Анализ на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев за процесите в международните отношения

 
Източник:

 

 

Оригинално заглавие: Пред нов „Вестфалски мир“2

Автори: Кънчо Стойчев, Андрей Райчев 

Линк към оригиналната статия.

Изглежда, че сегашната ситуация в света ще се запази необичайно дълго – поне що се отнася до политическите играчи.

Водещата роля на световната сцена ще играят вече известните герои – днешните лидери. Путин – още шест години, Меркел – почти четири, Макрон – по-дълго, Си Дзи Пин – колкото поиска, Ердоган – също дълго, а в САЩ мнозина от експертите предричат на Доналд Тръмп втори президентски мандат.

Основните роли са вече разпределени, актьорите са на сцената, но сюжетът на пиесата все по-трудно се разбира.

Защо? Защото елементарното предсказание, че светът отново ще се разцепи на две половини (САЩ и Европа срещу Китай и Русия) губи своята актуалност. Оптиката на „нова Студена война“ не минава. Тя не обяснява ключовите факти, не позволява да се правят адекватни прогнози. В тази изкривена оптика Тръмп изглежда клоун, Путин – агресор, Си Дзи Пин – скрита заплаха, Макрон и Меркел безпомощно се блъскат за дреболии, въпреки, че корабът вече потъва, а Ердогат свети на хоризонта като допълнителна опасност.

Тази изкривена оптика се появява в резултат на събития с десетилетна давност – след приписаната със задна дата „победа“ на Америка в Студената война. Макар и в кавички, тази „победа“ неизбежно издигна Съединените Щати в позицията на глобален лидер (както това се случва в древния Рим след унищожаването на Картаген). В резултат у цяло поколение западни политици се формира убеждението, че Русия и Китай се стремят към реванш чрез нова спирала на конфронтация.

По принцип тази оптика би могла и да сработи, но в света настъпи период на кардинална трансформация.

Светът стана по-глобален, отколкото предполагаха даже най-ярките привърженици на икономическата глобализация.

(1) Възникна и получи глобално присъствие една нова представа за суверенитет (в смисъл, че той се базира на признанието на една държава от другите държави и вече не се основава върху сила.

Освен това (2) се образува безпрецедентно общо разбиране на природата (никой днес не поставя под въпрос естеството на атома или на ДНК),

а също така (3) възникна консенсус във връзка с това, че мирът е нормалното състояние на човечеството.

И най-сетне (4) светът глобално се отказа от търсене на универсална, „правилна“ идеология, религия, доктрина. Мигновеният неограничен достъп до информация, който в момента има всеки човек, превръща в нищо не само нашите обичайни понятия за време и пространство, но в известен смисъл – и самата реалност. Всичко това не са просто „нови явления“, те противоречат на цялата досегашна практика на човечеството.

„До сега за технологически пробив, който промени историята, можеше да бъде смятано изнамирането на печатарската преса през ХV век… Просвещението предостави традиционните истини на свободния и склонен към анализ човешки разум…

[Днес] когнитивните способности на човека губят своя личностен характер. Индивидът се превръща в набор от данни и тези данни започват да доминират. Истината става относителна. Информацията застрашава да пресили разума“ – пише Хенри Кисинджър.

Политическа регионализация

На глобалната икономика не съответства глобална политическа регулация; и резултат на това несъответствие започват опитите на националните елити да създадат регионални мрежи. В света се формират макрорегиони – не по географски, а по социално-политически признаци. Тоест, главен политически резултат от глобализацията става регионализацията. Това е особено видимо в случая с Европа, но аналогично процеси наблюдаваме и в Арабския свят, и в Южна Америка, и даже в Далечния Изток. А през последната година и половина – и в Съединените Щати, които също могат да бъдат смятани за макрорегион. По този начин новата политика на САЩ е преход от роля на глобален лидер към роля на водещ регион.

Ако тези предположения са справедливи, възниква важен въпрос: как хората възприемат новата ситуация?

Как хората мислят тези нови региони, тези нови обединения?

