Кратка информация от публичната лекция на Балинт Мадяр от 05.12.2016

 
Източник:

Статията е публикувана във вестник „Култура“ от петък (16.12.2016г.) с оригинално заглавие Бяло – цветът на рейдърството в Унгария. Цялата статия може да прочетете ТУК.

На 5 декември в Института по социология „Иван Хаджийски” бе представена книгата „Посткомунистическата мафиотска държава: случаят Унгария” на унгареца Балинт Мадяр, който лично присъстваше и изнесе лекция „Към терминология на посткомунистическите автокрации“.

Балинт Мадяр е бивш министър на образованието и културата (1996-1998) и на образованието и науката (2002 – 2006) и е един от основателите на Съюза на свободните демократи в Унгария.

При откриването на срещата проф. Петър-Емил Митев приветства госта с думите: „Смятам постижението на д-р Балинт Мадяр за най-значителното измежду това, което е дала обществената мисъл на Централна и Източна Европа през последните 20 години. В дългите следвоенни години в страните от бившата социалистическа общност имаше един голям философ, признат в Европа и в света – унгарецът Дьорд Лукач. През същите години в тези страни разцъфтяваше псевдонауката, наречена „политическа икономия на социализма”. В началото на 80-те години в нея пробив направи книгата „Икономика на дефицита” на Янош Корнай, също унгарец. След началото на промените се появиха много публикации, цяла наука „транзитология”, в която изпъкна едно изследване – на унгареца Иван Селени. И в тази поредица от блестящи постижения на унгарската обществена мисъл мисля, че трябва да поставим и забележителната книга на д-р Балинт Мадяр”.

Тук представяме най-интересното от лекцията на Балинт Мадяр.

Когато режимът падна, и в Унгария, и в целия Източен блок имахме илюзии, че е достатъчно да унищожим комунистическата диктатура и пред нас ще се открие царският път към либералната демокрация. Днес, няколко десетилетия по-късно, виждаме, че това не е така. Тези „отклонения”, които се наблюдават в източноевропейските общества, не са временно явление. Съответно си задаваме въпроса дали те са преход към либерална демокрация или са крайно състояние. Парадигмата на прехода загуби своята привлекателност и днес сме изправени пред предизвикателството да измислим наименование на тези обществени строеве, които не могат да бъдат поставени в рамките на либералната демокрация.

В повечето от тези посткомунистически общества процъфтява корупция и отношения тип „покровител – клиент”. Те са трайна и съществена черта на тези режими.

Голяма част от анализаторите на посткомунистическите държави на практика не обхващат в изследванията си корупцията, възприемайки я като неприятен страничен ефект на демокрацията. В случая с посткомунистическите автокрации обаче тя е нещо повече от това – тя е основен компонент. И тук трябва да направим разлика между три нива на корупция:

Първо ниво – дребна, ежедневна корупция, която помним от времето на комунистическата диктатура и бе резултат от икономиката на дефицита. По време на комунизма корупцията беше смазка, която помагаше на системата да съществува, и бе обект на умерена толерантност. След промяната на режима обаче, в условията на либерална демокрация, корупцията започна да разстройва функционирането на икономиката.

Второ ниво – корупция, при която корумпиращите елементи – олигарсите, овладяват частично държавната теокрация, като я изкушават и съблазняват, за да добият още по-голяма власт. Тези, които корумпират, идват от икономическата сфера – без значение дали тя е законна или сенчеста. При такава корупция говорим както за корпоративни, така и за държавни престъпления независимо от нивото, на което се намират държавните служители, участващи в незаконното деяние.

Трето ниво – корупция, при която се сблъскваме не с държавни престъпления, а с държава, която действа като престъпна организация – мафиотска държава. При нея престъпният подземенсвят разполага и с горен свят, който е на светло и е организиран като политическо предприятие, развиващо икономическа дейност. В този случай не олигарсите са „завладели” държавата, а държавата е „пленила” олигарсите и ги е организирала в лоялна пирамида на покровителство. При посткомунистическата автокрация корупцията е системоподдържаща, тя не е отклонение, а е неизменен елемент от системата. Нагледен пример за това е сегашната политическа ситуация в Унгария.

