Казусът „Кадафи“

 
Източник:

проф. Петър-Емил Митев

Феноменът

Значимостта на събитията в Арабския свят като цяло, в частност Либия, е в рязък контраст с наличието и дълбочината на аналитични коментари в средствата за масова информация. Не е чудно, че общественото мнение е разделено: една трета от анкетираните (32%) одобряват военната акция на западните сили, една трета (36%) – не я одобряват, а една трета (32%) – нямат мнение.[2] Логично в социалната мрежа се чете и обсъжда следният текст:

„Това ли е кървавият режим, който трябва да бъде унищожен?

Либия: БВП на глава от населението – 14 192$. На всеки член от семейството държавата изплаща дотации в размер на 1000$ годишно. Помощите за безработица са 730$ месечно. Заплата на медицинска сестра – 1000$. За всяко новородено се изплащат 7000$. Младоженците получават 64 000$ като подарък от държавата за покупка на жилище. При започване на бизнес като едноличен търговец – материална помощ от 20 000$. Големите данъци и сборове са забранени. Образованието и медицината са безплатни. Образованието и стажът в чужбина са за сметка на държавата! Веригите магазини за многодетни семейства са на символични цени за основните хранителни продукти. За продажба на продукти с изтекъл срок на годност – големи глоби и задържане в подразделенията на специалната полиция. Част от аптеките – с безплатно отпускане на лекарства. За фалшифициране на лекарства – смъртно наказание. Наем на държавно жилище – не се плаща. Ползването на електроенергия е безплатно. Продажбата и употребата на спиртни напитки са забранени – „сух закон“. Кредитите за покупка на автомобил и за жилище са без лихва. Услугите по недвижимите имоти са забранени. При покупка на автомобил 50% се плаща от държавата, за бойците от народното опълчение – 65%. Бензинът струва по-евтино от водата – 0,14$ за литър. 70% от семействата живеят в собствен дом.

Добавяме най-големите запаси от прясна вода (35 000 куб.км) и готовност още това лято да бъде въведен „златен динар“.

Не е ясно откъде блогърът е взел данните, нито за коя година се отнасят. През 2010 БВП на Джамахирията по официални данни е по-висок: 14, 878$ на глава от населението. Бензинът преди началото на протестите не е 14, а 22 цента за литър. Всички заплати и социални помощи се изплащат в либийски динари. Приведените доларови еквиваленти са нереалистични. Либия е страна с командна икономика, въпреки пазарните компромиси. По степен на икономическа свобода е на 152-ро място от 157 страни (2006). Либийският динар не е свободно конвертируем.[3] Има официален курс, има и черен пазар. Разликата е чувствителна. През 1995 0,34 динара по официален курс са 1 долар; докато на черно се търгуват три динара за долар. След 1999 г. разликата намалява, но не е изчезнала. Второ, заплатите на чуждите специалисти (включително медицински сестри) са принципно различни и по-високи. Според данни от преброяването през 2000 г. само 12% от либийците получават повече от 300 динара (230$) на месец, докато при чужденците този дял е 20%.[4] През 2006 г. 7,6% от населението живее под линията на бедността.[5] През последните две години кризата влошава жизнения стандарт.[6] Социалната политика на Джамахирията не може да се идеализира, макар че не трябва да се игнорира или подценява.[7]

И все пак най-важното е друго. Лесно може да се забележи, че е поставен един въпрос, а се отговаря на друг. Представа дали един режим е кървав или не дават не доларите на глава от население, а това доколко самата глава стои стабилно и суверенно на плещите си. Отговор дава репресивната система и нейното действие. При всички социални облаги остава неясно защо хиляди либийци (между 50 и 100 хиляди) не желаят да се върнат в страната си. Защо бяха заплашвани и ликвидирани, защо лично Кадафи трябваше да ги предупреждава. Не трябва да се учудваме, че дори сега, когато има алтернатива, дисидентите извън Либия предпочитат да мълчат.

В 2008 според индекса за демокрация (The Economist) Либия е в най-ниската категория в незавидната компания на само няколко страни като Северна Корея, Иран, Саудитска Арабия, Бирма). Либия е полицейска страна, в която от 10% до 20% от населението са информатори на т.нар. революционни комитети. „Образованието и стажът в чужбина са за сметка на държавата”, но самото пътуване в чужбина е системно ограничавано, а изучаването на чужди езици е извадено от програмите за обучение в училище. Политическите разговори с чужденци са криминализирани. Да критикуваш Кадафи е държавно престъпление.[8] Смъртните наказания се изпълняват публично и се предават по телевизията.

Стигаме до проблемната ситуация, очертана от два полюса:

  • Най-лява, социална държава.
  • Най-репресивно държавно управление.

Разбира се, от определен ракурс може да се види само социалната държава. От друг – само репресивното управление. За политолога и за социолога най-съществено и най-интересно е съчетанието. Именно съчетанието е феноменът. Между двата полюса има свързващи звена: богатството на Либия, най-богатата страна в Африка, личната власт, идейната монолитност.

