Анализ на политическия февруари 2018 г.

 
Източник:

Европа, Балканите и България:

какво губим, докато печелим

 Идващата сега голяма коалиция в Германия още преди легитимирането си не поражда вдъхновение, напротив, на нея се гледа все по-често като признак на „износване“, като симптом на „финал“ за едни елити и свързаните с тях политически практики.

Не може да се каже, че и от Франция идва надежда за голямата позитивна европейска промяна, защото амбициите на президента Макрон да води европейския „парад“ се сблъскват с липсата на достатъчно готови да се подредят зад него „батальони“.

Поредното доказателство е Италия. Явно консервативната и популистка вълна продължава.

На този фон българското европредседателство остава с прекалено много неизвестни. А и като че ли остана на заден фон у нас.  

Европа – пак с лидерство на Меркел? Или пък вече на Макрон?

Големите страни в Европа се сблъскват с все повече вътрешнополитически проблеми. Във Великобритания – на прага на Брекзит, управляващият екип на Тереза Мей губи парламентарно мнозинство и е подложен на атаки. Германия половин година няма ново правителство и когато перспективата най-после се очерта, перспективата за Италия като че ли се загуби. Испания не изживява каталунския шок. И така нататък.

 Единственото позитивно изключение е Франция.

След Брекзит Франция остава и единствената страна в ЕС с атомно оръжие. И с постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Следователно на върха на световната дипломация не може да се вземе нито едно решение без съгласието на Франция.

В този благоприятен контекст президентът Макрон започва амбициозна геополитическа игра. Единствен от „големите” той излезе с ясно изразена визия за перспективите на ЕС. Обяви европейското присъствие в Близкия Изток, дори заплашва със силова намеса. Става острие на ЕС в отношенията с Турция. Изпреварващо прехвърли мост към отдалечаващата се Великобритания. Изразява европейското противостоене на Русия. В отговор руските медии иронично подхвърлиха, че има нов кандидат за ролята на Наполеон.

Засега обаче надеждите на Макрон, че в първите месеци на 2018 г. Европа ще излезе от политическата безпътица и ще се стигне до ясен пакет от предложения за бъдещето, остават под въпрос. Защото за ясно бъдеще ЕС разчита и на Германия във френско-германската ос. Но 

перспективите в Германия остават под въпрос.

Вярно е, че германската политическа криза извървя път към разрешаване. Но от това не следва непременно, че трасето към по-ясни перспективи за Съюза е открито.

Тежките преговори между консервативния блок в Германия и ГСДП имат няколко противоречиви последици.

Първо, видим успех за канцлера Меркел, която с четвъртия си мандат демонстрира, че винаги излиза победител от сложни политически ситуации. Но цената е висока, тъй като постави въпроса за приемник на Меркел, а тя самата често бива коментирана в медиите и сред общественото мнение в минало време, като политик на финала си, а не като знаменосец на някакъв нов път за Германия и Европа.

 Второ,

компромисна и не съвсем изяснена е позицията към мигрантските вълни. Съжителстват обещания за „горна граница“ с продължаваща позитивна оценка за ролята на мигрантите. Тук напрежението между традиционните партньори ХДС и ХСС остава високо.

 Трето,

коалиционното споразумение прилича на успех за ГСДП (те взимат и повече министерски кресла отколкото при други „големи коалиции“), но е придружено от тежък и трудно преодолим вътрешен разнобой в партията.

Парадоксално е, че съгласие под лозунга за „нов подем за Европа“ струва главата на най-„европейския“ политик в Германия, Мартин Шулц, чийто залез на националната политическа сцена настъпи точно година след наситения с толкова големи очаквания изгрев.

Императивът за смяна на поколенията при социалдемократите изглежда все по-належащ, но младежката организация не излъчва убедителни лидери.

