Европейската революция (1789-1989) /част 2/

 
Източник:

Ретроспекция: енигмата на Маркс Защо енигма? Маркс е теоретик, който разглежда идеологията като илюзорно, фалшиво съзнание. Името му беше вградено в мощна и силово налагана идеологическа система. „Свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички”. Не обратното. Критерият е личността. Това е негово определение, не от дълго неизвестни ръкописи, а от знаменития „Манифест”. „Свободата не е нищо друго освен свобода за другояче мислещия!” Автор на тази ярка защита на дисидентството е революционер от Марксовата школа, Роза Люксембург. Това е същата линия. Е, как по тази линия се стига до ГУЛАГ, където действа правилото „Шаг влево, шаг вправо считается побегом!” Обществото се равнява по това лагерно правило: ляв уклон, десен уклон се смятат за КРТД/КРД (1).

Има и втори въпрос. Как е възможно компрометираният от „реалния социализъм” Маркс да получи признание като „мислител на хилядолетието”? Не става дума само за анкета. В „Макропедията” на „Британика” има само двама мислители, на които е отделено повече място: Платон и Аристотел. И двамата са от друго хилядолетие.

Предлагани са немалко отговори на загадката. Пита се: хвърля ли нова светлина европейската революция?

Да се върнем към „Манифеста”.

„Proletarier aler Laender vereinigt euch!”

Може да се тълкува по два различна начина.

(1) „Спри процеса!” Спри поляризацията, обедняването и забогатяването, несигурността, капиталистическото развитие… Якобинците правят първия опит: утвърждават правото на частна собственост, но не допускат тя да се натрупва (2).  Следващата крачка прави Бабьоф. Просто не трябва да има частна собственост. Политическият комунизъм се ражда в хода на Френската революция на гребена на лявата Жерминална вълна като продължение на якобинството (3).  Патосът на този комунизъм е равенство, доведено до крайност (“L’egalite parfait”). Това еантикапиталистически или докапиталистически комунизъм. Егалитарен, уравнителен. Жизнена програма е ситостта. Силов, репресивен, казармен комунизъм.

Маркс го подлага на безпощадна дисекция и открива: „конституирана като власт завист”, „представата за някакъв минимум”, „определена, ограничена мярка”, „връщане къмнеестествената простотия на бедния, недодялан и без потребности човек, който не само не се е издигнал над частната собственост, но дори не е и стигнал до нея”. Цитирам само част от тази критика, която по категоричност не се отличава от антикомунистическата, а по дълбочина значително я надвишава. Да не говорим, че е 100 години преди да започнат прословутите следвоенни 45. Известна е на специалистите, но не и на широката публика. Вероятно би объркала по различен начин и левия, и десния електорат. Енгелс на свой ред пише как в средите на тези „комунисти по чувство” възникват амбиции за диктатура и „нещо като комунистически ислям”. (Това е публикация от 1885, не е от частно писмо.)

Маркс влиза в тежък конфликт с „комунистическия ислям”, това разцепва и слага край на първата международна комунистическа организация. Негова теоретична изходна точка е прогноза за горна историческа граница на капиталистическата система. В такъв случай частната собственост трябва не да се спре, а да се надживее до онзи предел, в който законът за стойността престава да бъде двигател на развитието, а мяра на общественото богатство става не работното, а свободното време. Хоризонталните връзки достигат до своя завършек – до отмиране на държавата, преодоляване на отчуждението, самореализация на личността. Едва на този финал получаваме отговор на кардиналния философско-антропологически въпрос: какво представлява обществото – суперсистема спрямо индивида, подобно на термитника, или оптимална среда за неговата реализация.Посткапиталистически комунизъм, който е “натурализъм – хуманизъм”. Висока теория. Как да се приземи политически?

(2) „Оптимизирай процеса!” Може да стане по два различни начина. Чрез реформистко разширяване на хоризонталните връзки (затова например Бебел пише за женската еманципация) до промяна на системата (Маркс допуска това за Англия и САЩ). Или чрез форсиран революционен завършек на целия процес, при който насилието играе (не повече от) ролята на „акушер”.

