Рахой взе спринта, каталунците се готвят да вземат маратона

Подробен и задълбочен анализ на ситуацията в Каталуния от Първан Симеонов за OFFnews.

Доста сериозна информационна война текна тези дни за Каталуния. Нормално е – щом стават такива работи, се задействат и агитациите. У нас по-силно се чува тази от Мадрид, но това е разбираемо.

Едва ли у нас ще се чуе особено, че тези дни в Южна Франция, в Перпинян, шествие каза: Нито Испания, нито Франция, а само каталунските земи! За справка, каталунските земи в речника на каталунските националисти са Каталуния, но и и част от Окситания във Франция. Там се говори и окситански, чиято разновидност май е каталунският. А също областта около Валенсия (валенсианският език е на практика вариант на каталан с друго название), ивица от Арагон, държавата Андора (където каталан е сред официалните езици), Балеарските острови, езиковият анклав Алгеро на Сардиния (Италия).

Достатъчно е да погледнете гербовете и знамената на тези места от двете страни на Пиренеите и ще видите навсякъде вариация на арагонските четири червени линии на жълт фон. Оказва се, че и немалко от жителите на тези места са ОК с каталунска идентичност и дори гледат с надежда на Барселона. А в много от тези места каталунският е официализиран, т.е. не става дума само за патриотична легенда.

Това е Европа – мозайка от бивши области, графства, херцогства, дори кралства. Преходни диалекти, които се заявяват като отделни езици. Или направо отделни езици. И силен регионализъм, стигащ до национализъм. Аналогиите с Македония не са съвсем неуместни. С беглата разлика, че македонска корона не е имало от има-няма две хилядолетия.

Важното е да не останем на нивото на опорките. На ничии опорки. Затова ми вижда нужно да си напомним няколко неща. Първо и най-важно. Мнозина у нас не си дават сметка, че каталунската независимост е маратонско бягане от десетилетия и столетия. И взеха спринта на Рахой от последните седмици за окончателно надмощие. Рахой взе спринта, но каталунците се канят да вземат маратона. Сега ще видим дали могат.

Каталуния днес е красив за наблюдение и анализ (и вероятно твърде неприятен за живеене) сблъсък на две коренно противоположни типа концепции за политическо позициониране. Рахой действа по устав – съзнателно твърдо, без политическа креативност, а само по предписание. Пучдемон действа пиарски: ще изглеждаме жертви, ще събудим съчувствие. Единият прави действия, другият имиджи. Райхой го осъзна и при задействането на чл. 155 каза нещо от сорта на „Имам усещането, че някой искаше да се стигне до това положение“.

А Пучдемон правилно се опитва да изнесе конфликта в уязвимите Белгия и Шотландия и Европа да проговори, след като упорито мълчи. Затова и Пучдемон написа изявление на фламандски – заигравка с независимостта на Фландрия, онази част от Белгия, която говори на практика холандски език (фламандски език). А Европа, също толкова правилно, продължава да мълчи.

Впрочем и двете страни действат правилно, в тази битка на хардуер срещу софтуер. Мадрид съзнава, че има теми, с които политика не може да се прави и се действа само праволинейно. Барселона пък видя прозорец на възможност и скочи.

И сега основният въпрос е дали случилото се ще надъха повече каталунци, или перспективата ще ги уплаши. Въпросът е кой ще се окаже по-добър народопсихолог – Рахой или Пучдемон. Рахой залага на простото: каталунците са рационални хора, видяха, че независимост значи проблеми за икономиката и ще се осъзнаят. Дали обаче разговорът в Каталуния е само за пари? Дали още има място за рационалност? Не забравяйте, че Каталуния има за химн песен, която се възприема като противоиспанска (а може би и противофренска).

От отговора на тези прости въпроси зависят изборите на 21-ви декември. Едно е сигурно: и след тях, ще продължим да гледаме този удивителен политически волейбол, в който топката още дълго няма да докосне земята.

Битката сега започва. Ще кажете: Пучдемон избяга и се предаде. Да говориш, че Пучдемон постъпва страхливо, значи, че не знаеш въобще за каталунската история, която се гордее със свой президент в изгнание само до преди десетилетия. Да, вероятно Пучдемон е уплашен и му се става мъченик по-скоро на думи. Но с брюкселската си история Пучдемон преди всичко се мъчи да създава и следва именно национална митология. Вярно, това може и да изглежда наивно и слабо. Но още не знаем дали хората на Каталуния няма да го харесат. Отново въпрос на инфовойна. А и видя се, че това е единственият физически шанс някой от лидерите на движението да остане навън, за да води кампания.

Консуматорският дух на времето е най-големият проблем на каталунското движение – да се отделиш, значи да стегнеш колана. Това е по-естествено в онези военновременни моменти на недоимък десетилетия назад, когато колективните идентичности още са работили. Сега обаче обществата са много по-прагматични, деидеологизирани и индивидуалистични. Някак си, твърде усмихнато позитивни са онези млади хора по площадите в Каталуния. Съвсем не е ясно дали си дават сметка, че това си е битка и иска лишения.

И в тази битка лидерите на Каталуния са вече в затвора, а Мадрид се мъчи да вкара разделение между тях. На война като на война. Засега само информационна, слава Богу. Всъщност, това е и голямото постижение на Пучдемон досега – не позволи видимо разцепление на иначе разнородния си фронт. Не толкова формално, колкото идейно. Но дали пък не се стигна до тежко разцепление между самите каталунци? Как ще живеят заедно утре? А как въобще ще живее самата Каталуния с Мадрид?