В рамките на ЕС Унгария е единствената страна, която може да се нарече „криминална държава”. Извън ЕС такъв модел се наблюдава в Русия, Азербайджан и някои централноазиатски държави.

Определенията за кланова държава, за държава покровител и за мафиотска държава се правят въз основа на това кои са действащите лица. Но ако погледнем функциите, които изпълнява подобна държава, тя може да се нарече клептократична, рекетьорска или хищница.

Всички тези понятия, които използвам, се срещат в литературата, която описва посткомунистическите държави. Анализаторите се стремят да използват общ етикет за автократичните режими, като в същото време използват набор от категории, които се отнасят до либералните демокрации. Това, според мен, е грешен подход, защото на практика те пренебрегват отношенията на собственост и социологическия характер на управляващия елит. Именно затова се опитах да съставя терминология за трите вида политически режими – за класическия комунистически режим, за либералната демокрация и за посткомунистическата автокрация.

При посткомунистическите демокрации правя разделение между либерални демокрации и патронални държави (държави-покровителки), каквито са, според мен, Румъния, България, Словакия и Чехия. В тях се борят мрежи, всяка от които си има покровител на държавно ниво, но нито една от тях не може да си извоюва доминираща позиция.

При класическия комунизъм имаме смесване на трите власти и партия-държава. При либералните демокрации говорим за конфликт на интереси и той произтича от сблъсък между публичен и частен интерес. В посткомунистическите автокрации такъв конфликт няма заради непрозрачността и смесването на публичния с частния интерес, което означава, че няма власт без собственост и няма собственост без власт.

Да вземем за пример Русия – в исторически план виждаме три различни държави. Преди Революцията царят беше единственият източник на изпълнителната власт, мястото за вземане на решения беше дворът, а дворянството – управляващият елит. По време на комунистическия режим тези три позиции се заемаха от генералния секретар (центърът на изпълнителната власт), политбюро (управляващото тяло) и номенклатурата (управляващият елит). Ако искаш да имаш власт, трябва да си в политбюро. Това е официална позиция, която, ако напуснеш, можеш да загубиш не само властта, но и живота си. Номенклатурата е регистър с позиции, което означава, че обикновено един човек може да заема само една позиция. При посткомунистическата автокрация – по времето на Путин – президентът оглавява изпълнителната власт, управляващият орган е кабинетът на покровителя – неговото „приемно семейство”, което е като клан, сбор от официални и неофициални позиции.

Преди няколко години руският социолог Олга Крищановска публикува статия за трите маси на Путин, анализирайки кой стои около тях. На едната е Съветът на кабинета, на втората – Съветът за национална сигурност, а на третата – кръгът на неформалното чаено парти, събиращо се във вилата на Путин.

По отношение на партийната система, наблюдаваме следните три форми. При комунизма имаме една партия-държава, при либералната демокрация – многопартийна система, а при посткомунистическата автокрация – много партии, но една доминираща и неизменна.

По време на избори при комунизма гласуващият не избира, а извършва задължителен ритуал, при либералната демокрация гласоподавателят може да извърши реален избор, докато при посткомунистическата автокрация той трябва да демонстрира лоялност.

Партийната система при комунистическия режим се характеризира с кадрови и централизирани партии, към които хората се присъединяват като при военен набор.

При западните либерални демокрации членовете на дадена партия доброволно се обединяват около ценности, които се конкурират с други, изповядвани от останалите партии.

При посткомунистическата автокрация сме свидетели на васални партии, чиито членове са клиенти на патрона. Те не взимат самостоятелни решения, а просто препредават волята на патрона на партията. Тези партии са като „приемно семейство”, в което, след като веднъж си влязъл, не можеш да напуснеш без последствия. В посткомунистическите автокрации няма управляващи либерални политически партии в истинския смисъл на думата – или ако има, те са маргинализирани, укротявани или пък техните лидери са убивани, пример – Борис Немцов. В централна Азия наблюдаваме дори фалшиви партии, създадени от диктатора, за да имитират официално представени опозиционни настроения.

При посткомунистическата автокрация се появява структуриращ актьор, който не съществува нито в комунистическия режим, нито в либералните демокрации. Това е фигурата на „подставеното лице”, което може да се използва и като доказателствен елемент, че посткомунистическата автокрация представлява мафиотска държава. На името на „подставеното лице” се регистрират много активи, на които той не е реалният собственик. Емблематичен пример е челистът Сергей Ролдугин – добрият приятел на Путин.