Ние сме убедени, че е налице гигантска инверсия: Докато „нация“ е нещо, което се мисли през общо минало (обща история и общ език), то „макрорегионът“ се възприема от неговите жители като общо желателно бъдеще, като обща съдба. Това е един нов, неизвестен досега формат на човешкото мислене. Състоянието е необичайно и лошо изучено, но дори мигрантите очевидно пътуват от регион в регион, а не от страна в страна. Нито целят страна („За Германия, Холандия или Франция…“). Нито се схващат като пристигнали от конкретни страни („От Ирак – Афганистан или от Африка?…“).

Новата регионалност често се описва като полицентризъм/многополярност на възникващия световен ред, т.е. като загуба на лидерски позиции на Съединените Щати. Подобна гледна точка има своите основания, но проблемът е там, че тя ни води обратно в оптиката на Студената война, доколкото от това гледище САЩ губят доминиращата си позиция, т.е. търпят поражение. В действителност Америка нито печели, нито губи, а се трансформира.

Една проста историческа аналогия с лекота ще илюстрира погрешността на това мнение за загуба.

Губи ли Франция, когато се отказва от колониите си в средата на ХХ век (така изглежда през 60-те години) или пък се освобождава от едно тежко бреме (както е очевидно днес)?

А Великобритания?

Или Холандия – в Суринам дори стават масови протести при деколонизацията…

А Португалия, където избухна революция, един от главните резултати на която беше деколонизацията на Мозамбик и Ангола?

Позицията на единствен световен лидер за четвърт век донесе на Съединените Щати много спорна слава, а също така значително изоставане в инфраструктурата, отбелязва Збигнев Бжежински в своята последна книга „Стратегическо виждане“ (Strategic Vision). Кое е по-добре: да представляваш водещия регион в света или да бъдеш лидираща държава, когато всички проблеми на света се оказват твои проблеми?

Именно затова е погрешно да се описва политиката на президента Тръмп като хаотична траектория на комедиант – зад стила на шоумен този поглед пропуска същината на действията. Но ако се погледне неговата политика през друга призма и се видят опитите му да изведе напред интересите на своя регион – така, както ги разбира, то ще получим една цялостна картина на събитията и ще стане очевидна деловата хватка на бизнесмена. По-просто казано: точната му сметка. Дали това се харесва на някого или не, но в действията на Тръмп има и логика, и последователност, има отказ от неоконсерватизма и възвръщане към класическия консерватизъм от времената на Никсън.

Опонентите на Тръмп разбира се никога няма да се решат публично да критикуват и дори да обсъждат тази логика. Затова възникналата ситуация почти „принуждава“ упоритите адепти на американското глобално лидерство да демонизират Русия като територия на своята борба. „Тръмп е руска марионетка“. Трудно е да се състави по-нелепо изречение. Но то прозвуча, върху него построиха мащабна агресивна кампания. Която беше един мързелив, лесен изход от ситуацията, който изглеждаше „безплатен“ и сигурен.

Как кампанията по осмиването на Тръмп и демонизацията на Путин повлия върху целевата си аудитория – т.е. върху общественото мнение и глобалното масово съзнание?

Едно неотдавнашно проучване на Gallup International Association, проведено в 58 страни от целия свят, показа че привържениците на политическата глобализация са постигнали обратен резултат, включително, че все повече хора на петте континента биха предпочели да ги управлява Путин. Като имаме предвид и фиаското с „делото Скрипал“ (което вече прилича на водевил), няма нищо чудно, че „фаворит“ на населението на планетата става руският президент.

Изследването показа още един парадокс: доверието към правителствата е по-ниско в развитите демокрации, отколкото в развиващите се или в авторитарните държави.

Либералният елит, разбира се, има претенциите на ексклузивен дистрибутор на демокрация. Но за ужас на този елит привичното – и „полагащо“ му се – мнозинство (т.е. главното действащо лице на една демокрация) се оказва крайно неприятна изненада. Да цитираме ли тук последните избори в Европа? Или в САЩ?

Защо обаче ситуацията протича така?

Защо скърца и се разпада толкова дълго работещата либерална политика?

