Андрей Райчев представи новата си книга „Време и всичко“ пред Дир.бг

  Светът на консуматора ще обрече много хора на съдба на домашни любимци с чип в главата. Докато, без да мислим, искаме все повече, ще загубим свободата си.

Това каза в интервю за Дир.бг социологът Андрей Райчев, който преди дни издаде книгата „Време и всичко“ в съавторство с журналиста от „Дойче Веле“ Александър Андреев.

– Г-н Райчев, в новото си качество се определяте като социолог разказвач и подреждач на смисли. Кои са основните смисли, към които искате да насочите вниманието на читателите с тази книга?

– Главното е, че се опитвам да извадя човека от позата на консуматор на картината на света. Съвременният свят е загубил „защо“-тата си, никога не е бил по-многообразен, никога не е бил по-свободен, но никога не е бил толкова неосмислен.

Ние напълно сме се предоверили на физиците да ни кажат каква е картината на света, на всичкото, на цялото. Те ни дават една картина, която звучи убедително, само ако не сме се огледали добре в нея. И понеже са ни научили да правим много вещи – коли, ракети, хладилници, пластмаса – това са все резултати от науката, ние се предоверяваме, а всъщност вглеждането може да ужаси човек, защото те описват много неубедителен резултат.

Давам само крайния резултат на така наречения стандартен модел във физиката – 70% от нещата, които ни заобикалят, се казват тъмна енергия – нещо, което дори не знаем дали съществува и със сигурност не знаем какво представлява, още  приблизително 25% е тъмна материя – отново не го знаем, не е било подложено на експеримент, и останалите 5% са онова вещество, което ние си мислим, че добре познаваме и си правим въпросните машинки…

95% от света, който те ни описват, е картината, която хората възприемат с главно К, и която трябва да стои на мястото на религията, на философия. Това е абсурдно, намираме се в свят с много сериозен дефицит на смисли, те са опростени до крайност, почти никога не прибягваме към тях. А това крие голяма опасност за човечеството, това е първото, което настояваме с тази книга.

Второто е, че човечеството не вижда главните опасности, то съзнава стари опасности и се надява на стари оръжия, а опасностите са принципно нови и са много големи и много наблизо. Смятам, че главната опасност е, че човечеството ще тръгне да се дели на раси – не на бели, жълти и черни, а на нови – на красиви, умни, дълголетни и работещи и на не толкова красиви, не толкова умни, не толкова дълголетни и неработещи  – на консуматори. И това ще доведе до раждането на Свръхчовека, но не във фантазията на Ницше, а в съседната болница –  с чип в главата. Това ще обрече огромно количество хора на съдба на домашни любимци, а това въобще не се вижда – улисани в тази пъстра картинка и лишени от каквито и да било „защо“-та и „трябва“-та, пораждаме нещо като Франкейщайн, който ще ни изяде.

– Има ли връзка това със споменатата в книгата метафора за „наглата раса на нашите нови господари“ и 22-та милионери, които ритат топка, за да забавляват милиони подвластни?

– Това е цитат от Берлиоз, който много обичам и повтарям. Ние живеем в мрежово общество, а не в йерархично, в света на консуматора. Опитвам се да покажа каква е голямата разликата, а тя се оказва времева – масовият човек, бившият човек, нашият дядо, така да се каже, е човек, който непрекъснато търси идентичност с миналото, воюва със сенките му, групира се според него – това са нациите, докато съвременният човек, по много причини, е проектант на бъдещето. Не че сме загубили напълно идентичността си, не сме престанали да бъдем българи или американци, но главната идентичност се търси през бъдещето.

Ние се превръщаме в друг вид субекти, в друг вид подвластни и властта става удивително слаба. Дълбочинна характеристика на властта от времената на фараоните е, че властта е неподвижна, а поданиците са подвижни – той седи, много рядко говори, а някакви около него щъкат. Това до такава степен е отслабнало, че сега властта тича, скача, издава звуци, показва картинки, а поданиците седят и разглеждат. Това е метафората за 22-та футболисти милионери, които забавляват бедняци, това никога не е било…

Но вижте и в България – нашата власт е двуглава – една главна глава и една помощна – Бойко Борисов и Корнелия Нинова, те през цялото време нещо ни забавляват, издават звуци, правят символични конфликти, борят се, единият побеждава, другият губи, после обратното. Това е властта, която е ужасно слаба, която много повече подмамва и съблазнява, отколкото да командва и нарежда. Това се е разпаднало и от йерархия се е превърнало в мрежа. Не казвам, че е лошо, казвам, че има опасност като всичко ново…

– Пишете още, че разбирането на българите за добро и зло е обърнато…

– Не точно, представяме си доброто и злото както всички, обърната е представата за това кой е победител. За повечето хора по света доброто е победител, а злото е в отстъпление, крие се по ъглите, хапе, „но ние живеем в слънчевия свят“. Българинът не преживява нещата така, ние казваме – доброто е по-слабо от злото.
Това е много повече от черногледство, ние сме хтонични, не вярваме в слънчеви богове, нашият бог е подземен.