И двете страни в информационния сблъсък блъфираха тежко. Може би Пучдемон и радикалните му коалиционни партньори искаха по-скоро предоговаряне на конституционния статут на областта и по-добри финансови условия. Пиарски облякоха това в искане за независимост. Рахой обаче хитро остави Пучдемон да се самоизпързаля със собствения си блъф. И го постави в ситуация „като искаш всичко, може да не получиш дори и нищо“. Друг е въпросът, че за мнозина каталунци десетилетията на мъчителни преговори с Мадрид вече са свършили и наистина искат всичко.

Ако привържениците на независимостта продължат ефективния пиар и обърнат изборите във вот на доверие, става страшно за Мадрид. Затова и Мадрид вероятно ще засипе със статистики, ще се обяснява как никой не протестира, ще правят митинги, ще пускат по медиите стряскащите данни за напускащи фирми и ще насърчават това напускане, ще карат автобуси с демонстранти и т.н., и т.н. Само че последните няколко подобни предизборни инфобитки завършиха зле за авторите си – справка Брекзит и Тръмп. Със или без участието на Москва.

Рахой залага всичко или нищо (доста рисково) с бързите избори. Или сплашването на местните ще им действа отрезвяващо, или ще се надъхат още повече.

Мнозина побързаха да обвинят Рахой, че е действал твърде грубо. Но какво всъщност му остава? Когато парче от държавата ти тръгне да се отделя едва ли имаш много шансове, освен панически да говориш за конституцията, да стискаш палци и да чупиш палците на врага. Рахой действа силово, за да уплаши. И може би донякъде успява.

Мнозина други пък обвиниха Пучдемон, че гласувалите за независимост били фактическо малцинство. Първо не забравяйте, че доста бюлетини бяха иззети и доста хора не успяха да гласуват. Смята се, че са поне около 700 хиляди души. А тогава резултатът щеше да надмине 50%. И тогава?

Пък и това избраха хората на последните избори – коалицията за „Да“ спочели последните избори точно с посланието, че обявява референдум. Демокрация.

Второ, самата Барселона е космополитен град с доста некаталунско население, включително и съзнателно преселвано. Населението на областта обаче е преимуществено каталунско.

Трето, не забравяйте, че винаги, ама винаги е така: едно креативно малцинство ръчка останалите да се осъзнаят. За добро или зло. Нали помните как въстаниците палят къщи по време на Априлското въстание, за да се вдигнат, и други такива общоизвестни примери.

Страшно много хора, мислят, че каталунците просто капризничат или искат повече пари. (Почти) нищо подобно! Това е незавършен процес на национално формиране. Закъсняла нация. В моментите когато са се създавали пълноценни държави, каталунците не са успели. И от десетилетия педантично изпълняват национална програма, която стъпва на основата „направи държава“ (буквално). Въпросът е дали вече не е съвсем минало историческото време за подобна романтика.

Там няма да видите екстремисти (каквито помним в Страната на баските), а ще видите усмихнат национализъм – споделян от малкия бизнес, от редовия потребител, от тамошните „умни и красиви“. Затова и не сме чували много за каталунския национализъм – защото не е екстремен, а просто тихо убеден в това, което върши. Ако погледнете социологията, това движение расте последователно в годините. И явно е съществено катализирано от финансовата и бежанската криза в ЕС. Кризата явно е била катализатор и каталазатор.

Междувременно, у нас се чуха какви ли не глупости. Каталунската независимост била комунизъм. Това е да ти е стара информацията с няколко десетилетия. Всъщност в коалицията, която поиска независимостта, има от крайно ляво до дясноцентристко. Пучдемон произлиза от последното. Етническата икона на каталунците Жорди Пужол – също. Тази коалиция е доказателство колко назрял е проблемът – щом водещият разлом отдавна не е ляво-дясно, умерено-радикално, консервативно-либерално, а е „да“ или „не“ на независимостта.

После, това било издевателство върху образователната система, било насилствена каталанизация и т.н. Първо, всички правят така. Второ: всъщност, поредният епизод започна от това, че високи съдилища в Мадрид преди около години взеха част от вече постигнатите рубежи на Каталуния.

И накрая казаха: референдумът е незаконен и т.н. Да, така е. Опасното обаче е, че явно сме в друга фаза. Дошъл е момент, когато една общност просто повече не признава закона на другата. По-учените хора ще го нарекат: принципът за непроменяемост на границите и на суверенитет се сблъсква с принципа за самоопределение.

Въобще, у нас се разбра, че каталунската чаша е наполовина празна. А по-важният факт е, че въобще има чаша и в нея седи нещо, събирано не просто с десетилетия, а със столетия.

Да, тази чаша е твърде горчива за всички нас в Европа. Вярвахме, че границите повече няма да се пипат, а просто ще изчезват. Така, както би трябвало да изгубят значение границите, които ни отделят от онези територии, нарисувани на щита на новия-стар лъв пред НДК. Обаче, за съжаление, става друго.

Не ме разбирайте криво, и мен ме е страх от разпада на Испания и Европейския съюз. Особено защото съм тук на Балканите. Но мисля, че не помагаме на разума, ако повтаряме пропагандни клишета или изпаднем в крайности.

Дано и в Мадрид и Барселона бързо схванат това. И да измислят някакъв преговорен вариант, в който Каталуния връща част от отнетите си преди време атрибути. А Испания прецизира конституционната си уредба. И Каталуния да се почуства по-гордо, без да пипа границите, и Испания да запази достойнството си.

Пипането на граници в днешни дни трябва да бъде заменено с обезсмисляне на границите. И силен Европейски съюз, който дава воля на всички национални чувства, а не ги заклеймява. Може да звучи парадоксално, но националните истории са предимството на Европа, а не недостатък.

Публикувано на