Новите градски революционери

Статия на Първан Симеонов в „Капитал“. 
Оригиналът вижте тук.

От Варшава, през Букурещ до София и Скопие нов тип движения започват да преобразяват градовете. Те тръгват като съпротива срещу десетилетия на сбъркана градска политика, често са малки и неопитни, но някои порастват до реална политическа алтернатива

През 2006 г. математикът Никушор Дан се завръща в Букурещ след години учене в чужбина и никак не е доволен от вида, в който заварва родния си град. Основава малка група, която по-късно нарича „Спаси Букурещ“ и през нея води битки за запазване на старите сгради. Шест години по-късно Дан е трети на изборите за кмет на Букурещ, а през 2016 г. движението му вече е партия, при това с места в румънския парламент.

През 2007 г. на 1700 км северозападно от Букурещ, в полския град Познан, група жители на квартал „Ратаже“, на които им е писнало около жилищата им да изникват нови сгради, решават да се преборят за парк. Три години по-късно активистите се обединяват в партия, която взима 10% от гласовете в града, а през 2014 г. „Алиансът за градски движения“ на Полша печели общински съветници в много градове и едно кметско място.

Градските движения в „Нова Европа“ растат постепенно – в процеса на отвоюване на здравия разум от гражданите на един все по-объркан политически фон. България също е в него: за последната половин година малки, но важни успехи постигнаха три такива движения. Референдумите в Трън и Стара Загора и протестите срещу застрояването в столичния квартал „Младост“ (всички, насочени срещу някакви инвестиционни намерения) са с дребен мащаб, но са част от по-голяма история: пробуждането на местни групи хора, обединени от недоволството си от средата, в която живеят.

Това, което първоначално изследователи и анализатори отхвърляха с пренебрежение като „малки каузи“ или „неорганизирани акции“, всъщност е бавното укрепване на гражданско общество. През 90-те то беше движено от внесените отвън модели на неправителствени организации, които постигнаха много, но така и не успяха да запалят искрата на колективната гражданска мобилизация за общи каузи.Разочарованието е толкова голямо, че дори в научните статии по въпроса започна да се твърди с увереност, че активността на гражданите в този регион е слаба и трудно се задейства.

Оказа се обаче, че гражданската инициатива може да покълне на неочаквани места, подпомогната от възможностите, които дават социалните мрежи, и от всекидневните недоволства на хората. Когато има нов проблем в непосредственото им обкръжение или отказ на местната власт да разреши съществуващ, необходимо е малко активно ядро или лидер, който да ги организира. На пръв поглед подобни акции могат да бъдат възприети като реактивност, която не води до дългосрочни последици, но практиката показва обратното: мобилизирани около конкретна кауза, хората откриват възможността да влияят и оказват натиск, когато са обединени. А неудовлетвореността им от средата, в която живеят, е просто един от начините да кажат, че искат да бъдат управлявани по-добре.

Тази рецепта, разбира се, не е нито съвършена, нито универсална като решение за всички обществени болежки. Много от нововъзникналите градски движения нямат желание или възможност да се развиват отвъд конкретната кауза. Насочването към политиката е по-скоро изключение, отколкото правило. Дори когато успяват да въздействат ефективно, те невинаги имат отговора или решението на проблема, който ги събира (както пролича в „Младост“ например).

Но появата и засилването им е добра новина. Тя показва, че клеясалото динамо на обществената енергия най-накрая е задействано и ще продължи да генерира искания за по-добър стандарт на живот и качествени промени в политиката.

Градовете на нашето недоволство

Има няколко причини именно градската среда да е движещият фактор за тези групи. По време на комунизма повечето държави преживяха бърза урбанизация, резултат от индустриализацията и плановата икономика. Панелните квартали се появиха и разраснаха из градовете с типичния размах на тоталитарната държава. Последвалите десетилетие и половина на безразборен ръст и свободна пазарна инициатива доведоха до мащабни промени в облика на градовете от Балтийско до Черно море. Проблемите на градовете в Полша например биха звучали ужасно познато на хората в София, Стара Загора или Бургас. Както Кирил Станилов добре обобщава в изследването си „Постсоциалистическият град“, големите градове на Източна Европа „имат виталността на западноевропейските централни квартали, степента на приватизация на градските ресурси на северноамериканските градове (и захласването по молове, къщи и частни автомобили), ниското ниво на публични услуги на третия свят и бумтящата икономика на източноазиатските градове от 70-те и 80-те“. Тази амалгама рано или късно щеше да доведе до взрив.

Шведската изследователка проф. Кирстен Якобсон, която е наблюдавала в детайли развитието на градските движения в региона, забелязва няколко основни тенденции при управлението на градовете: либерализацията на жилищната и урбанистичната политика и пълното им отваряне към законите на пазара; неадекватно планиране, конфликти заради реституция и приватизация, сриване на качеството на жилищния фонд, затворени квартали, съжителство на богати и много бедни и приватизация на обществените места. Пред „Капитал“ тя коментира, че последният процес е стигнал твърде далеч, а остават огромните разлики в начина, по който живеят хората. Като добавим огромното недоверие и разочарование от политическата класа – това са факторите, които задвижват процеса по надигане на градската средна класа, смята Якобсон.

Това е обръщане на парадигмата след края на комунизма. Дълго време след принудителното събиране в измислена общност и насилственото доброволчество понятия като „общо“ и „комунално“ бяха табу. Заедно с хаоса на 90-те много от градовете се развиха без съответните планове – София например получи първия си такъв едва в края на големия имотен бум през 2008 г. Тази „трагедия на общото“, в която един обществен ресурс се влошаваше постепенно заради нерегулираната му експлоатация от много частни интереси, доведе и до формирането на първата осъзната съпротива.

Другата водеща причина за появата на тези движения е покачващият се стандарт на живот и създаването на специфична средна класа в по-големите градове. Ново поколение от градски хора, които пътуват много повече, имат визия за това как искат да живеят и могат да сформират групи за натиск. За това междудругото може да се благодари и на ЕС – най-успешната европейска програма вероятно е студентският обмен „Еразъм“, не еврофондовете. „Гражданите на големите градове вече са задоволили първичните си и потребителските си нужди и започват да се вълнуват от теми като околна среда и качество на живот“, отбелязва и Михал Венцел, преподавател в SWPS University по социални и хуманитарни науки във Варшава, който прави изследвания върху гражданското общество в посткомунистическа Полша.

Публикувано на