В контекста на арабската революционна вълна сравняват Кадафи с Мубарак и с Бен Али. Сравнението е некоректно или най-малкото – едностранчиво. Измерен с египетска мяра, Кадафи не е еквивалент на Мубарак, а на Насър плюс Мубарак. Насър е инициаторът на египетската революция и строителят на новата египетска държава. Има идеологическо понятие – насъризъм, което е влязло в речниците. Измерен с тунизийска мяра, Кадафи не е Бен Али, а Бургиба плюс Бен Али. Бургиба е строителят на нов Тунис и на него дължим понятието „дестурски социализъм”. Може да се приложи и консервативната арабска мяра. Бастионът на арабския консерватизъм е Саудитска Арабия. В нейните основи е дейността на държавника и военачалник Ибн Сауд и на идеолога, религиозния фанатик Уахаб. Саудитска Арабия е едновременно и Уахабитска Арабия. Кадафи съчетава и двете роли, с каквато и мяра да се измери неговото историческо присъствие. Сравнението на революционните процеси в Египет, Тунис и Либия изисква времето, през което управлява Кадафи, да се измерва не само с календара, но и с неговите роли.[9]

Уникалната политическа система на Либия е изградена върху авторски идеи. От тази гледна точка става дума за уникален социален експеримент. Да се правят опити за прогноза на бъдещето на страната, без да се анализира и разбере този експеримент, не е продуктивно, да не кажа, не е сериозно.[10]

Идеите на Муамар Кадафи са изложени в т.нар. „Зелена книга”. Тя е неголяма по обем, но е публикувана на части в продължение на четири години. В началото на 1976 г. излиза първата част: „Решение на проблема за демокрацията (властта на народа)”. Следва реорганизация на държавата на основата на тези идеи. През 1977 излиза втората част – „Решение на икономическия проблем (социализма)”, и следва преобразуване на икономиката на страната. Най-после, в средата на 1979 излиза третата част: „Общественият аспект на третата световна теория”. „Зелената книга” е завършена и дава зелена улица за цялостно обществено преобразуване.

Обърнете внимание на взаимоотношението между идеите и реалността. Шарл Фурие е мечтаел да осъществи своите социални идеи. Определил е кафене, в което всяка седмица в точен час търпеливо чакал да се появи спонсор. Напразно. Маркс е останал само наблюдател на историческия процес и опозиционен деец. Ленин оглавява революционно правителство, но изрично подчертава: ние още не знаем какво е социализъм.[11] За разлика от Маркс, Кадафи може. За разлика от Ленин, Кадафи знае. За разлика от Фурие, той има богат спонсор. Сам спонсорира себе си от името и със средствата на либийския народ.

Както и да се развие либийската криза, едно е сигурно: валидността на „Зелената книга” приключи. Тя преминава към идеологическия архив. Остава да се направи дисекция на нейното съдържание.

Нека да опитаме.

Идеологическият казус

Зелената „библия” е предмет на култ в самата Либия. Извън нея, лишена от ореол на святост, предизвиква едностранчиво политически оценки или иронични усмивки. Характерни отзиви: „идеологически бълнувания (вж. обърканата му „Зелена книга”)[12], „дълъг и трудноразбираем анархо-колективистки позив на „вожда на революцията”).[13] Иронията е провокирана не на последно място от дълбокомислени разсъждения например на тема „Жената е човек. Мъжът също е човек … Жената, както и мъжът, яде и пие…” Към това е прибавена гинекологична справка… Нека преди да се забавляваме, да вземем предвид самия жанр. Да си спомним Светата Библия: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие, 1:27). „Зелената книга” третира и елементарното, всекидневното, и високите етажи на социалното управление.

Основната претенция е фиксирана в подзаглавието към всяка от трите части на книгата: „Трета световна теория”. Става дума за трети път, който не е нито капиталистически, нито комунистически. Самата претенция е предизвикателство, което заслужава да се измери с европейския политически и идеологически опит. В Либия това не се правеше по понятни причини: статутът на книгата е твърде висок, за да търпи сравнения. В Европа също не се прави, защото на самата нея се гледа отвисоко.

Ще използвам няколко опорни точки, за да покажа, че аналитичният подход е по-конструктивен.

В политически аспект на „третата световна теория” се отрича категорично партийната система и представителната демокрация. Според Кадафи:

„Партията представлява част от народа, а суверенитетът на народа е неделим.” И по-нататък: „Партията – това е племето в съвременната епоха. Тя е секта.” [14]

Подобни твърдения до такава степен излизат извън политическата практика на европейския ХХ век – и либерален, и тоталитарен, че звучат странно и екстравагантно. Фактите обаче показват друго. В европейската политическа теория и практика има ясно изразен аналог, само че не през ХХ, а през ХVІІІ век. „Република единна и неделима” – това е знамето на якобинците. Тъкмо водени от подобно разбиране, те задържат и спират процеса на превръщане на собствените си клубове, възникващи спонтанно в цялата страна, в политическа партия. Основата на якобинската политическа доктрина е идеята на Жан-Жак Русо за „Общата воля”, която не е просто сумата от волите на отделните индивиди, а съвпада с интересите на народа като цяло.

