България и Европа в глобалното политическо затопляне

Статия на Първан Симеонов за вестник „24 часа„.

Изглеждаме проактивни, сега шансът ни е да станем диспечер. Дълго време Европейският съюз страдаше от липса на смисъл, посока и тяга. Сега може да ги намери, макар и по ненадеен и леко парадоксален начин. Кризите на Европа, Брекзит и мигрантите са онази ваксинация, която леко разболява съюза, за да го оздрави. Ако пък го убие, значи този организъм и бездруго не е имал смисъл.

След Брекзит мнозина лидери на Запад най-накрая се стреснаха. А на изток си припомниха, че ЕС всъщност е полза. И че има вариант национално и европейско да не си противоречат. По прелюбопитен начин евроскептичният вчера Вишеград днес всъщност сочи посоката на ЕС А добрата стара Западна Европа явно узрява, че няма как да имаш думата в света, когато не излъчваш сила и нямаш единен глас. Затова се заговори и за отбранителен съюз, за обща външна политика и т.н. Думите на Юнкер са знаменателни в това отношение. Задачата на Европа не е лека – наскоро в анализа си институтът “Иван Хаджийски” напомни, че тя изисква едновременно повече Европа и по-малко Европа. Повече Европа – за да е силна, с ясна воля в света, със собствена външна политика и отбрана, т.е. да е субект, а не заложник на източни или западни сили.

А по-малко Европа – за да е гъвкава и да може да реагира на кризите с бързи прегрупирания на държави, да задоволи възпалената напоследък национална чувствителност и да направи Брюксел по-лек и разбраем в очите на мнозина.

По странен начин мигрантите удрят колкото Европа, толкова и САЩ. Защото обостриха все по-отчетливи гласове Европа да

мисли своя отбрана, различна от НАТО.

През това време самите САЩ не знаят какво ще представляват след броени седмици. А в Москва вероятно злорадо потриват ръце.

Западният свят приличаше на стар ледник – ясен, непроменяем, замръзнал. Сега почва да се топи, а в света има глобално политическо затопляне – конфликтите са навсякъде.

Така по безумно сложен път Европа дозря до нещо адски просто: просто трябва да брани границата си общо.

Как например САЩ бранят своята и пускат само нужните им мигранти.

Мнозина ще си кажат: толкова ли време трябваше Европа просто да започне да мисли за огради и филтриране на миграцията. Уви, няма как да е просто. Защото за да се огради от мигранти, ЕС трябва да се откаже от красивата си толерантна закваска.

ЕС се срутва под тежестта на собствената си претенция Това е и проблемът с Турция – за да приемеш условията, ревизираш собствените си устои и ценности. За да е сигурна, Европа трябва да се откаже да бъде себе си. А това си е драма. Това е криза на идентичността, криза на смисъла. Най-страшната от многото европейски кризи. По-страшна от Брекзит, Грекзит, референдуми и банкови кризи в Италия, северни, южни и мигрантски потоци.

Къде сме ние? В тази ситуация в западния свят има все по-малко авторитети, за които България дa се хване. Затова, както винаги пробваме да поддържаме контакт с всички. С Брюксел и Берлин, с Анкара и Москва, с Вишеград и с новото средиземноморско крило. Това е обичайната ни политика, а и нямаме особено голям избор. Но има и нещо ново: за пръв път пробваме да звучим твърдо – казахме, че ще слагаме вето, ако тръбите ни подминат, сега говорим рязко за пари.

Даже изглеждаме проактивни – с прословутия хъб “Балкан”. Накратко: България се опитва да осребри прилежността си, както и положението си на балансьор. Толкова логично, че чак банално. Ще бъде успешно, ако надмогне пиарския инстинкт.

Но. Дори да бъде задмината от мигрантски поток или прекосена от енергиен поток, България няма да живее добре, докато не започнат да се случват поне две неща. Да започнем да произвеждаме повече, т.е. да работим и мислим повече. И да започнем да се самоуважаваме повече. С управление ден за ден България не може да произведе сюжет, подобен на някогашна Ирландия, на скорошна Полша, на Естония, на Унгария – сюжет на национално замогване. А за да се харесаме повече, за да сме общност, спешно ни трябва хубава приказка, с която да се гордеем. Иначе залиняваме – демографски и духовно.

Магистралите и санирането например вършат работа за траен положителен национален разказ, но не съвсем. Затова и новата роля на България – в средата на събитията – е шанс. Шансът страната ни да изработи незаменима роля в регионалните процеси и да печели от това. Не просто да балансира, а да свързва, дори да разпределя. От транзитна територия да стане диспечер – съвсем буквално и съвсем преносно.

Дали можем да мечтаем за това? Ще разберем след часове в Братислава.

Публикувано на