Борис Попиванов пред „Труд“: Кой друг, ако не партиите

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 18-ти ноември 2013 г. под същото заглавие.

Предимно негативна и иронична лавина от коментари се изсипа по повод спортно-политическата събота, 16 ноември. Някак извън вниманието остана положителният факт от този ден: нямаше насилие. Дни наред упорито ни вещаеха възможни кървави обрати било поради самото струпване на футболни и политически събития едно връз друго, било поради злокобните намерения на едни или други лидери.

Всъщност двата големи митинга на управляващите и на ГЕРБ минаха при забележително спокойствие и самодисциплина, а спортните агитки като че осъзнаха колко опасно може да стане, ако влязат в чужда игра, и произведоха едно изключително кротко вечно дерби.

Многохилядни митинги в София и Пловдив – без инциденти. Мач на “Левски” и ЦСКА – без изпочупено държавно и общинско имущество. Резултатът – във футбола 0:0, иначе 1:0 за политическата зрялост срещу екстремистките надежди и прогнози.

Конюнктурните политически послания също изглеждат ясни. БСП и ДПС де факто отговориха на два упорито циркулиращи слуха от последните седмици, че се върви към голяма коалиция БСП – ГЕРБ за успокояване на напрежението и че е възможен внезапен съюз между ДПС и ГЕРБ. Орешарски не смята да подава оставка, а ДПС твърдо стои зад кабинета. Двете партии за втори път след август демонстрират, че когато решат, могат да извадят и улична подкрепа за себе си извън електоралната. Същото впрочем важи и за ГЕРБ. На поредните разкрития за пловдивския кмет Иван Тотев бившите управляващи решиха да отвърнат с митинг именно в Пловдив. За да видим също, че “машината” ГЕРБ все така безотказно работи, че хората са налице, че амбицията за незабавно връщане на власт е организационно подплатена.

В хаотични времена, когато политиката прилича на плаващи пясъци, обществото е дезориентирано, а институциите не излъчват стабилност, най-голяма тежест добиват субектите, способни на организация и мобилизация. В нашия случай това съвсем отчетливо са ГЕРБ, БСП и ДПС. По-дълбокият смисъл на съботния 16 ноември е заявката за поемане на политическата инициатива от партиите, напомнянето, че управлението се формира от тях, а не от гражданите – без значение ранобудни или обичащи късното ставане.

Софийският митинг на БСП и ДПС провокира очаквано ехидни забележки за автобусите, объркването на част от симпатизантите, вида им, надценения им брой, дори етническата им принадлежност. Столичният център действително не е свикнал с такива гледки. Затворени в постлания с жълти павета парник, мнозина избягват да гледат по-далече от носа си и да приемат съществуването на тези хора. Бедността рядко е красива. Бедността обикновено не може да произвежда детайлни анализи на секторните политики на правителството. Но тя е налице, тя е големият проблем на България, от нейното наличие и липса на перспективи израстват и олигархиите, и беззаконието. Хората от митинга не могат да формулират посланията си с изискания слог на един Местан например. Но те искат ясния ангажимент на партиите с техния живот и съдба. Те са организирани и дошли на Орлов мост, за да изразят подкрепа за “своите”, и разчитат на тези “свои”. Подобни митинги увеличават отговорността на партийните субекти и те трябва много да внимават какво правят и в социалната сфера, и в насърчаването на малкия и средния бизнес, и особено в здравеопазването, където гласът на лявото звучи сякаш още по-неуверено.

В крайна сметка какво по-нормално от това партиите да мобилизират своите привърженици и на тяхната основа и подкрепа да правят политика? Въпросът на какво се държи демокрацията – на гласуващите или на негласуващите – е реторичен. Основанието да се управлява са гласовете именно на хора като тези от митингите в София и Пловдив. А разочарованите и протестиращите, които не припознават партии, отхвърлят целия модел и не предлагат негова реалистична алтернатива, сами поставят себе си по-далече от политиката, отколкото са избирателите на ГЕРБ, БСП или ДПС. Гражданското общество, ако приемем, че го наблюдаваме по софийските улици и аудитории, идентифицира проблемите, а партиите трябва да ги решават, и то с подкрепата на онези, на които се подиграваме, че били извозвани с автобуси. Да се ограничат бизнес зависимостите в политиката и медиите става само с воля и законодателство, и никой друг освен партиите не може да го направи в условията на демокрация. Хората от митингите неведнъж са били лъгани от своите избраници, но прекрасно знаят, че няма към кого другиго да се обърнат, няма на какво друго да разчитат. Те също имат свое мнение и ако не са партиите да ги организират и мобилизират, няма кой друг да им даде да го изразят.

Високомерното отношение към партийните симпатизанти обрича протестиращите да се пекат в казана на собствените си морал и непогрешимост. То е високомерно отношение и към демокрацията, издигаща принципа “един човек – един глас”. Който реално търси промяна, не може да избяга от разбирането, че промяната е политика, че политиката са партии и че партиите освен всичко са и хилядите хора зад тях.

Борис Попиванов

 

Публикувано на