Якобинците са не само против партиите и политическите фракции, те са и противници на децентрализацията, на федерализма. Кадафи обаче залага на местното самоуправление, защото в него вижда единствено истинската, пряка демокрация. Не без основание по повод на тези негови идеи се споменават Бакунин, Кропоткин, Кардел.

На каква социална основа се обединяват тези толкова различни акценти?

Във втората книга се разглежда икономическият строй. Кадафи е изключително радикален критик на капитализма. Все едно има пред себе си манчестърския капитализъм.

„Наемните работници са един вид роби, колкото и да им се повишава заплатата.”[15]

Работната заплата вече показва, че има експлоатация. Уравниловката, която прокламира, ни връща към друг епизод от европейската политическа история: идеята за „съвършено равенство” и „Заговора на равните” на Гракх Бабьоф.

Да предположим, че общественото богатство се състои от 10 условни единици, както и че числото на неговите членове е също 10. В такъв случай частта на всеки ще бъде 10:10, т.е. по една единица на всеки.” „След като за задоволяване на потребностите на всеки член на обществото е достатъчна една единица от общественото богатство, то тогава онези, които владеят обществено богатство, превишаващо една единица, в действителност си присвояват правата на другите членове на обществото.”[16]

Значи ако богатството е от 10 единици и обществото е от 10 души, всеки има право на една единица. Ако някой вземе две единици, ограбва другия. Може обаче единият от тези десет души да работи повече, да бъде по-способен. Какво тогава? Колко трябва да получи? Отговорът е категоричен:

„Майсторството и умението на работниците не е основание те да получават право върху чуждата част…” „Новото социалистическо общество не допуска различия в полагаемата се на всеки един от неговите членове част от общественото богатство.”[17] Как да не си спомним за Бабьоф.[18]

Докъде ще се стигне по тоя път?

„… Окончателно ще изчезнат печалбата и парите”, „произведеното напълно ще задоволява материалните потребности на всички членове на обществото.[19]

„Окончателното решение е в премахването на работната заплата и освобождаването на човека от нейното робство, във възстановяването на естествените закони, регулиращи взаимоотношенията преди появата на класи, различни форми на управления и законодателствата.”[20] (к.м.)

Крачката напред е две крачки назад. Според мен това е ключ към секретите на кадафизма, към утопията на Кадафи, или по-точно преплитането на утопия и антиутопия. „Преди появата на класи.” Идеализация на предмодерното общество, на родово-общинния строй, характерна за ранните комунистически утопии.

Кадафи говори за „естествен социализъм”, „естественото правило за равенство”, „естествения ход на живота”. Частната собственост, парите, печалбата, държавата – всичко това са изкуствени наслоявания. Опора на общественото устройство, което смята за идеално, Кадафи намира в естествените неща, а естествено очевидно е онова, което има дълъг исторически стаж.

Изпъква религията. „Естествените закони на всяко общество са обичаите или религията. Всеки опит да се установят други закони, непроизтичащи от тези два източника, е нелогичен и безплоден. Конституциите не са закон на обществото. Конституцията представлява изкуствено създаден основен закон…”[21] Не трябва да се учудваме, че още в началото на своето управление обявява исляма за държавна религия и въвежда законодателство според шериата. Фундаменталисткият патос на неговата теза бие на очи.

Търсенето на естествени опорни точки има още един акцент: кръвната връзка.

В системата на Хегел обществото е структурирано чрез взаимоотношенията на семейство, гражданско общество, държава. В „Зелената книга” също намираме триединство, но по-различно: семейство, племе, нация. На мястото на гражданското общество е племето, чието „единство се изгражда преди всичко на основата на кръвното родство и на общия произход”.[22] Племето е разраснало се семейство, нацията – разраснало се племе. Не трябва да се учудваме, че в „Зелената книга” се появяват расистки елементи. Според нейния автор са неизбежни обществено-историческите цикли: господството на жълтата раса в света се сменя с колониализма на бялата раса, а

сега настъпва ред на господството на черната раса[23] (к.м.).

Ако „негритюдът” на Леополд Сенгор описва неповторимата diferentia specifica на „черния човек”, то Кадафи предлага философско-историческа теза за доминация на „черната раса”. При това – за разлика от Сенгор, самият Кадафи (по майчина линия – евреин, по бащина – арабин)[24] не принадлежи към тази раса. Нито един държавен ръководител на Африка не е рискувал да лансира идеи, които могат да оправдават черния расизъм. А вниманието на Кадафи към черна Африка е не само идеологическо, а и финансово-икономическо, геополитическо (негови идеи са създаването на „Съединени африкански щати” и „Южноатлантически пакт”), дори военно-политическо (ако вземем предвид военните авантюри в Чад и Уганда). Африканската идентичност на страната има приоритет дори в сравнение с арабската.[25] Едва ли трябва да се учудваме, че позицията на Африканския съюз по конфликта в Либия е обременена със симпатии към Кадафи и се различава толкова съществено от позицията на Арабската лига.

 

Патернализмът, продиктуван от идеализацията на миналото, вдъхновява предписанията на Кадафи за ролята на жената, между другото твърде близки до националсоциалистическата рецепта.

