Борис Попиванов пред „Преса“: Трудните дилеми пред Борисов

Статията е публикувана във вестник „Преса“ на 14 април 2015 г. под същото заглавие.

На 7 април президентът Георги Първанов публикува в „Преса“статия, която заслужава сериозно внимание. На първо място – заради жанра. Авторската статия при политиците има много по-голяма тежест от интервюто. Обикновено тя изразява важно послание, откъснато от неизбежното многотемие на разговора. Такава е практиката извън България, за която рядко си даваме сметка. Авторската гледна точка на българския политик все повече еволюира до статус във Фейсбук, а това не е същото.

И наистина Първанов прави ключова политическа заявка, като призовава за решителна

смяна на подхода във външната и енергийната политика на страната. Преди всичко става дума за отношенията с Русия, които са тема и на шестте очертани от него точки. Необходимо е, казва Първанов, България да се обяви против продължаване на санкциите срещу Русия, изтъквайки своята специфична – историческа, духовна, икономическа – позиция спрямо големия славянски брат, различна от тази на другите европейски държави. Подобен акт би трасирал пътя към възраждане на отношенията предимно в енергийната сфера, където лежат архивирани толкова много големи съвместни проекти от недалечното минало. И в този смисъл според автора е важно да се настоява, че прекратяването на санкциите не е действие, насочено против европейската архитектура на сигурност, а напротив, действие в нейно име. Добавям от себе си, че преди само два месеца в Мюнхен германският канцлер Ангела Меркел беше посочила, че Европа иска да изгради сигурност заедно с Русия, а не против нея. В този смисъл тезата на Първанов има и германски референции.

Прав ли е бившият президент, че енергийната дипломация на България е далеч от ефективност? Безусловно. Няма защо да се спираме на потопа от изявления, от които излизаше, че централният ни енергиен приоритет е енергийната ефективност, после изграждането на газов хъб, после експлоатацията на собствени находища, после форсирането на интерконекторните връзки, после реанимацията на проекта „Набуко“. Премиерът Борисов си беше извоювал в собствените си очи такъв международен авторитет, че лично рисуваната от него карта на газовите връзки на България грейна в рамка в кабинета на Юнкер, а плановете му за хъб незабавно акостираха на бюрото на Путин. Реалното ни влияние пролича най-ясно преди седмица, когато външните министри на Унгария, Сърбия, Македония, Гърция и Турция се събраха в Будапеща да обсъдят бъдещето на „Турски поток“, без ние да бъдем поканени. Започва да функционира своеобразен комитет на роднините на починалия „Южен поток“ търсещи наследството му, а на българския роднина с неговата неуравновесеност предпочетоха да не предлагат място. За какво да ни канят, като и ние не знаем

какво искаме.

Срещата в Будапеща е най-прясната илюстрация. Но и сами можем да се убедим как значението на страната ни в последните години изобщо се свива. През април 2009 г. президентът Първанов свика в София енергиен форум, на който присъстваха представители на 28 държави, включително тогавашният шеф на Еврокомисията Барозу. Фактически беше декларирана амбицията България да бъде енергиен център и своего рода посредник в енергийните отношения Изток-Запад. Шест години по-късно, през февруари 2015 г., Борисов проведе в София международна среща за развитието на газовата инфраструктура. Ако не броим еврокомисарите Шефчович и Канете, останалите участници бяха по-скоро административни лица без възможност да вземат решения. Единственият резултат е идеята за формиране на „група на високо равнище“ за газовите връзки в региона. Добре, само че още на старта равнището не е твърде високо.

Пък и времената са други. Балансираната външна политика е задължително условие за държава на кръстопът. По време на тройната коалиция беше възможно негласно разпределение на ролите. Станишев можеше да гледа на запад и да бъде наричан „Мистър Клийн“ не от някой комунист, а лично от американския президент Буш, а Първанов можеше постепенно да овладява вектора Русия. Сега, при силно изострено международно напрежение едва ли ще ни ръкопляскат, ако опитаме да повторим същото, подменяйки само фигурата на Станишев. То и тогава не се случи перфектно. Западът одобряваше действията на Станишев, но заложи на изгряващия Борисов. А именно с енергийния форум се създаде впечатлението, че Първанов леко се е надценил и че Русия трудно ще го остави посредник на европейския терен. Днес Първанов предлага София да се противопостави на санкциите за да възстанови доверието в двустранните отношения с Москва. Българското правителство – в което партията на Първанов участва – очевидно няма намерение да заяви това на заседанията на Европейския съвет. Отделен въпрос е доколко целесъобразно ще бъде да го заявява, ако не е договорило предварително подкрепата на други европейски държави и не е координирало усилията си с тях. Изолираният акт отново ще ни посочи пътя към еврообора на троянските коне. А за да изградим обща линия, би следвало да имаме геополитическа тежест поне в собствения си двор, на Балканите. Какво наблюдаваме обаче тук? Гърция все я даваме като лош пример. Румъния я даваме като добър, което се изчерпва с „радостта“ ни колко добре се борят с корупцията. За Сърбия и Западните Балкани не ми се коментира. На какво да стъпи България, за да изиграе ключов геополитически ход с мощен резонанс?

Ако правителството не го изиграе, продължава Първанов, той е готов да предложи референдум за санкциите. И тук възникват най-малко два въпроса. Първо, защо мнозинството ще го допусне, след като самото то не иска да се случи промяна. Без ГЕРБ в парламента такъв референдум няма да мине, а точно сега на Борисов му е нужна външна подкрепа

И второ, каква собствено е ползата от референдума, след като въпросът се решава от правителствените и държавните ръководители, а не от народите, каквито и нагласи да изразяват. Няма да има никаква обвързваща стойност. Ще рецидивираме в обезценяването на пряката демокрация.

Статията на Първанов има значение като жест, като предупреждение. Истеричната русофобия е всичко друго, но не и политически смислена. Проблемът е, че новата активизация на бившия държавен глава идва непосредствено след конгреса на БСП. Докладът, изказванията, резолюциите категорично показват, че добрите отношения с Русия се превръщат във водещ приоритет за социалистите. И АБВ остава в сянка. Едно е Сидеров, обявен за антисистемен и радикален, да обикаля из Крим, съвсем друго е Миков в Москва. Миков – не Първанов. А руската тема на практика е единствената измежду многото други разработени теми на АБВ, която се ползва с видимото одобрение на значителна част от обществото.

При съставянето на кабинета Първанов беше изправил БСП пред дилема: кое е по-добре да влезеш във властта, за да свършиш работа за хората, или да стоиш в опозиция, за да не направиш нищо, да критикуваш и да се самоизолираш. Същата дилема застава сега пред Първанов. Какво може да направи той лично, след като се намира във властта, и не рискува ли и той просто да критикува и да се самоизолира. България е длъжна да се съобразява с решенията в ЕС и НАТО и същевременно има правото да участва в тяхното вземане съобразно своя интерес. Първанов с основание смята, че ние трябва да бъдем активни по въпроси, които ни засягат, особено такива, които засягат нас повече от другите. Но пък е в коалиция с партии, за които националният ни интерес е или да не бъдем активни, или да бъдем активни против политиката на Русия. При подобно разминаване в прочитите на българския интерес не стигаме ли до това, което БСП говореше още преди половин година – че понякога националноотговорно може да бъде и да останеш в опозиция.

Борис Попиванов

Публикувано на