Последващата история на революционната идея е политологически трилър. „Оптимизирай процеса!”на Запад става „Спри процеса!” на Изток, а спирането му Изток става импулс за оптимизирането му на Запад. Съжалявам, че не е възможно да проследя перипетиите и ще трябва да се огранича с равносметката. Изумително е до каква степен отношението към 1793 играе ключова роля. Твърде вероятно, когато Ленин е обвиняван от меншевиките (но също от Роза Люксембург и Карл Кауцки), в „якобинство”, а той отговаря „вие сте жирондисти”, това да е изглеждало просто като политическа размяна на „комплименти”. Времето показва имат ли реална стойност политическите „етикети”.

Ще използвам пример извън европейската история, заради това, че е по-близо във времето и заради това, че е особено нагледен. По време на „великата пролетарска културна революция” маоистите обявиха президента Лю Шаоци за „каппътист № 1”, а Дън Сяопин – за „каппътист № 2”. Звучи странно, дори абсурдно. Дън Сяопин, участник във „Великия поход”, изминал 10 000 километра и оглавил най-голямата комунистическа партия – за да тръгне по капиталистически път. Коментаторите тълкуваха: борба за власт, в която се използват идеологически компромати. А неформалните отзиви бяха – „хунвейбинска дивотия!” Лю загина, Дън оцеля, проведе Реформата. Сега е по-ясно дали „каппътист” е било празна дума. „Културната революция” беше кръстопът в развитието на китайската революция. Дилемата беше същата „Спри процеса!” или „Възстанови и оптимизирай процеса!”

Какво показва равносметката?

  • Европейската революция не надхвърли границите на капиталистическата система. Не се състоя нито една посткапиталистическа революция.
  • „Реалният комунизъм” на ХХ век, реализиран чрез командно-административната система на Сталин, се оказа много близък до описания от Маркс първичен комунизъм, до “представата за някакъв минимум”, до неговата “определена ограничена мяра”. Бих допълнил, че на самия сталинизъм му приляга определението (на Енгелс) „комунистически ислям”. Но главният въпрос не е в личността на Сталин. Руските работници и селяни не могат да изградят посткапиталистическо общество.
  • Процесът на капиталистическо развитие не може да се спре с административни и репресивни мерки. Логиката на историята се оказва ирония на историята: „Некапиталистическото” развитие се оказва особен път към капитализъм. „Социалистическите революции” – особен тип некапиталистическо развитие, може да се каже, алтеркапиталистическо развитие, асинхронна модернизация.  Теоретичният комунизъм на Маркс става смокиново листо на практическия комунизъм на Сталин. Маркс, който не е желаел да се смята дори за марксист, става марксист-ленинец.

Иронията има и теоретичен аспект: Тезата на Маркс за това, че производствените отношения се „пръскат” под натиска на развитието на производителните сили, беше потвърдена и нагледно демонстрирана, но не в развитието на капиталистическите, а на социалистическите страни.
Можем да разберем защо реалното движение към общество на свободната индивидуалност, прогнозирано от Маркс, помете от историческата сцена тъкмо общества, в които неговият портрет стоеше на най-видно място. И заедно с това актуализира интереса към неговото теоретично наследство.

В контекста на Студената война Маркс се възприемаше и оценяваше преди всичко като идеологическо знаме на една от двете страни. Сега можем да го видим като теоретик без поетите и натрапените му идеологически ангажименти.

Старата къртица продължава да рие. Европейската революция завърши, колкото и условно да изглежда това. В ход е глобалната революция. Новият исторически контекст мотивира нови оценки и преоценки.

В края на ХІХ век Едуард Бернщайн изтъкна, че изводите в „Капиталът” за поляризацията, за абсолютното и относителното обедняване на работническата класа не се потвърждават. През ХХ век това стана банален пример за грешките на Маркс. В края на века въпросът се постави на преразглеждане, но не в европейски, а в глобален обхват. Мотивират се заключения като „Маркс е съвършено прав” (Уолърстейн). Не навлизам в темата, а само маркирам методологията: променя се пространствено-времевия континуум, от който тръгва анализа.

Перспективата. Енигмата на бъдещето.

