Коментар за насилието по време на Европейското първенство по футбол

Оригиналният материал на Първан Симеонов е публикуван във вестник „24 часа“ със заглавието Възможна ли е Марсилия у нас

Еволюцията на ултрасите

Пак се отвори темата за футболното насилие. Неговата политическа страна е видима, сложна и огромна. Икономическата и криминалната – още повече. Футболът е продължение на войната с други средства. И е нормално в болeдуваща Европа да боледува и европейското.

Темата ми обаче е друга. Възможна ли е Марсилия в България? Все повече. Ходя на мачове от години. Не с изследователска, а със запалянковска цел. Привърженик съм на “Берое”. По темата с футболните запалянковци не мога да звуча нито обидно, нито изчерпателно. Просто споделям впечатления от българските фенове набързо – за широката публика.

Социална идентификация ултрас?

Ултрасите еволюират от публика на спортни мероприятия към социална роля въобще. Най-важно, а дори и единствено отличимо, социално качество на много от тези хора е фенството. Говори се за ултракултура, за фен сцена.

Агитката дори е излишно обширно понятие – при по-големите отбори обикновено става дума за принадлежност към фракции, групи, фирми. Често фракцията е нещо почти равно на клуба в йерархията на ценностите – със свое знаме, митология. Няма спортно хулиганство, има хулиганство въобще, казва участник в изследване по темата от 2001 г., (доста съдържателно изследване на Мира Радева). Това вече едва ли е актуално. Спортното хулиганство е специфично, мотивирано, промислено. Нещо повече, самоидентификацията хулигани е престижна.

Престижът да си ултрас

В годините фенството се свързваше с маргинализация. Това се променя. Сред подрастващите у нас агитките са мода. Предпочитат се скъпите марки дрехи. Част от марките имат статуса на хулиганска символика и се ползват дори в знаци на фракции. Една от основните обиди към противникова агитка е “бедняци”. Поддържането на стил става основен белег на ултрасите. Дотолкова, че се появява и контраопределението – “филмари”, т.е. във филма са, прекалено много се вживяват в дрехи, форумни битки, подражание. Друг белег, разбира се, е фитнесът. Тялото се мисли като дреха. Културата на тялото е статус и престиж.

“Семки” и ултраси

Ако преди 20 г. например, публиката по естествен начин преминава на места в агитка, в зависимост от развоя на мача, днес такъв причинно-следствен механизъм е спорен. Често може да бъде чуто: “Пейте, не сме дошли да гледаме мача.” Мачът е просто повод. По-важната битка е битката по трибуните. Ултрасите правят т.нар. хореографии и т.нар. пиро. И подкрепят постоянно.

Останалите по стадиона са семкаджии, “семки”. Смесването с тях е непрестижно. За най-логично място за агитките трайно се приема секторът зад вратата.
На стадиона има два типа групови преживявания, два типа мотивации. Едната от тях съществува и живее и отвъд стадиона – буквално и преносно. Мачът на “Лудогорец” с “Лацио”, в който фенове на “Левски” пяха заедно с тези на “Лацио” беше епизод от същия спор – ултраси срещу спортна публика, отишли “да подкрепят” срещу отишли “на мач”. Клубна принадлежност срещу останалите. Или чест срещу комерс.

Привързаността към клуба остава и в мачове на националния отбор. На националния стадион се настоява на стройна система на сядане според приятелствата между агитките.

Все повече саморегулация и правила

Ултрасите у нас наскоро приеха и по-ясни правила. Имат код за поведение. Наблюдава се самоуправление на ултрасите. Полицията влиза в секторите в изключителни случаи. Противоборството с “Ушeв” заличава клубните вражди.
Смята се, че битките между ултраси на различни отбори трябва да се водят по правила, с уговорка за бройка. Обикновено по-късно има обвинения от типа “вие не спазихте бройката”. Укоримо е ползването на пръти, палки, камъни и най-вече ножове. Заради подобни случки може да се срещне презрителното “ножари”.

Агитки се срастват и с т.нар. ММА клубове. На практика агитките стават нещо като бойни клубове за спорта (буквално). Биенето е спортуване в истинския смисъл на думата – дуел.

За знамената също се водят битки. Важи правилото “гърбеното си е гърбено”, т.е. няма значение как е отнет даден артикул, важен е трофеят.

Контрааргументът пък обикновено е “взели сте знаме от хора, които не са ултраси”. Примерите се търсят най-вече в Италия, но във все по-голяма степен – и в Полша. Полша става символ на ултрасите (може би заедно с Русия). Гърция и Сърбия са местните вдъхновения.

От публика към публичност

Фен сцената става и публична сцена въобще – феновете все повече мислят за себе си като за гилдия с визия, дори с мисия (Раднево, Катуница, делата на мюфтийството, обвинените фенове от Сандански и какво ли още не).

Все по-чести са формите на социализиращо действие – благотворителни, взаимодействия с клубовете (а дори и с полицията), свои заведения, фитнес зали, турнири, концерти, клипове, магазини за артикули и т.н. В пътя си от стадиона към обществения живот ултрасите споделят колегиалност, макар и със сарказъм приемат другия, изглеждат и действат еднакво с него, почитат жертвите му (често съвсем реални жертви, чиито имена стават част от фолклора на агитките).

Преминаването от спортна публика към (почти) движение закономерно води и до опити за организиране и оглавяване. От стихийност се върви към култура.

Политизацията

Ако преди четвърт век по стадионите можеше да се чуе за анархия, през 90-те дойдоха на мода скиновете, а после постепенно се преминава към т.нар. кежуъли – запалянковци без натрапчиви артикули на съответния отбор.

Национализмът е масов. Има и криптонацизъм. Т.нар. антифа са почти отсъстващи у нас. Вероятно това се дължи и на факта, че левият етикет все още не е престижен сред младите у нас. Това обаче може да се промени с изчезването на спомена за онова време. А и левите агитки по света и наблизо са факт.

Политизацията на агитките у нас не е (или в малка степен е) продиктувана от произход, т.е. бедни – богати квартали, различни етноси, различни периоди на създаване и т.н. Става дума по-скоро за момент на мода, за младежка субкултурна общност, дори за фарсова политизация.Срещу модернияфутбол
Особена част от идеологията на агитките е противопоставянето на комерсиализацията на футбола. Идеализирана е представата за чиста надпревара.

Част от това са и протестите срещу собственици на клубове у нас (ЦСКА е пресен пример), опити за разпространение на акции на отбора, бойкоти и т.н. Върнете футбола на феновете – така пишеше на няколко „тапета“ в последните години.

Това обаче е част от по-общо противопоставяяне на модернизационните процеси – гей парадът е типичен пример. Ултрасите у нас към този момент са радикално консервативна сила – антимодернизационно движение. Разбира се, това не означава по никакъв начин (или почти не означава) стил на живот, в който отсъстват алкохол, наркотици и т.н.

Едно е сигурно: ако преди години спортното хулиганство се приемаше като патология, подлежаща на „саниране“, сега остава усещането, че то е обстоятелство, с което ще се налага да съжителстваме, ще съществува успоредно.

Публикувано на