Жената и мъжът са „хора в равна степен”, но имат различни „естествени функции”, от които не трябва да се отклоняват. Жената трябва да забременее, да роди и отгледа деца. Кадафи е против абортите и контрацептивите, против детските ясли и градини, против „опитите жената да бъде заставена да работи като мъжа”. Колкото и естетически аргументи да се изтъкват (красотата и женствеността, погубвани от принудителен труд), колкото и тежки обвинения да се отправят срещу „нецивилизованите материалистични общества”, натрапва се друга аналогия.

Историческа справка. Нацистите (и лично Хитлер) декларират категорично уважението си към жената, подчертават нейната роля за величието на Третия райх. Но жената трябва да знае своето място. „Нейният свят е нейният мъж, нейното семейство, нейните деца и нейният дом.”[26] Политиката не е за нея. Жените са лишени от правото да гласуват, придобито след революцията от 1918. За Кадафи изобщо няма такъв проблем, доколкото в Либия и мъжете не гласуват. Но за каквато и да е друга обществено-политическа роля на жената, не става и дума. Едва ли трябва да се учудваме, че либийските жени се сблъскват с дискриминация и консерватизъм. [27]

И накрая – черешката на тортата: отношението към спорта и изкуството.

„Мигриращите бедуински народи не проявяват интерес към театъра и представленията, тъй като се отнасят прекалено сериозно към изпълнения им с труд живот, чиито творци са те самите. Бедуинските общности не наблюдават спортни игри и състезания, а те самите се отдават масово на веселията и игрите…[28]

На своите поданици Кадафи предлага: хляб без зрелища. Ако, разбира се, не се вземат предвид публичните екзекуции.

 

„Зелената книга” е амалгама от различни идеологически елементи. Ако текстът се превърне в музика, можем да чуем „Sa ira!… Аристократите (пардон, партийните дейци) на фенерите…” След това ще усетим полъха на Гуляй поле: „Люба, братци, люба…” Но още преди да разпуснем „с нашим атаманом не приходится тужить”, ще чуем мобилизиращото „Смело, товарищи, в ногу…” Появява се сякаш червено знаме, но като се вгледаме по-отблизо, в центъра му започва да се мержелее свастика и чуваме: „Die Fahne hoch…”, прекъсната от властното „Аллах акбар!”[29] Знамето не е червено, то е зелено.

Е, има ли идея в тази галиматия?

 

Ако има наука палеополитология, която да изследва древното в модерното, можем да кажем, че пред нас е една изключителна находка. Виждаме една молекула, един организъм с необичайни възможности да се развие по-нататък в различни насоки: към комунизъм, към фашизъм, към ислямски фундаментализъм. Но в каквато и насока да тръгнем, той ще се саморазруши. Третият път е път за никъде.

Наричат идеологията на Кадафи „ислямски социализъм”. Такава е практиката в Джамахирията, според самия Кадафи. Но никъде в „Зелената книга” не се говори за ислям. Тя е с универсални претенции. Поради това се превъзнася обичайната за всеки народ религия. Самата система на управление е светска, с уговорката, че Кадафи се самообявява не само за „крал на кралете на Африка”, но и за „имам на ислямския свят”. Доктрината не е и комунизъм, измерена с мащаба на съветската идеология. Съвпадението на бъдещия комунистически строй с първобитнообщинния в някакъв смисъл го има и в съветската доктрина, но като „отрицание на отрицанието”, връщане сякаш към миналото. При Кадафи отрицанието е по-семпло, акцентът е връщане към миналото, пренасяне на миналото в настоящето и бъдещето. Затова едната доктрина отрича религията, а другата я превъзнася. Фашизоидните елементи в самата доктрина на Кадафи не са случайни, но и разликата не е случайна. Фашизмът в нито един вариант не отрича частната собственост.

Най-същественото и най-интересното в казуса „Кадафи” е това, че по един изключително откровен и семпъл начин е теоретизирана съпротивата на предмодерното срещу капиталистическото натрупване, срещу капиталистическите отношения. Съпротива, която по различен начин се реализира и при толкова различните якобинци, анархисти, комунисти, фашисти и хомейнисти. Можем да кажем, че имаме пред себе си едно сложно явление, което възниква в хода на модернизацията. Можем да го наречем революционен мегафундаментализъм.

В политологическата литература е въведено понятието реакционен модернизъм. Използва се по повод на фашизма, специално на немския националсоциализъм и неговата идейна предистория. Несъмнено е, че по времето на Кадафи Либия се превърна от най-бедната (или една от най-бедните) страна на Африка в най-богатата. Несъмнено е, че либийците имат друг стандарт, несъпоставим с времето на крал Идрис Първи. Средната продължителност на живота в Либия се различава само с една година от тази в САЩ. Либийците са по-образовани в сравнение с тунизийците и египтяните. Но тъкмо поради това репресивната система става все по-трудно поносима.

Основният проблем на Либия не се различава от Тунис и Египет: асиметрична модернизация. Икономическо развитие, урбанизация, образователна революция, от една страна. Ограничаване, игнориране и смазване на правата на личността, от друга страна.

