Борис Попиванов пред „Труд“: По-малко не значи по-добри

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 5 февруари 2013 г. под същото заглавие.


Народното събрание е институцията с традиционно най-нисък рейтинг. Впечатленията на хората от нея най-често се свеждат до празна зала с трийсетина клюмнали над вестниците глави, изобилие от имена, които никой не е чувал, депутатски кюфтета, постоянно пазаруване на нови лимузини и джипове, безсмислено дърдорене, циркови изпълнения и взаимни обиди.

За мнозина навярно самият парламент изглежда излишен – като едно помпозно сборище на хрантутници, които живеят на гърба на всички останали. Мерило за щастие ни е нещастният депутат. Вземи му кюфтетата и колите, съкрати шансовете му да бъде избран, постави го в групичка от максимум 100 или дори 56 души (по двама за всеки избирателен район), и той току-виж дори станал приемлив.

Конституционните основания за подобен референдум са доста спорни. Ако ги оставим настрана, нека видим до какво води едно намаляване на бройката. Първо, повечето малки партии биха паднали зад борда и в страната би се възцарил двуполюсен модел сред който твърде много граждани ще останат непредставени. Второ, ще се смъкне нивото на представителност в парламентарните комисии, които все пак отразяват онези 16-18 ресора на управлението, и те ще загубят ролята си на форум за законодателни дискусии.

Трето, аритметиката ще ни напомни, че по-лесно се пазаруват примерно 100 депутати, отколкото 240.

Непопулярно е да бъдат защитавани депутатите, особено когато чуваме какви заплати се изплащат и с какъв бюджет се разпорежда парламентът. И все пак броят не е число без значение. Той е вързан с българската политическа традиция – да си припомним, че в Учредителното събрание в Търново заседават 231 души. Съответства и на европейските практики за работещ законодателен орган. Когато ни казват, че за малка страна като нашата депутатите били много, да погледнат страни с близко

до нашето население.
В сръбската Скупщина избират 250 депутати, в унгарския парламент 386, в гръцкия 300, в шведския Риксдаг 349. Някой ще каже – да, ама там работят.

Не става ясно къде е речено, че в нашия ще работят по-добре, ако бъдат по-малко.
Броят сам по себе си не решава нищо. Най-многото, което можем да постигнем, е да сринем психологически и да лишим тотално от легитимност Народното събрание.
На каква парламентарна демокрация можем да се надяваме, ако първият съществен конституционен удар е прицелен именно върху парламента? Нарочен за централен проблем на политическия ни модел и сведен до минимум, той окончателно би се превърнал в придатък на изпълнителната власт и машина за гласуване, сиреч точно в това, от което толкова се оплакваме.

Разумният път е да търсим възстановяване на неговия авторитет. Да се предприемат такива промени, които ще повишат нивото на експертиза и обществено участие в изработването на законопроекти.

Да се усили натискът

на обществото върху избраниците му по региони. Да се разшири законодателната инициатива на самите депутати.Да се обезпечи реалният контрол върху Министерския съвет и неговите политики. Да бъде припомнена нарасналата в Лисабонския договор роля на националните парламенти по вземането на решения в ЕС. Да бъде даван ясно определен

мандат на правителството да отстоява националните интереси при формирането на обща европейска политика от всякакъв характер.
Партиите и лидерите нямат право да абдикират от подобни парламентарни задачи. Кристална мечта на едно правителство е да държи парламента смешен, безпомощен, подчинен да му диктува, да прехвърля върху него горещите картофи, които самo не може да сдъвче, и да го обвинява в безделие, като предварително го е лишило от правото да действа.

Ако на някого в България трябва да му бъдат подрязани крилата, това е именно Министерският съвет, а не Народното събрание. Ако не го разбираме, няма да разберем и че 100 души не са непременно по-умни, по-делови и по-отговорни от 240, нито че неколкостотин хиляди спестени пари няма да ни направят по-богати и по-щастливи.
По-богати и по-щастливи може да ни направи

една успешна нова политика. А тя трябва да тръгне от парламента.

 

Публикувано на