Глобализация на лицемерието

Евроцентристките елити се стремяха да наложат „политически коректното“ мислене не като форма, а като съдържание. Как изобщо е възможно убедително да се доказва, че „милите саудити“ заслужават всеобща похвала, че са разрешили на жените да карат кола? И че китайските комунисти са достойни за аплодисменти за своите постижения, които наистина са направени за сметка на ограничаване на свободите? И че Ким Чен Ун е талантлив и ярък млад човек? И в същото време да се лепят етикети на Путин, който бива представен като нов Дарт Вейдър…

Проблематична е самата основна политическа поза на Европа. Позата на глобален първосвещеник. Ако Европа беше човек и ходеше на психоаналитик, неизбежно щеше да получи диагнозата „Маниакално-депресивна психоза“. „Манията“ е широко известна, често се обсъжда и дори осъжда. Същността на претенцията е: „Нашият модел е модел с главно М“. Последна проява на този синдром стана страстното увлечение на Европа по „Арабската пролет“.

В резултат рухнаха няколко арабски страни, а трагични последствия ще се „берат“ и от следващи поколения. (Никакъв „истински“ подходящ за трансплантация социален модел ням, както няма универсална социална етика или естетика.

Социалните модели винаги се развиват при конкретен исторически контекст. Но, разбира се, самоприспиването е много мощен похват, който може да провокира виждане дори за „край на историята“ – за щастие само при отделни индивиди.

Ние по никакъв начин не приканваме Европа да изгори знамето на Лок-Волтер-Монтескьо. Просто искаме да подчертаем, че износът на модели е сложно и много често фатално мероприятие. Този урок Франция би трябвало да е научила още след един от първите опити да изнесе „свободна държава“ – в Хаити преди повече от 200 години.

Синдромът на „депресията“ е много по-сложен случай. Европа страда от прекомерно много консенсуси и остър дефицит на цели. Социалният консенсус и социалната цел си приличат, защото са атрибути на бъдещето. Но между двете има и радикална разлика. Целта описва конкретно бъдеще, но общността на силите, които я поддържат, може да бъде и слаба, и временна.

Консенсусът, обратно, описва едно доста неопределено, неясно бъдеще, но общността на неговите привърженици е стабилна и удивително здрава. По същество целта има в ядрото си думата „трябва“, а консенсусът е завързан за думата „не може“. Консенсусът подразбира отказ от определени неща (например насилието). Целта винаги предполага постижение.

С други думи, „депресията“ на Европа е обусловена от излишък на „не може“-та и дефицит на „трябва“.

Европа е отправила към себе си прекалено много „заповеди“ (в старинния смисъл на думата – забрани). До такава степен, че никой от големите европейски политици не смее публично дори да спомене думата „интереси“, той просто е „задължен“ да доказва всичките си проекти през ценности. (Един вид: Ние никога не целим нищо, освен щастието на всички хора. Такива сме – едни потресаващи хуманисти…) До скоро това изглеждаше твърда опора, но се оказа, че построеното върху нея потъва, не се държи.

Но това не е генетична или фатална особеност.

Кризата на либерализма може да бъде интерпретирана и като проява на инстинкта за самосъхранение, като стремеж да се излезе от месианската позиция и свързаното с нея лицемерие.

Политическата регионализация, чийто начален стадий сега наблюдаваме, е естествено основание за отказ от евроцентричното лицемерие на политкоректността. Този отказ неизбежно ще доведе до нарушение на сега очевидни икономически правила, до възраждане на протекционизма и национализма.

И процесът, разбира се, съдържа огромен риск.

Но много по-голям е рискът отново неправилно да интерпретираме историята и да игнорираме изводите от нея, като си въобразим черно-бяла картина, с добавка санкции.

Санкциите водят само към един-единствен „резултат“ – създаване на ядрено оръжие. И на балистични ракети за доставка на бойните глави. А напоследък – до създаването на хиперзвуково оръжие.

Регионализацията (отново да подчертаем – съвсем не географска!) – не е нечия идея или проект. Това е обективен процес, който води до няколко неизбежни резултата.

Част от тези резултати са:

– един принципно нов военен баланс;

– нова формула на световната валута/валути;

– регионализация на цените на работната сила;

– разпадане на единното интернет пространство;

– междурегионално икономическо съперничество;

– и мн.др., в това число появата на регионално и световно обществено мнение.

Към междурегионален баланс водят два пътя – един дълъг (през стълкновения и военни конфликти) и един къс – чрез договори от типа на знаменития Вестфалски мир.

Да се надяваме, че този път „Вестфалският мир“ няма да бъде предхождан от 30-годишна война…