И докато при либералната демокрация съществуват лобисти, чиято дейност в идеалния случай е законово регламентирана, то при посткомунистическите автокрации имаме корупционен брокер/агент, обикновено адвокатски кантори, които се занимават с управлението на собствеността на властимащите.

При класическия комунизъм средствата за производство са държавна собственост, при либералната демокрация имаме конкурентен пазар, а в посткомунистическата автокрация – пазар на връзките. При либералната демокрация говорим за приватизация и конкуренция при денационализирането на предприятията, докато при посткомунистическата автокрация наблюдаваме „прихватизация”.

И накрая стигаме до основното понятие, характеризиращо посткомунистическата автокрация – рейдърството. При либералната демокрация то съществува, доколкото е познато като враждебно превземане на фирми, което е законово допустимо, но не много морално. Рейдърството бива бяло, сиво и черно. Черното се прилага с физическа сила – най-често в Русия и Украйна, криминални елементи отиват при съответния бизнесмен и го принуждават да им отстъпи собствеността си. При сивото рейдърство вече не участват обикновени борци и „мутри”, а държавни служители от ниско и средно ниво. И накрая, при бялото рейдърство собствеността „се изземва” със специално създадени декрети и законови разпоредби.

В Русия и в Украйна в някои периоди на олигархичен хаос доминира черното рейдърство, като негови инициатори са подземният, криминалният свят. В други случаи започва да преобладава сивото рейдърство, когато има конкурентни предприемачи или олигарси, развиващи както законен бизнес, така и незаконно рейдърство. Когато инициатор на рейдърството е върховният покровител, тогава то е предимно бяло с елементи на сиво. Когато доминира черното рейдърство, може със сигурност да твърдим, че имаме слаба държава. Когато наблюдаваме най-вече бяло рейдърство, може да кажем, че имаме силна държава.

Уникалното в случая с Унгария е, че ние не сме имали черно и сиво рейдърство, а само бяло. Имахме либерална демокрация и никой предприемач или бизнесмен не се чувстваше застрашен, че някой силово може да му отнеме собствеността. А днес това се извършва не от кой да е, а от мафиотската държава. Ще дам само един пример за бяло рейдърство. В Унгария работеше фирма за външна реклама, която получи концесия да поставя табла по стълбовете на осветлението. Собственикът й симпатизираше на либералната партия и след 2010 г., когато Фидес спечели 2/3 от мнозинството в парламента, той бе поканен в Министерството на икономиката, където го приканиха да си продаде фирмата на основния олигарх на Фидес. Той отказа и в рамките на една седмица главният прокурор и данъчните се задействаха и започнаха безчет проверки. Но той се заинати и не пожела да си продаде бизнеса. След още няколко седмици Фидес промениха закона и вкараха клауза, че на разстояние пет метра от тротоара не можеш да поставяш рекламни табла, защото е опасно за движението. Така му взеха концесията и му съсипаха бизнеса. Въпреки това, той не продаде фирмата си. След три години отново го подканиха да продаде компанията си на друг олигарх на Фидес, което вече той направи срещу много ниска цена. Около два месеца по-късно парламентът махна забраната за петте метра и рекламирането на пътя отново стана безопасно. (…)

И това е само един пример. В книгата ми има десетки. И те ще продължават да се увеличават, тъй като промяна в Унгария би настъпила единствено с революция.

Основният проблем е, че преобръщането в развитието на Унгария и преминаването й от либерална демокрация към мафиотска държава се осъществи с помощта на парламентарната система.

И макар че България, Румъния и Словакия вероятно са изкушени (заради различните мрежи на покровители, които се конкурират помежду си) да тръгнат по пътя на Унгария и да се развият до нейната фаза на мафиотска държава, все пак ще ви успокоя, че това няма как да се случи, докато между тях цари равновесие и съществуват някои институционални ограничения. Това са пропорционалната избирателна система и разделението на политическата власт – тоест, министър-председателят не се назначава от президента. Но премахнете ли някое от тези ограничения, държавата ви много лесно ще се превърне в мафиотска държава.