблем е качеството на реформите. Вижте първостепенна по значение сфера като „болното здравеопазване“. Беше реформирана в края на 90-те. Днешният проблем е не просто реформа, а реформа на реформата. Ще можем да разсечем възела, ако видим как беше заплетен, ако проследим как беше взето решението за реформата, имаше ли алтернативни идеи, защо не бяха взети под внимание. Настъплението на реформацията изисква две неща: политическа воля и политическа рационалност. Акцентът обикновено пада върху първото. А се забравя, че второто придава смисъл и съдържание на първото. Нужни са конструктивни обществени дебати, а не надуване на вувузели.

Публикувано на