Димитър Ганев пред „Труд“ за турските протести

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 15 юни 2013 г. под заглавието „Какво не са протестите в Турция“


Протестите станаха модерна тема напоследък. Не без основание, разбира се. В последните години светът беше залят от настроения срещу статуквото. Само трябва да направим един бърз поглед по картата от запад на изток и можем лесно да се досетим за „Окупирай Уолстрийт“, да преминем през мощните социални протести, които заляха цяла Южна Европа, Арабската пролет, която преобърна арабския свят, безпрецедентните протести в Русия, и да стигнем до съвсем пресните вълнения на площад „Таксим“.

Без съмнение е много изкушаващо за всеки анализатор да сравнява и поставя под общ знаменател тези мощни социални движения. Но подобни аналогии винаги са много рисковани. Дълбоко неадекватно звучат всякакви словосъчетания като „Руска пролет“, „Турска пролет“, по подобие на арабската, както и сравнения между българските протести през февруари с тези в съседна Турция.

Привидно красивите метафори за настъпилата Турска пролет крият множество подводни камъни, кристално ясни само при един по-внимателен поглед към събитията.  В Турция имаме легитимно избрано правителство след проведени демократични избори. В страните, сполетени от Арабската пролет, имаме диктатори, управлявали държавите десетилетия наред. Ердоган без съмнение се ползва с подкрепата на мнозинството от турските граждани, докато в арабския свят държавните ръководители се държаха по-скоро на едно малцинство, донякъде привилегировано от самия режим. В Турция наблюдаваме една изключително динамична икономика в условията на световна икономическа криза, докато в арабския свят наблюдавахме обедняване, гарнирано с безнадеждност и безперспективност.

Лишени от логика са и сравненията между турските протести и българските. Демонстрациите у нас в последните месеци се вписват по-скоро в европейската протестна вълна, която е продиктувана от социални искания. Турските протсти са постматериални, т.е. не са протести „за джоба”. Ако търсим на всяка цена някакви български аналози, не трябва да се вглеждаме в последните месеци, а по-скоро да погледнем „Орлов мост“, но този отпреди година.

Турските вълнения от последните седмици приличат най-вече на протестите в Русия, за които вече малко се говори – тези от края на 2011 г. и началото на 2012 г., повод за които бяха обвиненията във фалшификации и манипулации на парламентарния вот. Зад привидно зелените мотиви на турците също прозират обвинения срещу потъпкване на гражданските права и свободи. Подобно на Русия. В Турция имаме много стабилни икономически показатели. Подобно на Русия. По улиците на големите турски градове излязоха либерално настроените маси, за които икономическото развитие не е единственото. Подобно на Русия. Срещу Путин въстанаха най-вече московските либерални среди. Тази средна класа, чийто поглед е обърнат на запад, а не на изток. Тези млади хора, за които думата „демокрация“, „права“ и „свободи“ значат нещо.  Едните не бяха съгласни с управление на Путин за още 6 години като президент, а другите – с плановете на Ердоган за превръщането на Турция в президентска република, начело със сегашния министър-председател.

Но и руските либерални среди, както и модерно мислещите турци, са малцинство в своята държава. Явление, характерно за големите градски центрове, подкрепяно най-вече от представители на едно ново поколение. Именно заради това, че тези групи са малцинство, а държавните ръководители са подкрепяни от голямо мнозинство, и турските протести ще завършат като руските, а на като арабските.

Но ако приликите „долу“ са налице, то разликите „горе“ не са за подценяване. Путин успя навреме да овладее протеста и в рамките на няколко месеца да укрепи напълно позициите си, справяйки се с протестното движение и т.нар. „антисистемна опозиция“ в Русия. Плановете на Ердоган за конституционни промени, които да му позволят да направи от Турция президентска република и той да стане „султан“, далеч не са толкова сигурни вече. Ако той стартира тези инициативи, то протестните настроения може да ескалират, а и елитът на Турция може би вече няма да приеме това със задоволство. Това включва в играта един друг фактор – пазителите на светска Турция – военните, които далеч не са в добри отношения с министър-председателя. До голяма степен Ердоган за 10-те си години на власт успя да натика военните в ъгъла, но нека да не ги зачеркваме с лека ръка.

И ако загубите на авторитет за Ердоган не са катастрофални във вътрешен план, то не можем да кажем същото за неговия международен авторитет. Под въпрос се поставя неоосманистката концепция на Ердоган да доминира над разбунтувалия се арабски свят. Но виковете от „Таксим” се чуват най-силно в Европа и именно отношенията със Стария континент най-вече ще пострадат от протестите. Съвсем не така остър може да е вече тонът на турския премиер по въпроса за членството на Турция в ЕС. А точно чрез този въпрос Ердоган се опитва да легитимира своята западна ориентация, маскирайки лесно доловимата ислямизация на Република Турция.

 

Димитър Ганев


 

Публикувано на