Борис Попиванов пред „Преса“: Компроматната война за евровота започна

Статията е публикувана във вестник „Преса“ на 21-ви януари 2014 г. под същото заглавие.

 

Най-сигурният начин да убиеш едни евроизбори в България е да споменеш какви пари ще вземат кандидатите, когато се настанят в Брюксел и Страсбург. И двата пъти, когато се разходихме по европовод до урните през 2007 и 2009 г., някой го подхвърли, макар и само мимоходом, и избирателят съвсем ясно го чу. След това вече е много сложно да задържиш други „европейски“ теми във вниманието на публиката. Аргументите отскачат като гумени топки о стената на първоначалния си замисъл и се връщат на националния политически терен.

Усвояване на еврофондове? „На нас ни ги пуснаха, на Орешарски му ги спряха.“ Или: „ГЕРБ пропусна всички срокове и сега трябва да плащаме санкции.“ Административен капацитет? „След метлата на новата тройна коалиция не остана читав чиновник.“ Или: „След нашествието от калинки на ГЕРБ много трудно може да се възстанови ефективно работа.“ Продължаване на интеграцията? „Сегашните предадоха националния интерес с Македония.“ Или: „ГЕРБ нямаше никаква последователност към Македония.“ Подкрепа от евроинституциите? „Барозу идва час по час да открива станции на софийското метро.“ Или: „За да се разбереш с европейската левица, трябва просто да идеш на „Позитано“.“

Специалистите казват, че е нормално. И в другите европейски държави залогът на евроизборите е в голяма степен национален. Разликата е, че европейската политика другаде е толкова силно интегрирана в националната като възможности и комбинации, че по-трудно отделяме едното от другото. Ние имаме още да наваксваме. И това едва ли ще се случи в една кампания, която по чисто конюнктурни причини е по-важна в национален план от двете предишни еврокампании. Залозите са по-високи. И тежкият вътрешнополитически акцент е неминуем, същевременно и не непременно лош. Лошото не е в еврокампания да се занимаваме с национална политика, а да спрем да се занимаваме с политика изобщо.

Рискът от последните събития води точно в тази посока. Междупартийният сблъсък в България по правило е обвързан с щедро използване на черната боя в палитрата. При вътрешнопартийния най-често всички бои почерняват. От Дарвин знаем, че най-тежката борба не е междувидовата, а вътревидовата. И по един начин изглеждат нещата, когато ГЕРБ се конфронтира с БСП, а по съвършено различен, когато на преден план
излизат сътресения в ГЕРБ и трусове в БСП

Преди година процесите сякаш вещаеха друго развитие. ГЕРБ излизаше от управлението с уникалния факт на съхранена парламентарна монолитност, желязна дисциплина и неоспорим централизъм. Не се забелязваха не само отцепници, но и други мнения. Всички имаха воля и всички се бореха за европейското развитие на България. После истории с подслушвания, после взаимно недоверие, после БАСТА, тефтерчета, жертване на Фидосова, трупане на дела срещу Цветанов, първи двама напуснали, предпазливи изявления на Борисов, че може самият той в някакъв момент да се оттегли, и доста по-откровени обяснения, че през февруари ще настъпят кадрови размествания по върховете.

БСП аналогично излизаше от опозиция съхранена, с постигнато единство, с енергия за промяна. После отделни несъгласия с кабинета „Орешарски“, с първите му крачки, после вътрешно недоволство от партньорството с ДПС, вдиганият от Татяна Дончева шум, а накрая дискусиите на президента Първанов из страната и за капак – самостоятелната листа на АБВ.