Политическият казус

В контекста на либийската реалност „Зелената книга” изпъква като конструктивен идеологически инструмент и едновременно камуфлаж на фактическото управление.

Политическият камуфлаж. В оригиналната управленска система, създадена от „Вожда на революцията”, има два сектора: на народните конгреси (сектор Джамахирия) и на революционните комитети (революционен сектор). В „Зелената книга” е описан само първият. Няма дори намек за втория. А той е водещият. Политическото ръководство и политическият контрол се намират в ръцете на революционния сектор, който осъществява „абсолютен революционен надзор на народната власт”. Именно на неговия връх се намира самият Кадафи. Революционните комитети ръководят народните конгреси и „издигат общото равнище на политическото съзнание и преданост на революционните идеи”.

Историческа справка. Натрапва се сравнението със Сталинската конституция от 1936 г. Дори хора като Лион Фойхтвангер бяха повярвали, че е крачка към по-голяма демокрация. Не е толкова чудно, ако се вземе предвид само текста, а не практиката. Според тази конституция властта е в ръцете на Съветите. Не става дума за ръководната роля на партията. „Член Първи” се появява много по-късно, по времето на Брежнев, и е израз на укрепнало самочувствие, което позволява отдалечаване от политическото лицемерие.

В СССР и Източна Европа имаше (административна) система от съвети и паралелно от (политически водещи) партийни комитети. В Либия Кадафи установява аналогична паралелна система с една важна разлика: политическото ръководство не се осъществява от партия. Разликата лесно може да се обясни с различния генезис на властта. В Русия е осъществена „революция от долу” с решаваща роля на болшевишката партия, в Либия – „революция от горе” на група офицери. Подобно обяснение обаче не е достатъчно. В съседен Египет „революцията от горе”, водена от Насър, беше продължена чрез създаването на партията Арабски социалистически съюз. Разбира се, проблемите на египетската революция и съпротивата, която среща, са несравнимо по-големи и следователно в по-голяма степен изискват наличието на политическа партия. Има обаче и още нещо. Партията усилва властта на върха на пирамидата, но също по принцип я ограничава.

Историческа справка. През 60-те години, тъкмо когато Кадафи плете заговор и навлиза в политическия живот, ЦК на КПСС свали от власт сякаш всесилния първи секретар Никита Хрушчов, а ЦК на ЧКП гласува оставката на Антонин Новотни. Впрочем има и десен тоталитарен опит на европейската страна, най-тясно свързана с Либия: в Италия през 1943 Големият фашистки съвет гласува с мнозинство отстраняването на Мусолини. В политическата история има само един прецедент на принципна невъзможност партийният лидер да бъде сменен: нацистката партия, която има Фюрер, но не и колективен ръководен орган. Разбира се, този опит е практически неизползваем. Няма политически ръководител, който може да рискува сравнението с Хитлер.

Отсъствието на политически партии персонализира управлението до степен, при която водачът не се нуждае от институционен статут. На Кадафи би могъл да завижда всеки един от „колегите-диктатори”, дори „Великият вожд” – Ким Ирсен. Либийският автократ няма държавен пост или партийна позиция, макар и най-отговорни. Има уникален статут: той е Кадафи… Един ден ще трябва да чуе тънката (и режеща) забележка на турския премиер Ердоган: след като Кадафи сам казва, че няма институционна отговорност – да отстъпи властта на друг, който има

Има още един управленски аспект. Забраната на политическите партии задържа и блокира прехода от кръвнородствени към идеологически-политически връзки. Кадафи се мотивира с това, че „партията е племето в съвременната епоха”. Получава се обратният ефект: племената влизат в ролята на партии.

Либийският случай е еднотипен с египетския и тунизийския, но и различен. Асинхронната модернизация е многократно усилена с институционен вакуум до степен, при която „държавата е по-малко от държава”, а фактическият държавен глава – няма държавен пост.[30]

Либийският Термидор. Нито една арабска страна, обявила социалистическа ориентация (Египет, Алжир, Тунис, Сирия, Ирак, Йемен, Судан), не отива толкова далеч в антикапиталистическите реформи, колкото Либия. Логично, след като в нито една от тях не се достига до толкова радикална теория на революцията. В някои случаи Кадафи надминава и практиката на източноевропейските комунистически режими. Например разпорежда наемателите на частни квартири да станат техни собственици. В духа на Книгата: ако 10 души разполагат общо с 10 жилища, но един има две, а друг – нито едно и трябва да стане наемател – налице е буржоазна експлоатация, която трябва да се пресече. [31]

През 70-те Кадафи се изявява като идеолог и реформатор на страната си, през 80-те – като глобален „антисистемен” играч. Той подкрепя ултралевичари като Фракция Червена армия, неофашисти като Хайдер, ислямисти като Ислямския фронт за освобождение във Филипините, сепаратисти в Северна Ирландия и радикални аборигени в Австралия и Нова Зеландия… Предприема военни авантюри. Организира терористични акции. Изважда от равновесие американския президент. Рейгън го нарича „бясното куче на Близкия Изток”… Последвалите международни санкции съвпаднаха с неблагоприятна конюнктура в световния пазар на суров нефт, с разходите за „гигантите на кадафизма” и резултатите от „спирането на процеса” в съответствие с „Книгата”.[32] През 90-те икономическият растеж се срива (до +0.8%), доходите спадат с 20%, недоволството нараства, избухват бунтове в Киренайка.[33] Не е без значение и новата геополитическа ситуация: край на Студената война, разпадане на СССР. „Малкият” антисистемен играч беше възможен само на фона на голямата антисистемна игра.

