Анализ на политическия април 2017 г.

 
Източник:

Институтът по социология „Иван Хаджийски“ публикува част от традиционния си анализ – с акцент върху Македония и другите огнища на ново напрежение. Пълната 20-странична версия на анализа, под общата редакция на проф. Петър–Емил Митев, по традиция е предназначена за абонати. В дискусията за анализа участват проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Пламен Владимиров.

Новите напрежения

Корейският възел: сделка на САЩ и Китай и/или нова фаза на гео-политически антагонизъм?

Американско-корейското противостоене има два възможни семпли изхода:

▪ САЩ могат да признаят статута на КНДР като ядрена държава и на тази основа да водят преговори с Пхенян. Опцията беше разглеждана от администрацията на Тръмп и това беше обявено публично.

▪ Пхенян може да се откаже от ядрената програма. Сигурността на страната е достатъчно гарантирана от ядрения чадър на Китай.

Първата опция беше отхвърлена във Вашингтон без афиширана аргументация. Явно е, че тя означава ново съотношение на силите в региона, което намалява геополитическата тежест на САЩ и съответно доверието на Сеул и Токио.

Втората опция е неприемлива за Пхенян: тя означава зависимост от Пекин, който според корейските догматици „върви по капиталистически път”.

Остава конфликтната ситуация. Не може да се реши по военен път. КНДР е най-подготвената за война страна в света. Промишлеността й е под земята. Десетилетия бяха изграждани подземни градове. Ракетите са защитени в скални планински масиви. Армията – по-голяма от американската! – разполага с до 100 атомни бомби и е идеологически високо мотивирана. Не може да бъде победена, без да бъде унищожена. А цена за победата ще бъдат – най-малкото! –  руините на Сеул и Токио и екологична катастрофа.

Конфликтът не може и да се замрази. Пхенян със сигурност ще продължи изпитанията на балистични ракети, поне докато достигне стабилна ефективност на вече демонстрирания образец. САЩ ще изградят ТХААД, а това също със сигурност ще влоши отношенията им с Китай.

По всичко изглежда, че Доналд Тръмп и Си Дзинпин са се договорили Китай да „опитомява” Северна Корея, а САЩ – да съдействат за програмата „Един пояс – един път”, вместо да започват търговска война. Но нито ефективността, нито дългосрочността на евентуалната сделка са гарантирани. Доверието е условно. Показва го не само САЩ с ТХААД. Китай продължава да изгражда „Подводна Велика китайска стена” в Южнокитайско море.

Франция: глътка въздух за ЕС?

Президентските избори във Франция дават глътка въздух на европейския политически естаблишмънт. С избора на Еманюел Макрон френско-германската ос се затвърждава и дилемата на предстоящите парламентарни избори в Германия има все по-малко геополитическо значение. И с Меркел, и с Шулц начело в Берлин, западноевропейското ядро на ЕС ще се консолидира върху досегашния брюкселски дневен ред, ориентиран към либерална политика, малка воля за промени и готовност за дистанциране от страните, които не са склонни да го следват.

Френският вот е симптоматичен за протичащите процеси в няколко направления. Първо, задълбочава се кризата на големите партии. Подобно на Австрия, става възможно на балотаж да отидат кандидати, които не са подкрепени от никоя от традиционните политически сили. Второ, социалистическата тенденция все повече изпада в сянката на либералната, и то като закономерен резултат от социалистическите политики. Това може да се проследи както от публичната подкрепа, която влиятелни социалистически среди (от експремиера Манюел Валс през министъра на отбраната Жан-Ив льо Дриан до кмета на Лион Жерар Коломб) дадоха на Макрон, така и от безпрецедентното за Петата република положение, при което комунистическият кандидат задминава социалистическия – и то с трикратна преднина. Трето, националистите все така се сблъскват в своя „стъклен таван“, но далеч не са изтласкани в периферията. Не е без значение, че младите избиратели във все по-голяма степен отдават предпочитанията си на тях или на крайнолевите.

Пирова ли е победата на Ердоган?

Може да се каже, че проблемът за властта в Турция не е окончателно и необратимо решен, а само отложен до следващите избори. Убедителна алтернатива на Ердоган не се е появила, но и консолидация около неговата политика няма.