Масовото желание на българското общество за промяна изразено на площадите през цялата 2013 г., беше чуто в различни среди и възприето като покана те да се намесят като нейни говорители. Прави впечатление персонализираният елемент. Когато БАСТА тръгна да се отцепва, звучаха многобройните уверения, че нямат нищо против политиката на ГЕРБ, а само против Цветанов и неговото обкръжение. Дори твърдяха, че самият Борисов би бил добре дошъл при тях. Двамата депутати отцепници надигнаха глас срещу „дружинните ръководители“, но партийната линия отново не беше поставена под съмнение. Сиреч, партията е права, въпросът е кой я представлява. В БСП, както обикновено, е по-сложно. Традицията на вътрешен плурализъм е достатъчно ярка. Но ето че Първанов и Калфин действат по същия начин. Ръководството, казват те, се е отдалечило от идеите на партията. Партията не бива да бъде напускана от онези, които членуват в нея, защото тя е правата. Покварата обаче идва от върховете. Когато Дончева поддържа, че БСП не може да представлява лявото, отново не можем да забележим идейно различие. Ако я запитаме защо не може да го представлява, бившата червена депутатка не може да посочи нещо друго освен това, че „върхушката“ от десетилетия насам действа в полза на задкулисието и олигархията. „Мечтите и идеите останаха същите“, както се казваше в един стар клип със Станишев. Ще излезе, че в България никой няма проблем с идеите освен  Надежда Нейнски, която интерпретира отцепването си от Реформаторския блок с разминавания между „дясното“ и „център-дясното“.

Онези, които се дистанцират от ГЕРБ и БСП с предизборни намерения, трябва по някакъв начин да се обозначат пред избирателя. Не стига просто да припомниш кой е опонентът. Ако отцепниците от ГЕРБ кажат, че опонентът им е БСП, ще ги питат „ами защо тогава не сте в ГЕРБ“ и те ще трябва дълго да говорят за някои порядки и личности в партията. Първанов и Калфин настояват, че опонентът им е ГЕРБ, но волно или неволно от седмица насам разказват почти единствено колко лошо е ръководството на БСП. Медиите с охота го подхващат. Едни смятат, че по този начин помагат на разграждането на модела на ГЕРБ и постепенното му изпращане в небитието. Други са на мнение, че най-сигурният начин да разрушиш БСП не е чрез събаряне от власт, а чрез всекидневни внушения за вътрешна безпомощност и неморалност. По време на протестите десните анализатори въздишаха за нероденото „ново ляво“ и призоваваха то по-бързо да се роди и да участва в протеста под тяхно ръководство. Тогава обаче адресат на въздишките бяха неколцина блогъри и един професор Близнашки.

Президентът Първанов им идва точно навреме. Буквално за ден „агентът Гоце“ беше забравен. Забравиха Големия шлем, ръката на Путин, олигархията и всичко останало, с което го окичваха много години наред. Изведнъж той се оказа нова надежда, честен човек, осмелил се да вдигне глас срещу безобразията на властта, шанс за европейско ляво. Тепърва той ще бъде масово използван като таран в борбата срещу беззаконието на „новата тройна коалиция“. И след като предпоставките за експлоатиране на вътрешните проблеми в големите партии са налице, кампанията ще гледа да ги реализира максимално. Свикнали сме да казваме, че не очакваме в предизборните кампании битка на идеи, а черен пиар, компроматна война и безпринципни дрязги. Струва ми се, че кампанията за евровота може да надмине досегашните ни очаквания

И няма да са само партийните лагери, които ще вадят от ръкавите си информации и дезинформации за своите конкуренти. Ще наблюдаваме и еманципация на икономическите субекти в кампанията, които на своя глава и съобразно със своите цели ще накланят везните в една или друга посока, ще нанасят удари под кръста и ще продуцират скандали. В създалата се обстановка „Атака“ ще иска да покаже, че и тя разбира от скандали. „България без цензура“ – че всички са един дол дренки. Реформаторският блок – че съществува, ако все още съществува. Има ли надежда да ни се разминат поне малко от безумията? Тя пак е в големите партии. Отговорността пред конгресите на БСП и ГЕРБ през февруари нараства. Те ще излъчат сигнали и ще дадат тон, който би могъл да рамкира процесите и да ги удържи в приемливи, макар и широки граници. Или да не го направи.

Иначе ще преживеем цялата мръсотия, ще минат изборите, всички ще бъдат едновременно загубили, спечелили, единни, разцепили се, но най-вече окаляни, и ще излезе някой да каже: „Видяхте ли защо ви призовавам за национално съгласие и диалог по националните приоритети?!“ И умореното общество ще кимне.

Борис Попиванов

Публикувано на