Идва времето на либийския Термидор. Кадафи прави десен завой – стимулира дребния бизнес в страната и прави компромис с водещите капиталистически страни: изплаща компенсации за свалените самолети (на САЩ в Шотландия и на Франция в Нигер), предава безцеремонно своите агенти, подкрепя войната срещу ислямския тероризъм, обявена от САЩ, публично се отказва от оръжията за масово унищожаване, пуска в търг 15 разрешителни за проучване на нефтени находища (11 от тях се печелят от американски компании).

Либийският петрол се проучва, извлича и преработва от чужди (западни) компании. И в тях работят чужди (египетски, китайски и др.) наемни работници. Така реалната промишленост в Либия остава извън идеологическата територия на „Зелената Библия”.

„Партньори, а не наемници” – обявява Кадафи. Дори ако точно по този начин резюмираме действителното му отношение към либийските работници, то очевидно не засяга практиката на западните компании. А в хода на икономическото развитие все повече чуждите „наемници” изместват местните „партньори”. На трудовия пазар има над един милион мигранти (при 1,729 милиона собствена работна сила, включително безработни!) от Египет, Магреб, Китай, Индия, Филипините, Виетнам, Полша… Положението на „сините якички” е незавидно, макар и по-добро, отколкото в собствените им страни. Според наблюдения на български лекар, в драстичен разрез с високопарните излияние на „Вожда на революцията”, египетските гастарбайтери са третирани ако не като парии, то като шудри.

В условията на социална държава и едновременно усилен внос на чужда работна ръка (лишена от социални предимства) либийците се ориентират към търговия на дребно и служба – в администрацията, полицията, армията. Административният щат има граници. Общият брой на военнослужещите е 50 000 (25 000 наборници и 25 000 волнонаемници). След края на войната в Чад Кадафи не проявява стремеж да ги увеличава. Армията в Либия няма самостоятелно участие в управлението и в икономиката (както е в Египет), тя не е партньор, а е инструмент на клана Кадафи. През 80-те години са създадени паравоенни формации от чужди наемници – Панафрикански легион и Ислямски арабски легион, както и Народна милиция за местна самоотбрана. Престижно и изгодно е да бъдеш офицер, но това не означава, че армията се ползва с политическо доверие. Очевидно Кадафи никога не забравя, че сам той като офицер е осъществил успешен заговор. (Бунтът показа, че е бил прав: повечето генерали го напуснаха, цели поделения преминаха на страната на въстаниците и трябваше да разчита на наемници и на елитните части, командвани от член на семейството.)[34]

Социалното неравенство, изгонено през революционната врата, се връща през термидорианския прозорец.[35] Търговията на дребно, смачкана по време на антикапиталистическите реформи, се масовизира – и изражда в корупционна практика. Нещата се преобръщат. Големите държавни магазини (същите, за които пише българският блогър като за социална придобивка), създадени, за да задушат частната търговия,[36] стават средство за нейното преуспяване. Схемата е елементарна. Държавните магазини действително продават на твърде ниски цени, но остават с постоянен дефицит на търсени стоки, защото частници ги купуват по договореност и ги препродават на високи цени. Държавата си затваря очите – дали поради съучастие в корупционната схема, дали поради „липса на указания”, но ефектът е налице: със социалните придобивки Кадафи – на практика или преднамерено, лумпенизира своя народ.

Тръгва се от идеалната постановка: „Партньори, а не наемници”. Стига се до реална ситуация, в която попадат младите либийци: „Нито партньори, нито наемници”. Оттук следва друг избор: „Бунтовници, а не лумпени”.

От егалитарен антикапитализъм към автократичен капитализъм: камуфлажът падна

„Зелената книга” документира стремеж към социално равенство, в чиято искреност едва ли трябва да се съмняваме. Проличава от реформите и социалната политика. И все пак на изхода от „зелената кутия” установяваме патернализъм, трибализъм, непотизъм, култ към личността, деспотизъм… Без да говорим, че още на входа са заложени мини като расизъм и ислямизъм.

Практиката едновременно реализира и опровергава Книгата.

Кадафи се обявява срещу племенното разделение, но развитието на гражданско общество е опасно и той се опира върху племенните различия, като йерархизира племената в зависимост от достъпа до властта. Естествено с това възниква потенциал на племенна съпротива. Още по-важно е, че противодействието придобива гражданска форма: вместо да се иска промяна в йерархията на племената, се настоява за премахване на самата племенна йерархия, преодоляване на трибализма.[37]

Кадафи хипостазира ролята на религията, но споделянето на властта с ислямския клир е също опасно и той системно мачка клира. С това възниква потенциал на религиозна съпротива.

