Димитър Ганев пред „Труд“: Опасно е президентът да губи влияние

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 14-ти октомври 2013 г. под същото заглавие.

Трудно някой би отрекъл твърдението, че в последните месеци наблюдаваме ясни обществени разделения по основните въпроси. В политическия елит изглеждат изгорени всички мостове и желание за изграждане на нови няма. Възможните точки за консенсус са по-скоро невъзможни. Някои вече дори говорят и за наличието на две Българии. Може би не съвсем без основание.

В такава ситуация вниманието логично се насочва върху институцията на държавния глава, която трябва да обединява, да помирява позиции, да изгражда консенсуси, да бъде балансьор между отделните обществени и политически интереси. Но успя ли президентът да постигне тези цели?

В месеците след изборите се оформи едно, да го наречем условно, двублоково противопоставяне в политическия елит. От едната страна на барикадата стояха партиите, които подкрепят правителството, а от другата по-ярко присъствие имаха Реформаторският блок и президентът.

ГЕРБ все още не можеше да влезе в ролята си на парламентарна опозиция. Тепърва прави първите си стъпки.

Президентът – съзнателно или без да иска – се нареди в единия от двата лагера. В някои моменти дори изглеждаше, че Плевнелиев е истинската опозиция на правителството. За добро или за лошо.

През август беше отчетен умерен спад в доверието към президента. Съвършено закономерно – когато имаме силно разделено общество, и когато някой заеме позицията на едната страна, нормално е той да изгуби подкрепата на другата. Резултатите от септември пък показват, че доверието към президента засега се задържа на достигнатото ниво.

Това е част от общото структуриране и стабилизиране на картината на общественото мнение след първоначалната турбуленция през юни.

На пръв поглед нищо особено драматично – поредният политик, чието недоверие надвишава доверието. Какво по-нормално? Всъщност изключение от това правило правят само политици, които не са въвлечени пряко в политическия процес.

Но президентът не е в тази група. При него общественото доверие е основен властови ресурс. Неговата сила не идва от правомощията му. Една позиция на президента може да е много по-важна от едно кадрово назначение. А легитимността на тази позиция идва не само от прекия избор на държавния глава, а и от общественото доверие към него. Гласът на президента е неговият най-силен инструмент, и колкото по-широка подкрепа има той, толкова по-силен е и неговият глас.

Да допуснем, че имаме президент, който се ползва с доверието на над 80% от гражданите. И да си представим как би се възприемала една негова позиция. Какви последствия би имала за изпълнителната власт, ако тя не се съобрази с него? И как би изглеждал един опит за консенсус от страна на президента, при който враждуващите страни не се съгласяват с него?

Освен чрез общественото одобрение като най-важен ресурс, президентът може да влияе върху политическия процес и по други линии. Въпреки това не се вижда Росен Плевнелиев да има влияние върху парламентарната опозиция, да не говорим за управляващите. Не се виждат и граждански и неправителствени организации, които да застават зад инициативите на държавния глава и да ги отстояват решително.

Тази опасност от загуба на влияние на президентската институция трябва да се преодолее. Президентът не трябва да става декоративна фигура, от която нищо не зависи. Политическото противопоставяне има нужда от контрапункт, а големите проблеми пред България имат нужда от консенсус.
Като че ли в последните седмици окопното поведение на президента отстъпва пред едни по-умерени позиции. Забелязва се и връщане отново към темата за съгласието. Консенсусът обаче може да бъде в три варианта: консенсус по определени ценности и принципи, консенсус между личности и консенсус върху позиции.

Първият, който е тръгнал да изгражда на този етап държавният

глава, е най-лесен, но и най-нефункционален. Нима някой ще отрече, че

имаме нужда от “силни, прозрачни и работещи институции”, или някой иска да има корумпирани политици, или пък управляващите да работят не в интереса на гражданите, а на себе си? Звучи добре, но абстрактно. Конкретни резултати от това няма да се породят.

Консенсусът между личности под егидата на президента пък изглежда като “невъзможния консенсус”. При подобно политическо противопоставяне подаването на ръка от страна на Борисов към Станишев, или обратното, ще бъде като политическо харакири и за двамата едновременно. На този етап подобен диалог изглежда толкова вероятен, колкото и между Волен Сидеров и Валери Симеонов.

Остава консенсусът върху позициите. Консенсус, от който действително може да има преки последствия. Консенсус по политики. И ако за реформа в здравеопазването и образованието съгласието ще е повече от трудно, защо да не се постигне консенсусно решение по демографската криза, да речем? А това е само един от примерите.

Димитър Ганев

Публикувано на