Знакови са трите предстоящи външнополитически визити на турския президент: в Москва, Пекин и Вашингтон. Изборът ясно говори за антиевропейска демонстрация. Светът, който е важен за нас – внушават от Анкара, – е извън Европа. Европа вече не само не е ментор на турския път към демокрация и човешки права, но дори не е равностоен партньор. Безпрецедентното изявление на Ердоган, че турците ще определят бъдещето на Европа, поставя Стария континент в ролята на обект на въздействие, на съсед, който трябва да се съобразява и да приема инструкции.

Редът на визитите на Ердоган също едва ли е случаен. Първа е Москва, което най-малкото е илюстрация за продължаващо заиграване с евразийската карта. Засиленият интерес на Турция към Шанхайската организация за сътрудничество, улеснен институционално от Русия, осезаемо отправя сигнал към ЕС, че европейската интеграция не е единствената опция. Ердоган явно се опитва да играе сложна, но все по-антиевропейска игра. Въпросът при него, както и при Тръмп, е докъде е готов да отиде, защото въпреки всичко икономически и политически ЕС е значително по-изгоден за Турция, отколкото всички останали регионални форми на сближаване.

Балканският огън: „полудяване” vs евроинтеграция?

„Ако Балканите полудеят заради спиране на разширяването на ЕС, гражданите на Европа ще преживеят кошмар”. Това изказване, направено от министър-председателя на Албания Еди Рама, звучи почти като шантаж. Всъщност в него прозира стратегическа откровеност. Алтернативите са две. Първата: Западните Балкани влизат в ЕС и протича спонтанен процес на гражданско обединяване на албанците. Втората: вратата на ЕС остава затворена – тогава албанците се обединяват на своя държавна основа. Албанската интеграция трябва да се осъществи и в двата случая: или чрез ЕС, или за сметка на ЕС. Доколкото втората опция изисква съгласието на САЩ, което в момента липсва, валидна е първата: не да се почука, а да се блъска по вратата на ЕС.

Балканският регион навлиза в нови времена на нестабилност. Едва ли е случайно, че провокативното изказване на Еди Рама беше направено непосредствено след референдума в Турция. Албанската карта е практически и дори теоретически обоснован приоритет в политическата игра на неоосманизма.

Щурмът на македонския парламент е връхна точка в тежката и почти безизходна политическа криза, в която югозападната ни съседка изпадна преди повече от година. Перспективата, която се очертава, е нова гражданска война или нова форма на кризисно политическо противостоене. Страната е етнически разделена, а водещата общност също е непримиримо политически разделена! Политическият процес протича логично – и трагично. Можеше да се види ясно и преди десет години. Високопарната „антиквизация” води до практическа федерализация, която от своя страна е междинна спирка на полуразпад, а не форма на консолидация.

На старта на острата политическа схватка ВМРО-ДПМНЕ заложи на крайния македонизъм, а СДСМ – на европейската и атлантическата карта. Македонизмът, съчетан с разобличение на корупцията на социалистите по време на прехода, беше печеливш. И блокиращ. Никола Груевски не постигна компромис за името на страната, затвори нейния път към ЕС и НАТО.

Очевидно Груевски – Иванов ще играят за нови избори, в които разчитат да разобличат „предателството” на социалистите и да спечелят убедително. Зоран Заев не може да не си дава сметка за това и ще направи всичко, за да блокира този път – с помощта на албанците и на евроатлантическите партньори. Позицията на Русия към „славянските братя“ и „православни единоверци“ не трябва да се игнорира, но едва ли ще бъде достатъчна противотежест на Запада.

Кризата в Македония доведе до нетрадиционно бърза и навременна реакция на българската външна политика. БСП предложи, а доминираният от ГЕРБ парламент единодушно прие декларация за осъждане на насилието и в подкрепа на мирния път за решаване на противоречията. Никой не вижда собствен интерес от по-нестабилен регион. Действащият президент, настоящият и бъдещият премиери бяха единни в позициите си: добронамерено съдействие от страна на ЕС за преодоляване на кризата и в търсене на диалог както с официалните институции в Македония, така и с водещите политически партии.