Либия е традиционно разделена на Триполитания с център Триполи и Киренайка с център Бенгази. Киренайка е по-интернационализирана, с повече културни претенции. Първият университет е в Бенгази. Политическият център е Триполи. Йерархичната система изключва равнопоставеност. Доходите от нефта в Киренайка се разпределят в Триполи.[38] С това възниква потенциал на регионална съпротива.

В Либия има значително берберско етническо малцинство. Кадафи влезе в ролята на „възродител”. Обяви, че берберското малцинство е измислено от колониалистите. Предупреди майките, които говорят на берберски език с децата си.[39] С това провокира потенциал на етническа съпротива.

Учениците в Либия са длъжни всяка седмица да отделят по два часа за изучаване на „Зелената книга”. С комуникационната революция тяхната представа за света става твърде широка, за да се вмести в калъпите на зелената догма. С това възниква потенциал на генерационна съпротива.

Кадафи е автор не само на „Зелената книга”. В своята шатра той се концентрира и твори. Неговата белетристика „Спасение в ада”[40] беше преведена на английски. Сборник от разкази, притчи, размисли. Звучи интригуващо. А кой се спасява? Селянинът, номадът. Спасява се в града. Адът – това е Градът.

Сега можем да разберем по-добре и Книгата, и събитията, на които сме свидетели. Бунт на Града срещу Шатрата.

Основният принцип на управление на Либия, провъзгласен от Кадафи, е: „Властта, богатството и оръжията – в ръцете на народа”. По ирония на историята тъкмо това искат да осъществят онези, които отхвърлят властта му.

В Бенгази преди 42 години капитан Кадафи оглави преврат, който доведе до „революция от горе”. Сега в Бенгази въстание „от долу” постави началото на края на неговия режим. Цикълът завършва.

Измерен с френска мяра, Кадафи е едновременно либийските Робеспиер, Бабьоф и Наполеон. Сега влиза в ролята на втория, на „малкия” Наполеон. Това завършва неговата уникалност. Наистина в незавидната роля на Прусия влиза НАТО…


[1] Актуализиран текст на доклад, изнесен пред семинар „Арабската революционна вълна” на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски” на 20 април 2011.

[2] Данните са от национално представително проучване, проведено през април 2011 от ББСС „Галъп интернешънъл”, с индикатори на Институт „Иван Хаджийски”.

[3] През м. март т.г. Централната филипинска банка разреши временно (до края на юни) да се обменят либийски динари в ограничено количество срещу предоставяне на документи за пребиваване в Либия с цел да се улесни завръщането на филипинските гастарбайтери.

[4] Вж. en.wikipedia.org/wiki/Economy_of_Libya

[5] Вж. Economy of Libya. Wikipedia.

[6] Според оценка на дипломати: „The increasing disparity between what Libyans saw and wanted to buy and what they could afford (the majority are still employed by the government) has remain a problem. Static state salaries and inflation, particularly with respect to prices for food and key staples, have hit ordinary Libyans hard in the last two years” (crisisboom/…/wikileaks-repression-libyans/.

[7] Нови социални жестове бяха направени по време на бунта: субсидии от 324 евро на семейство, повишаване на заплатите на различни категории държавни служители с 150%, премахване на данъците и митата върху хранителни продукти.

[8] Сейф ал-Ислам, син на диктатора, предупреди, че „прекрачилите четирите червени линии, определени в 2007 (Кадафи, исляма, сигурността на държавата и единството на нацията), ще трябва да понесат последствията” (20.04.2011). А сам бащата заяви, че хората, които не „обичат” Кадафи, „не заслужават да живеят”. И се закани, че „ще прочисти Либия къща по къща” (The Daily Telegraph, London, 23.02.2011; Al Arabia, 26.02.2011).

[9] Специално заслужава да се отбележи анализът на Марк Левин: „In Tunisia and Egypt the ruling systems were bigger than the rulers themselves… Ben Ali and Mubarak could be sacrificed in order to preserve the system, or more precisely the power and wealth of elites whom it was constructed to benefit… There is no larger political order that could successfully push him out to preserve itself, as occurred in its neighbours to the east and west” (Mark LeVine. The shifting Zeitgeist of the “Arab Spring”. Al Jazeera, 11.04.2011).

[10] Представете си свободна Либия, в която има политически партии. Кадафистка организация може да бъде забранена само с тежки щети за демокрацията. Или да бъде допусната до борбата за власт с не малко рискове за демокрацията. Кадафи си дава сметка за „демократичните козове”, с които разполага, затова предложи (чрез сина си) „компромисен” вариант – избори при международно наблюдение.

[11] „Дать характеристику социализма мы не можем: каков социализм будет, когда достигнет готовых форм – мы этого не знаем, мы этого сказать не можем… Потому что еще ндля характеристики социальных материалов, кирпичи еще не созданы, из которых социализм сложится.” (В. И. Ленин. П.с.с., т. 36, с.65, 66).

[12] Игнасио Рамон. Либия, справедливо и несправедливо. „Монд дипломатик”, 7.04.2011.

[13] Жан-Пиер Серени. Либийският петрол… „Монд дипломатик”,7.04.2011.

[14] Муамар Кадафи. Зелената книга. София: Изд. на ОФ, 1990, с. 24.