Ще обясня защо – българинът остава без своя държава и своя религия столетия наред – държавата е турска, а църквата е гръцка. Представете си западния човек – има над себе си кардинал и херцог, херцогът може да е много зъл, но ако някой нахлуе, вади меча и защитава хората, спасява им съществуването. А кардиналът е изтълкувал това – накъде вървим, какъв е смисълът.

Като махнеш тези две фигури, оставяш на човека два страшни въпроса – как да оцелея и какъв е смисълът. И българинът стига до извода, че може да оцелее само сам. Това е гигантска разлика с французи, испанци, португалци –  те имат колективен проект на оцеляване. А тук оптиката е била много по-различна. И нашите са си отговорили, че смисълът са децата – безкрайно сме претоварили децата с очаквания, надежди и любов и сме пълни с проекти всеки да се спасява сам. Тези две неща водят до тази представа, че злото е на власт. Това не е просто песимизъм, а много дълбока екзистенциална истина…

Това ли е една от причините напоследък да има такава носталгия по социализма?

– Социализмът носталгира, разбира се, по много причини, главно заради пълното неразбиране какво се случи с прехода, имаше една ужасна подмяна в обясненията – започна се с това, че преходът ни се разказа като една успешна и щастлива история, а не като изпитание и шанс, и се стигна дотам, че ни се разказа не за власт, а за някакви съвършени институти, не за собственост, а за на някаква малка форма на неравенство, което ще възникне. Тоест – ние не мислихме двете най-важни неща – че бяха сменени типът собственост и типът власт. Затова жителите на Източна Европа така и не разбраха какво им се случи, а най-елементарният начин да мислиш, като не знаеш какво ти се е случило, е: „Те ми таковаха майката“… Соцът не беше нещо, което хората обичаха, но има носталгия, защото се чувстват излъгани, употребени и отхвърлени…

В друго интервю наскоро казахте, че главният диалог в книгата е с Карл Маркс. За какво си „говорите“?

– Аз говоря. Той, човекът, тържествено мълчи, защото е велик, а аз някакъв дребен негов полуразочарован последовател. Смятам, че има страшно много важни неща в Маркс, оплетени с купища измпровизации и неточности, които не трябва да отхвърляме. Не им е минало времето, например цялата тази история за класовата борба – смятам за гениален неговия анализ на капитализма, неговото пророкуването за бъдещето и дълбоко сбърканата картина назад в история… Който се интересува как е станало така, че нещо много хуманно, много добро, се е превърнало за 100 години в нещо ужасно, позорно и нежелано, си струва да се замисли. Аз имам своя версия, разбира се, но по важното е, че човек може да помисли сам.

Най-малкото трябва да стигнем до нова поза, да започнем да мислим и приказваме. Консуматорът, новият, мрежови човек има един ужасен дефект – във всички времена хората са се стремили към друго, не са били доволни от това какво са и са имали стремеж да стане друго, а тук сме престанали да искаме друго, искаме само повече. Това прави консуматора ужасно безсилен и потенциална жертва, залъгват го с това „повече“. Смятам, че увлечени в него, ще проспим свободата си.

– Защо избрахте да озаглавите книгата именно „Време и всичко„?

– Това е донякъде шега, игра на думи с Хайдегер и Сартър, а отчасти защото, ако нещо много съществено казвам с тази книга е една моя скица на теория на времето, която е много оригинална. Не знам дали е вярна, надявам се, но това ще видим. Не е някаква дълбока философия или формула, но не мога с две думи да обясня, трябва да се прочете. Ако нещо е сигурно е, че тя е нова, никой не се е опитвал да мисли така, заедно с Кънчо Стойчев я създаваме…

– А как се намерихте с Александър Андреев и станахте съавтори?

– Преди 35 години се намерихме. В началото на 80-те години бяхме една компания с него, Александър Кьосев, Иван Кулеков, Ивайло Дичев. Това е много стара дружба, която премина през най-различни фази и си остава любов. Кулеков нарисува една изумителна корица на книгата и много ми е помагал, докато пишех, а Кьосев я прочете, когато беше напълно готова, много я хареса и тръгна да пише едно изречение, но то стана предговор…

Вижте видеоразговор между двамата автори

Публикувано на