Борис Попиванов за допустимите компромиси след вота

Статията е публикувана във вестник „Труд“ на 8 май 2013 г. под заглавието „Допустими компромиси след вота“

 

Няма как да не мислим за следващото управление. Дори премиерът Марин Райков твърди, че се надява да не оглавява още дълго изпълнителната власт. Въоръжени със социологически данни, които не предвиждат нечия зашеметяваща победа, повечето партии мислят за коалиции – дали в аритметична, експертна или програмна формула. Знаем добре, че коалицията винаги е компромис. Въпросът, също знаем добре, е докъде и на каква цена.

Може би първият компромис ще дойде от електората. Резултатите от 12 май не просто ще определят изходните позиции. Но и ще покажат направен ли е компромис, едно, със собственото недоверие към политическия елит, като му бъде даден шанс, и друго, с емоционалните си пристрастия, като бъде направен рационален избор. И това е кръстопътен избор, дали търсим развитие, начертаване и следване на реални приоритети, или предпочитаме изолирана и все по-бедна България, една доматена република с македонски домати. В тази кампания чухме малко за програми. Протестите обаче сближиха програмните виждания на повечето партии. Отвсякъде се насочват към икономически растеж, към малкия и средния бизнес, борба с монополите, към образование и здравеопазване. Това определя и полето на следизборния партиен консенсус – съживяването на страната. Ако всички са съгласни, че в центъра на нещата днес трябва да бъде икономическа свобода без рекет, оттам вече може да се говори и за приоритети.

Партиите не са толкова непримиримо различни, колкото примерно при големите коалиционни драми от 2005-а. Това важи и за ГЕРБ, само дето с ГЕРБ, както би казал Мечо Пух, никога не можеш да бъдеш сигурен. Не защото нямат хубави идеи, а защото не проявиха умение да ги реализират и ги сменяха постоянно. С такъв партньор е трудно да се работи, особено когато има подчертана склонност към административни методи.

Партиите не искат нови избори наесен, или както загатва президентът Плевнелиев, на лято, защото далеч не са сигурни в резултата. По тази причина те са длъжни да се разберат. И биха се разбрали, ако върху тях не бъде упражнен внезапен външен натиск, или бесовете на алчността не изядат инстинкта им за самосъхранение. Компромисите значат отстъпки, а те винаги са болезнени. Първият компромис е ясен, и той императивно бе посочен от хората по улиците и площадите – отказ от досегашните методи и тактики на управление, които им спечелиха много лоша слава и в крайна сметка затвориха страната в омагьосания кръг на стагнацията и безперспективността.

Оттам нататък границите на компромиса се разминават. При ГЕРБ са по-трудно приемливи. Те предполагат да не се пипа наследството им и да им бъде оставен административният монопол, без който много по-несигурно ще просъществуват като структура. За другите границите се определят от тази дилема, пред която са изправени избирателите. Ако те се произнесат в полза на една България на растежа и свободата, тогава въпроси като плоския данък, като “Белене”, като минималните осигурителни прагове и т.н. стават предмет на дискусия, а не на неразрешим конфликт.

Вече беше декларирано достатъчно ясно, че граница на компромиса е политическата съдба на Цветан Цветанов. При негово оставане на сцената, казват партиите, те сътрудничество с ГЕРБ под никаква форма няма да правят. Само че процесите в бившата управляваща сила все повече превръщат и Бойко Борисов в ябълка на раздора. След като експремиерът не е в състояние да се освободи от Цветанов, възниква въпросът какви свободни решения ще взема. И по такъв начин границата на компромиса, която не може да бъде премината, в случая е много повече от персонална, от неприемане на една или две фигури. Тя става част от избор на модел.

Ако партиите не искат да плюят на малкото положително в държавностен план, което сме извоювали през прехода – свобода, демокрация, смяна на управляващите, те трябва да се съобразят с доста неща. БСП трябва да преглътне, че времето за радикални леви решения, колкото и да се иска това на някои, не е дошло. И без това то първо трябва да дойде в Европа, преди да почука у нас. Другите трябва да преглътнат че принципът “повече държава в икономиката” днес е необходимост за излизането от омагьосания кръг, стига това да е стимулираща, а не рекетираща държава, създаваща правни и инвестиционни условия за движение напред, а не практики на административно мачкане, финансово изнудване и приятелско фаворизиране.

Седмиците след 12 май ще покажат доколко всеки е в състояние да поеме своята отговорност. Стана баналност да напомняме, че протестите са утихнали, но проблемите не са решени, и хората лесно могат да излязат отново, за да потърсят сметка за несвършеното. Компромисът със свободата зачертава едно 24-годишно развитие и една европейска принадлежност. Компромисът с дневния ред на обществото обрича на нестабилност и безпътица. Ето такива компромиси не трябва да има.

 

Публикувано на