[15] Пак там, с. 57.

[16] Пак там, с. 76-77.

[17] Пак там, с. 78.

[18] „Дори онзи, който би доказал, че е в състояние, благодарение на своите способности, да направи толкова, колкото правят четири души и на това основание би поискал възнаграждение за четири души, той би бил заговорник против обществото, тъй като с това би разколебал равновесието и би разрушил драгоценното равенство”. (Г. Бабеф. Сочинения. Т. 3, с. 520-521)

[19] М. Кадафи. Зелената книга, с. 93.

[20] Пак там, с.59.

[21] Пак там, с. 40.

[22] Пак там, с. 102.

[23] Пак там, с. 130.

[24] Етническият произход на Кадафи на пръв поглед е въплътен в неговата идея за „Изратин” – обща държава на Израел и Палестина. Всъщност по своето коварство тази идея беше надмината единствено от предложението на друг етнически евреин – президента на Иран Ахмадинеджад, Израел прост „да се премести”. (Скандалното разкритие за произхода на Ахмадинеджад от ислямизирани евреи бе направено преди изборите, но не попречи да бъде силово „преизбран”.)

[25] “Libya is an African country. May Allah help the Arabs and keep them away from us. We don’t want anything to do with them” (Libyan TV, March 2007; цитирано по Martin Asser. The Muammar Gaddafi story. BBC News, 26.03.2011).

[26] Реч на Адолф Хитлер на 8 септември1934. В: А. Хитлер. Принципите на национал-социализма. Избрани речи и прокламации. София, 1942, с. 278.

[27] Според Human Rights Watch: “despite the existence of formal guarantees of equality, women continue to confront widespread discrimination throughout Libyan society, which remains largely male-oriented and patriarchal” (www.hrw.org/en?node/11468/section/4).

[28] М. Кадафи. Зелената книга, с. 143.

[29] „Аллах акбар” („Аллах е велик”) е официалният химн на Либия.

[30] “The biggest challenge confronting the construction of a Libyan demos is the institutional void. Unlike Egypt and Tunisia, Libya is a state only in its capacity to coerce and distribute. It is not an exaggeration to state that Gaddafi’s Libya is an oddity or rarity: a ‘state-less state’. (Larbi Sadiki. Libya: Filling the void of a stateless state. 27.04.2011).

[31] “The first concrete manifestation of Qadhafi’s new economic militancy occurred in 1978, when he outlawed rental payments for property, changing all residential tenants into instant owners. The private sector housing and real estate industry was thus eliminated, and the new owners were required to pay monthly “mortgage” payments – however, families making less than the equivalent of US$500 a month were exempted from this obligation.” (www.traveldocs.com/lg/economy/htm).

[32] Британският посланик в Триполи, Anthony Layden, направи следната оценка (2004): „ 35 years of total state control of the economy has left them in a situation where they’re simply not generating enough economic activity to give employment to the young people who are streaming through their successful education system. I think this dilemma goes to the heart of Colonel Gaddafi’s decision that he needed a radical change of direction.” (www.rocklink.k12.ca.us/staff/zspears/…/alqaddafi.html).

[33] Вж. Ж.-П. Серени, цит. работа, с. 4.

[34] “In spite of the atmosphere of suspicion which has surrounded the Libyan armed forces since the Al-Fateh Revolution of October 1969, it has played and could play a major role in the popular rebellion which was ignited in 16 February 2011.” (Said Haddadt. The role of the Libyan army in the revolt against Gaddafi’s regime. 16.03.2011).

[35] “Besides the economy being unstable and highly dependent on oil prices, high per capita income hides the significant discrepancies between the various social classes in Libya. Although there are no detailed surveys about household income, expenditure or living standards in Libya, other types of data highlight the disparity between rich and poor. Agriculture, for instance, employs 20 percent of the labor force, although it contributes only 2 percent of GDP.” (Lahcen Achy. Al Quds Al Arabi. 8 Sept. 2009).

[36] “The most ambitious of the 1978 measures, however, was the attempt to do away with all private commerce, retail as well as wholesale… In theory, all private commercial transactions became illegal as the state began to open centralized supermarkets run by local people’s committees with the aim of undermining the numerous neighborhood shops that previously had catered to the daily needs of most Libyans.” (www.traveldocs.com/ly/economy/htm)

[37] “An independent newspaper called Libya appeared in Benghazi, as well as rebel-controlled radio stations. The movement opposes tribalism and defected soldiers wear vests bearing slogans such as “No to tribalism, no to factionalism.” (цитат по Wikipedia, 2011 Libyan Uprising, р. 4).

[38] “Once a breadbasket of the ancient world, the eastern parts of the country became impoverished under Jamahiriya-sponsored economic theories.” (пак там, с. 2).

[39] „Ако вашата майка ви предава този език, тя ви отхранва с млякото на колонизаторите, тя ви кърми с тяхната отрова.” (1985).

[40] Muammar Qaddafi. Escape to Hell and other Stories. London:Stanke, 1998. Английското издание обединява съдържанието на две авторски книги: Escape to Hell (1993) и Illegal Publications (1995).