Наблюдаваме продължителен, може да се каже вековен, дрейф на идеологиите. Либерализмът в началото на ХХІ век е доста различен от либерализма в края на ХVІІІ век. Неговото мощно и продължително въздействие преобразува идеологическата скала. Социализмът се либерализира. Консерватизмът става особен вид либерализъм. Фашизмът е опроверган, комунизмът се самоопровергава. Крайните идеологии, възходящи през 30-те години, се маргинализират. Дрейфът осигурява напредък на политическия центризъм. В европейската политическа скала дясното ставацентър-дясно, лявото – център-ляво.

Има обаче едно „но”, един апостроф, изразен в крайна форма от Уолърстейн. Нека го зададем като въпрос: можем ли в най-либералния век да застанем зад Кант, според който правата на човека включват правото на световно гражданство, регулирано от правилата на всеобщото гостоприемство.
В 1989 падна Берлинската стена. Междувременно беше изградена Испанската стена, срещу мигрантите от Мароко; тя е по-висока и по-дълга от Берлинската. И в прекия, и в символния смисъл, защото отделя Европа от Третия свят. Изглежда навлизаме в задънена улица. Нито Европа е готова да отвори вратите си, нито имигрантите са готови да престанат да тропат по тях.

Нов антилиберализъм набира скорост. Това не е част от европейския революционен цикъл, а от глобалната революция. Уолърстейн вижда на хоризонта посткапиталистическо общество, Фукуяма – „постчовешко”, но либерално бъдеще. И в двата случая обаче има място за „но”. Историята е поливариантна. Самата перспектива на вида хомо сапиенс е проблематизирана доказваше мъдрецът Бернард Мунтян. Шансовете да се достигне до ново равнище на човешка свобода са реални, но не са предопределени.

Решението на глобалните проблеми изисква друго равнище на мислене.

Резултат от Европейската революция не е просто победата на една идеология над друга. Не е и идеологически синтез. Това е трасирането на път към надидеологическо мислене, т.е. мислене над националните, регионалните, класовите, расовите и други частни интереси. Преходът към хоризонтални обществени отношения включва изживяването на дискриминационните нагласи, на дискриминационните „-изми”.

Сумарен резултат от и мяра за относителната завършеност на Европейската революция е новакултура на свободата. И други страни извън Европа допринесоха и допринасят – особено САЩ, за нейното изграждане, но в нито един континент тя не е получила такова признание и мисля, че не е толкова интериоризирана, колкото в нашия.

Българският път в Европа ще се измерва с българското участие във възпроизвеждането и развитието на тази култура.

Убеден съм, че българските политолози, в частност възпитаниците на специалност „Политология” в Софийския университет, могат да допринесат съществено за рационализирането на българския политически живот, във всички негови сектори, а с това и за нашето пълноценно приобщаване към високото равнище на култура на мира и демокрацията, култура на свободата.

(1) КРТД – „Контрареволюционна троцкистка дейност”; КРД – „Контрареволюционна дейност”. И в двата случая се попада под ударите на чл. 58 от НК на РСФСР.
(2) Законът за „Общия максимум” от 29.09.1793 въвежда държавно регулиране на цените на всички стоки от първа необходимост.
(3) След Термидорианския преврат „Общият максимум” е отменен, започва „оргия на собствениците”. Следва носталгия по якобинството и въстанията през жерминал и прериал, Година трета.
(4) Ленин и Троцки са били убедени, че Руската революция ще бъде детонатор на Европейската. Дори в средата на 1920 г. в доклад пред Втория световен конгрес на Коминтерна неговият председател Г. Зиновиев твърди: „Да, може би ние сбъркахме. Не една година, а две или три години ще бъдат необходими, за да стане съветска цяла Европа.”
(5) Самата формула на социализма, дадена от Ленин – „Съветска власт плюс електрификация на цялата страна”, не съдържа нищо посткапиталистическо. „Електрификация” (това са „новите технологии” в началото на миналия век) се осъществява, успешно от капиталистически фирми и държави. А „съветска власт” е условното име на репресивна институционна система, която ще осъществи силово егалитарна колективизация и индустриализация. Съветската номенклатура влиза в историческата роля на средна класа.

Академична лекция, изнесена от проф. Петър-Емил Митев на 10 юни 2011 в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски” по повод 25-годишнината на специалност „Политология”.

Статията е публикувана във в. „Гласове“ на 22 юни 2011г. под същото заглавие.