Борис Попиванов: Я, каква богата реколта от кандидат-президенти

Борис Попиванов

Напоследък стана модно за всяко нещо в българския политически живот да се търсят аналогии с епохата на Тодор Живков. Като сме тръгнали да възкресяваме миналото, не е зле да припомним и лозунга на ХІІ конгрес на БКП “Ефективност и качество, качество и ефективност”.Участниците в кандидатпрезидентската надпревараочевидно са го забравили и предпочитат да гонят количество.

В историята на демократична България 18 кандидатпрезидентски двойки не е рекорд. През 1992 бройката достига 21, но в съвсем друга ситуация. В зората на промените политическият реализъм беше дефицитен, а в излишък – ентусиазмът, утопиите, художествената самодейност, партиите с абсурдни имена и политиците с абсурдни претенции. Трябваше да се предполага, че с времето ще настъпи улягане, че ще надделее професионализмът и намалее самонадценяването. На изборите през 1996-а се явиха 13 двойки, през 2001-ва едва 6, през 2006-а – 7. Ето защо днес, 20 г. след приемането на новата конституция, когато за пети пореден път избираме пряко държавен глава, реколтата от кандидат-президенти впечатлява. Нещо повече, политическото въображение изкачва нови върхове.

Венцислав Йосифов настоява за конституционна монархия от северноевропейски тип. Атанас Семов предлага първото конституционно действие на президента да е съмнително конституционният акт по уволнение на министър-председателя. Светослав Витков мотивира кандидатурата си с обстоятелството, че има хубава глава, като използва за главен свидетел на тази теза майка си.

Без съмнение предстои зрелищна кампания с много фойерверки и големи затруднения да разграничим залозите, с които отделните кандидати се впускат в битката. 10 000 лв. не е малка сума, макар че инфлацията си казва думата и тези 10 000 лв. не са онези отпреди 5-10 г.

Към тях трябва да добавим организацията по събиране на поне 7000 подписа, която струва пари, както и други средства, които даже най-скромната кампания гълта. Едва ли всеки би тръгнал да ги дава за спорта.

Ако не броим тримата основни кандидати, които според проучванията имат шанс да попаднат на “Дондуков” 2, най-ясен и познат мотив изглежда заявката за влизане в политическия живот или за продължаващо присъствие в него.

Президентските избори могат да бъдат повод за популяризиране на нов проект. Дали крайната цел е следващият парламент, или прагматично се търси национална трибуна в подкрепа на кандидатите за кметове и общински съветници, вече зависи. По съвсем различни съображения Андрей Чорбанов от БДО, Николай Ненчев от БЗНС, Мария Капон от ЕНП, дори Алексей Петров използват този вот като демонстрация.

Друга перспективна линия се очертава да бъде национализмът. Изглежда, съществува убеждението, че мястото и ролята на България все повече ще влизат в политическия дневен ред, а теми като националното достойнство и държавния суверенитет все повече ще се налагат като централни. За разлика от 2006-а Волен Сидеров не е сам. ВМРО се стреми да възвърне изгубените си позиции, Николай Василев – да докаже, че веднъж дисидентът е винаги дисидент, Стефан Солаков – че бургаската телевизия е отгледала една успешна партия и има капацитет да отгледа поне още една, Павел Чернев – че ултрасоциалната тенденция в първоначалната “Атака” не е увяхнала и тепърва ще дава нови плодове.

По специфични причини, свързани с бъдещето на ДПС и лидера Ахмед Доган, са важни кандидатурите на Мария Капон (чието партньорство с Касим Дал вероятно ще има важно значение за политическия процес през следващата година) и на бившия кмет на Момчилград Сали Ибрям (чиито контакти с изселническите организации в Турция далеч не са за подценяване, включително от геополитическа гледна точка).

И идваме до един безспорно силен мотив за участие – саморекламата.

Президентският вот е много полезен за това, първо, защото е общонационален, и второ, защото не изисква регистрация на листи и кандидати в цялата страна. Какъв по-добър шанс за Светослав Витков и Камелия Тодорова от медийното внимание в хода на една президентска кампания! Вече не само политици напомнят за себе си чрез кампании. Тук е проблемът, за който са виновни традиционните партии, които и сега ще имат най-голямата възможност да определят бъдещия български президент. Те често прекрачваха границата между политика и бизнес, между управление и шоу, за да останат читави заграждения по тази граница. Отдавна научихме, че не само политиката може да прави бизнес, но и бизнесът – политика.

Дали кандидат-президентите ще постигнат разнообразните си политически и неполитически цели на този вот, още не знаем. Но някои от тях ще създадат особена театрално-несериозна атмосфера, която прави неясна мотивацията на избирателя и трудно предсказуем крайният резултат.

Статията е публикувана във в. „Труд“ на 20.09.2011г. под същото заглавие.

Публикувано на