Кънчо Стойчев пред „Преса“: Идва време да сменим пиесата

Статията е публикувана във вестник „Преса“ на 17 декември 2012 г. Графиките от данните може да видите тук.

Последното за годината редовно месечно проучване на общественото мнение от ББСС „Галъп Интернешънъл“ дава повод за сравнителен поглед назад. Това е четвъртият декември на настоящото правителство, тоест последният. С какви рейтинги завършваха последните четири години основните ни политици и министри? Първата група, на която ще се спра, е

групата на печелившите

от четиригодишния период. С най-силно постижение е Росен Плевнелиев. Той завършва 2009 г. като сравнително непознат министър с одобрение от едва 17%, година по-късно вече е челото на одобряваните министри с 37%, още една година по-късно вече е избран за президент и има доверието на 45% от гласоподавателите, което след първата му година на „Дондуков“ 1 нараства на 49%. Имайки предвид уравновесения му и сравнително затворен характер, постижението му е впечатляващо, а ролята му през следващата година ще нараства.

Второто постижение е на Йорданка Фандъкова. През декември 2009 г. тя е сред най-одобряваните министри (35%), след това убедително печели изборите в София и днес с 38% одобрение се нарежда непосредствено след президента. Ако се вгледаме, виждаме същия тип характер като при Плевнелиев – уравновесен, затворен. И същата политическа перспектива. Третото и четвъртото място в тази група са за двама представители на единствената последователна политическа опозиция през целия мандат. От своеобразно дъно от 16% през декември 2009-а Сергей Станишев бавно, но последователно възвръща и печели одобрение, за да достигне до 24% днес. Същото важи и за Ивайло Калфин, който като кандидат за президент мобилизира милион и половина гласа.

 

Две имена изпъкват сред министрите. Мирослав Найденов, който преди 4 г. е трудно разпознаваем и има одобрение от 15%, успява в следващите три години да удържа рейтинг от около 25% и да е в челото на класацията на министрите. Лиляна Павлова, която е ново попълнение в кабинета, също постига високо ниво на симпатии.

Лидерите на всички политически партии

представени в парламента (с изключение на БСП) значително – два и повече пъти – губят одобрението на електората през последните четири години. Това важи както за лидера на ГЕРБ Бойко Борисов – спад от 61% през декември 2009 г. на 32% днес, така и за сравнително популярните в началото на мандата негови съюзници Яне Янев (спад от 17% на 3%) и Волен Сидеров (от 15% на 4%). Старата десница в лицето на Иван Костов и Мартин Димитров също двойно губи одобрение за четирите години.

Сред министрите най-голям спад бележат двамата вицепремиери Цветанов и Дянков – първият от 44% на 28%, вторият от 30% на 12%. Носителят на най-високия пост в държавата – председателят на Народното събрание Цецка Цачева, също се оказва с два пъти по-малка подкрепа. И накрая, на политическата сцена има само един важен играч, който никога нито печели, нито губи – Ахмед Доган. Имам предвид печалба или загуба на одобрение, другите печалби или загуби социологията не ги мери. Политическата сцена не е населена само от личности, на нея стърчат и „сградите“ на институциите. Добре е

това „стърчане“ да бъде в кавички

тъй като трите може би най-важни институции ни най-малко не приличат на небостъргачи. При това не само за последните четири години. На първо място става дума за парламента – средният му рейтинг за последните десет години е под 20%, днес е едва 17%. Същото важи и за съда и прокуратурата, дори с още по-голяма сила, доколкото тези две институции би следвало да не се влияят значимо от политическата воля на деня. Огромно, смазващо мнозинство от българите повече от десетилетие не вярват нито в честността на разследването, нито в справедливостта на съда, нито в ефективността на парламента. А както е известно от медицината, хроничните увреждания водят най-малкото до инвалидизация. Има и един трети важен актьор на политическата сцена, който всъщност веднъж на четири години пише сценария, определя драматургията. Това е храбрият български народ, чийто рейтинг, струва ми се, може да бъде измерван с неговите

надежди и разочарования

В сферата на политиката – там, мандат след мандат, доминира разочарованието. По-съществено е обаче да отчетем какво се случва в сферата на благосъстоянието. И доколкото разсъжденията ми в случая не почиват върху факти от икономиката или финансите, а върху фактите на масовото съзнание, то нека видим неговите настроения. Как се промениха те за последните четири и повече години? В последния декември от мандата на Станишев, тоест 2008 г., едва 8% виждат подобрение на материалното си състояние в близка перспектива, 42% очакват влошаване. (Останалите или се надяват на застой, или се оплакват от него.) През настоящия декември оптимистите за благосъстоянието си са едва 7%, песимистите са нараснали на 46%. Тоест регистрира се влошаване за последните 4 години, независимо от магистралите, които опасват 4 пъти обиколката на Земята, и залите, които побират три пъти населението на планетата.

И това не изненадва, след като статистиката отчита удвояване на безработицата по време на настоящия мандат и сумарен спад на потреблението от близо 19%. Хипотезата, че хората не работят и не ядат, защото спестяват, силно напомня една не особено смешна шега: за оня собственик на магаре, който таман го научил да не яде, а то взело, че умряло. През всичките години на прехода обществото ни е свръхфиксирано в актьорите на политическата сцена. Политиците са не просто най-видими в своеобразния театър, в който сме потопени, те са и съществен фактор за успеха или провала на пиесата. И все пак съдържанието е най-важното. Добрият актьорски състав може да смекчи провала на тъпата пиеса, но само толкова. И обратно – дори слаби актьори не могат да провалят доброто съдържание. Прибягвам до този тривиален пример само

за илюстрация на „художествения“ вкус

на родната масова публика, така добре използван от политическите ни актьори. Именно заради него е възможна постоянната политическа корида – досущ като в безсмислените екшъни, в които се млатят непрекъснато, а смисълът е прекъснат завинаги. Но нима не е така в Германия, Франция, САЩ?
Да, така е, но само на повърхността. Споменатите нации избират личности въз основа на ясна икономическа програма и политика. Мнозинството качва на политическия връх Хикс или Игрек въз основа на това, че той ще увеличи или намали данъците, ще фаворизира или не бедните, ще харчи общите пари от бюджета еди-как си. Тоест изборът е на пиеса и вид драматургия и въз основа на него се избира и актьорски състав.

А у нас е точно обратното

– ние винаги първо мислим кой да участва във филма. Като най-често изборът ни тече по линията кой да не участва. Едно видение не ме напуска напоследък – видението на още четири години мандат на същото правителство. Представите ми са направо буквални: страната е цялата в магистрали, навсякъде се стига най-много за 2-3 часа. По магистралите пътуват единствено няколко черни джипа с по няколко индивида без чела. Във всеки голям град има поне по една голяма зала. Всъщност споменатото многостранно развити индивиди, пътуващи с неимоверна скорост по въпросните магистрали, на практика обикалят въпросните зали. Пътищата са хубави и празни. Залите – също. Празна е и родината – хората не празнуват в чужбина, а живеят там.
Но пък който остане тука – кеф, хем празни магистрали, хем празни зали.

Всичко това, разбира се, е предновогодишна шега. Нещо като Цветанов – премиер, каквато шега възникна напоследък. Важното е да виждаме голямото и същественото – преборената корупция и престъпност, банките, пълни с пари, увеличената грамотност и продължителност на живота, преливащата от подслушване демокрация. Тези актьори играят тази пиеса, при това я играят добре. Големият въпрос за новата година е: „Ще сменяме ли пиесата“ и какво съдържание искаме да гледаме.

 

 

Публикувано на