 Четвърто,

компромисността на бъдещата коалиционна политика поражда недоволства във всички посоки. Представители на едрия бизнес вече декларираха категоричното си несъгласие с част от социалните мерки и липсата на данъчни облекчения в проектодоговора за правителство. А за значителна част от левите германци договорът е неубедителен, по противоположни причини – защото превръщал ГСДП в жертва на един преутвърден десен неолиберален курс на Германия.

 Пето,

симптомите на несигурност и склонност към компромиси в традиционния политически естаблишмънт подхранват допълнително почвата на радикализма, и далеч не е случайно, че в последните седмици проучванията сочат (за първи път!) второ място на крайнодясната „Алтернатива за Германия“, изпреварваща сриващата се все по-надолу социалдемократическа партия.

Шесто, в крайна сметка „голямата коалиция“ не дава и категоричен отговор за пътя на Европа. Коалицията едновременно се солидаризира с идеите за политическа консолидация на еврозоната и оспорва необходимостта от общото ѝ финансово ръководство.

Дали Германия или Франция ще посочват пътя на Европа и дали двете държави ще се сработят – засега решение няма.

Балканите по пътя на запад или по пътя назад

Тенденция 1: интеграция

Македония показва все по-голяма кооперативност и вече осъществява актове на добронамереност.

Многохилядните протести в Гърция всъщност реално работят за премиера Алексис Ципрас, защото дават основания да поставя по-всоки летви в преговорите.

За първи път от висока брюкселска трибуна (Европейската комисия) се чу годината 2025 като реалистично време за пълноправно приемане на Сърбия и Черна гора в ЕС.

Скорошното убийство на косовския сръбски политик Оливер Иванович не сложи, въпреки опасенията, край на диалога Прищина-Белград, а дори напротив, доведе до взаимни уверения в готовност за споразумение.

Тенденция 2: обратната

Прозвуча предупреждението на македонския албански лидер Али Ахмети, че ако Гърция не приеме промяната в името на Македония, това ще означава разпад на държавата.

Лансирана е и идеята за отделяне на Северно Косово (т.е. фактическа подялба), срещу която американското посолство в Прищина се обяви много решително.

Албанският премиер Еди Рама на свой ред огласи хипотезата, че след десетина години Косово и Албания могат да имат общ президент. От една страна, това изглежда като провокативен отказ от досега плътно следваната линия за „две албански държави“ на Балканите, които нямат намерения да се обединяват. От друга страна, трудно е да повярваме, че подобно изявление не е било предварително сондирано с определени геополитически фактори.

Международният контекст усложнява политическия процес. Ясна е тезата на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер, че европейско членство за Западните Балкани е невъзможно преди те да разрешат граничните си спорове.

Към тази теза може да се добави немският „ултиматум“ към Сърбия: трябва да признае Косово за отделна държава, в противен случай няма как да получи каквато и да била европейска перспектива.

Многозначително е предупреждението на руския външен министър Сергей Лавров, че Западът се стреми да направи от Сърбия „втора Украйна“, което Москва отхвърля.

Всичко това постанвя редица

въпросителни пред българското председателство

Липсва необратим напредък на фактическите приоритети на България. Очакванията за „въздушно“ и „морско“ членство в Шенген, както и придвижване към „чакалнята“ на Еврозоната, са попарени от редица немски официални лица, но в най-голяма степен от холандския премиер Марк Рюте, който на визитата си в София пряко оспори подготвеността на страната.

Освен това изглежда, че България е постигнала успех с посредничеството си за среща на върха Турция–ЕС във Варна, но до последния момент едва ли ще се знае дали срещата ще се състои – след като от Брюксел я поставиха под въпрос и я обвързаха с неприемливите според ЕС действия на Турция в Сирия и около Кипър.

Ето защо засилената международна активност на премиера Борисов служи преди всичко за вътрешна консумация, за създаване на впечатлението за сериозни постижения. Може да се каже, че целта му е постигната, но у нас европредседателството постепенно минава на заден план – поради вътрешнополитически сблъсъци и скандали.