Борис Попиванов пред „Преса“: БСП не излъчва сила да променя

Статия на Борис Попиванов, публикувана във вестник „Преса“ на 24 април 2012 г. Заглавието е на редакцията.

Отчетно-изборната кампания в БСП тръгна почти като умалена версия на национално преброяване. Както м.г. се самоопределяхме като българи, турци, роми и други, така сега остава впечатлението, че на членовете на БСП е дадена същата карта, за да се впишат като първановисти или станишевисти. Особен ентусиазъм обаче няма. Партийни организации дори отправиха призив срещу „сблъсъка на титаните”. Видни фигури на партията в интервюта отказаха да вземат страна, или обещаха да го направят чак на конгреса. БСП имаше силна традиция на фракции и крила, на открити форуми или генералски движения, но напоследък не чуваме за нея. Дали защото фракциите ги няма в медиите, означава, че ги няма в партията? Във всеки случай фактори с определен авторитет също мълчат и не казват кого подкрепят. От Лявото крило не споделят ще издигат ли Янаки Стоилов, само настояват БСП да стане по-лява. Впрочем, същото искат и Първанов, и Станишев. А местните структури на своите събрания поставят собствен дневен ред, напомнят за собствени проблеми, и не създават усещането, че въпрос номер едно пред тях е лидерът. Всичко това протича на фона на повсеместни и медийно усилени съмнения за манипулации, за изкуствено създавани структури, за нерегламентиран натиск при подбора на делегати за конференциите, а оттам – и за конгреса. Националният съвет даже излезе с патетичен апел за честна игра, който може да се сведе до максимата „Купуването и продаването на общински конференции е престъпление”.

Картината, която публиката вижда от процесите в БСП, най-общо е тази. Всъщност през последните седмици партията напразно се мъчи да концентрира общественото внимание върху българския отказ от проекта „Белене” и проблематичното бъдеще на ядрената енергетика. Една благодатна тема рискува да остане във фризера на парламентарния дебат, изгубена в любопитството към лични истории и конфликти. На кой му пука колко ще струва токът след 5 или 10 г.? Той така и така си поскъпва, поне да имаме зрелища.

А трябва да признаем, че сблъсъкът Георги Първанов – Сергей Станишев не е само персонален и рейтингов, между най-успешния политик на лявото в България и най-успешния български ляв политик в Европа. И двамата поставят важни въпроси, които не бива да бъдат подминавани с лека ръка. От едната страна са предложенията на Първанов за приоритетни сфери с конкретни идеи за тяхното разработване – здравеопазване, образование, децентрализация. От другата страна един по един се редят управленските проекти на БСП във всички обществени сектори, като последно по дата партийната централа лансира виждания за околната среда и екологията. От Първанов идват настоявания за отваряне на БСП към цялото левоцентристко пространство и партньорство с гражданския сектор; от Станишев звучи непреклонно и последователно противопоставяне на ГЕРБ и днешните управляващи. Първанов набляга на потребността от повече демокрация в БСП; Станишев – на потребността от повече демокрация в България. Като историк Първанов като че ли клони към идеята за ново издание на единните фронтове от предвоенния период, заменили неработещия левосектантски възглед за борба на класа срещу класа. Като историк Станишев сякаш вижда шанса на левицата в нов двуполюсен модел, по-модерен и функциониращ от онзи в годините на прехода, модел, който мобилизира партията, създава й по-ясна кауза и намалява риска от размиване на отговорности в комбинациите с по-малки партийни образувания.

Всичко тръгна в друга, по-опасна за БСП посока, заради самото състояние на партията и нейните структури. Много лесно и удобно днес е да се хвърля вината върху Първанов или Станишев за нередностите, които се случват в местните организации. Но тези нередности не поникнаха със заявката на бившия президент за лидерския пост, а имат достатъчно дълга история, прекрасно известна на всички, които са следили изборите в България през нашия век. Това е история на вътрешни неразбирателства, сраствания с местния бизнес, лобистки боричкания и странни коалиции. Централата на „Позитано” системно има проблем с местните структури, търсещи свои пътища извън инструкциите от София. Макар и по друга тема, това личи и днес. Сложните отношения и взаимодействия по места не дават надежда, че възраждане на партията може да дойде отдолу – в партии от този тип то по правило си идва отгоре, от формирането и въздействието на нов публичен образ. Какъвто все още няма. Според данните от екзит-пол проучванията, при парламентарните избори от 2001 8,5% от избирателите на левицата са под 30 г., а 8,4% – между 30 и 40 г. През 2009 тези проценти са съответно 5,4 и 6,2. От София и областните центрове през 2001 са 46,6% от гласувалите за БСП, през 2009 – 51,4%. Промени има, но минимални. Посланията на БСП стигат практически до същите групи, до които 8 г. по-рано. Тази устойчива структура поражда устойчиви баланси, откъдето започват и обезкуражаващите проблеми при разместване на балансите. Всеки си има място и не иска да разбърква къщичката от карти. Обновлението може да значи разруха.

А БСП има голям обществен шанс. Не само заради кризата и лошото управление на ГЕРБ. Но и защото всички конкуренти на партията, и досегашните, и онези, които се създават буквално тия дни, се самоопределят като десни или десноцентристки. Лявата ложа в театъра стои празна, а БСП все така се колебае дали да я заеме. Там сякаш не могат да обяснят на обществото какво е ляво и защо е необходимо, и оставят щедро на десните да правят това. Не искат да се поучат от опита на Тройната коалиция, че вдигането на пенсии не изчерпва лявото и социалното. Не могат да отстоят категорична позиция по плоския данък. Не изпълват със смисъл визията си за нова социална държава като контрапункт на антисоциалната държава, в която живеем. Не защитават хората. Една лява партия трябваше да ляга и става с проблемите на работниците от Мадан и Кърджали, да апелира към съда, да занимава само с това медиите и Европа, да иска срещи с президента, да поиска включване на профсъюзите, да не се дава. Вместо това поведението й често е като на колективен омбудсман, на експертна група от Европейската комисия, която констатира несправедливости, приема жалби и изразява съжаление. БСП не излъчва сила да променя, да посочва наболели казуси и да не ги оставя, без да бъдат решени, да показва, че и опозицията може да бъде власт. Там се корени проблемът, не в лидерската битка. Тя няма да свърши с конгреса, защото условията за нея ще се запазят. И те са по-важни от обичайните аргументи, че някой има зла воля, че Станишев се инатял и не щял да си ходи, а Първанов бил твърде нетърпелив да идва.

 

 

Публикувано на