Кънчо Стойчев пред „Преса“: Няма такава държава

Статията е публикувана във вестник „Преса“ на 19 юни 2015 г. под същото заглавие.

Изведнъж от крайпътната канавка се показа мурголяв мъж. Кметът наби спирачка, „Нивата“ провлачено спря.
– Асане, ти ли си, бе? Я се качвай отзад!
На смрачаване Странджа изглеждаше още по-магическа. Караме в пълно, тягостно мълчание.
– Асане, изчезнал е един кон – подема кметът властно.
– А, кмете, нищо не знам…
Два-три километра гробно мълчание.
– Асане, един кон го нема! – вече ясно се чу заплашителната нотка.
– Не знам, бе кмете, не знам…
Набиване на спирачка. В ръката на кмета изчерня „Макаров“:
– До час конят да е при стопанина!
– Има се предвид, шефе, има се предвид – промърмори Асан и бързо слезе от „Нивата“. Явно знаеше за къде бърза.“

Годината е 1985-а, кметът е на Малко Търново, конят след час беше при стопанина си.

Сещам се за тази любима случка от репортерските ми години във връзка и по повод на някои събития напоследък. И ми идват наум и някои съображения без носталгия по онова време, но с пълна тъга по отсъстващата в днешно време каквато и да било държава и държавност по нашите Аспарухови земи. Защото споделеният току-що спомен отчетливо говори за наличието и на власт, и на авторитет, и на държава. Дори и най-вече по онези крайни, затънтени места, където кметът винаги бе въоръжен, беше по-скоро шериф и хората, независимо от цвят на кожата или говор, го уважаваха като такъв.

Та да започна темата – не може да има ред в циганските ни гета, докато няма ред в държавата ни. Ред за всички, държава за всички. Не може циганите у нас да живеят прилично, докато всички ние не започнем да живеем прилично. Не може циганите да станат богати и образовани, докато ние, българите, не станем такива. И така нататък… Много са умните и красиви престъпления по отношение на българската държава и държавност след 10 ноември и класирането им е трудно, конкуренцията е голяма. За мен първото място е за раздробяването на земята ни (реституцията на земеделските земи в реални граници), което ни върна стотина години назад – специалистите сочат този срок за необходим, за да окрупним парцелите си в модерни стопанства. На второ място в класацията на безумието ни бих поставил закриването на трудовите войски. Но докато при комасацията на земята нещо се случва, тече бавен и естествен процес на възстановяване, със социализирането на циганите нещата постоянно се влошават. (Как беше онзи цитат: „Пациентите оздравяват като мухи.“) И социалните бомби гърмят и ще гърмят тепърва. Защото всяка дезинтеграция в обществото е бомба. И защото всички сериозни изследвания сочат, че ние, българите, като народ не сме от най-толерантните, че под привидно цивилизования ни етнически модел клокочи вековен комплекс.

Напоследък все по-добре започнах да разбирам сблъсъка в предосвобожденския ни елит, огрубено представен в дилемата „пушка или образование“, „Левски и Ботев или Раковски и Каравелов“. Разбира се, че и двете, но от дистанцията на времето все по-отчетливо се вижда, че голямата победа на възрожденците ни е именно образованието, а не пушката. Близо вековното усилие за образоване на народа ни дава невероятен плод след Освобождението – за има-няма двайсетина години България се превръща в значима регионална сила, в център на събития.

От лична заинтересованост наблюдавам една детска градина в Балчик. Циганската махала е голяма там, но някой да е чул за напрежение? Спокойно е, понеже повечето деца от махалата ходят в детската градина заедно с българчетата. Ходят от най-ранна възраст, от тригодишни. Учителките умело са постигнали баланс в групите. Като влезеш при най-малките, можеш да различиш кой какъв е. Но при най-големите вече се объркваш – разлика няма, децата са интегрирани.

Това е първата стъпка, която държавата ни трябва да направи веднага навсякъде у нас, и проблемът изобщо не опира до пари.

Следващата стъпка е удържането на малките циганчета в училище. Няма да стигне цял вестник да опиша многобройните начини това да се постигне при политическа воля и желание в рамките на настоящия ни ограничен бюджет.

И третата стъпка е да дадем професия на всички тези хора. Нещо, което омразният според едни, но уважаван според повечето българи социализъм постигна с института на строителните войски и още няколко подобни начинания.

Тайната на всичко, което говоря, е в думичката ВСИЧКИ. При циганите (а те са много разнообразни и различни общности) чувството за обща принадлежност е изключително силно. И класическата тактика за поединично интегриране и издигане на цигани не работи. Защото добре образованият циганин (да речем – станал доктор) не се връща в общността си, за да дърпа напред и да приобщава, а се отделя от нея и става един от другите, един от нас. Което е прекрасно, но не помага на общността. А за нас е важна именно общността като цяло – всичко останало са палиативни мерки и изливане в пясъка на едни стотици милиони.

Темата какво да правим с циганите е темата какво да правим с нас, българите. Това е темата дали да я търпим тази държава, на която с пасивността си сами лепнахме определението „Няма такава държава!“ Циганските постройки били незаконни? Хайде, бе! Над 50% от всичко, построено в България, е незаконно, защото законите ни, разпоредбите ни и администрацията са такива, че трябва да си идиот, а не циганин, за да строиш законно. Хиляди пъти повтарям – у нас, за да построиш кокошарник или НДК, пътят на мъките е все един и същ. У нас, за да си прокараш ток за 300 метра разстояние, процедурите

са минимум 6 месеца, а лабиринтите по пътя са без изход. У нас потреблението на вода се заплаща от под 50% от потребяващите и затова ние, плащащото тъпо малцинство, даваме двойно. У нас има закон, който повелява къщите да са измазани и угледни, но на практика всичките ни села и малки градове (т.е. близо половината от страната ни) приличат на кръпки. И тук изобщо не става дума за циганските махали. Няма друга страна в ЕС с хиляди незаконни сметища и тук изобщо не става дума за цигански сметища. Кварталите в полите на Витоша, българските Бевърли хилс и Ориндж каунти, системно и щателно са ограбвани (почти няма свястна къща да не е обирана поне два пъти за две-три години) и тук изобщо не става дума за цигански кражби. В най-големия обир в страната ни – на монополите (ерепета, джиесеми, комунални, търговски вериги, петролни компании и т.н.) – не ми е известно да участва и един циганин. Нито пък можем да виним тази общност за бездействието на МВР, за мафиотизирането на съда и прокуратурата, за обира на КТБ…

Преди да виним което и да било малцинство, редно е ние, мнозинството, да си свършим работата.

Кънчо Стойчев

Публикувано на